Лусинда Райли
Среднощна роза (50)

48

Ари погледна през прозореца към зелената градска градина, погълнала викторианската къща. Навън играеха деца и ведрите им гласчета ехтяха наоколо.

— Архиварката, госпожица Кент, е готова да ви приеме — уведоми го рецепционистката.

— Благодаря ви — отвърна Ари, стана и тръгна след жената по тесен коридор, пропит с характерната миризма на прегоряла храна, която винаги му напомняше за собствените му ученически дни в Англия. Поканиха го в малък, задръстен с вещи кабинет, зад чието бюро седеше спретната, дребна женица на около шейсет.

— Добър ден, господин Малик. Да ви призная, обикновено не провеждаме подобни срещи. Обичайният ред е да се свържете с официална агенция по осиновяванията, чийто представител е упълномощен да изиска от нас информация за роднината ви.

— Простете, госпожице Кент, но поради редица причини — първата от които е, че не знам под какво име се подвизава човекът, а втората, че още утре заминавам за Индия, реших да се оставя на вашето благоволение.

— Разбирам. Мога ли да попитам преди колко време предполагате е постъпил в сиропиталището ни роднината ви?

— Преди осемдесет и девет години. На двайсет и втори август 1922-а.

— Е, поне в това отношение имаме точност — коментира госпожица Кент. — На каква възраст е бил?

— На около три години. Бил е от смесена раса, англо-индиец. И е имал сини очи. Би трябвало да го е довел доктор на име Трефусис, макар че не знам дали се е представил така.

— Явно сте добре осведомен, господин Малик. Но трябва да ви предупредя, че по онова време не се е случвало често да приемат в учреждението ни дете на такава възраст, особено от смесена раса. Простете за нетактичната аналогия, но положението с новородените бебета е било като това с невръстните палета: много по-лесно е било да им намерят приемен дом, отколкото на по-възрастните деца. А намирането на приемни семейства винаги е било основната цел на сиропиталището ни. По онова време светът е бил жесток, господин Малик.

Ари се убеждаваше, че жената пред него не обичаше заобикалките.

— Бебето е дошло от богато семейство, затова дали е възможно да са предложили пари на тогавашните управници?

— Не е изключено.

Госпожица Кент впи проницателен поглед в него, обмисляйки необичайната ситуация пред себе си.

— Е, независимо от това, че сте решили да заобиколите системата, господин Малик, ще ви зарадвам с новината, че политиката на нашето заведение позволява отпускането на архивни данни на роднини след период от осемдесет години. Разбирате, надявам се, че е така, защото има голяма вероятност разследваният човек вече да не е сред живите и следователно разсекретяването на личната му информация да не го касае. Други заведения посочват деветдесет и дори сто и десет години като период, след който е позволено отпускането на подобни данни. Както се досещате, продължителността на живота се е удължила.

— Нека ви уверя, че човекът, когото издирвам, почти със сигурност е покойник, макар че още не знам дали е починал в ранно детство или едва преди десетина години.

— Е, предлагам да започнем проучването с датата, която ми дадохте.

Госпожица Кент вдигна телефона и поиска отчетната книга от посочената година. След малко в кабинета влезе млада жена с голяма кожена книга в ръце.

— Благодаря ти, Хедър. Така, да видим.

Ари загледа с болезнено напрежение как архиварката прелиства страниците. Съзнаваше, че ако и тук попаднеше в задънена улица, вече нямаше към кого да се обърне.

— Ето. Малко момченце е било доведено в дома в десет часа вечерта от доктор, представил се като Смит. Заявил, че детето било оставено на прага на къщата му.

— Друг път — измърмори под носа си Ари.

— Господин Малик — архиварката го погледна над очилата си, — мога да ви уверя, че това е било съвсем нормално решение за много отчаяни майки. Обикновено или местният свещеник, или местният доктор получавали хленчещото вързопче. И на тях се падало да му помогнат.

— Разбира се.

— И сте прав. — Госпожица Кент върна вниманието си към дебелата книга. — Детето не е имало име. Тук е описано по следния начин: „с евразийски произход и сини очи. Здраво, добре хранено, приблизително тригодишно. Без отличителни белези. Прието срещу дарение“. — Тя отново погледна Ари над очилата си. — Възможно ли е да е близкият ви?

— Да. — Сърцето на Ари подскочи от вълнение, но той направи всичко по силите си да го овладее.

— Още е рано да леете сълзи, господин Малик — смъмри го с лека усмивка госпожица Кент. — Има още.

— Дали ли са му име?

— Да.

— И…?

— Кръстили са го Ной. Не ме питайте защо, може да е имало наводнение в Лондон онзи ден. И по-незначителни събития са вдъхновявали имената на наши деца, затова смятам, че неговото е доста добро попадение.

— Да, така е. Ами фамилията му?

— Адамс. Още едно хубаво библейско име. И знаете ли, това ме подсеща нещо…

— Ной Адамс — повтори сам на себе си Ари. — Дълго време ли се е задържал тук?

— Имайте търпение, господин Малик, искам да проверя нещо.

Госпожица Кент стана от бюрото си и тръгна към шкафа с папки. Извади една и я запреглежда. Накрая се обърна към него с развълнувано изражение на лице.

— Божичко — възкликна.

— Какво има?

— Говорим за почетния член на управителния ни съвет, когото познавах като доктор Н. Адамс.

— Познавала сте го?

— Да. Беше невероятен човек. Направи толкова много за сиропиталището, неуморно набираше средства и се стремеше да подобрява условията за живот на децата. На около седемдесетгодишна възраст се пенсионира заради здравословни проблеми и почина няколко години по-късно. Беше същинско светило в учреждението ни.

Ари бръкна в найлоновата си папка и извади плика, изпратен му от адвоката на Анахита.

— Случайно да знаете точната дата на смъртта му?

Госпожица Кент се върна при канцеларския шкаф и извади фотокопие на нечий некролог.

— Заповядайте, беше публикуван в „Таймс“. Запазихме го, защото вътре се споменава, че е от състава ни.

Ари прочете датата, на която беше починал Ной Адамс. После я сравни с тази, която Анахита бе написала преди десет години със слаба, треперлива ръка, точно преди и тя да си отиде от този свят.

— Боже мой.

Датите съвпадаха напълно.

— Добре ли сте, господин Малик? Струвате ми се пребледнял.

— Добре съм, простете.

— Е, хубавото е, че благодарение на вестник „Таймс“ вече можете да научите повече за живота му. Колко странно — замисли се на глас госпожица Кент, вървейки към ксерокса с изрезката в ръка. — Знаех, че доктор Адамс е живял тук като дете, но досега не ми беше хрумвало да разследвам подробностите. Много го уважавах. Всички го уважавахме. Заповядайте. — Госпожица Кент му даде фотокопието на некролога.

— Благодаря ви.

Ари погледна черно-бялата снимка на чаровен възрастен мъж. Вече нямаше никакво съмнение, че вижда чертите на собствения си род. Опита да се отърси от обзелия го шемет и да се сети какво още можеше да попита госпожица Кент, за да запълни празнотите, които некрологът вероятно щеше да остави.

— Добър човек ли беше?

— О, да. Посещаваше децата веднъж седмично, всяка сряда, и винаги им носеше сладкиши. Пиеха чай заедно и той ги слушаше, господин Малик, вместо да им говори наставнически. А тъй като сме частна институция, не правителствена, доктор Адамс даваше всичко от себе си да набира средства и подобрява условията на живот в дома ни. Освен това спонсорираше и поощряваше по-умните деца да продължат образованието си в университет, както беше сторил самият той. Беше вдъхновение за тях.

— Прабаба ми никога не повярва, че синът й е загинал, както й бяха съобщили. Случайно да знаете дали доктор Адамс е опитал да намери истинската си майка?

— Нямам представа, господин Малик, а за жалост човекът, който навярно можеше да ви отговори — съпругата му, Саманта, също почина преди няколко години.

— Имали ли са деца?

— За съжаление, не. Доктор Адамс все повтаряше, че децата от дома са неговото семейство. В интерес на истината, когато жена му почина, установихме, че двамата са завещали всичко свое на сиропиталището. Именно тяхната помощ ни спаси в тежък момент, господин Малик.

— Щастлив брак ли са имали?

— Мисля, че са се оженили по любов и определено изглеждаха отдадени един на друг, когато ни посещаваха. В некролога ще намерите всички останали подробности.

— Разбира се. Благодаря ви за помощта, госпожице Кент. Не искам да отнемам повече от времето ви.

— Не се притеснявайте. Радвам се, че можах да ви окажа съдействие. Това е визитната ми картичка. Ако ви хрумнат други въпроси, не се колебайте да ми пишете.

— Задължително. — Ари прибра картичката в портфейла си и стана. — Довиждане, госпожице Кент.

След като и той самият направи дарение, Ари напусна сградата и излезе в ярката светлина на юлския следобед. От едната страна на сградата имаше детска площадка, където няколко малки дечица седяха в пясъчника с кофички и лопатки. Ари чу веселите им възгласи и плъзна поглед по старателно поддържаната градина наоколо и красиво боядисаните стени на стара къща.

Това беше заветът на Мох, замисли се той. Седна на една слънчева пейка и зачете некролога. Анахита щеше да е толкова горда със сина си, който очевидно бе наследил медицинската дарба на майка си и филантропската природа на баща си.

Д-р Ной Адамс, бакалавър по медицина и хирургия (Оксън), Кралски колеж по акушерство и гинекология, удостоен с Орден на Британската империя

 

24 февруари 2001 г.

Изтъкнатият акушер доктор Ной Адамс израства в Дом за безпризорни деца „Рандал“ в Уолтамстоу, Източен Лондон. Независимо от трудното си детство, доктор Адамс печели стипендия за Оксфордския университет, където записва специалност медицина. Обучението му е прекъснато от Втората световна война, когато постъпва в медицинския корпус и служи във Франция, а по-късно и в Източна Африка. След войната се завръща в Оксфордския университет, за да завърши обучението си, и се оженва за Саманта Маршал, британска медицинска сестра, която среща по време на службата си във Франция. Доктор Адамс се преселва в Лондон и започва работа в болница „Сейнт Томас“, като междувременно полага необходимите приемни изпити за Кралския колеж по хирургия. Специалността му там е акушерство и в частност грижа за бременни жени. Доайен е в областта на прееклампсията, животозастрашаващо заболяване, често водещо до смъртта на майката и нероденото й дете. Доктор Адамс написва множество високоуважавани статии по темата и относно майчинското здраве като цяло. Членува в управителния съвет на дома за деца, в който самият той израства, и се бори неуморно за добруването на сирачетата в него. Впоследствие кралицата го удостоява с Орден на Британската империя заради благотворителното му дело и проучванията му в областта на акушеро-гинекологията. Доктор Адамс е надживян от съпругата си Саманта.

Ари осъзна, че плаче, чак когато видя размитите петна по печатната страница. Той избърса сълзите си и поседя под топлото слънце, загледан в безгрижните игри на децата.

След известно време извади смъртния акт на Мох Чаван от найлоновата папка и го разкъса на парчета, които хвърли на вятъра.

— Намерих го, Анахита — прошепна, вдигнал поглед към небесата.