Лусинда Райли
Среднощна роза (32)

30

1 февруари

Днес А. отплава с кораба, който ще я отведе до Индия. Не мога да опиша с думи тъгата си. Тази жена е съвършена във всяко едно отношение — сърдечна, мъдра, различна от всички други момичета, които някога съм срещал. Не знам как ще преживея без нея следващите няколко седмици. Утре трябва да се върна в Естбъри Хол, за да съобщя на майка ми, че се налага да продадем имението. Откровено казано, ме е страх да си помисля как ще реагира.

 

 

19 февруари

В Естбъри Хол съм. Майка ми все още отказва да излезе от стаята си, твърдейки, че умира от жестока болест, но докторът не открива нищо нередно. Всички обитатели на имението са наясно, че още се сърди заради брака на Селина и Хенри. Получих прекрасна телеграма от А., която преди три дни навърши деветнайсет години на борда на кораба. Любовните й думи ми вдъхват сили. До две седмици ще пристигне в Калкута. Дано да се прибере възможно най-скоро. Отговорих й с телеграма, в която й казвам колко много я обичам. Както и да е, днес вече ще говоря с майка ми, независимо от резултата. Нещата не може да продължават така.

Стисвайки зъби, Доналд почука на вратата на майка си. Дочу дрънченето на порцелан от другата й страна, последвано от немощно „Влез“.

— Здравей, майко, позволяваш ли да дръпна едно от пердетата? Толкова е тъмно тук, че дори не мога да те видя.

— Щом се налага, но имай предвид, че очите ме болят от светлината — отвърна Мод с треперлив глас.

Доналд дръпна едно от пердетата и отиде до леглото на майка си.

— Може ли да седна?

— Издърпай си един стол. — Тя посочи мудно с пръстите си, отпуснати върху чаршафа.

Доналд се подчини.

— Как се чувстваш?

— Все така.

— Поне вече не си толкова бледа.

— Вероятно е от ружа, който помолих да ми сложи Беси тази сутрин — отвърна рязко Мод. — Чувствам се по-зле с всеки изминал ден.

Доналд вдиша дълбоко.

— Майко, разбирам, че не си добре, но се налага да обсъдим едни важни въпроси.

— Като например брака на сестра ти за онзи противен дребен французин? Баща ти сигурно се е обърнал в гроба си.

Доналд се замисли за сърдечния си, любящ баща и си представи колко щастлив би бил, че Селина е намерила човек, с когото да сподели живота си след ужасната трагедия, която я беше сполетяла.

— Стореното — сторено, майко. Никой от двама ни не може да направи нищо по въпроса. Селина е голяма жена и има право сама да решава.

— Ако и ти не одобряваш постъпката й, защо ще присъстваш на мизерната им сватбица? — попита Мод. — Никой от висшето лондонско общество няма да я удостои с присъствие, бъди сигурен.

— Тя ми е сестра, майко. И в интерес на истината харесвам Хенри. Мисля, че обича Селина и ще се грижи добре за нея и Елинор.

— В такъв случай по кой въпрос искаш да говориш с мен? — промени темата Мод.

Той свика всичката си смелост, за да й съобщи нужното.

— Майко, имението е в тежка финансова криза и ако не направя нещо в най-скоро време, къщата буквално ще се срути край нас. Дотолкова сме потънали в дългове, че дори е възможно банката да я приватизира.

Майка му не каза нищо, затова Доналд продължи напред.

— Колкото и да е трагично, нямам друг избор, освен да я продам. И да се моля, че ще намеря купувач с достатъчно средства, за да види потенциала й и да се нагърби с реставрацията й.

В този момент Мод стрелна очи към сина си. Дори в смътната светлина Доналд видя същинския ужас в тях.

— Искаш да продадеш Естбъри Хол?

После отметна глава назад и прихна в смях.

— Доналд, съзнавам, че къщата се нуждае от сериозни ремонти, но смятам, че преувеличаваш. В никакъв случай няма да я продадем! Родът ни живее тук от седемнайсети век!

— Е, майко, прекарах последния месец в разговори с банкери, счетоводители и управници, всички от които пеят една и съща песен. Имението официално е в несъстоятелност, и толкова. Съжалявам, но така стоят нещата.

— Доналд — гласът на Мод се извиси внезапно от дълбините на обезсилващата я болест, — мога да понеса много неща, но за нищо на света не бих се съгласила да продадем Естбъри Хол.

— Майко — отвърна с възможно най-спокойния си тон Доналд, — навярно си спомняш, че преди три месеца, когато навърших пълнолетие, наследих имението. Затова аз решавам как е най-разумно да се постъпи. Колкото и тъжна и неприятна да е ситуацията за всички, трябва да го продадем. Другият вариант е съдебните пристави да ни го отнемат принудително.

При тези му думи Мод се отпусна назад върху възглавниците и се хвана за сърцето.

— Как може да си толкова жесток? Не те ли е срам да носиш такава новина на болна жена?! Имам ужасни болки в гърдите; моля те, извикай Беси, обадете се на доктора…

Доналд я погледна и видя, че лицето й наистина бе придобило плашеща бледост.

— Майко, моля те, не искам да те разстройвам, но наистина нямаме друг избор.

Мод вече пъхтеше, мъчейки се да си поеме въздух. Доналд стана.

— Ще извикам доктор Трефусис. Съжалявам, че те притесних така. — И той напусна стаята с безсилна въздишка.

 

 

Доктор Трефусис дойде незабавно. Прегледа Мод, после се върна при Доналд, който чакаше тревожно пред стаята й.

— Получила е нервен пристъп. Дадох й приспивателно лекарство и ще намина да я видя сутринта. Но за доброто на всички ни — натърти той — те съветвам да оставиш темата, която си подхванал по-рано, за друг ден.

10 март

Получих телеграма от А., в която ме уведомява, че корабът е акостирал благополучно в Индия и тя вече пътува към двореца на Куч Бехар. Майка ми все още отказва да излиза от стаята си и да ме допусне в нея, затова кръстосвам имението с натежало от тревога и отчаяние сърце. Този следобед написах дълго писмо до А., за да се поуспокоя. Мрачната атмосфера, обзела Естбъри Хол, е напълно осезаема. Прислужниците винаги първи надушват неприятностите и май всички усещат, че нещо не е наред. Тази сутрин получих обаждане от един брокер на недвижими имоти. Имението е било оценено на отчайващо малка стойност, предвид всички ценни вещи в него. Но поне ще успея да погася банковия си дълг и да купя на двама ни с А. по-малка къщичка в провинцията. И една за майка ми.

Април настъпи и Доналд се радваше на слънчевите пролетни дни, които съживиха градината и накараха прещипа по хълмовете да разцъфне в искрящо жълто. Но една сутрин, докато извеждаше Глори от конюшнята, го връхлетя натрапчив страх. Почти месец не беше получавал вест от Ани, още откакто бе пристигнала в двореца на Куч Бехар. Като препусна с Глори по хълмовете, малки демони започнаха да дълбаят дупки в увереността му.

Дали завръщайки се в Индия, не беше срещнала друг мъж? Все пак ставаше дума за красива, преуспяла жена — не принцеса, но аристократка с образование, поведение и интелект, които всеки мъж би намерил за привлекателни. Той самият беше английски лорд, да, но обеднял такъв, а след продажбата на Естбъри Хол щеше да остане и без свое кралство.

През последния месец Доналд бе започнал да осъзнава, че образованието му го беше подготвило единствено да стане член на висшето общество и да ръководи владенията и персонала си. Освен ако не се върнеше в армията — която мисъл го ужасяваше, — какво щеше да прави с бъдещето си след продажбата на имението? Той слезе от коня при рекичката, където двамата с Ани си бяха приказвали онова първо лято, и легна на тревата, за да помисли.

След преживяното във войната, не виждаше смисъл да живее идилично, без цел и посока. Освен това се чувстваше виновен — виновен, защото точно на него се падаше да заличи стотици години семейна история в Естбъри Хол. За пореден път се замисли дали наистина нямаше начин да спаси имението, но в главата му не изникваха осъществими идеи. Знаеше, че ако изобщо съществуваше някакъв шанс, щеше да го грабне, не само заради семейното си минало, но и защото така щеше да е полезен на обществото, давайки препитание на около двестате местни служители и живеещи в имението фермери. Освен това така щеше да помогне и на майка си, която, независимо от цялото си театралничене в момента, наистина щеше да е съсипана, ако се наложеше да напусне имението.

Доналд стана и отново яхна Глори. Каза си, че просто ще трябва да приеме съдбата си и да се съсредоточи върху новото си бъдеще с Ани, в което рано или късно щеше да намери своята нова цел в живота.

15 май

Вчера (най-сетне) майка ми излезе от стаята си. Но А. не ми е писала от почти десет седмици. Изпратих й безброй писма в двореца, но още нямам отговор. Къде може да е? Никога не съм се чувствал толкова потиснат. Може би ме е забравила. Може би и тя като приятелката си Индира е срещнала някой индийски принц и е избягала с него…

Доналд хвърли химикала, стана и впери мрачен поглед през прозореца на спалнята си. Слънцето се издигаше високо в небето и денят беше красив, но той не можеше да му се зарадва. Ужасни мисли за Ани и причините, поради които не му отговаряше, се рояха непрестанно в съзнанието му. А може би, разсъждаваше той, писмата й просто не го достигаха. Пощенските услуги между Англия и Индия бяха прочути с ненадеждността си. Въпреки това съзнаваше, че няма да му олекне, докато не получи вест от нея.

Като слезе на долния етаж за закуска, намери майка си да се труди върху пълна чиния с бекон и яйца.

— Радвам се да те видя толкова ведра, майко.

С усилие извика стегната усмивка на устните си.

— Е, знаеш как ми влияе зимата. Но лятото наближава и ме чака много работа.

— Така ли? — учуди се Доналд, питайки се какво ли имаше предвид.

— Да. — Мод му плъзна едно писмо през кухненската маса. — Едни стари приятели на баща ти попитаха дали ще е удобно да ни погостуват. Аз, разбира се, ги поканих.

Доналд прочете писмото, на чийто плик имаше нюйоркски адрес.

— Тук пише, че ще пристигнат след седем седмици. И кои са тези Дръмнър?

— Ралф Дръмнър е главата на едно от най-старите и заможни семейства в Ню Йорк. Доколкото знам, е собственик на банка, а съпругата му, Сиси, съм запомнила като прекрасна жена. Освен това имат дъщеря, Вайълет, която ти е връстница. Обясниха ми, че в момента обикаля Европа, но ще се присъедини към нас по някое време през лятото.

Доналд остана изненадан от видимия й ентусиазъм. Мод възприемаше повечето американци като „елементарни“ хора.

— Е, щом се чувстваш достатъчно добре да посрещаш гости, майко, се радвам, че мисълта за срещата със стари приятели те е ободрила така.

— Да, може да се каже. — Мод се усмихна доволно на сина си.

Понеже рядко я виждаше в толкова добро настроение, Доналд реши да подхване темата за Селина.

— Може би е добра идея да поканим и Селина, докато приятелите ти гостуват в имението. Сигурен съм, че на малката Елинор й липсват и баба й, и Естбъри Хол.

— Както много добре знаеш, Доналд, докато е омъжена за онзи французин, сестра ти не е добре дошла в дома ми. Ясно ли е?

Доналд въздъхна, съзнавайки, че като настоящият лорд Естбъри и законен собственик на имението имаше пълното право да пренебрегне желанието й и да покани сестра си, когато решеше.

Но неизбежните последици от обезпокояването на майка му точно сега, когато изглеждаше толкова позитивно настроена, не бяха нещо, с което имаше сили да се бори в момента.

9 юни

Отново ходих в Лондон на среща със семейния банков уредник.

Още лоши новини — времето изтича и трябва възможно най-скоро да пусна имението за продажба. Освен това посетих старшата сестра от Лондонската болница в Уайтчапъл, която ми каза, че и тя не е получавала нито дума от Ани. Видях се със Селина за кратко и тя ми сподели, че срещнала Индира и новия й съпруг в Южна Франция. На тръгване от Париж през месец май Ани казала на Индира, че се връща директно в Англия. Вече наистина ще се побъркам от тревога. Какво ми остава без нея?

 

 

14 юли

Ралф Дръмнър и съпругата му, Сиси, пристигнаха в Естбъри Хол преди седмица. Струват ми се много симпатични и независимо от западналото състояние на къщата, са изключително щастливи, че гостуват в истинско имение, и то в присъствието на истински английски лорд. Сиси дори ми направи реверанс, като пристигнаха! Мисля, че Ралф Дръмнър е много по-хитър, отколкото изглежда. Очевидно е въшлив от пари; Сиси се облича по последна парижка мода и от глава до пети е окичена в диаманти. Ще останат тук два месеца, през които се надяват да „опознаят Англия“, както те се изразяват. Утре пристига и дъщеря им Вайълет. Още не съм получил новини от А. Сърцето ми бавно се вледенява, защото си представям една-единствена причина да не се е свързала още с мен.

— Семейство Дръмнър ще се върнат в три и половина за следобедния чай — обяви Мод. — Предлагам да го изпием на терасата. Предполагам знаеш, че отидоха да вземат дъщеря си от Лондон? Снощи е пристигнала от Париж.

— Да, майко — отвърна разсеяно Доналд, ядейки закуската си.

— Тъй като двамата сте почти връстници, ще съм ти благодарна, ако се присъединиш към нас, за да й правиш компания.

Доналд сгъна вестника си и стана от масата.

— Не се безпокой, ще се явя на парада.

Същия следобед Доналд поязди из територията на имението. Поне фермерите, които посети, изглеждаха щастливи заради идеалните климатични условия, благоприятствали изобилна пшеничена реколта, която щяха да съберат до няколко седмици. Очакваха новината да зарадва и него; само че не подозираха какво им е приготвила съдбата.

На хоризонта се беше появил потенциален купувач на имението. Господин Кингхорн, корнуолец по рождение, беше бизнесмен, чиито фабрики за добив на калай бяха процъфтели в периода на войната. Изглеждаше свестен и имаше огромно желание да се изкачи по обществената стълбица, сдобивайки се с Естбъри Хол. И щеше да го купи на безценица по простата причина че нямаше голяма конкуренция в тежките следвоенни години. Доналд още не беше приключил продажбата. Но поне, утешаваше се той, докато връщаше кобилата си на коняря, отправяйки се обратно към имението, знаеше, че Естбъри Хол вероятно щеше да бъде управляван по много по-ефективен и практичен начин под зоркото око на новия си собственик.

Като влезе в градината, Доналд видя семейство Дръмнър и майка му да пият чай на терасата и осъзна, че е закъснял. Но беше по-добре да го гледат по панталони за езда, отколкото да понесе поредната доза недоволство от страна на майка му. Докато изкачваше стълбите, младата жена на масата хвана окото му. Мъжът в него веднага определи Вайълет Дръмнър като голяма красавица. Стройното й тяло беше облечено в симпатична лятна рокля, а русата й коса беше подстригана в модерна къса прическа. Като я доближи, видя искрящите й кафяви очи и съвършено оформени устни, разположени сред разкошна млечнобяла кожа.

— Добър ден — каза Доналд, като доближи масата. — Майко, Ралф, Сиси, простете, че закъснявам, а вие, госпожице Дръмнър — добави той, обръщайки вниманието си към младата жена, — добре дошли в Естбъри Хол. Позволявате ли да ви наричам Вайълет?

— Да, разбира се. — Тя се усмихна, разкривайки изящните си зъби.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той, сядайки на масата, и прислужничката се спусна да му налее чай. — Добре ли пътува, Вайълет?

— Прекрасно — отвърна тя. — Досега не бях излизала от Лондон. Всички танцови забави, които посещавах в Англия в началото на лятото, се състояха в града.

— Вайълет дебютира в нюйоркското общество миналата година — вметна Сиси.

— Чудесно — коментира Мод, вдигайки веждите си почти незабележимо.

— Хареса ли ти тукашният дебютантски сезон?

— О, да! Срещнах се с толкова много интересни хора. Обожавам Англия — добави Вайълет с ведър нюйоркски тон.

— Вайълет несъмнено беше принцесата на лондонския сезон — обади се Ралф. — Преследваха я цял куп млади благородници. Не отричай, Вайълет.

— О, татко. — Бузите й поруменяха чаровно. — Всички момичета си имаха обожатели.

— А някой младеж успя ли да спечели вниманието ти? — попита Мод.

— Мисля, че още съм твърде млада, за да си избирам съпруг — отвърна дипломатично тя.

— Яздиш ли, Вайълет? — поинтересува се Доналд, сменяйки темата.

— О, да. Много често в Сентръл Парк, а и когато ходим в лятната ни вила в Нюпорт. Там си имам свой собствен кон.

— В такъв случай трябва да ми позволиш да те изведа на езда в Дартмор.

— Много бих се радвала, Доналд.

24 юли

Тази сутрин отново водих В. на езда. Има техника, но язди като момиче, докато А. яздеше като мъж. Въпреки това е мила, интелигентна и добре образована, а възторгът й от Англия ме кара да се усмихвам. Освен това е много красива и понякога, като я гледам, си мисля в колко голям контраст са бледата й кожа и руса коса с екзотичния, смугъл вид на А. Поне присъствието й тук ми помогна да отклоня мислите си от А., тъй като естествената й енергия е заразна.

Доналд осъзна, че през последните две седмици в крачката му имаше малко повече живина. С типично американския си ентусиазъм семейство Дръмнър бяха разсеяли мрачната атмосфера, която тегнеше над имението напоследък. Майка му се беше оживила и даже беше поканила няколко от местните големци на официална вечеря. Дори прислужниците останаха доволни от допълнителната работа, която им създаваха гостите. Препускаха нагоре-надолу по стълбищата, подготвяйки ваните на двете американки и грижейки се за внушителните им гардероби. Коридорът на стаите за гости непрекъснато ухаеше на парфюма на Вайълет, деликатен и летен, като нея самата.

Онази сутрин грейналите им лица го посрещнаха на масата, а после Ралф сподели разпалено за плана им да опознаят Корнуол през идните няколко дни.

— Майко — обади се Вайълет, — би ли възразила, ако не ви придружа? Ейми Венабълс организира бал в Лондон и ми изпрати покана. Много ще се радвам да видя някои от английските ми приятели от дебютантския сезон поне още веднъж, преди да заминем за Ню Йорк.

— Несъмнено, скъпа, но не можем да те изпратим в Лондон съвсем сама. Напълно изключено — отвърна Сиси.

— Лондонският ни дом е свободен — обяви Мод. — Можеш да отседнеш там, Вайълет, скъпа.

— Много мило от ваша страна, лейди Естбъри.

— А ти не спомена ли, че трябва да пътуваш до Лондон през идните няколко дни, Доналд? — додаде Мод.

— Ами… да, ще се наложи — отвърна неловко той; не искаше да прозвучи грубо.

— Е, чудесно. Тъкмо ще може да ме придружиш на бала! Сигурна съм, че Ейми Венабълс не би възразила — каза Вайълет, плясвайки с ръце.

— Прекрасна идея! — каза Мод. — Ето, въпросът е уреден. — Тя се усмихна на всички около масата.

Слез закуска Доналд се оттегли в библиотеката с днешния „Таймс“, но така и не успя да се съсредоточи върху него. Въпреки че бяха минали цели пет месеца от последното писмо на Ани, мисълта да придружи Вайълет на бала го притесняваше. Но като че ли майка му го беше надхитрила и щеше да е невъзпитано от негова страна да откаже.

Замисляйки се за пръв път върху внезапното оживление на майка си и необичайно приветливото й поведение, Доналд се зачуди дали спонтанното гостуване на семейство Дръмнър в имението наистина бе спонтанно. Все пак бяха видимо заможни, а и онзи ден Ралф бе споменал за тръстовия фонд, който Вайълет щеше да усвои, след като навършеше пълнолетие след три месеца — същата тази сума, разбира се, щеше да остане нейно притежание и след като се омъжеше.

— Проклета да си, майко! — Доналд хвърли вестника на масата, стана и отиде до прозореца. Смъмри се за собствената си наивност; как не бе успял да види тънката мрежа, в която го беше оплитала майка му?

— Няма да ти позволя да ме манипулираш — процеди той през стиснати зъби, гледайки парка, окъпан от меката светлина на топлото августовско слънце. Но Мод нямаше контрол върху едно нещо — чувствата на Вайълет към него. Като се имаха предвид богатството й, приветливият й характер и безспорната й красота, Доналд предполагаше, че може да притежава всеки мъж, когото си избереше. Едва ли щеше да прояви интерес точно към него. И все пак бе забелязал как му се усмихва изпод дългите си мигли, как с видимо желание приема всяка негова покана…

 

 

По време на дългото пътуване с влак до Лондон, Вайълет бърбореше за живота си в Ню Йорк, красивата къща на Парк Авеню, където живееше с родителите си, и прекрасните неща, които бе видяла по време на екскурзията си из Европа.

— Боя се, че ще ми е изключително трудно да се върна у дома. Повечето американци са толкова тесногръди — добави тя, сякаш тримесечните й преживявания в Европа я бяха направили гражданка на света.

— Значи предпочиташ Англия? — попита от вежливост Доналд.

— О, да, винаги съм била огромна почитателка на литературата ви. А и тукашната провинция е превъзходна. Всичко е толкова чаровно.

Като пристигнаха в къщата на площада „Белгрейв“, прислужничката заведе Вайълет в стаята й на горния етаж, а Доналд отиде в гостната, където намери Селина да пише писмо на бюрото.

— Доналд. — Лицето й се озари и тя стана да го прегърне.

— Как си, Селина?

— Току-що пристигам от шатото на Хенри във Франция. Той остана там, тъй като има малко работа. Двете с Елинор ще поживеем тук известно време, докато новата ни къща в Кенсингтън е готова да се нанесем. Чай?

— С удоволствие — каза Доналд и седна в един стол, а Селина извика прислужничката със звънчето.

— Е, как вървят нещата в Естбъри Хол? — попита го тя.

— Ами, майка ни определено се възстановява; направо кипи от живот в сравнение с онзи момент, когато ти я видя за последно. — Доналд вдигна вежда многозначително.

— Има ли някакъв шанс да ми прости в скоро време?

— Откровено казано, не съм подхващал темата отдавна. Толкова е ведра напоследък, че не исках да развалям настроението й.

— Пък и сигурно си бил зает да развеждаш младата си американска наследница по множеството забележителности на Девън.

— Определено изпълнявам дълга си — съгласи се той. — Тази вечер трябва да я придружа на някакъв ужасяващ бал с всичките й приятелки дебютантки от породата инженю.

— Харесваш ли Вайълет, Доналд? Нямам търпение да се запозная с нея.

— Да, много мило момиче е. Но — лицето на Доналд помръкна, — предполагам разбираш, че не е нищо повече за мен.

— Да, разбирам. Имаш ли вести от Ани?

— Нито дума. — Той въздъхна. — Писах дори до Скотланд Ярд с молба да проведат разследване относно местонахождението й, но и те не откриха нищо. Буквално е потънала вдън земя.

— Е, това е добре, нали? — утеши го Селина. — Поне можем да приемем, че не е мъртва.

— Селина, може да е навсякъде. Възможно е дори да не се е върнала в Англия, както е казала на Индира. Всъщност започвам да си мисля, че е решила да остане в Индия и просто не е намерила смелост да ми го съобщи.

Двамата се умълчаха замислено. Прислужничката влезе с подноса и Селина наля чай на двама им, наблюдавайки угрижено брат си.

— Доналд, скъпи, не ми се иска да го казвам, но…

— Знам, моля те, не го казвай — спря я той. — И аз самият започвам да осъзнавам, че май е дошло време да продължа напред.

— Да, боя се, че е така — съгласи се Селина. — Знам колко я обичаше, но…

— Обичам — прекъсна я Доналд.

— Да, колко я обичаш — поправи се Селина, — но така или иначе бракът ви нямаше да е лесен. Познаваш английското общество; двамата щяхте да бъдете низвергнати.

— Това не ме интересува — заяви гневно Доналд. — В окопите стоях рамо до рамо с мъже с различни вероизповедания и цвят на кожата, а всички притежаваха еднаква храброст. И умираха в същите мъки като белокожите ни братя.

— Е — отвърна с тих глас Селина, — похвално е, че нямаш расови предразсъдъци, но отлично знаеш колко малко хора разсъждават като теб.

— Да не би да твърдиш, че Ани ме е напуснала, за да ме предпази от това?

— Не, просто обмислям възможните причини. И съм не по-малко изумена от теб самия, че още не се е свързала с теб.

— Искрено се надявам Ани да не е имала подобни съображения относно цвета на кожата си.

— Доналд, миличък — опита да го успокои Селина, — не казвам, че ги е имала по отношение на теб, но може би по отношение на другите. Вземи собствената ни майка за пример. Ами ако бяхте си направили деца? Щяха да са смесени и…

— Достатъчно! — Доналд блъсна чашата си в чинийката й на масата.

— Извинявай. — Селина беше на ръба на сълзите. — Просто се опитвах да ти изброя трудностите, с които щяхте да се сблъсквате, ако планът ви беше проработил.

— Никоя от тях нямаше да е от значение, ако бяхме заедно. — Доналд стана. — Ще отида да се преоблека за онова проклето парти.

Той се качи в стаята си на горния етаж, просна се на леглото и зарови глава в ръцете си. Дали в теорията на Селина нямаше нещо вярно? Дали Ани не беше решила да се отдръпне от него, за да го спаси от собствените му действия?

Доналд отказваше да повярва в това. Беше дал на Ани да разбере, че е твърдо против всякакви предразсъдъци.

Размислите му отново и отново го навеждаха на едно и също заключение. Ани беше осъзнала, че не го обича толкова, колкото си е мислила преди. А може би просто обичаше някой друг мъж повече от него. Идеята го накара да изтръпне от ужас.

В очите му запариха сълзи и за пръв път опита да си представи бъдещето без нея. И осъзна, че започва да губи надежда.