Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Midnight Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2024 г.)
Корекция и форматиране
NMereva (2024 г.)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Среднощна роза

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Монт“ ООД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-432-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20344

История

  1. — Добавяне

31

25 август

На снощния бал се забавлявах повече, отколкото бях очаквал. Срещнах двама стари приятели от „Хароу“, придружаващи две от момичетата. Много се зарадвах да ги видя и цяла вечер си разказвахме спомени от едно време. И двамата ще се женят в рамките на няколко седмици и ме поканиха на сватбите си. Естествено, не ми спестиха закачките относно В., наричайки ме късметлия, задето танцувах с най-красивото момиче в залата…

Вайълет реши да се задържи в Лондон по-дълго от първоначалните планове. Доналд също нямаше желание да се връща в Девън, където трябваше да съобщи на господин Кингхорн крайното си решение относно продажбата на имението, затова реши да поотложи неизбежното. Когато не придружаваше Вайълет на някой от множеството приеми и на разходки из Лондон, Доналд посещаваше клуба си на улица „Пел Мел“. Приятно му беше да се среща със стари познати и да си говорят до късно вечерта за войната.

Все повече и повече осъзнаваше, че когато бе идвал в Лондон точно след Примирието, целият му свят се бе въртял около Ани и любовта му към нея. Нищо друго не бе имало значение, освен да бъде с нея, и не беше имал нито време, нито желание да се занимава с нещо различно. Сякаш бе живял в капсула. Но сега поне можеше да отвлича вниманието си от мъката по нея със социални контакти.

Ако трябваше да е откровен, извличаше удоволствие от факта, че приятелите му завиждаха за Вайълет, която наистина се оказваше принцесата на лондонското общество. Беше красива, остроумна и, както установяваше Доналд, откакто общуваше с нея извън задушаващата компания на родителите й, имаше цветущ характер и пиперливо чувство за хумор.

Дори той започваше да се чувства запленен от умението й да се весели и истинската наслада, която извличаше от живота. Докато Ани имаше философска, пламенна, тъмна натура, тази на Вайълет беше жизнерадостна, лекомислена и бодра. Освен това му правеше впечатление, че е безкрайно благородна по душа и често организираше трогателни изненади, за да зарадва множеството си приятели.

Поканите за приеми и танцови забави валяха непрестанно и Вайълет беше добре дошла на всяка лондонска маса, а мъжете се състезаваха да сядат до нея, за да се насладят на компанията й. Доналд я съпровождаше по социални сбирки почти всяка вечер и, ако трябваше да е откровен, започваше да му харесва.

Към края на нейния престой в Лондон ги поканиха на вечеря в дома на лорд и лейди Чарлсуърт, който се намираше в близост до Хайд Парк. Синът им, Хари, беше наследник на едно от най-големите и прочути имения в страната. Освен това беше изключително чаровен и надарен с обаятелен, темпераментен характер. Както обичайно, принцесата Вайълет бе настанена до младия си домакин и Доналд цяла вечер ги наблюдава как интимничат един с друг. Беше очевидно, че Хари е запленен от гостенката си, както и тя от него. Докато хапваха пудинг, остро собственическо чувство проряза сърцето на Доналд и за своя изненада той осъзна, че ревнува.

Уплашен от внезапното си прозрение, Доналд потъна в мрачни размишления по пътя към дома. Вайълет беше в обичайното си ведро настроение и през цялото време бърбореше за Хари и поканата му да посети провинциалното му имение в Дарбингър след няколко дни, когато започваше ловният сезон.

На следващата сутрин върху подноса във фоайето се появи писмо за Вайълет. На път към масата за закуска Доналд го взе и видя клеймото на семейство Чарлсуърт на гърба му. Същата вечер Вайълет не покани Доналд да я придружи както обичайно; вместо това дойде да я вземе една от приятелките й и Вайълет излезе в зашеметяваща нова рокля на Жан Пакен и опияняващ облак от парфюм. Доналд не успя да заспи, докато не чу леките й стъпки по стълбището в малките часове на нощта.

На следващата сутрин Вайълет не слезе за закуска, но на обяд присъстваше на масата, прозявайки се през цялото време.

— Добре ли прекара снощи? — попита я вежливо Доналд.

— Прекрасно — отвърна замечтано тя. — Хари знае кои са най-добрите клубове в Лондон. Заведе ме на едно място, където свиреше страхотна джаз музика! Танцувахме цяла нощ. Представи си, щом сега ме болят краката. А и приятелите му са невероятни.

— Пак ли ще се срещате?

— Много се надявам. Толкова е забавен.

— Е, аз трябва да се връщам в Девън. Да те оставя ли в Лондон? — предложи Доналд. — Струваш ми се повече от способна да се грижиш за себе си.

Тя го погледна изпод дългите си мигли, внезапно придобила уязвимо изражение.

— Не знам доколко ще ми е приятно да пропътувам целия път към Девън сама.

— За нищо на света не бих помрачил настроението ти — отвърна той, чувствайки се двойно по-възрастен. — Какво ще кажеш да изберем компромисен вариант и да заминем за Девън в края на седмицата?

— Да, би било идеално! Толкова хубаво си прекарвам в Лондон. Благодаря ти, Доналд.

— Няма защо. Радвам се, че се забавляваш. А сега, ако нямаш нищо против, имам уговорка в клуба ми. — Доналд стана и тръгна към вратата, после спря и се обърна към нея. — Може преди да си тръгнем да ме заведеш на някое от хубавите места, които Хари знае.

— О, Доналд, с най-голямо удоволствие!

 

 

И внезапно нещата се промениха. В желанието си да забавлява Вайълет през следващите три вечери Доналд се научи да танцува на новата джаз музика, която вече беше нашумяла в Америка и започваше да придобива популярност даже в Англия. Прибираха се в къщата на площад „Белгрейв“ преди съмване, потни и хихикащи се като деца. Доналд я целуваше скромно за лека нощ в дъното на стълбището, а тя му се усмихваше и се отправяше към стаята си с естествено женствената си походка.

На последната им нощ в Лондон, след като Вайълет се беше оттеглила в стаята си, Доналд влезе в гостната, за да си налее чаша бренди. Отпи глътка, замисляйки се, че тази нощ бе искал да я целуне истински. С въздишка установи, че всъщност нямаше търпение да отпътуват за Девън на сутринта, за да си върне пълното й внимание.

— Ани — прошепна той на въздуха, отпускайки се гузно в креслото. — Прости ми!

По време на пътуването към Девън Вайълет, очевидно изтощена от бурния лондонски живот, спа почти през целия път, а Доналд се възползва от свободното време да подреди чувствата си.

Не можеше да прецени дали нарастващото му увлечение по Вайълет беше просто резултат от тъгата му по Ани, но нямаше как да пренебрегне факта, че от красивите й очи надничаше друг ключ към бъдещето му. Ако продадеше Естбъри Хол, щеше да остане без цел в живота си. При първоначалните му размисли по този въпрос Ани неизменно бе присъствала в уравнението и мисълта да започне живота си отначало с нея му беше давала надежда. Но сега, помисли си с въздишка Доналд, ако продадеше имението и останеше сам, какъв смисъл щеше да има животът му?

От друга страна, нима щеше да е лошо, ако се оженеше за Вайълет, към която беше привързан и която несъмнено щеше да съживи Естбъри Хол с парите си, темперамента си и социалните си връзки?

А и може би, продължаваше с размислите той, Селина бе права до известна степен. В няколкото месеца след войната Доналд се бе чувствал психически и емоционално съсипан, белязан от ужасяващите неща, на които бе станал свидетел. Споделянето на болката с друг потърпевш безспорно му беше помогнало. Но в дългосрочен план… Доналд впери поглед през прозореца на влака и си зададе един директен въпрос: Бяха ли имали шанс изобщо? Или просто бе живял в заблуда?

Освен това призна пред себе си, че през последния месец в Лондон беше извлякъл истинско удоволствие от срещата с някогашния си свят. Колкото и безсмислен да му се струваше понякога, поне се чувстваше част от него. Беше сигурен, че никога няма да обикне друга жена, както обичаше Ани, но нима някой от неговата класа можеше да се надява на брак по любов? Случаят на родителите му определено не беше такъв — двамата просто бяха сключили успешно партньорство.

А и дори не можеше да си мечтае за по-красива съпруга, размишляваше Доналд, наблюдавайки спящата Вайълет от другата страна на масата в купето им първа класа. Едва ли щеше да му е особено трудно да прави любов с нея. Безспорно вече я желаеше физически.

Разбира се, беше наясно, че има голяма вероятност Вайълет да отхвърли предложението му. Той беше само един от множеството й обожатели, и то почти обеднял такъв.

Докато влакът стигна до Ексетър, Доналд вече беше взел решение.

 

 

На вечеря семейство Дръмнър говориха за прибирането си у дома след седмица.

— Много ще ни е тъжно да напуснем английските брегове. Нали, Вайълет? — попита Сиси дъщеря си.

— Безкрайно тъжно — съгласи се Вайълет с въздишка. — Толкова ми харесва тук.

— А и Англия определено ти понася добре — чу се да казва Доналд с усмивка.

По-късно, докато с Ралф Дръмнър се наслаждаваха на бренди и пури в библиотеката, Доналд свика куража си да изрече намислените думи.

— Господин Дръмнър…

— Моля ви, лорд Естбъри, викайте ми Ралф.

— В такъв случай и ти трябва да ми викаш Доналд — отвърна той. — Ралф, едва ли ти е убягнало колко съм се привързал към Вайълет.

Ралф вдигна едната си вежда.

— Така ли? Значи явно взаимоотношенията ви са достигнали друго ниво през изминалия месец.

— Да, може да се каже — потвърди Доналд. — Вайълет е необикновено момиче и — Доналд подбра внимателно следващите си думи, — успя да спечели симпатиите ми в много отношения.

— Наистина е необикновена. — Ралф проучи лицето му с поглед. — Освен това е притежателка на доста солидно наследство. Предполагам разбираш, че не искам никой да се възползва от нея.

— Напълно те разбирам — побърза да се съгласи Доналд, — и мога да те уверя, че подобно нещо не ми е в природата.

— Въпреки че в момента семейството ти се нуждае от стабилна финансова инжекция? — погледна го изпитателно Ралф. — Повярвай ми, Доналд, не съм нито сляп, нито глупав. Отделих малко време да огледам имението и видях със собствените си очи от колко пари се нуждае, за да се върне към някогашния си блясък.

— Ралф, прости ми, но ти говоря за чувствата си към дъщеря ти, не за финансовото си положение — отвърна с уравновесен тон Доналд. — Истината е, че вече съм намерил купувач за имението и в момента сериозно обмислям да приема офертата му.

При тези му думи по изражението на Ралф се изписа искрено изумление.

— Сериозно ли? Готов си да продадеш наследството си, историята на собственото си семейство? Това място, което, ако не греша, принадлежи на рода ти още от седемнайсети век?

— Ако се стигне дотам, да. Понастоящем имението е като въже около шията ми и ако не успея да намеря средства, с които да изплатя дълговете ни и да го реставрирам, предпочитам да постъпя реалистично и просто да го продам.

Ралф се умълча и Доналд усети, че премисля нещата.

— Къде ще живееш, ако продадеш имението?

— Нямам представа, но откровено казано, за мен е по-важно да подсигуря на двама ни с майка ми и на бъдещото ми семейство финансова сигурност.

— Явно съм те подценявал, млади момко. Всеки божи ден взимам трудни финансови решения, които в никакъв случай не бива да бъдат повлиявани от човешки емоции. През годините съм срещал малко хора, които успяват да подходят прагматично към подобни трудности. Особено когато са свързани със семейния дом.

— Мога да те уверя единствено, Ралф, че в края на тази седмица имам среща с господин Кингхорн, потенциалния ми купувач. Възнамерявам да му дам окончателното си решение.

— Което е да продадеш имението?

— Да — отвърна Доналд. — Направо казано, нямам друг избор.

— Но това ще разбие сърцето на майка ти.

— Както сам каза, не бива да позволявам на емоциите да повлияват решението ми. Трябва да действам прагматично.

— Споменал ли си за тази ситуация на Вайълет? — попита Ралф.

— Не, подхождам с увереността, че ако избере да се омъжи за мен, ще ме обича достатъчно, че да не я интересува къде бихме живели.

Доналд се усмихна на собственото си изказване.

— Разбира се — съгласи се Ралф след кратка пауза. — Но след като изплатиш дълговете си, ще ти остане ли нещо от продажбата на Естбъри Хол?

— Достатъчно да купя сносна къща в провинцията и да запазя лондонския ни дом.

— Разбирам.

— Надявам се, че това би задоволило бъдещите нужди на дъщеря ти — добави Доналд.

— Да приемам ли, че искаш ръката на дъщеря ми?

— Да — потвърди Доналд. — Но след този ни разговор, ще разбера, ако сметнеш за неразумно да ми я дадеш. Все пак не мога да й предоставя онова, което много от другите й обожатели биха могли.

— Е, чуй, синко, независимо от нещата, които ти казах преди малко, дори аз съм наясно, че парите не са най-важният аспект на въпроса. За мен са важни сърцето и бъдещето на дъщеря ми. Разкрил ли си й чувствата си?

— Не, сметнах, че е неуместно преди да съм разговарял с теб.

— Е, Доналд, определено ми даде сериозна тема за размисъл. Но мисля, че в крайна сметка решението е на Вайълет.

— Тоест имам разрешението ти да я попитам?

— Да. Но предпочитам да не й споделяш за намеренията си да продадеш Естбъри Хол. И двамата знаем, че това няма да се случи, ако тя приеме предложението ти. Аз съм баща и искам момиченцето ми да получи най-доброто от живота — Ралф пресуши чашата си и впи сериозен поглед в Доналд. — Млади момко, трябва да ти призная, че не знаех какво да мисля за теб, но прямотата ти ме спечели. Смятам, че би станал добър съпруг на дъщеря ми.

— Благодаря ти, Ралф. Радвам се, че мислиш така.

— Ако момичето ми е щастливо, и аз ще съм щастлив. А сега какво ще кажеш да се присъединим към дамите в гостната?

Може би беше емоционална осмоза, но и трите жени ги погледнаха с очакване, като се върнаха в стаята.

— Готов съм за лягане. Сиси, ще ме придружиш ли? — натърти Ралф на жена си.

— Разбира се — отвърна Сиси и целуна Вайълет за лека нощ, преди да излезе от стаята.

Мод последва примера им, пожелавайки на Вайълет и Доналд приятни сънища.

— И така — каза неловко Доналд, когато най-сетне останаха насаме.

— И така — повтори Вайълет.

Доналд седна в стола срещу нея.

— Знаеш ли, току-що казвах на баща ти колко ще ми липсва компанията ти, когато се върнеш в Ню Йорк идната седмица.

— Наистина ли? — попита учудено Вайълет. — О, боже!

— Да, наистина. Навярно си забелязала, че през последния месец се привързах дълбоко към теб.

— О, много мило от твоя страна, Доналд, благодаря ти.

— И току-що обсъждах с баща ти дали няма начин да те убедя да останеш по-дълго.

— Като например?

— Ами… — Доналд си пое дълбока глътка въздух. — Вайълет, ще разбера, ако сметнеш предложението ми за неуместно, тъй като нямам представа какви чувства изпитваш към мен. Но аз самият установих, че се влюбвам в теб. Затова се питах дали… ъм… би приела да станеш моя съпруга?

Тя го погледна с лека усмивка върху устните си.

— Доналд Естбъри, брак ли ми предлагаш?

— Да, и се извинявам, ако звуча малко нескопосано. Не правя подобни неща всеки ден, да ти кажа. — Доналд вдиша дълбоко още веднъж и падна на коляно пред Вайълет. Взе ръцете й в своите. — Вайълет Дръмнър, питам те дали си съгласна да ме направиш най-щастливия мъж на земята, като се омъжиш за мен.

Тя го гледаше, без да му отговаря.

Засрамен и посмутен от спусналото се помежду им мълчание, Доналд продължи:

— Напълно ще разбера, ако някой друг е откраднал сърцето ти и обещавам да приема отказа ти като мъж.

При тези му думи Вайълет отметна глава назад и прихна в смях.

— За Хари Чарлсуърт ли говориш?

— Да, в интерес на истината, за него говоря — отвърна той с напълно сериозен тон.

— О, Доналд, прости ми. — Вайълет опита да се съвземе. — Хари не проявява абсолютно никакъв романтичен интерес към мен. Всъщност не проявява интерес към което и да било момиче, ако разбираш какво се опитвам да ти кажа.

— Искаш да кажеш, че е гей?

— Ами да! Разбира се. Не е ли очевидно?

— Не и за мен.

— Както и да е — продължи Вайълет, възвръщайки си хладнокръвието, — Хари несъмнено ще си остане един от най-добрите ми приятели в бъдеще. В интерес на истината с него доста си говорихме за теб. — Очите й внезапно придобиха сериозен вид. — Каза ми, че си тъмен субект.

— Така значи?

— О, да, очевидно миналата година в Лондон се носела някаква мълва за теб.

— Наистина?

— Да, нещо за мистериозна жена, която си криел.

— Божичко. — Доналд даде израз на откровената си изненада. — Не знаех, че някой е наблюдавал действията ми толкова отблизо.

— Доналд Естбъри! — нахока го тя. — Ти си благородник, и то добра партия за женитба. Естествено, че хората те наблюдават. Затова, преди да ти дам отговора си, искам да знам дали е истина. Имаш ли тайна любима?

Доналд опита да измисли красноречив отговор, съзнавайки колко важно беше в случая.

— Имаше жена, с която бях много близък, да. Но ти се заклевам, Вайълет, всичко приключи отдавна.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — За пръв път Доналд наистина повярва в това.

— Е, да си призная, изненадана съм от предложението ти. Имах чувството, че изобщо не представлявам интерес за теб — сподели Вайълет.

— Така ли?

— Да, все пак — бузите й поруменяха чаровно, — вероятно си усетил още преди време, че аз самата бях започнала да се увличам по теб.

— В такъв случай въпросът е още ли изпитваш подобни чувства?

— Ах, Доналд! Как може да се съмняваш в това? През последните няколко седмици направих всичко по силите си да ти го демонстрирам. Наистина ли не си забелязал нищо?

— Ако трябва да съм откровен, реших, че си се влюбила в приятеля ни Хари Чарлсуърт.

— Не, глупчо такъв! През повечето ни време заедно му се жалвах, че ти не ми обръщаш внимание. И то при положение че цял Лондон знае колко съм влюбена в теб.

— Наистина ли си влюбена в мен? — попита смаяно Доналд.

— Разбира се, и то още от първия момент, в който те видях да стъпваш на терасата по панталони за езда! — Тя сведе кокетно очи.

— Е, да разбирам ли, че ще обмислиш предложението ми да станеш моя съпруга?

— Да. Всъщност много бих се радвала да ти дам отговора си още на мига: да.

— В такъв случай и аз се радвам. — Доналд вдигна Вайълет и я прегърна. — Е, щом можем да се считаме за сгодени, позволяваш ли да те целуна?

— Мисля, че да, но все пак трябва да те попитам още нещо: ще получа ли пръстен?

— Вайълет — втрещи се Доналд, — на горния етаж е, мога да отскоча още сега. Аз…

Вайълет долепи пръст до устните на Доналд.

— Тихо, просто се шегувах.

Тогава Доналд докосна с устни нейните, които бяха меки и топли. Не изпита онази бурна страст, която винаги пламваше помежду им с Ани, но осезаемото й желание го удовлетвори. Накрая се откъсна от нея и вдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

— Е, какво ще кажеш утре да съобщим на останалите, че лорд Естбъри е намерил бъдещата си „лейди“?

— Би било прекрасно. Но едва ли ще останат изненадани. С другите дами предположихме, че причината с татко да пиете толкова време брендито си е, че си искал ръката ми от него. Родителите ми несъмнено ще са щастливи. Майка ми знае какво изпитвам към теб, а от внезапното желание на татко да си легне толкова рано ми става ясно, че не е възразил, когато си го попитал. А щом татко е доволен, мисля, че работата е опечена.

— Е, май така изглежда — отвърна Доналд, усмихвайки се заради избора й на думи. После се прозя внезапно. — Извинявай, Вайълет, капнал съм от умора. Сигурно е от напрежението около разговора с баща ти. Ще си лягаме ли? — Той й предложи ръката си и тя пъхна фините си, хладни пръсти в неговите. Излязоха от гостната, стигнаха до вестибюла и се спряха под стълбището.

— Не мога да повярвам, че това ще е новият ми дом — каза с удивление тя, вдигайки поглед към внушителния купол над себе си. — Но май плаче за пребоядисване, не смяташ ли? — попита тя, докато се изкачваха бавно по стълбището.

— Определено.

— А и се обзалагам, че няма централно отопление и сигурно става много студено през зимата.

— Отново си права — потвърди той, като достигнаха върха на стълбището. — Е, лека нощ, красива ми Вайълет.

— Лека нощ — отвърна тихо тя и се обърна да тръгне по коридора към стаята си.

Доналд се завъртя в обратна посока и тръгна към своята. Като влезе вътре, седна на тясното легло и впери поглед през прозореца, към облятото в лунна светлина небе.

— Ани, където и да си, моля те, знай, че ще те обичам вечно. Прости ми.

После зарови лице в дланите си и зарида.