Лусинда Райли
Среднощна роза (12)

10

Една сутрин, когато получих писмо от майка ми, осъзнах, че съм прекарала почти два месеца в Куч Бехар. Разбира се, първоначалната уговорка беше да остана при Индира само няколко седмици. Макар и със срам, ще си призная, че се бях потопила в новия си живот дотолкова, че бях загубила всякаква представа за времето. В писмото си майка ми ме питаше кога възнамерявах да се върна у дома. Внезапното прозрение, че времето ми в Куч Бехар беше ограничено, ме порази като гръм от ясно небе.

До този момент двете с Индира вече бяхме станали буквално неразделни и тя веднага разтълкува изражението ми.

— Какво има?

Вдигнах поглед от писмото.

— Майка ми ме пита кога ще се прибера.

— Къде? — учуди се Индира.

— В Джайпур, разбира се.

— Но ти не можеш да си тръгнеш — отвърна тя. — Вече живееш тук с мен. Може да поканим майка ти на гости.

— Едва ли ще й се пътува толкова.

— Ще говоря с мама, тя ще измисли нещо.

Сърцето ми заседна в устата ми, а Индира изтърча да търси майка си. Ами ако махарани беше толкова заета, че просто беше забравила кога трябва да си отида вкъщи. Ами ако — изтръпнах от ужас — трябваше да се върна в зенаната в Джайпур и да остана там завинаги?

Индира се върна след половин час, кимвайки доволно.

— Не се безпокой, Ани. Мама ще намери решение. Винаги успява.

Същата вечер, когато се събрахме в будоара на махарани, какъвто беше обичаят, тя ме привика до огледалото си.

— Индира ми каза, че на майка ти й било мъчно за теб и искала да те види.

— Да, така ми пише в писмото си — отвърнах тревожно аз.

— Разбирам я напълно. Никоя майка не иска да бъде лишена от детето си. Затова ще я поканим на гости.

— Благодаря ви, Ваше Височество. — Поклоних й се почтително, макар че исках да обсипя прелестното й лице с целувки от радост.

— Веднага ще й изпратя писмо. И бездруго се канех да й пиша, тъй като искам да обсъдя един друг въпрос с нея.

Сърцето ми подскочи от облекчение. Може би нямаше да ме изпрати обратно в Джайпур.

Няколко дни по-късно Айеша се появи в общата ни стая с Индира. Само че не търсеше дъщеря си, а мен.

— Ще ми правиш ли компания, Ани? — попита тя, посочвайки към вратите на верандата.

— Може ли и аз да дойда, мамо? — примоли й се Индира.

— Не — отвърна категорично майка й. — Искам да говоря с Ани насаме.

Последвах махарани до една от пейките под прохладната сянка във вътрешния двор. Дори по ежедневното си облекло, състоящо се от туника и панталони, което носеше в отсъствието на гости, сияеше от красота.

— Ани, ненапразно исках да говоря с теб, без дъщеря ми да присъства.

— Да, Ваше Височество?

— Харесва ли ти животът тук?

— О, да, Ваше Височество — уверих я въодушевено аз.

— Искаш ли да останеш при нас за по-дълго?

— О, да, ако нямате нищо против. Много съм щастлива тук! — Пламенността на думите ми навярно не й остави никаква причина за съмнение.

Махарани извърна очи и впери поглед в далечината. Накрая въздъхна и каза:

— Исках да го чуя от твоите устни. Наясно съм колко своеволна е Индира и колко я е разглезил животът й на принцеса. Съзнавам и че тъй като е най-малката в семейството и галеница на всички, винаги се е радвала на повече свобода, отколкото й се полага. Аз поемам отговорността за това. Знам, че й липсват братята и сестра й и се чувстваше много самотна, преди ти да дойдеш в двореца. Въпреки това не може да очаква всяко нейно желание да бъде задоволявано, особено ако то засяга живота на друг човек.

— Обичам я — казах аз. Това бяха най-простичките и искрени думи, които можех да изрека.

Махарани се обърна към мен с усмивка.

— Знам, Ани. Виждам го в очите ти. А истинското приятелство, съчетаващо любов, преданост и вяра, е много рядко и скъпоценно нещо. Надявам се и за твое, и за нейно добро това приятелство да остане с вас и за в бъдеще. И все пак — Айеша протегна ръце към моите и ги обви в дланите си с внезапно притъмняло лице — ти също си имаш свои собствени мисли и желания. И трябва да ми обещаеш, че никога няма да се страхуваш да им дадеш израз. Индира има силен характер. — Махарани се умълча за миг с усмивка на устни. — За жалост, виждам много от себе си в нея. Но не й позволявай да те командва. Това би било вредно както за теб, така и за дъщеря ми.

— Да, Ваше Височество — съгласих се аз, дълбоко трогната от факта, че ме считаше достойна за съветите си. В този момент осъзнах защо Айеша, прочутата махарани на Куч Бехар, бе останала в сърцето на всеки, който бе имал щастието да я срещне.

Тя разбираше човешката природа.

— И така, майка ти ще пристигне след около седмица. Тогава ще разговарям лично с нея.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

— Аз трябва да благодаря на теб, Ани. — Тя пусна ръцете ми и ги потупа нежно с дългите си, хладни пръсти, преди да се изправи. — Вярвам, че дъщеря ми е имала огромен късмет да намери приятелка като теб.

 

 

Две седмици по-късно майка ми пристигна в двореца на Куч Бехар.

— Ани, колко си пораснала само! — възкликна тя, когато я посрещнах и я поведох на разходка из двореца.

Личеше си колко е впечатлена от множеството стаи, обзаведени с безценните съкровища, които Айеша бе събирала от цял свят. Аз самата вече бях привикнала към разкоша на новия ми дом.

— Къде е зенаната? — попита ме тревожно тя.

— О — махнах небрежно в посока на женското отделение, — някъде там.

— Но нали тукашната махарани живее в зенаната с останалите жени?

— Не, мааджи, има си свои собствени покои.

Усещах смущението на майка ми, докато я развеждах през общите помещения на двореца. Наоколо кръжаха множество помощници и слуги от мъжки пол, които не ни обръщаха никакво внимание. Макар че благодарение на лечителската си професия и напредничавото вярване на баща ми, че жените имат право на образование майка ми беше по-подготвена за свободния начин на живот тук в сравнение с много от връстничките си, усещах, че е притеснена. Никога досега не се беше появявала незабулена пред друг мъж, освен баща ми.

— Двете с принцеса Индира наближавате момента, в който ще се превърнете в жени. Тогава поне няма ли да приемете пурда и да заживеете в зенаната?

— Не знам, мааджи — отвърнах искрено аз, докато пиехме чай в малкия вътрешен двор пред спалнята ни. — Ще трябва да попитам. Или пък ти. Знам, че и махараджата, и махарани са близки приятели с Рабиндранат Тагор, на когото татко се възхищаваше толкова много. Той не одобрява пурда — изтъкнах в опит да я примиря с идеята, напомняйки й за възлюбения й съпруг.

И до ден-днешен си спомням напрежението по лицето на майка ми, докато се мъчеше да избере между старото и новото.

— А сега бих искала да си почина — каза тя накрая. — Дълго пътувах.

Знаех, че вечерта майка ми щеше да получи покана от махарани да се яви в будоара й, за да се запознаят. Сърцето ми подскочи при мисълта за онова, което я очакваше там. Мястото представляваше свещен олтар на съвременния бит, а висшата жрица, с френския й парфюм и западна премяна, щеше единствено да подсили почудата на майка ми.

Ами ако мааджи сметнеше, че тук не ме възпитават на истинските индуски ценности? Тогава щеше да има пълното право да ме отведе със себе си в Джайпур.

Естествено, опасенията ми се оказаха напразни. Когато двете с Индира въведохме майка ми в будоара, Айеша стана и жените пред нея й направиха път, за да я посрещне лично. Вече беше облечена в златисто сари, по шията й блестяха диаманти, а голямото рубинено украшение на носа й отразяваше светлината от кристалния полилей над нея.

— За мен е чест да се запознаем, Ваше Височество — каза майка ми, превивайки се надве от почит. Докато наблюдавах двете жени, осъзнах колко огромна е разликата помежду им. Едната беше зашеметяващо красива, богата и независима, а другата — потъпкана от трудностите на живота след смъртта на баща ми.

— Не — отвърна тихо махарани, — честта е моя. Родила си много специална дъщеря и се радваме, че е сред нас. А сега нека те водя в стаята ми за молитви, за да благодарим на Брахма, че ни е благословил с такова щастие.

С тези думи Айеша поведе майка ми през тълпата от изненадани свидетели и двете потънаха в следващата стая, затваряйки вратата след себе си.

Петнайсет минути по-късно, когато двете жени излязоха, вече си бъбреха като стари приятелки. Смущението на майка ми беше изчезнало напълно и аз също благодарих на боговете, че махарани бе намерила правилния начин да я успокои.

Същата вечер и майка ми като всички останали попадна под нежната магия на махарани. От устата й заваляха хвалебствия за изтънчения вкус на новата й приятелка, за дрехите й и завидните й познания относно философията, поезията и широкия свят. Двете споделиха една с друга вижданията си за аюрведичната медицина и махарани бе удивена да чуе за свръхестествената дарба на майка ми.

— Гледа ли й, мааджи? — попитах я нетърпеливо аз, когато се върна от покоите на Айеша един следобед.

— Много добре знаеш, Ани, че това си остава между мен и махарани — отвърна тя.

 

 

До края на първата седмица майка ми вече се чувстваше достатъчно отпусната, че да се разходи с мен из градината, без да се крие от мъжки очи. Въпреки това отказваше да свали традиционния гунгат от лицето си, за което я уважавах. Във всяко друго отношение обаче беше толкова очарована от двореца на Куч Бехар и обитателите му, колкото и аз самата.

В деня преди майка ми да си тръгне Айеша я извика в покоите си за разговор на четири очи. С Индира знаехме за какво ще си говорят, затова ги чакахме тревожно отпред.

— Ами ако майка ми настои да ме отведе със себе си? Сигурно ще умра! — прошепнах смутено.

Индира седеше спокойно до мен, стиснала ръката ми.

— Няма да поиска подобно нещо, Ани, обещавам ти.

И се оказа права, разбира се. Майка ми излезе с усмивка на лице и ме отведе в стаята ни, за да поговорим насаме.

— Махарани ме попита дали съм склонна да те оставя в семейството им завинаги. Освен това ми предложи да те образова заедно с Индира — точно каквото баща ти би искал за теб.

— Да, мааджи — пророних аз.

— Каза и че разбирала колко трудно щяло да ми бъде без теб, затова предложи да ви гостувам в двореца, когато семейството е тук. Е, дъще, искаш ли да останеш тук, след като аз тръгна за Джайпур?

— О, мааджи, аз… — Очите ми се насълзиха. — Мисля, че искам, да. Макар че с теб ще сме разделени за цели месеци и ще ми липсваш жестоко. Но наистина вярвам, че татко би се радвал да продължа образованието си. А това няма как да се случи в зенаната в Джайпур.

— Тук безспорно ти се разкриват много по-големи възможности. А ти винаги си била специално момиче, пиари. — Тя ми се усмихна и докосна бузата ми с ръка. — Нали ще ми пишеш всяка седмица?

— Разбира се, мааджи. Всеки ден, ако така искаш.

— Веднъж седмично ще е достатъчно, скъпо дете. А аз ще те навестя тук след четири месеца, когато мусонът отмине. Обещавам ти, че времето ще мине неусетно.

— Въпреки това ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Тя ме взе в обятията си. — Само не забравяй, че винаги ще бъда с теб.

— Знам, мааджи — отвърнах аз, притискайки се към нея.

Още помня мъката в очите й, която ме подтикна да кажа:

— Може би все пак трябва да се върна с теб в Джайпур.

— Не, Ани — тя вдигна очи към небесата, — знам, че съдбата те е довела тук.

И така, майка ми тръгна обратно към Джайпур, обсипана с подаръци от Айеша. Но макар че се беше сбъднала най-съкровената ми мечта и вече можех да нарека двореца на Куч Бехар свой постоянен дом, ме измъчваше лека болка при мисълта, че майка ми, духовно надарена и мъдра жена, бе така лесно убедена да се откаже от безценната си дъщеря.

 

 

Същото лято, когато мусонният сезон ни връхлетя с пълна мощ и нагорещената земя зажили като с хиляди жила дори нашите загрубели ходила, със семейството на махараджата и всички останали привилегировани индийци се преселихме в планинските резиденции, за да дишаме свежия, прохладен въздух. Пътувахме до Дарджилинг, приказно високопланинско кътче, разположено на над две хиляди метра надморска височина и прочуто с чаените си плантации, които се спускаха по злачните хълмове докъдето око стигаше.

През това лято се зароди доживотната ми любов към Дарджилинг; дори далечната панорама на живописните Хималаи сама по себе си бе достатъчна да изпълни душата ми с трепет. Британците също се бяха научили да бягат от жегите в Дарджилинг и отдавна бяха превърнали града в свой. Редици бели вилички, кръстени на английски забележителности, се нижеха по хълмовете, а самото градче беше впечатляващо подредено и спретнато, за разлика от собствените ни индийски села. Мечтаех си един ден да посетя истинската Англия.

В Дарджилинг се запознах с братята и сестрата на Индира. И тримата бяха излезли във ваканция от английското си училище. Бяха на седемнайсет, шестнайсет и петнайсет години и непрестанно глезеха малката си сестричка, но като виждах колко по-зрели са от нея, разбирах защо Индира се чувстваше като само дете. Минти, петнайсетгодишната й сестра, изглеждаше много улегнала и изтънчена. По време на вечеря с удивление слушах историите им за живота в Англия. Научих се да играя крокет по съвършено поддържаните ливади и станах веща в игрите на карти, благодарение на общителния Абивант, по-малкия от двамата братя на Индира. Най-впечатлена останах от Радж, по-големия брат на приятелката ми и пръв наследник на махараджата, чиито красота и чар ме караха да загубя и ума, и дума в негово присъствие.

Къщата, в която живеехме, беше миниатюрна в сравнение с двореца в Куч Бехар, затова и атмосферата бе доста по-задушевна. Високото й разположение в планината я правеше достъпна само с коне и рикши, благодарение на което се наслаждавахме на уединеност и спокойствие.

Често красивият махараджа — когото рядко бях виждала в Куч Бехар заради важните му управнически дела — се присъединяваше към семейството си за обикновен пикник в градината. В непринудената среда на Дарджилинг виждах желаното бъдеще на собствения ми живот: дълговечна, истинска любов между съпруг и съпруга. Виждах го в начина, по който очите им се срещаха по време на вечеря и в тайните усмивки, които си споделяха; в това, че ръката му често се плъзваше скришом върху кръста на махарани. Такава беше искрената привързаност, която си спомнях от брака на собствените ми родители.

Макар че двамата управляваха цяло кралство и разполагаха с толкова малко лично време, истинската им сила извираше от възхищението и доверието, които изпитваха един към друг.

Онова лято с Индира ставахме много рано и яздехме по стръмните пътеки към Тигров хълм, откъдето наблюдавахме изгрева над връх Еверест. И двете обичахме да посещаваме пазара в центъра на Дарджилинг, където тибетски и бутански търговци в огромни рунтави шапки продаваха стоката си. Без всякакво съмнение знаех, че по-щастлива не се бях чувствала в живота си и семейството на Индира ме беше приело безрезервно.

Но макар светът да ми беше поднесъл доста изпитания, бях твърде млада, за да знам колко внезапно можеха да се килнат везните на живота. И че голямото щастие в даден момент не гарантираше същото в следващия.

Мусонният сезон не бе така щадящ към по-непривилегированите индийци, живеещи доста под нашия планински рай. Прашни бури се вихреха по равнините, ежедневно покривайки всичко с тънък слой прахоляк, който се промъкваше дори през най-тънката пукнатина в затворен с кепенци прозорец. Реките преливаха от мусонните дъждове и буйните им води повличаха червената пръст, опустошавайки всичко по пътя си.

Освен това беше настъпил сезонът на мора — времето, в което всяка майка се страхуваше за детето си. Докато обикалях из гробището в Дарджилинг, ми направи впечатление, че дори голям брой англичанчета бяха загинали тук, преди да навършат пълнолетие. Всяка година тифът, маларията и жълтата треска покосяваха населението на Индия. Онова лято се оказа особено тежко и ни застигна вест, че заразите върлували във всички краища на страната.

 

 

Една нощ в края на август ме споходи поредица от странни сънища, след която се събудих плувнала в пот и скована от непреодолим ужас. Седмица по-късно сърцето ми подскочи чак до гърлото, когато получих покана да се явя във всекидневната на махарани. Така и не бях повярвала на майка ми, когато ми беше казала, че съм наследила дарбата й. Но докато вървях към срещата с вцепенена от страх душа, вече знаех какво има да ми казва Айеша.

Като влязох в стаята, тя държеше някакво писмо в ръцете си. Привика ме с ръка и потупа мястото до себе си на шезлонга.

— О, пиари, за жалост имам много лоша новина за теб.

— Как е починала майка ми?

За пръв и последен път в живота си видях махарани да онемява от смайване.

— Как… Казал ли ти е вече някой? Получих писмото едва тази сутрин.

— Не, просто… знаех — отвърнах аз, сдържайки сълзите си.

— Много твърдят, че усещаме, когато някой любим човек се пренесе на другия свят — отбеляза тя, възвръщайки си хладнокръвието, — а ти очевидно си много чувствителна към подобни неща, Ани. С тъга в сърцето си ще потвърдя предчувствието ти. Майка ти е гостувала в планинския дом на леля ти и чичо ти, за да избегне жегата в Джайпур. За жалост една нощ ги връхлетял много буен мусон, който предизвикал голямо свлачище. В цялото село няма оцелели. Толкова съжалявам, скъпа Ани. Загубила си не само майка си, но леля си, чичо си и петима от братовчедите си.

Седях безмълвно до нея, усещайки нежната й длан върху малката си, студена ръка. В съзнанието ми изникнаха образите на майка ми, сестра й и зет й и братовчедите ми, някои от които бяха още невръстни дечица, но сърцето ми отказа да приеме мисълта, че вече не бяха на тази земя.

— Ако можем да ти помогнем с нещо, Ани, само кажи.

Поклатих глава, твърде опечалена и смаяна, за да отговоря гласно.

— Случило се е преди седмица. Още… — очите на махарани също се изпълниха със сълзи — … още издирват телата им. Ако ги намерят, ще уредим завръщането ти в Джайпур за погребенията им.

— Да — отвърнах аз, но и двете знаехме, че няма да намерят нито едно от телата. Клетата ми майка щеше да си остане в спечената от слънцето червеникава пръст завинаги.

— Сигурно искаш да отидеш в храма, за да се помолиш за душите им. Намерих ти това. — Тя ми подаде бяла туника, изработена от най-ефирната коприна на света. — Винаги съм намирала утеха в това, че индийците скърбят по покойните си близки в бели одежди, вместо в черни. Има достатъчно тъга по света и без мрачни цветове. И знай, скъпа Ани, че нямаш причина да се безпокоиш за бъдещето си. Аз те отнех от семейството ти и аз ще поема отговорността за теб. Разбираш ли ме?

Точно в онзи момент не разбирах нищо, но кимнах въпреки това.

— И не забравяй, че дори да не ги виждаме, любимите ни хора винаги са с нас — добави тихо тя.

Аз станах, неспособна да намеря утеха дори в нейните думи.

 

 

След като облякох бялата туника, един помощник ме закара с рикша до малкия индуски храм в градчето. Вътре нямаше никого и изпълних съвсем сама ритуала пуджа, умолявайки боговете да приемат мъртвите ми роднини сред тях. След това седнах пред олтара с опряна в коленете ми глава. Колкото и да ми се искаше да повярвам, да почувствам, че майка ми е още с мен, жестоката реалност ме принуди да се замисля и за самата себе си. Бях осиротяла, нямах си нищо свое и зависех напълно от великодушието на кралското семейство. Едва ли някога щях да се омъжа — кой мъж щеше да ме вземе без семейство и зестра? Макар и образованието ми да беше уредено, вероятно нямаше да ми се удаде шанс да избера собствения си път в живота.

Трябва да си призная, че със сълзите, изплакани по загубеното ми семейство, се сливаха и тези по бъдещето, обрисувано от баща ми — живот, в който активно щях да използвам острия си, любознателен ум, подхранван така усърдно от него. Живот, безмилостно прекъснат още в зародиш.

Усетих нечия ръка върху едното си рамо, но не помръднах.

— Ани, мама ми каза. Много, много съжалявам. — Гласът на Индира проникна в мислите ми. — Винаги ще съм до теб, Ани, кълна ти се. Ще се грижа за теб. Обичам те.

Ръката й намери моята и я стисна. Аз се вкопчих в нея като в спасително въже.

Тя ме прегърна и жилавото й тяло ме закриля дълго, докато плачех. Не знам колко време мина, преди да стана, за да кажа последно сбогом на семейството ми. После излязох от храма ръка в ръка с единствения човек на света, който наистина държеше на мен.

По-късно същата вечер, неспособна да заспя, се откъснах от топлото тяло на Индира, сгушено закрилнически до моето, и излязох на верандата пред стаята ни. Нощният въздух беше приятно прохладен, а звездите сияеха ярко на небосклона.

— Мааджи — прошепнах аз, — трябваше да съм с теб горе, не тук съвсем сама! — Покрусеното ми съзнание не бе пропуснало да отчете факта, че ако още живеех в Джайпур с майка ми, аз също нямаше да съм сред живите вече.

Тогава до ушите ми внезапно долетя тънък звук. Огледах се наляво-надясно, за да видя кой пее с толкова сладък, бистър глас. Но верандата и околностите й бяха съвършено безлюдни. Вместо да стихне, песента продължи да се носи с утешителна нежност, напомняйки ми за приспивните песнички, които мама ми беше пяла някога.

Внезапно в паметта ми изплуваха едни позабравени нейни думи. И осъзнах, че току-що бях чула песента за пръв път, както тя бе предвещала. В този миг я почувствах близо до себе си и я чух да ми шепне, че ми завещава дарбата си. Че не ми е било време да си отида, защото ме чака още работа на този свят.

 

 

Един месец по-късно, когато дъждовете вече почти бяха спрели и септември беше дошъл с по-прохладния си въздух, всички се завърнахме в двореца. Една възрастна дама, която познавах само по физиономия от зенаната, дойде да говори с мен.

— Анахита, имам нещо за теб.

Погледнах я изненадано, а тя ме отведе в един уединен ъгъл и ме сложи да седна.

— Знаеш ли коя съм аз? — попита ме после.

— Не.

— Казвам се Зина и съм баидх. Изпълнявам същата роля тук, в двореца, каквато майка ти изпълняваше в Джайпур.

Тя ме прониза с черните си очи и аз примигах, започвайки да проумявам.

— Ти си лечителка?

— Да. И явно докато гостуваше в двореца, майка ти е предвещала собствената си смърт, защото ми повери нещо. Заръча ми да ти го дам, ако й се случи нещо. — Зина извади малка кесийка, стегната с връв, и ми я подаде. — Не съм поглеждала вътре, но те съветвам да я отвориш някъде, където никой няма да те безпокои.

— Добре. Благодаря ти, че ми предаде кесийката, каквото и да съдържа тя. — Поклоних се почтително и станах.

— Майка ти ми каза, че си наследила лечителската дарба от нея и ме помоли да ти помагам. — Тя ме погледна задълбочено. — И аз й вярвам. Ще ти предам знанията си, ако имаш желание.

— Още докато бях малка, ме подготвяше, че ще имам нейната дарба — казах аз, обзета от емоции. — Знаех, че е мъртва, преди махарани да ми съобщи.

— Разбира се. — Зина ми се усмихна и целуна леко челото ми. — Ела да ме намериш, когато се почувстваш готова.

— Благодаря ти, Зина.

Изтичах до любимото си кътче извън стените на двореца — малка беседка, посветена на Дурга, богинята на женската сила, скътана в малка горичка, където често се уединявах да чета и размишлявам. Седнах на пода й с кръстосани крака и ръцете ми зачовъркаха нетърпеливо здраво стегнатата връв. Знаех, че тази кесийка съдържа последните земни дарове от майка ми, но нямах представа какви са те.

Извадих внимателно трите предмета и ги подредих на твърдия под пред себе си. Имаше писмо, адресирано до мен, малко тефтерче с кожена подвързия и още една, по-малка зеблена кесийка, отново стегната с връв. Реших да отворя първо писмото.

Скъпа ми Ани,

Пиари, дано греша, но в нощта, преди да напусна двореца на Куч Бехар и теб, обичната ми дъщеря, духовете ми запяха и ме известиха, че трябва да се подготвя. Нямам представа кога ще се случи. Но тъй като в никакъв случай не бива да живеем живота си в страх от предстоящото, се радвам, че не знам. Анахита, моя прекрасна дъще, ако четеш тези думи, значи съм си отишла от този свят. Но както собственият ти живот ще те научи, никой от хората, които истински са ни обичали, не ни напуска.

Ти си специално дете. Знам, че всички родители твърдят същото за собствените си деца, но ти наистина си изпратена на земята с важна мисия. Едва ли пътешествието ти ще е лесно, а и не бива да забравяш, че съдбата ни затрупва с тежки изпитания. Но винаги, когато се зачудиш кой е правилният път, питай интуицията си. Тя никога няма да те подведе.

Може би си чула песента на духовете, когато съм си отишла — на мен ми се случи при смъртта на моята майка. Сигурна съм, че четейки това писмо, се чувстваш самотна. Но недей, Ани, защото не си сама. Животът ти е точно такъв, какъвто трябва да бъде, какъвто са го начертали висшите сили. Не забравяй, че съдбите ни са в техни ръце. Може би, пиари, докато четеш тези думи, аз вече седя до тях и разгадавам великия им замисъл.

Дарбата, която си наследила от мен, е и благодат, и проклятие. Може да те тласне към черна бездна, когато предвещаеш смъртта на някой свой близък, но и може да те издигне до звездите, когато помогнеш на друго човешко същество с невижданата си сила.

Както сама ще научиш по време на пътешествието си през живота, дъще, всяка сила може да бъде използвана и за добро, и за лошо. Знам, че ти ще използваш твоята мъдро.

Оставих ти две неща у Зина, на която вярвам безрезервно; съветвам те и ти да й се довериш. Позволи й да ти предаде знанията си — тя е наясно що за човек си. Едното нещо е бележникът с рецептите на всичките ми аюрвединни лекове. Предава се от поколения в семейството ни и е изключително стар и ценен. Надявам се съдържанието му да ти е от помощ по житейския ти път. Грижи се за него, защото из страниците му са запечатани познанията и мъдростта на предците ни, жени с необикновена сила.

Второто нещо е онова, което баща ти винаги наричаше „застраховка“. Ако не друго, ще ти донесе поне малко сигурност. Тук ще добавя, че баща ти ми сподели за тях чак в нощта, когато почина; не знам колко струват, нито как се е сдобил с тях. Може би е възнамерявал един ден да ги използва като твоя зестра. Сама прецени дали това е най-доброто им приложение.

Скъпа ми дъще, не позволявай на скръбта и отчаянието да те отклонят от живота, който двамата с баща ти си мечтаехме да водиш. Може би си мислиш, че сме те предали, тръгвайки си от този свят, но нека те уверя, че докато четеш тези редове, двамата сме заедно и те наблюдаваме с безкрайна любов.

Както те беше посъветвал баща ти, винаги бъди вярна на себе си.

Бъди добър човек във всяко свое начинание.

Обичам те,

Твоя любеща майка, ххх

Прочетох писмото още много пъти, тъй като в началото не виждах думите заради сълзите, замъгляващи очите ми. После отворих по-малката кесийка с разтреперани пръсти.

Нейната връв се разхлаби по-лесно и аз изсипах съдържанието й на пода.

Бяха три камъчета. Изглеждаха като най-обикновени буци пръст. Взех най-голямото в ръка, питайки се защо ли баща ми ги беше нарекъл „застраховка“. Тъй като не си дадох обяснение, просто ги върнах в кесийката, станах и тръгнах с натежала душа към двореца.

Чак след няколко седмици разбрах истинската им стойност; махарани тъкмо беше получила доставка от местния търговец на скъпоценни камъни, тъй като съпругът й искаше да й изработят нова огърлица за подарък. Камъчетата — същите кални буци като моите — бяха подредени върху метална чиния и бижутерът се зае да очуква пръстта със специален инструмент. Когато най-сетне разкри частица от тъмночервената им сърцевина, проумях какво ми е завещал татко: три рубина.

В крайна сметка се върнах при беседката, изрових малка дупка в основата й с пръсти и скътах вътре зеблената кесийка. Майка ми беше права — макар и да нямах представа каква е стойността на скъпоценните камъни, поне се чувствах малко по-сигурна със знанието, че имах нещо, от което можех да се възползвам в момент на нужда. Тръгнах си от беседката с малко поолекнало сърце.

От онзи момент нататък, когато Индира посещаваше приеми и официални вечери в ролята си на принцеса, аз прекарвах колкото може повече часове в билковата градина със Зина, решена да почерпя от ценния й опит. Макар че по онова време нямах намерение да се занимавам с лечителство, нито да прилагам на практика смесите, описани в кожения бележник на майка ми, чувствах дълг към нея да придобия знанията, които ми беше завещала. След като Зина прочете рецептите, проследявайки думите с дългите, пожълтели нокти на кокалестите си пръсти, като че ли в погледа й се зароди нов тип уважение към мен.

— Произлизаш от могъщ род на баидхи. Тук има рецепти, познати на малцина. — Тя запрелиства страниците, докато не достигна определена точка. — Виж, има дори такива, с които можеш да убиеш човек на място! — каза тя, понижавайки гласа си.

Попитах я дали някога бе използвала отровна отвара срещу някого.

Тя ме загледа, обмисляйки отговора си.

— Аз съм лечителка, Анахита. Само боговете ми диктуват коя отвара да използвам.

Малко неща криех от Индира, но не й споменах за уроците си при Зина. Нито за заровените рубини. Това бяха тайни, които интуицията ми нашепваше да запазя за себе си.