Лусинда Райли
Среднощна роза (24)

22

Дете мое, не желая да навлизам в подробности относно преживяванията ми по времето, когато се грижих за клетите ни войничета във Франция. Несъмнено си чел в учебниците по история колко трагично беше. Мога да ти кажа само, че в тях никога няма да прочетеш за истинския ужас, на който станах свидетел там.

Изпратиха ме във Франция няколко седмици след началното ми обучение. Оказах се подходяща за професията, а на фронта имаха отчайваща нужда от медицински сестри, които да се грижат за ранените. Както беше за всички, взели участие в нея, войната остави неизличими спомени в душата ми. Горчивото отчаяние от саморазрушителната ярост на човечеството подложи вярата ми на изпитание. Бях благодарна, че някога майка ми ме беше водила из селата на Джайпур и страданието не беше новост за очите ми. Поне бях по-подготвена за него от множество други.

Ще ти споделя обаче, че се срещнах с Нед, брата близнак на приятелката ми Шарлот. Постоя в моята полева болница няколко дни с дълбока рана на челото. Аз я превързах, радвайки се да видя познато лице от онзи по-спокоен период в живота ми.

Явно и Нед, чийто пост се намираше в близост до болницата ми, беше изпитал същото, защото по време на редките ни почивки ме водеше в близкото градче Албърт, където успявахме да си вземем поне няколко часа почивка. Разговаряхме за книги, изкуство, театър — всичко, несвързано с ужасяващата реалност, с която и двамата се сблъсквахме ежедневно.

Бях с него и в деня, когато най-сетне обявиха примирието. Дотогава окопите бяха наполовина празни, както заради кървавата втора битка край река Сома, така и заради факта че нямаше смисъл да изпращат още пушечно месо, като се имаше предвид, че германците нямаха друг избор, освен да се предадат.

Онзи ден пътувахме заедно с други медицински сестри и войници към Албърт и никой от нас не смееше да повярва, че е истина. Войниците от всякакви националности — англичани, французи, американци и дори индийци, изливащи се на площада откъм фронтовата линия, и импровизираният оркестър изпълниха нощта с еуфорична какофония от радушни звуци.

Ясно си спомням как някой пусна фойерверки и целият площад стихна внезапно. Напрегнатите ни съзнания се уплашиха, че сме получили грешна информация и германците идват да ни довършат с ракети. Но когато фойерверките озариха небето, искрящите цветове ни накараха да си отдъхнем.

Веднага след края на зарята някой ме потупа по рамото.

В този момент бях в обятията на Нед и двамата танцувахме на музиката на „Диксиленд Джаз Бенд“. Спряхме, огледах се и видях Доналд Естбъри — по-скоро състарена сянка на лъчезарното момче, което бях познавала някога.

— Анахита? Наистина ли си ти?

— Доналд? — Задържах дъха си, не смеейки да повярвам на очите си.

— Да — усмихна се той. — Селина ми писа, че си постъпила в доброволческия отряд, но какво съвпадение да те срещна тук тази вечер!

Нед козируваше — Доналд беше старши офицер, — затова побързах да ги запозная и двамата мъже си стиснаха ръцете. После Доналд сведе умилителен поглед към мен.

— Знаеш ли, сержант Брукнър, последния път, когато видях тази млада дама, тя беше едва на петнайсет. Виж се сега, Ани! — Очите му обходиха одобрително тялото ми. — Вече си жена. Едвам те разпознах. Всъщност — продължи да обяснява на спътника ми Доналд — точно Ани ме увери, че ще дочакам края на войната. Много пъти четях писмото ти в окопите, Ани, и се зареждах с вяра, че ще оцелея. И — Доналд се усмихна внезапно и изнуреното му, сиво лице грейна, — ето ме тук!

Музикантите засвириха рефрена на „Нека те наричам «скъпа»“.

— Ще позволиш ли, приятелю, да ти отнема Ани за този танц? — Доналд попита Нед.

— Разбира се, сър — отвърна Нед с тъжна нотка в гласа си.

— Благодаря. Хайде, Ани, да отпразнуваме щастливия повод. — Доналд взе ръката ми и ме поведе след тълпата.

Срамувам се да си призная, че тази нощ не се върнах в обятията на Нед. С Доналд танцувахме насред площада на малко селце в Северна Франция, сякаш животите ни току-що започваха. И може би беше точно така.

— Не мога да повярвам колко си се променила! — повтаряше ми той стотици пъти. — Ани, толкова си красива!

— Моля те — изчервявах се аз всеки път, — роклята ми е на три години, а косата ми не е подстригвана от осемнайсет месеца.

— Косата ти е прелестна — каза Доналд, прокарвайки пръсти през нея. — Ти си прелестна! Било ни е писано да се срещнем тук тази вечер.

Съзнавах, че всички бяхме опиянени от неописуема еуфория. Затова докато Доналд ме обсипваше с комплименти и ми казваше, че си е мислил за мен всеки божи ден през изминалите три години, аз прибирах думите му в кутия, която държах далеч от сърцето си, тъй като знаех защо говори така.

Когато площадът постепенно започна да се изпразва онази ледовита ноемврийска нощ, двамата с Доналд седнахме на ръба на фонтана в центъра му и вперихме погледи в звездите, обсипващи ясното небе.

— Цигара? — предложи ми той.

Взех си една и двамата запушихме с удоволствие, седнали близо един до друг.

— Наистина не мога да повярвам, че всичко свърши — промълви удивено той.

— И аз, макар че трябва да се връщам в болницата скоро. Все още има много болни и ранени войници, които се нуждаят от помощта ми, независимо от примирието.

— Сигурен съм, че си спасила мнозина, Ани. Родена си за медицинска сестра.

— Ще ми се в бъдеще повече от пациентите ми да оцеляват. — Потреперих. — Правех всичко по силите си, но в много случаи не успявах да помогна. Мисля, че ще продължа да се занимавам със същото и след края на войната.

— Краят й настъпи, скъпа ми Ани — подхвърли Доналд и двамата се позасмяхме на фразата, която цял свят бе използвал ден след ден през последните четири години.

— Вече наистина трябва да се връщам. Старшата сестра и бездруго ще ме одере жива.

— Съмнявам се, не и тази вечер. Но ако се налага да тръгваш, ще те изпратя.

— Но едва ли ти е по път? — възпротивих се аз, ставайки.

— Няма значение. Тази вечер имам чувството, че мога да извървя милион километри.

Излязохме от селото хванати под ръка и тръгнахме по опустелия път. Във въздуха още се носеше острата миризма на артилерийски огън.

— Знаеш ли, наистина вярвам, че ти ми беше талисманът — каза Доналд, като наближихме входа на лагера, в който се помещаваше болницата ми. — Излагах се на опасност безброй пъти, а не получих дори драскотина.

— Знаех си, че си роден с късмет — усмихнах му се широко аз.

— Може би, но ти ми помогна да го повярвам. А това беше най-важното. Лека нощ, Ани.

Тогава Доналд се наведе и ме целуна. И макар да ме е срам да си го призная, целувката не секна дълго време.

Следващите две седмици бяха натоварени за мен, тъй като подготвяхме мъжете, останали в болницата ми, за пътешествието към Англия. Доналд идваше всяка вечер в джипа си, за да ме изведе. Останалите сестри вдигаха вежди и шушукаха помежду си.

— Нашата Ани си е намерила момче, и то офицер! Освен това си има два крака и две ръце. Щастливка такава! — каза ми една от сестрите с добронамерен тон.

Отчаяно се мъчех да затворя сърцето си към Доналд и вредата, която знаех, че може да ми причини. В онзи скъп отрязък от време, който споделяхме — в един свят без правила и утвърдени норми, и общество, налагащо ни как да се държим и кого да обичаме, никой от двама ни не говореше за бъдещето. Просто живеехме в момента, наслаждавайки се на всяка една секунда.

Когато краят на този период наближи и идваше време да прекося Ламанша обратно към Англия на болничен кораб заедно с някои от пациентите ми, емоциите помежду ни стигнаха трескави величини.

— Ще се видим в Лондон, нали? — попита ме с трепет в гласа Доналд на последната ни вечер заедно. — И ще дойдеш да живееш в Естбъри Хол? Знаеш колко те обичат всички от имението.

— С изключение на майка ти. — Врътнах очи, седейки удобно в прегръдките му в джипа.

— Не й обръщай внимание, тя не харесва никого. Боже, докато войната се вихреше, нямах търпение да й видя края, но сега, като знам, че ми предстои да се сблъскам с майка ми и имението, ентусиазмът ми някак угасва. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Естбъри Хол премина официално в мои ръце на двайсет и първия ми рожден ден, който беше преди няколко седмици. Отговорността за него вече е изцяло моя.

— Да, мисля, че те чака доста работа там — потвърдих повече от сдържано аз.

— Къде ще отседнеш, като се върнеш в Англия?

— До болницата, в която ме изпращат с пациентите ми, има общежитие за медицински сестри — отговорих аз. — Намира се в Уайтчапъл и първоначално ще работя там.

— Ани — подхвана Доналд с умолителен тон, — не се прибирай тази вечер. Ела с мен в селото. Имам стаичка там. Поне ще можем да сме заедно още няколко часа.

— Аз…

— О, Ани, аз съм джентълмен и в никакъв случай не бих накърнил достойнството ти.

— Тихо — прекъснах го аз, неспособна да се въздържа. — Ще дойда с теб.

Разбира се, и за нас, както и за всички други влюбени по света, беше невъзможно да не се поддадем на желанието да слеем телата си по онзи така човешки начин. В тъмната стаичка, осветена единствено от мекото сияние, проникващо през кепенците откъм площада, докато Доналд събличаше нежно дрехите ми, не изпитах нито капка вина. Докато обсипваше тялото ми с целувки и го преплиташе със своето, усетих как вярата ми в боговете и човечеството се възражда.

— Обичам те, скъпа ми Ани, трябва да съм с теб — простена той, — нужна си ми, нужна си ми…

— И аз те обичам — прошепнах в ухото му, докато телата ни преливаха от страст, — и винаги ще е така.