Лусинда Райли
Среднощна роза (8)

6
Анахита

Дете мое, помня всичко. В среднощната тишина дори най-лекият полъх на вятъра носи блажена разтуха от неизменната суха горещина на Джайпур. Често с другите жени и децата от зенаната се качваме на покрива на Лунния дворец и нощуваме там.

Град Джайпур се простира върху равнина, обградена от кафяви пустинни хълмове. Като дете вярвах, че живея на едно от най-красивите места по света, тъй като градът наистина имаше приказен дух. Сградите бяха боядисани в най-разкошния розов цвят на земята. Куполести къщи с изящни орнаменти и веранди, украсени с елегантни колони, обточваха широките улици. А Лунният дворец, разбира се, заемаше най-видното място — самият той беше същински град, опасан с тучни градини. Вътрешността му представляваше истински лабиринт — фестонирани сводове водеха към вътрешни дворове, които на свой ред разкриваха множество скрити кътчета.

Дори жителите на Джайпур предлагаха пъстра гледка; мъжете носеха пищни тюрбани в жълти, пурпурни и рубиненочервени багри. Понякога ги наблюдавах от някоя от високите тераси на двореца с изглед към града и ги оприличавах на пъстроцветни мравки, неуморно щъкащи насам-натам.

В моя дворец в центъра на магическия град, живеейки сред големците в този край на света, ми беше лесно да се почувствам като принцеса, също като много от приятелките ми от детинство.

Но не бях принцеса, разбира се.

До деветгодишна възраст бях живяла сред хората по улиците под мен.

Майка ми Тира произхождаше от род на баидхи, индийската дума за мъдра жена и лечителка. Още от малка ме караше да седя до нея, докато хората от града идваха да й искат помощ. В малката ни задна градина отглеждаше множество ароматни билки, с които забъркваше аюрведичните си отвари, и често я гледах как смила гугулу, манджишта и гокхру в каменната си шил нода^[1], за да приготви някой билков цяр. Клиентите й винаги си тръгваха успокоени и по-щастливи с мисълта, че истинската им любов ще ги обикне отново или че туморът им ще изчезне, или че ще заченат дете до месец.

Понякога, когато я навестяваха жени, майка ми заръчваше на прислужницата да ме изведе на разходка за няколко часа. С времето започна да ми прави впечатление, че в тези случаи клиентките й седяха върху възглавниците в задната ни стаичка с изнурени, ужасени лица.

Разбира се, тогава не подозирах по какъв начин помагаше майка ми на тези жени, но вече знам. Помагала им е да се разделят с нежеланите бебета в утробите им.

Дете мое, навярно мислиш, че подобно дело е грях срещу боговете. Но обикновено се случваше, защото някоя жена вече се беше сдобила с поне пет отрочета — по онова време в Индия нямаше средства за предотвратяване на нежелана бременност, — а семейството й беше толкова бедно, че не можеха да изхранват още едно гърло. Но майка ми помагаше и когато нечие дете искаше да се появи на света. Като поотраснах, започна да ме вика при себе си, за да трупам опит. Признавам си, че когато за пръв път станах свидетелка на раждане, скрих очите си с ръка, но както при всичко останало, особено ако е дело на природата, човек привиква с гледката и започва да я възприема като чудото, каквото наистина е.

Понякога с майка ми яхвахме кончето, което баща ми държеше в конюшня извън града, и тръгвахме на посещения по къщите в покрайнините на Джайпур. Именно по време на тези визити започнах да проумявам, че не всички живеят в розов, приказен град с любещи родители и храна на масата. Виждах ужасяващи неща: бедност, болести, глад и агонията, на която са подложени много човешки същества. Още като малко момиче научих, че животът не е справедлив. И ще помня този урок до края на дните си.

Майка ми, като всички индуси, беше много суеверна жена, макар че баща ми непрекъснато я подиграваше, че нейната суеверност била ненадмината. Веднъж, когато бях на шест години, се готвехме да посетим наши роднини, живеещи на повече от триста километра разстояние, по случай Холи, пищен фестивал, по време на който всеки хвърля колкото може повече цветен прах по околните. В края на деня всички присъстващи са боядисани от глава до пети във всички цветове на дъгата.

Онзи ден тръгнахме от къщи по пътя към железопътната гара, откъдето щеше да започне първата част на пътешествието ни. Ненадейно голяма бяла сова прелетя пред нас и майка ми спря на място с потресено изражение.

— Не бива да продължаваме — обяви на двама ни с баща ми. — Трябва да се върнем.

Баща ми, свикнал с приумиците на майка ми и решен да посети роднините си за фестивала Холи, поклати глава с усмивка.

— Не, пиари, просто се срещнахме с едно красиво същество. Това не е поличба.

Но майка ми вече се беше обърнала и вървеше обратно към дома. Колкото и да я увещаваше баща ми, тя категорично отказваше да склони. Затова всички си останахме вкъщи и с баща ми прекарахме почивните дни навъсени при мисълта за братовчедите, чичовците и лелите, които се забавляваха на стотици километри от нас.

На следващия ден обаче дочухме, че в региона имало страшни наводнения. И точно влакът, на който трябваше да се качим, бил пропаднал в реката, минавайки по мост. Всичките му пасажери се издавили в бурните, кално червени води. Сто наши съграждани така и не се завърнаха у дома.

След тази случка дори баща ми започна да приема инстинктите на майка ми по-сериозно. С годините тя започна да ме учи на по-простичките лекове за кашлици, настинки и разбити сърца. Беше ми възложила задачата да наблюдавам и разучавам лунния календар — имаше определени моменти от всеки месец, в които трябваше да се бъркат лекарствата, за да са възможно най-ефикасни. Майка ми твърдеше, че луната давала сила на жените. И че природата, която боговете били създали, за да набавя на човеците всичко необходимо, била най-могъщата сила на планетата.

— Един ден, Ани, ще чуеш песента на духовете — уверяваше ме една вечер, докато ме завиваше в леглото. — Тогава ще разберем със сигурност дали си наследила дарбата.

По онова време не знаех за какво говори, но въпреки това кимнах с глава.

— Да, мааджи — отвърнах и тя ме целуна за лека нощ.

Знаех, че семейството ми от майчина страна смяташе, че тя се е омъжила за недостоен мъж. Майка ми произлизаше от висока каста. Беше втора братовчедка на знатната махарани^[2] на Джайпур, макар че май всички мои познати в Индия бяха или наши братовчеди, или братовчеди на наши познати. Още от двегодишна възраст била обещана на заможен братовчед в Бенгал, който, за нейно тихо щастие, хванал малария на шестнайсетгодишна възраст и умрял. Докато родителите й издирвали друг подходящ жених, тя срещнала баща ми на фестивала Навратри и между двама им се зародила тайна връзка, която поддържали единствено чрез предавани скришом писма.

Когато родителите й обявили, че й били намерили кандидат с благороден произход, макар и на петдесетгодишна възраст, който искал да я вземе за своя трета жена, тя заплашила да избяга от дома, ако не й позволели да се омъжи за младия ми красив баща. Нямам представа колко трудности са срещали родителите ми, за да се виждат един с друг — до раждането ми историите се бяха превърнали в част от личния им фолклор, — но накрая баба ми и дядо ми склонили да ги оженят.

— Казах на баба ти и дядо ти, че не мога да дам на дъщеря им рубини, перли и дворец, но мога вечно да я топля с любовта си — беше ми разказал баща ми. — И ти, моя бети, също не трябва да забравяш, че да обичаш и да бъдеш обичана е по-ценно от цялото кралство на махараджата.

Баща ми, Камалеш, беше пълната противоположност на майка ми. Запомнила съм го като философ, поет и творец, възприел идеологията на Рабиндранат Тагор, прочутият брамински поет и активист. Припечелваше оскъдни пари, издавайки ежемесечен памфлет, посветен на радикалните му възгледи, особено по отношение на британската окупация на Индия. Владееше отличен английски, на който се беше научил сам, и, макар да беше странно предвид политическите му виждания, подпомагаше писателската си кариера, преподавайки на индийски благородници, желаещи да научат езика, за да могат да общуват с британците.

Мен, дъщеря си, научи не само на английски, но и на още много предмети — от история до естествени науки. Докато други индийки се учеха да бродират и да молят Шива за добър, благосклонен съпруг, аз четях „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин и изучавах математика. Освен това на осемгодишна възраст вече можех да яздя неоседлан кон, препускайки през пустинните равнини извън града, докато баща ми ме подканваше да го настигна. И аз, като всяко малко момиченце, боготворях баща си и се стараех неуморно да го зарадвам.

И така, като се има предвид, че единият ми родител беше радикал с неизменно логична мисъл, а майка ми беше жена, която, виждайки прилеп в спалнята им, бе извикала оджа^[3] в къщата, за да я прочисти от зли духове, може да се каже, че израснах с необичайно смесено гледище за света. Намирах по много и от двама им в себе си, но и нещо, което си беше лично мое.

Веднъж, докато ме утешаваше върху коляното си, след като бях видяла как група момчета пребиват измършавяло от глад куче на улицата, татко вдигна брадичката ми с пръсти, за да го погледна и избърса сълзите от очите ми.

— Скъпа ми Ани, имаш състрадателно сърце, биещо по-силно от сто табли^[4]. И ти като баща си се отвращаваш от неправдата и вечно търсиш справедливост. Но внимавай, моя Ани, защото човеците са сложни същества и душите им често са сиви, не черни или бели. Там, където вярваш, че ще намериш само доброта, може да откриеш и зло. А там, където виждаш само зло, е възможно да живее и капчица добро.

Когато бях на девет, баща ми почина най-внезапно от тифната епидемия, която често поразяваше града ни в сезона на мусоните. Дори отварите във внушителния арсенал на майка ми не успяха да го спасят.

— Дошло му е времето, пиари, и аз го знаех — каза майка ми.

Дълго време се мъчех да разбера спокойното й примирение със смъртта на баща ми. Докато аз самата стенех като банши над безжизненото му тяло, тя седеше кротко до него, непроронила нито сълза.

— Ани, когато ти дойде времето и те призоват на другия свят, трябва да си отидеш — утешаваше ме тя. — Няма какво да се направи.

Обяснението й далеч не ме устройваше. Буйствах и крещях, и отказвах да се отлепя от баща ми, докато се опитваха да качат тялото му на погребалната клада. Спомням си, че ме извлачиха насила, точно преди почтения суами^[5] да запее и да подпалят сламата под покойника. Когато зловонният пушек се разнесе из въздуха, зарових лице в полите на майка ми.

След смъртта на татко прехраната стана още по-трудна. Съпругата на джайпурския махараджа, братовчедката на майка ми, ни предложи да заживеем с нея. Затова се пренесохме от спретнатата си къщурка в града в зенаната на Лунния дворец.

Зенаната беше мястото, където живееха всички жени от двореца, отделени от съпрузите си. Защото, както знаеш, по наше време, съзрееше ли девойката в жена, започваше да се придържа към древната традиция, наречена пурда. Никой мъж, освен съпруга й и близките й роднини от мъжки пол, не биваше да зърва лицето й. Дори да боледувахме, докторът ни преглеждаше през перде. А на публични места излизахме забулени от глава до пети. Сега на младите им е трудно да повярват, че сме живели така, но никоя от нас не познаваше друг живот и това се беше превърнало в част от ежедневието ни.

В началото ми беше трудно да свикна с шумотевицата и оживлението на зенаната. Някога в собствения ни дом бяхме имали прислужница и момче, което се грижеше за градината. Но след като ги освободихме, вечер оставахме само тримата, а и винаги можехме да затворим входната врата, ако не искахме да ни безпокоят. Животът в двореца беше коренно различен. Живеехме, хранехме се и спяхме заедно. Понякога изпитвах носталгия по мира и спокойствието на стария ми дом, където можех да се затворя в спалнята си и да се отдам на някоя книга, без да ме прекъсват.

Но и колективният живот си имаше своите преимущества. Определено никога не ми беше скучно, защото в зенаната живееха множество мои връстнички. Винаги имаше с кого да поиграя табла или да ми посвири на вина^[6], за да попея.

Другарките ми до една бяха вежливи, благовъзпитани дъщери на местни благородници. Но въпреки това ми липсваха уроците. Чак когато влязох в зенаната, осъзнах колко прогресивно е постъпил баща ми, решавайки да ме образова.

Той ми беше измислил галеното име „Ани“; истинското ми име, Анахита, значи „изпълнена с прелест“. Открай време имам чувството, че не ми пасва. Може и да бях надарена с остър ум (и способността да надбягам всяка от връстничките си на кон), но станеше ли дума за момичешки „прелести“, като че ли бледнеех пред всички. Често наблюдавах как останалите жени в зенаната се грижеха за себе си и се гиздеха пред огледалото, избирайки с часове подходящия цвят корсет за някоя пола — в провинция Раджастан не се носеха традиционните сари.

Всички принцеси и много от благородните им братовчедки вече бяха сгодени за избран от родителите им жених. Аз обаче произхождах от бедно семейство, макар и с корени във високите касти. Баща ми не ни беше оставил почти никакви материални блага и знаех, че майка ми не може да предложи каквато и да било зестра за мен. Не бях „добър улов“ за никой мъж и майка ми още претърсваше семейното дърво за далечен роднина, който би ме поискал за жена. Това нито ме разочароваше, нито безпокоеше; не бях забравила думите на баща ми към родителите на майка ми, когато бе поискал ръката й.

Исках да намеря любовта на живота си.

Когато навърших единайсет и вече бях прекарала над година в зенаната, образованието и ездаческите ми умения най-сетне намериха приложение. Съпругата на махараджата ме избра за спътница на най-голямата й дъщеря, принцеса Джамира.

Въпреки че новото ми положение ми предоставяше известни привилегии, възможност за участие в нови, вълнуващи занимания, като например това да придружавам принцесата на лов, и достъп до някои части на двореца, в които до онзи момент нямах право да стъпвам, не съм запомнила този отрязък от живота си като щастлив.

Джамира беше разглезена и с не особено приятен характер. Ако загубеше някога игра, хукваше към майка си обляна в сълзи и й се оплакваше, че съм лъгала. Когато й говорех на английски, както ме беше помолила майка й, тя запушваше ушите си с длани и отказваше да слуша. А посмеех ли да я надбягам по време на сутрешната ни езда, виеше от гняв и се правеше, че не ме познава до края на деня.

И двете знаехме какъв е проблемът помежду ни — въпреки че тя беше принцесата, аз бях надарена с някои вродени таланти и умения, каквито тя не притежаваше. Още по-лошото беше, че макар да нямах никакво желание да се грижа за външния си вид, всички ми правеха комплименти за стройната фигура и красива костна структура. Джамира обаче не беше благословена с нито едно от двете.

— Мааджи — плачех в прегръдките на майка ми, докато тя бършеше сълзите ми, — Джамира ме мрази!

— Наистина е трудно момиче. Но, пиари, нали знаеш, че няма какво да направим по въпроса? Няма как да се оплачем на майка й, достопочтената махарани, че не харесваш най-голямата й дъщеря! Трябва да се постараеш — приканваше ме майка ми. — Голяма чест е, че избра точно теб, и несъмнено един ден ще бъдеш възнаградена за това.

Както обичайно, майка ми се оказа права. През 1911-а сред всички заможни щати в Индия настъпи нечувано вълнение. Едуард VII, императорът на Индия, бе починал предишната година. Синът му, Джордж V, се беше възкачил на трона и официалното му короноване щеше да се състои в Англия през юни. След това, през декември, в Делхи щеше да има Коронационен дурбар^[7], на който бяха поканени всички индийски принцове. Като спътница на принцеса Джамира и аз бях включена в огромния антураж, който махараджата на Джайпур — баща й — щеше да вземе със себе си.

Майка ми не беше на себе си от вълнение.

— Ани — каза ми един ден, обхващайки лицето ми с длани, — когато ти се роди, по стара традиция отидох при астролог, за да начертае картата на живота ти. И знаеш ли какво пишеше там?

Поклатих глава.

— Не, мааджи, какво пишеше?

— Че на единайсетгодишна възраст ще ти се случи нещо изключително. Ще срещнеш човека, който ще промени живота ти.

— Звучи невероятно — отвърнах почтително.

Чак сега, докато пиша тези редове, виждам колко прав е бил астрологът.