Лусинда Райли
Среднощна роза (3)

1

Ребека Брадли долепи лице до прозореца, докато самолетът се спускаше към Лондон. В прелестния летен ден пъзелът от всевъзможни нюанси на зеленото сияеше под нея, сякаш покрит с утринна роса. Когато градът се появи в полезрението й, Биг Бен и Камарите на парламента й се видяха като макети в увеселителен парк в сравнение с внушителните небостъргачи на Ню Йорк.

— Госпожице Брадли, вас ще изведем първа от самолета — информира я стюардесата.

— Благодаря ви — скалъпи вяла усмивка Ребека. Бръкна в дамската си чанта за слънчевите очила с големи черни стъкла, които се надяваше да прикрият изтощението й, макар че не очакваше да я посрещнат фотографи. Беше изпитала нужда да напусне Ню Йорк възможно най-бързо, затова се беше обадила на самолетната компания и си беше резервирала по-ранен полет.

Фактът, че нито агентът й, нито Джак знаеха къде се намира, й носеше известно доволство. Същия следобед Джак беше напуснал апартамента й, за да хване самолета за Лос Анжелис. Тя не му беше дала отговора, на който се беше надявал, беше му казала, че й е нужно време за размисъл.

Ребека се разтършува още по-надълбоко в чантата си за кутията, облицована в червено кадифе, и я отвори. Пръстенът, който й беше дал, говореше съвсем ясно за намеренията му, дори беше твърде префърцунен за нейния вкус. Но Джак беше грандоман по природа, както се полагаше на един от най-знаменитите и високоплатени филмови звезди в света. Нямаше как да й поднесе нещо по-скромно, особено при положение че, стига тя да приемеше предложението му, пръстенът щеше да присъства във всички вестници и списания по света. Джак Хейуърд и Ребека Брадли бяха най-горещата холивудска двойка и медиите просто не можеха да им се наситят.

Ребека затвори кадифената кутийка и загледа вцепенено през прозореца, докато самолетът се готвеше за кацане. Откакто двамата с Джак се бяха срещнали преди година на снимачната площадка на една романтична комедия, тя имаше чувството, че животът й е бил взет за заложник от всички онези, които искаха да се вживеят не само във филмите й, но и в личния й живот. Истината беше — Ребека прехапа долната си устна, докато самолетът продължаваше да се спуска, — че „приказната“ връзка, която светът им приписваше, беше не по-малка художествена измислица от филмите й.

Дори Виктор, агентът й, поощряваше любовните й отношения с Джак. Безброй пъти й беше повтарял, че те можеха единствено да благоприятстват траекторията на изгряващата й звезда.

— Масите се разтапят от щастие, като видят някоя истинска холивудска двойка, скъпа — беше й казал. — Дори филмовата ти кариера да рухне, ще продължават да снимат децата ти, докато си играят в парка.

Ребека се замисли колко време бяха прекарали заедно двамата с Джак през изминалата година. Неговата кариера го задържаше в Холивуд, а тя самата живееше в Ню Йорк и много често натоварените им графици не им позволяваха да се виждат седмици наред. А в редките случаи, когато бяха заедно, папараците ги преследваха неотлъчно. Дори по време на вчерашния им обяд, прекаран в скромно италианско ресторантче, ги бяха обградили клиенти, настояващи за снимки и автографи. Накрая Джак я беше завел на разходка в Сентрал парк, където да й предложи на спокойствие. Ребека се надяваше никой да не ги е забелязал поне там…

Умопомрачителната клаустрофобия, която я беше обзела в таксито на път към апартамента й в Сохо, когато Джак я беше притиснал за отговор, бе довела до внезапното й решение да хване по-ранен полет до Англия. Точно в момента Ребека не можеше да понесе натрапчивото внимание на целия свят и ежедневното преследване от непознати хора, които незнайно защо смятаха, че притежават част от нея. Липсата на уединение, плод на звездната им връзка, и невъзможността дори да хапнеш една кифличка и да изпиеш едно капучино в местното кафене, без да те обкръжат от всички страни, започваха бавно да се отразяват на живота й.

Докторът й беше предписал валиум преди няколко седмици, когато бяха проникнали в апартамента й, принуждавайки я да се заключи в банята си и да рухне в истеричен плач на пода. Валиумът беше помогнал, но Ребека знаеше, че е в задънена улица. Опасният път към зависимостта, помагаща й да преодолее напрежението, под което живееше, се разкриваше пред нея. И Джак го познаваше.

Още в първите опиянени дни на авантюрата им я беше уверил, че кокаинът, към който често посягаше, не се е превърнал в навик. Че може да се откаже от него, когато си поиска. Просто му помагал да се отпусне. Но като го опозна по-добре, Ребека установи, че преценката му не е била правилна. А когато беше повдигнала въпроса за постоянната му злоупотреба с кокаина и алкохола, той й беше откликнал със сприхав, отбранителен тон. Като човек, който не приемаше наркотици и доста рядко пиеше, Ребека мразеше да го гледа под влиянието на опиати.

В началото на връзката им си беше въобразила, че животът й е повече от съвършен: радваше се на свръхуспешна кариера и красив, даровит партньор, с когото да го споделя. Но благодарение на наркотиците, разделите и бавното разкритие на комплексите на Джак — което беше ескалирало до проява на насилие спрямо нея, когато преди седем месеца я бяха номинирали за наградата „Златен глобус“, а него — не, — розовите очила бяха започнали да помътняват.

Предложението за участие в английски филм, наречен „В сърцето на нощта“, чието действие се развиваше през двайсетте години на миналия век и засягаше аристократско английско семейство, бе дошло в най-подходящия момент. Не само че й позволяваше да се откъсне от леките роли, които бе играла досега, но и за нея беше огромна чест да бъде избрана точно от Робърт Хоуп, прочутия британски режисьор. Джак беше съумял да помрачи и тази й радост, изтъквайки, че на продуцентите им трябвало холивудско „име“, за да угодят на спонсорите. Беше допълнил и че най-големият й принос за филма щял да бъде фактът, че костюмите от онова време щели да й стоят страхотно, затова не бивало да се заблуждава, че е заслужила ролята с таланта си.

— Твърде красива си, за да те приемат сериозно, скъпа — беше добавил, сипвайки още водка в чашата си.

 

 

След като самолетът кацна на летище „Хийтроу“ и спря постепенно, а лампите в кабината светнаха, Ребека разкопча колана си.

— Готова ли сте, госпожице Брадли? — попита стюардесата.

— Да, благодаря ви.

— Сигурно ще са тук до няколко минути.

Ребека прокара един бърз гребен през дългата си, тъмна коса и я нави на кок ала Одри Хепбърн на тила си. И наистина както Джак, така и медиите постоянно я оприличаваха на кино иконата. Дори я спрягаха за главна роля в нова версия на „Закуска в «Тифани»“ идната година.

Не биваше да го слуша, не биваше да допуска самочувствието й на добра актриса да бъде потъпквано. Последните два филма на Джак се бяха оказали провал и звездата му видимо започваше да залязва. Жестоката истина беше, че всъщност завиждаше на успеха й. Тя си пое дълбока, успокоителна глътка въздух. Каквото и да й разправяше Джак, беше решена да докаже, че не е просто поредното красиво лице, а съдържателният сценарий й даваше шанс именно за това.

Пък и уединението в провинциална Англия щеше да й предостави спокойствие и време за размисъл. Защото Ребека знаеше, че под всичките недостатъци на Джак се криеше мъжът, когото обичаше. Но ако той не направеше нещо по въпроса със задълбочаващата му се наркотична зависимост, нямаше начин да приеме предложението му.

— Време е да ви изведем от самолета, госпожице Брадли — обяви летищният охранител в тъмен костюм, който се беше появил до нея.

Ребека си сложи слънчевите очила и излезе от кабината на първа класа. Докато седеше в салона за ВИП персони в очакване да пренесат багажа й, размишляваше колко безсмислена е връзката им с Джак, ако той не признаеше проблемите си. И може би, мислеше си тя, изваждайки мобилния си телефон от чантата и впервайки поглед в екрана му, точно това трябваше да му каже.

— Госпожице Брадли, в момента пренасят багажа ви до колата — каза охранителят. — Но се боя, че отвън ви чака цяла армия фотографи.

— Не! — Тя го погледна ужасено. — Колко са?

— Много — отвърна той. — Не се безпокойте, ще ви преведа до колата.

Той направи знак, че е време да тръгват, и Ребека стана.

— Не бях очаквала подобно нещо — коментира тя, докато двамата вървяха към салона за пристигащи пасажери. — Хванах друг самолет, не онзи, който бях възнамерявала да хвана първоначално.

— Е, пристигате в Лондон в деня на голямата новина. Нека пръв ви поздравя.

Ребека спря на място.

— Каква „новина“? — попита безцеремонно тя.

— Ами… годежът ви с Джак Хейуърд, госпожице Брадли.

— Аз… о, боже — пророни тя.

— Тази сутрин по първите страници на повечето ни вестници излезе прекрасна снимка на двама ви с господин Хейуърд в Сентръл парк. На нея се вижда как той ви слага годежния пръстен. Е — охранителят спря пред плъзгащите се врати, — готова ли сте?

Сълзи запариха в очите й зад слънчевите очила и тя кимна гневно.

— Добре, ще ви прекарам колкото може по-бързо.

 

 

Петнайсет минути по-късно, докато колата си пробиваше път през „Хийтроу“, Ребека се взираше безпомощно в снимката на двама им с Джак, заела почетно място на първата страница на „Дейли Мейл“ заедно със заглавието:

ДЖАК И БЕКС — ОФИЦИАЛНО Е!

На зърнестата фотография се виждаше как Джак слага пръстена на ръката й в Сентръл парк. Тя го гледаше с изражение, което тя самата разпознаваше като паническо, но журналистите бяха описали като такова на радостна изненада. А най-лошото беше, че отдолу имаше коментар от Джак, очевидно даден, след като беше напуснал апартамента й предишния ден. Той потвърждаваше, че е предложил брак на Ребека, но датата на сватбата още не била уточнена.

Тя бръкна в дамската си чанта с разтреперани ръце и отново извади мобилния си телефон. Като видя, че на него има безброй съобщения от Джак, агента й и хора от пресата, веднага го изключи и го върна в чантата. Точно в момента не можеше да отговаря на ничии въпроси. Беше бясна на Джак, задето беше дал какъвто и да било коментар относно случилото се в парка.

До утре световните медии вече ще разискват кой ще е дизайнерът на булчинската й рокля, къде ще се състои венчавката и навярно дали не е бременна.

Ребека затвори очи и вдиша дълбоко. Беше на двайсет и девет и до миналата вечер идеята за брак и деца не бе представлявала нищо повече от мимолетна мисъл, нещо от далечното бъдеще.

Но Джак наближаваше четирийсетте, беше преспал с повечето от екранните си партньорки и й беше заявил, че е време да се задоми. За нея обаче това беше едва втора сериозна връзка след многото години, прекарани с любовта й от детството. Процъфтяващата й кариера и изгледите за бъдеща слава бяха съсипали и тази любовна история.

— Опасявам се, че пътят до Девън ще ни отнеме няколко часа, госпожице Брадли — отбеляза вежливият й шофьор. — Между другото, казвайте ми Греъм и просто сигнализирайте, ако желаете да спрем където и да било по пътя.

— Добре — отвърна Ребека.

Точно в този момент й се искаше да я откара в някоя обширна пустиня в Африка, на някое място, където нямаше фотографи, вестници и клетъчно покритие.

— Към доста изолирано място сте се насочили, госпожице Брадли — коментира Греъм, сякаш прочел мислите й. — Няма много ярки светлини и магазини в Дартмор — добави той. — Но при всички случаи са избрали великолепно старо място за сцена на филма. Там е като да се върнеш в друга епоха. Не вярвах, че по такива внушителни места още живеят хора. Както и да е, провинцията е приятна смяна на обстановката за мен. Обикновено превозвам актьори до филмовите студиа през лондонския трафик.

Думите му някак утешаваха Ребека. Може би медиите щяха да я оставят на мира, ако се намираше в средата на нищото.

— Мисля, че един моторист ни преследва, госпожице Брадли — каза Греъм, поглеждайки към огледалото за задно виждане и мигновено унищожавайки надеждите й за спокойно пребиваване. — Не се безпокойте, ще му се измъкнем веднага щом излезем на магистралата.

— Благодаря — отвърна Ребека, мъчейки се да укроти опънатите си нерви. Потъна назад в седалката, затвори очи и опита да поспи.

 

 

— Почти пристигнахме, госпожице Брадли.

След четири часа и половина, прекарани в колата на откъслечни дремки, Ребека се чувстваше дезориентирана като след дълъг полет. Тя отправи сънен поглед през прозореца.

— Къде сме? — попита, оглеждайки каменистите, голи хълмове край тях.

— В Дартмор. В такъв слънчев ден изглежда приветливо, но се обзалагам, че картинката е доста потискаща през зимата. Простете — каза Греъм, когато телефонът му иззвъня. — Обажда се организаторът. Ще отбия, за да му вдигна.

Когато шофьорът прие обаждането, Ребека отвори вратата и излезе на грубата трева край тесния път. Вдиша дълбоко, подушвайки сладката свежест на въздуха. По хълмовете подухваше лек ветрец, а в далечината на фона на небето се открояваха силуетите на групички зъбести скали. Докъдето око й стигаше не се виждаше жив човек.

— Същински рай! — въздъхна тя. След малко Греъм запали двигателя и тя се качи в колата. — Тук е толкова спокойно — коментира пред него.

— Да — съгласи се той, — но за жалост, госпожице Брадли, организаторът се обади да ни предупреди, че пред хотела, където ще отседнат актьорите, вече се е струпала тълпа от фотографи. Чакат вас. Затова ме посъветва да ви откарам директно в Естбъри Хол, където ще снимате филма.

— Добре. — Колата потегли, а Ребека прехапа долната си устна в обновено отчаяние.

— Съжалявам, госпожице Брадли — каза състрадателно шофьорът. — Вечно разправям на децата ми, че това да си богата и известна кинозвезда не е каквото си мислят. Сигурно ви е тежко, особено в моменти като този.

Състраданието му образува бучка в гърлото й.

— Да, понякога е тежко — съгласи се тя.

— Хубавата новина е, че докато снимате филма, никой не може да ви припари. Частната земя около имението е неколкостотин акъра, а разстоянието от този вход до самата къща е около километър.

Бяха пристигнали пред огромна двойна порта от ковано желязо, до която на пост стоеше охранител. Греъм му даде знак и той отвори портите. Очите на Ребека се изпълниха с удивление, докато колата минаваше по път, прокаран през същинска гора от древни дъбове, кестени и букове.

Пътят водеше до колосална къща — направо дворец, от онези, за които беше чела по книгите и беше виждала само по историческите програми по телевизията. Бароково произведение на изкуството от дялан камък и набраздени колони.

— Леле — възхити се тя.

— Доста е впечатляваща, нали? Макар че не ми се мисли какви са сметките за отоплението — пошегува се Греъм.

Като наближиха и Ребека зърна гигантския мраморен фонтан пред имението, й се прииска да знаеше нужните архитектурни термини, за да опише красотата пред очите си. Изящната симетрия на сградата, с двете й елегантни крила от двете страни на коронясаната с царствен купол централна част, спря дъха й. Слънчевата светлина проблясваше по правоъгълните стъкълца на съвършено пропорционалните прозорци, които сякаш бяха инкрустирани като скъпоценни камъни по цялата фасада на сградата, разделени от издялани в камъка изображения на херувимчета и урни. Под масивния централен портик с четирите му великански колони се виждаше разкошна двойна дъбова врата.

— Достойна е за кралицата, а? — каза Греъм, заобикаляйки къщата, за да спре в страничния двор, пълен с микробуси и камиони. Шумна тайфа хора пренасяха камери, прожектори и кабели през вратата. — Надяват се да започнат снимките още утре, или поне така дочух — добави Греъм.

— Благодаря ти — каза Ребека и излезе от колата, а шофьорът заобиколи до багажника да извади куфара й.

— Това ли е всичкият ви багаж, госпожице Брадли? Кинозвезди като вас обикновено мъкнат цял контейнер лични вещи — пошегува се добронамерено той.

— Стягах го набързо — призна си Ребека и го последва през вътрешния двор към къщата.

— Е, просто запомнете, госпожице Брадли, на ваше разположение съм през целите снимки, така че ако трябва да отидете донякъде, само кажете. За мен беше удоволствие да се запознаем.

— А, ето ви и вас! — Строен млад мъж ги доближи и протегна ръка към Ребека. — Добре дошли в Англия, госпожице Брадли. Аз съм Стив Кемпиън, организаторът. Съжалявам, че ви се е наложило да преживеете гнета на жълтата ни преса тази сутрин. Поне тук сте в безопасност.

— Благодаря. Имате ли представа кога ще мога да вляза в хотела си? Искам да се изкъпя и да поспя — каза Ребека, съзнавайки, че навярно видът й е окаян след дългото, уморително пътуване.

— Разбира се. Просто не искахме да ви подлагаме на още едно изпитание след сблъсъка ви с пресата на летището тази сутрин — каза Стив. — Лорд Естбъри беше така добър да ви подсигури стая в имението, където да пребивавате, докато ви настаним другаде. Както навярно сте забелязала — Стив посочи към голямата сграда с широка усмивка на лице, — разполага с доста свободно място. Робърт, режисьорът, има огромното желание да започне снимките още утре и не искаше концентрацията ви, или тази на останалите актьори, да бъде нарушавана в хотела.

— Простете, че ви причинявам такива главоболия — каза Ребека, изчервявайки се от внезапно чувство на вина.

— О, няма нищо. Така ни се пада, щом наемаме толкова прочута млада актриса като вас. Е, икономката каза да я намерим, като пристигнете; тя ще ви отведе в стаята ви. В пет следобед има сбирка на целия актьорски състав в гостната, но дотогава имате няколко часа за сън.

— Благодаря ви — повтори Ребека, макар че не й убягна тънката неодобрителна нотка в гласа му. Знаеше, че вече я е набедил за неудобство и не се съмняваше, че съставът от талантливи британски актьори — чиито слава и касова мощ все още бяха несъизмерими с нейните собствени — бяха на негово мнение.

— Почакайте тук, докато намеря госпожа Треватън — каза Стив и остави Ребека да стои неловко насред вътрешния двор, гледайки как хората от операторския екип пренасят оборудването си край нея.

След около минута една пълничка жена на средна възраст с посивяваща къдрава коса и румено лице изхвърча от къщата и закрачи пъргаво към нея.

— Госпожица Ребека Брадли?

— Да.

— Ох, разбира се, че сте вие, скъпа. — Икономката й се усмихна лъчезарно. — Разпознах ви на мига. И нека ви уверя, че сте още по-красива на живо. Изгледала съм всичките ви филми и за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. Аз съм госпожа Треватън, икономката. Елате с мен и ще ви отведа до стаята ви. Боя се, че пътят е доста. Греъм ще донесе куфара ви по-късно — коментира тя, когато Ребека понечи да го вдигне. — Не можете да си представите по колко километра извървявам всеки божи ден.

— Наистина не мога — съгласи се Ребека, разбирайки с трудност девънския акцент на жената. — Къщата е изумителна.

— Не е чак толкова изумителна сега, когато само аз и няколко дневни помощници се грижим за нея. Грохнала съм от умора. Разбира се, преди много години тук работехме цели трийсет човека, но вече не е същото.

— Да, предполагам — отвърна Ребека, докато госпожа Треватън я превеждаше през врата след врата. Накрая достигнаха огромна кухня, където жена в униформа на медицинска сестра седеше на една маса и пиеше кафе.

— Стълбището за прислугата е най-прекият път до стаите за гости от кухнята — обясни госпожа Треватън, докато Ребека я следваше нагоре по стръмно, тясно стълбище. — Избрала съм ви една хубава стая в задната част на къщата. Има прекрасен изглед към градината и природата отвъд нея. Имате голям късмет, че лорд Естбъри се съгласи да ви настани тук. По принцип не обича гости. Което е жалко, като се има предвид, че някога приемахме по четирийсет гости наведнъж, но това време отмина.

Поредната врата ги отведе до просторен мецанин. Ребека плъзна удивен поглед по величествения купол над себе си, после тръгна след госпожа Треватън по широк, притъмнял коридор.

— Ето я вашата стая — обяви икономката, отваряйки вратата на просторно, високо помещение, оборудвано с огромно двойно легло. — Преди известно време отворих прозорците, за да се проветри, затова е малко хладно. Но така е по-добре, отколкото да ви мирише на влага. Ако ви стане студено, може да запалите електрическата камина.

— Благодаря ви. Къде е тоалетната? — попита Ребека.

— След две врати вляво, от другата страна на коридора. Опасявам се, че не можем да ви предложим ваша собствена баня на този етап. А сега ще ви оставя да си починете.

— Мога ли да ви помоля за чаша вода? — попита плахо Ребека.

Госпожа Треватън спря на път към вратата и се обърна със състрадателно изражение по лицето си.

— Разбира се, сигурно сте капнали от умора. Яли ли сте?

— Не, нямах апетит в самолета.

— В такъв случай какво ще кажете за един хубав чай и препечени филийки? Изглеждате прегладняла.

— Би било прекрасно — благодари й Ребека.

Внезапно й се зави свят и се строполи в креслото до празната решетъчна поставка за цепеници.

— Добре, отивам веднага. — Преди да тръгне, госпожа Треватън я погледна угрижено. — Май сте просто малка душица под всичкия тоя блясък, а, скъпа? Починете малко, аз ей сега се връщам. — Тя й се усмихна топло и излезе от стаята.

След малко Ребека тръгна по коридора и след два грешни опита — килер за чаршафи и друга спалня — намери голямата баня със старовремска желязна вана в центъра. Използва тоалетната, от чието казанче висеше ръждясала метална верижка, пи глътка вода от чешмата и се върна в стаята си, където отиде до дългите прозорци и обходи с очи гледката под себе си. Градината отвъд широката тераса, опасваща задната част на къщата, видимо беше грижливо поддържана. По краищата й в съвършено изобилие никнеха цветя и храсти, чиито пъстри цветове смекчаваха зеленината на централните ливади. Отвъд живия плет от високи тисове, ограждащ градината, се стелеха голите хълмове, чиято суровост беше в директен контраст с плоските, обгрижвани ливади пред къщата. Ребека изхлузи обувките си и легна в леглото с приятно омекотен от дългогодишна употреба дюшек.

Когато десет минути по-късно госпожа Треватън почука тихо на вратата и влезе в стаята, намери Ребека дълбоко заспала. Затова остави подноса на масичката до камината, зави я грижовно с покривката на леглото и излезе на пръсти.