Лусинда Райли
Среднощна роза (5)

3

— Добър вечер — поздрави я Джеймс, когато Ребека влезе в малката гостна в хотелския му апартамент, където имаше маса, сервирана за вечеря. Той я целуна по двете бузи и я поведе към нея. — Реших, че ще предпочетеш да вечеряме тук предвид обстоятелствата.

— Да, благодаря — съгласи се Ребека, благодарна за спасението от любопитни погледи, но и притеснена, че сред персонала могат да плъзнат какви ли не слухове. В известен смисъл фактът, че я бяха видели да влиза в апартамента на привлекателния си партньор посред нощ, беше по-опасен от това да я видят с него в ресторанта на хотела.

— И не се безпокой за персонала. — Джеймс като че ли беше прочел мислите й, докато издърпваше стола, за да я настани пред масата. — Робърт ме уведоми, че управата на хотела е подписала договор за дискретност по време на престоя ни тук. Ако дори една дума стигне до пресата относно действията на целия актьорски състав, адвокатите на продуцентската къща ще ги съдят до спукване.

— Ясно — отвърна Ребека.

— Каква лудост, а? — въздъхна Джеймс, сядайки срещу нея. — Както и да е, супата пристигна, така че започвай, преди да е изстинала. Вино? — Той й показа една бутилка.

— Не, благодаря — отвърна Ребека. — Трябва да съм свежа за утре.

— Е, кажи сега, теб как те „откриха“? — попита Джеймс, наливайки щедра доза вино в собствената си чаша.

Докато обмисляше отговора си, Ребека разбърка рядката супа с неясен състав в купата си, съзнавайки колко я превъзхождаха вкуснотиите на госпожа Треватън.

— Всъщност, така и не ме откриха, в същинския смисъл на думата. Просто на двайсетгодишна възраст получих малка роля в един телевизионен сериал, а после ролите започнаха да стават все повече и по-големи. — Тя сви рамене.

— Аз лично още не съм стигнал до Холивуд — сподели Джеймс. — Вниманието на пресата е достатъчно натрапчиво и тук, във Великобритания, но доколкото чувам, в Ел Ей е същински ужас.

— О, да — потвърди Ребека, — затова и не живея там. Имам апартамент в Ню Йорк.

— Браво на теб. Мъдро си постъпила. Един приятел отиде да снима филм в Ел Ей преди няколко години и ми сподели, че повечето кинозвезди не си показвали носа навън. Барикадирали се в домовете им под прочутия хълм и прекарвали целия си живот зад дебели стени и сред купища камери. На мен лично не би ми понесло — добави той с усмивка.

— Приятелят ти има право, а и аз самата не бих го понесла. В Ню Йорк е много по-спокойно.

— С изключение на моменти като този, когато те преследват дори до девънските дебри — вдигна вежди Джеймс.

— Да, ужасно е. — Ребека се отказа от супата и остави лъжицата на чинията до нея.

— Винаги ми се е струвало иронично, че целта на всички млади актьори са слава и богатство като твоите — отбеляза Джеймс. — Но цената е твърде висока. Аз не съм от твоята класа, разбира се, но дори моите лудории попадат във вестниците.

— Е, казват, че се свиквало — въздъхна Ребека. — Превръщало се в ежедневие. Но мен лично ме смущават лъжите.

— Но годежът не е лъжа, нали, Ребека?

Ребека се замисли как да му отговори, а през това време Джеймс вдигна супата и извади две чинии от количката, предоставена от румсървиса.

— Бих казала, че обявлението беше малко… преждевременно. Но иначе да, Джак ми предложи брак.

— И ти си приела?

— Донякъде. Както и да е, нека поговорим за филма — смени внезапно темата тя.

— Разбира се. — Джеймс схвана намека. — Е, госпожице Брадли, утре сутрин ще имам възможността да целуна една от най-красивите жени на света. Клетият аз. — Той вдигна очи към небесата и въздъхна драматично. — Кажете, не е ли актьорството най-ужасната професия? И нека те уверя, Ребека, че ти наистина си най-прелестното същество, което някога съм виждал. — Джеймс се приведе напред да огледа чертите й. — А дори не носиш грим. Нямаш даже червило.

— В такъв случай утре няма да ме разпознаеш. Ще ме наплескат сериозно. Несъмнено ще приличам на порцеланова кукла.

— Е, епохата го изисква — отвърна вежливо Джеймс. — Кажи сега, като изключим Джак, влюбвала ли си се в друг актьор?

— Не — отговори искрено Ребека. — А ти влюбвал ли си се в актриса?

Джеймс отпи глътка вино.

— Не бих казал, че репутацията ми е съвсем неопетнена — призна си той с дяволит блясък в очите. — Чувствам се като дете в сладкарница, работейки с толкова много прелестни жени. Но ако трябва да съм честен, не съм прелюбодействал нито повече, нито по-малко от всеки друг пламенен младеж; разликата е там, че при мен всичко се случва под светлините на медийните прожектори. И така, за да сменя темата набързо — усмихна се той, — как ти се струва Англия?

В рамките на вечерта Ребека усети, че започва да се отпуска в компанията на Джеймс. Рядкост беше за известен актьор като него да притежава чувство за самоирония и хумор. Допадаше й това, че не приема себе си и кариерата си твърде насериозно; възприемаше актьорската професия именно като такава — професия. В сравнение с Джак и превзетото му отношение към собствения му талант и липсата на подходящи роли, в които да демонстрира способностите си, поведението на Джеймс беше като глътка свеж въздух.

— Да не увъртаме — каза той, като преминаха на ментов чай за нея и кафе с коняк за него, — ако двамата с теб приличахме на плашила, едва ли щяха да ни изберат за ролите на Елизабет и Лорънс. Истината си е истина.

Ребека се усмихна.

— Време е да тръгвам — каза тя, като видя, че вече минава десет.

— Разбира се, а аз ще се оттегля в спалнята си с размери на килер, докато ти пътуваш към двореца си да спиш като принцеса. Да се сбогуваме тук, съгласна? — Той се усмихна. — Не искам някой дебнещ в засада фотограф да си помисли нещо.

— Да, благодаря — отвърна Ребека, ставайки от стола си. — Ще се видим утре на снимачната площадка.

Джеймс я целуна нежно по двете бузи.

— И още нещо, Ребека, ако имаш нужда да поговориш с някого, насреща съм.

— Благодаря и лека нощ — прошепна тя, излизайки на коридора. Слезе по стълбите, вместо да рискува среща с някого на излизане от асансьора, после се изниза тихомълком през вратата на хотела. Видя къде я чака Греъм и се качи бързо на задната седалка на мерцедеса.

Петнайсет минути по-късно Ребека отвори вратата на стаята си и я затвори след себе си. Госпожа Треватън беше включила нощната й лампа и беше отметнала покривката на леглото. Като се съблече и влезе между чаршафите, Ребека установи, че наистина се чувства като принцеса, както я беше описал Джеймс.

По някое време през нощта се събуди внезапно, сигурна, че беше чула някакъв звук в стаята си. Като светна лампата, видя, че няма никого. Подуши въздуха, който й се стори напоен с опияняващ цветен аромат. Не беше неприятен, а просто учудващо силен. Ребека сви рамене, изключи лампата и отново се унесе в сън.

 

 

— След пет минути ви искат на снимачната площадка, госпожице Брадли — каза един от помощниците, надничайки в гримьорната.

— Готова е — обяви Криси, гримьорката, нанасяйки последен щрих с четката за пудра. — Приключихме — добави, докато сваляше защитната престилка от раменете на Ребека.

— Еха — възхити се помощникът, когато Ребека стана и се обърна към него. — Изглеждате невероятно, госпожице Брадли — добави с удивление той.

— Нали? — съгласи се Криси.

— Благодаря — отвърна Ребека, още непривикнала с новата си руса, къса коса, тежък грим около очите, бяла като алабастър кожа и виненочервено червило. Направо не можеше да се познае. Тръгна след помощника по коридора и през вестибюла, където видя Антъни да слиза по широкото мраморно стълбище към нея.

— Добро утро — посрещна го с усмивка тя.

Като я видя, Антъни спря насред стълбището със смаяно лице.

— Божичко — пророни той.

— Какво има?

Антъни не отговори, а продължи да се взира в нея.

— Трябва да вървим, госпожице Брадли — подкани я помощникът.

— Довиждане — каза неловко Ребека на неподвижната фигура и излезе от вестибюла, следвайки помощника.

Джеймс чакаше в гостната, докато операторският екип нагласяше камерите на терасата.

— Прическата ти е страхотна, скъпа — коментира той с широка усмивка. — Това наистина ли си ти под всичкия този грим?

— Да, някъде надълбоко — отвърна с шега тя, малко преди да ги извикат на снимачната площадка.

— Е, както несъмнено вече си разбрала, изглеждаш просто зашеметяващо. Но аз лично те предпочитам гола… говоря за лицето ти, разбира се — прошепна хитроумно Джеймс, предлагайки й ръката си, за да я изведе навън.

Робърт Хоуп, режисьорът, дойде и преметна одобрително ръка през раменете й.

— Изглеждаш съвършено, Ребека. Готова ли си?

— Така мисля — отвърна притеснено тя.

— Ще се справиш чудесно, обещавам ти — успокои я той. — Така, да преговорим сцената от началото.

 

 

Два часа по-късно Ребека се върна в гостната с Джеймс и се стовари в едно кресло, изтощена от цялото напрежение.

— Боже, колкото се радвам, че всичко приключи.

— Беше страхотна — похвали я Джеймс с усмивка, запалвайки цигара до отворената врата. — Акцентът ти беше перфектен.

— Благодаря — каза с откровена признателност Ребека. — Ти много ми помогна да се отпусна.

— Май сме добър екип, не смяташ ли? А и целувката много ми хареса — добави той и й намигна.

Ребека се изчерви и стана.

— Отивам да си намеря студено питие. До после.

Излезе от стаята, преди да е успял да я последва, тъй като не искаше да му дава никакви надежди, че екранната им връзка може да прерасне в реална. Беше виждала същия поглед в очите на няколко от филмовите си партньори. Джеймс беше прекрасен човек, но го искаше за приятел, не за любовник.

— Ребека. — Стив я настигна, докато вървеше към микробуса на фирмата за кетъринг. — Продуцентите току-що са получили гневно обаждане от агента ти. Годеникът ти говорил с него. И двамата искат да знаят къде си. Можеш ли да се свържеш с тях?

— Оставих съобщения и на двама им, за да знаят, че съм добре — оправда се Ребека. — Но тук мобилният ми няма обхват.

— Знам. Това се оказва неудобство за всички, затова помолихме лорд Естбъри да използваме стационарния му телефон. Ние ще поемем сметката, разбира се, затова си добре дошла да го използваш. Няма да е хубаво, ако в пресата цъфне някоя история на ужасите за това как сме те отвлекли например — добави той и се отдалечи с бърза крачка.

Ребека въздъхна и заизкачва стълбището към стаята си, за да вземе мобилния си телефон с нужните номера.

— Ребека?

Тя се обърна и погледна под себе си. Антъни стоеше насред вестибюла.

— Здравей — каза колебливо тя. Отново се взираше с онзи странен поглед в нея и на Ребека започваше да й става крайно неудобно.

— Можеш ли да ми отделиш пет минути? — попита той. — Искам да ти покажа нещо.

— Разбира се — отвърна тя. Все пак нямаше как да откаже.

Антъни протегна ръка, давайки й знак, че трябва да се върне надолу по стълбите. Когато Ребека го достигна, той й се усмихна, без да отлепя очи от лицето й.

— Последвай ме. — Той я поведе по коридора към стаите в задната част на къщата, които предлагаха изглед към градината. Спря пред една от тях и се обърна към нея. — Приготви се за изненада.

— Добре — отвърна Ребека. Антъни отвори вратата и я въведе в просторна библиотека. После я придружи до центъра на стаята, сложи ръце на раменете й и я обърна към камината.

— Погледни картината над нея.

Ребека впери поглед в портрета на млада руса жена с рокля като нейната и украсена със скъпоценни камъни лента през челото. Но не само облеклото на дамата я смая — имаше нещо в лицето й.

— Тя… — опита да намери гласа си Ребека. — Прилича на мен.

— Знам. Приликата е — Антъни се замисли за секунда — поразяваща. Като те видях тази сутрин, с изрусена коса и облечена по този начин, помислих, че виждам призрак.

Ребека продължаваше да се взира в огромните кафяви очи, сърцевидното лице, бледо като нейното, малкото чипо носле и плътни устни.

— Коя е тя?

— Баба ми Вайълет. А още по-странното е, че тя също била американка. Омъжила се за дядо ми Доналд през 1920-а и дошла да живее с него в Естбъри Хол. И в Англия, и в Америка й се носела славата на една от най-големите красавици за времето си. За жалост починала много млада, затова не я познавам лично. А дядо ми издъхнал едва месец след нея. — Антъни се умълча за кратко, после въздъхна горчиво. — Може да се каже, че това е било началото на края на рода Естбъри.

— Как е починала Вайълет? — попита деликатно Ребека.

— Споделила е съдбата на много жени по онова време. Загубила е живота си по време на раждане… — Гласът на Антъни заглъхна горестно.

— Много съжалявам — каза Ребека.

Антъни се съвзе и продължи.

— И така клетата ми, свещена майчица Дейзи израснала като сираче, поверено на грижите на баба си. Ето я и нея. — Той посочи друг портрет, съдържащ строга наглед жена на средна възраст. — Дано не ти прозвуча твърде суеверно, но е странно, че след смъртта на Вайълет семейство Естбъри страда от злина след злина. — Той се обърна внезапно от портрета към Ребека. — Случайно да имаш кръвна връзка с рода Дръмнър от Ню Йорк? Радвали са се на големи богатства и власт в ранните години на двайсети век. Всъщност именно зестрата на Вайълет спасила имението ни от разпад.

Антъни впи очи в нея, очаквайки отговор. Но миналото й не беше нещо, което искаше да разкрива пред когото и да било, камо ли пред непознат.

— Не. Семейството ми произлиза от Чикаго и никога не съм чувала фамилията Дръмнър. Навярно приликата е просто съвпадение.

— И все пак — Антъни й се усмихна сдържано — е доста странно, че ни гостуваш тук, в Естбъри Хол, а героинята ти е от епохата, в която е живяла Вайълет. И отгоре на всичко имаш толкова осезаема прилика с нея.

— Да, странно е, но мога да те уверя, че помежду ни няма семейна връзка — повтори категорично Ребека.

— Е, както и да е. Поне вече можеш да си представиш защо останах толкова шокиран при вида ти тази сутрин. Моля те да ми простиш.

— Разбира се.

— Няма да те задържам повече; просто изпитах нужда да ти покажа портрета на Вайълет. А дали би ми оказала честта да вечеряш с мен тази вечер? — добави той.

— С радост, благодаря. А сега трябва да вървя. Ще ме чакат на снимачната площадка след час.

— Разбира се. — Антъни отиде до вратата, отвори я и позволи на Ребека да излезе преди него. Двамата се върнаха мълчаливо до вестибюла. Ребека му се усмихна за довиждане и отново тръгна нагоре по стълбището, за да вземе мобилния си телефон. Като достигна укритието на стаята си, затвори вратата, внезапно олюлявайки се на краката си. Строполи се в креслото до камината, отпусна глава върху ръцете си и пое няколко дълбоки глътки въздух.

Беше го излъгала. Единственото, което знаеше за родителите си, беше името на майка си — Джени Брадли. И това, че Джени беше потърсила приемно семейство на петгодишната си дъщеря.

Хората, които Ребека считаше за свои родители, бяха Боб и Маргарет — милата двойка, която се грижеше за нея от шестгодишна възраст. През годините бяха опитвали да осиновят Ребека, но майка й вечно беше отказвала да подпише документите с надеждата, че един ден ще има възможност сама да поеме грижите за дъщеря си.

Това й положение я беше измъчвало безкрайно; опората и сигурността, по които така бе копняла, бяха недостижими за нея. Колко нощи беше прекарала в смразяващ страх при мисълта, че майка й може да се появи отнякъде и да я върне в живота, който смътно си спомняше.

Накрая, когато Ребека навърши деветнайсет, Боб и Маргарет й съобщиха по възможно най-деликатния начин, че майка й е починала от свръхдоза.

Така и не беше разбрала кой е истинският й баща. Нямаше представа дали Джени изобщо е знаела. Предполагаше, че е била зачената, докато майка й е продавала тялото си, за да си купи алкохол и наркотици.

Ребека впери отчаян поглед в отсрещната стена. Нищо чудно баща й наистина да беше роднина на Вайълет Дръмнър. Кой знаеше? Но тъй като името му не присъстваше дори в свидетелството й за раждане, нямаше как да разбере.

За пръв път, откакто беше пристигнала тук, Ребека изпита познатата остра нужда от утешителната прегръдка на Джак. Грабна мобилния си телефон и слезе в кабинета на Антъни, за да му се обади по стационарния.

И този път й отговори гласовата му поща, но Ребека знаеше, че Джак никога не вдига на непознати номера от съображения за сигурност.

— Здравей, миличък, аз съм. Тук няма обхват, затова използвам стационарен телефон. Ще ти звънна по-късно. След един час ме чакат на снимачната площадка. Дано си добре. Дочуване.

Веднага щом затвори, набра номера на Виктор, той поне отговори.

— Как си, скъпа? Тъкмо се канех да изпратя ЦРУ по петите ти.

— Добре съм. Снимаме в едно прекрасно старо имение, а заради медийния интерес собственикът, лорд Естбъри, ми позволи да отседна тук. Не се безпокой, Виктор, в пълна безопасност съм — увери го тя.

— Радвам се. А каква е тази шумотевица около двама ви с Джак? Можеше да говориш с мен, преди да приемеш предложението му.

— Така ли? Аз пък мисля, че решението си е лично мое. — Ребека забарабани нервно с пръсти по масата.

— Знаеш какво имам предвид, съкровище — успокои я Виктор. — Просто можеше да е много по-лесно, ако ме беше предупредила, че ще обявявате публично брака си. Щяхме да поемем нещата в наши ръце.

— В интерес на истината — отвърна тя, — да си остане между нас, но още не съм приела предложението му.

От другата страна на линията настана кратко мълчание.

— Моля? Сигурно се шегуваш, Ребека?

— Напротив — Ребека усети паниката в гласа на Виктор и й досмеша. — Казах му, че ми трябва време да си помисля. И наистина е така — натърти тя. — Нямам вина, че е решил да потвърди новината, преди да съм му дала отговор.

— Божичко, Ребека. Цял свят ми проси цитат от теб. Не можеш да се оттеглиш сега — тълпите от фенове на Джак ще те затрупат със злобни писма и ще бойкотират филмите ти.

Ребека усети как кръвното й налягане се покачва още повече.

— Виктор, нужно ми е време за размисъл, ясно? — заяви твърдо тя.

— Е, поне този път може ли аз да съм вторият човек, на когото ще разкриеш решението си? И се надявам отговорът да е положителен. Ей, малката — добави той, понижавайки гласа си, — винаги можеш да се разведеш с него, ако бракът ви не проработи. Това е ключов момент в кариерата ти и не искам да го застрашаваш с отрицателна публичност. — Последва още една пауза, преди Виктор да добави: — Няма друг мъж, нали така?

— Божичко, Виктор! Разбира се, че не. — Ребека започваше да губи търпение.

— Е, и това е нещо. Само недей да се увличаш по оня британец, който играе ролята на твой любовник. Има доста гадна репутация.

— Приключи ли конското? — попита безцеремонно Ребека. — Интересува ли те как са минали днешните снимки или не?

— Виж какво, слънчице, може ли да го обсъдим друг път? Имам сутрешна среща.

— Хубаво.

— Добро момиче. Обади ми се по-късно, става ли?

— Добре. Чао, Виктор.

Ребека затвори телефона и впери окаян поглед в красивите сатенени обувки на краката си. Знаеше, че Виктор й мисли доброто — познаваше го като отличен агент, който беше изградил кариерата й безупречно. Но понякога покровителството му стигаше твърде далеч. Все пак не я притежаваше, нито пък й беше баща.

Очите й попаднаха върху няколкото стари снимки в сребърни рамки върху бюрото на Антъни. Завидя му за истинското семейство, чиито корени можеше да проследи няколко поколения назад. Всички фотографии бяха черно-бели и Ребека веднага разпозна майка му от портрета, който й беше показал. На снимката тя държеше ръката на чаровно момиченце с руси къдрици. Приликата с Антъни беше осезаема и Ребека предположи, че това навярно е сестра му. Тя стана от бюрото, погледна стария часовник и видя, че й остават само двайсет минути да хапне нещо преди следобедните снимки.