Лусинда Райли
Среднощна роза (49)

47

Същата вечер Ари и Ребека вечеряха заедно в хотелския й апартамент.

— Удивяваш ме — отбеляза той, докато й наливаше малка чаша вино. — Ако аз бях преживял онова, което ти се е случило снощи, несъмнено щях да съм същинска развалина.

— Ами — сви рамене Ребека, — явно знам как да се справям със странното поведение. Майка ми, макар и да не страдаше от шизофрения като Антъни, ставаше агресивна, пийнеше ли повечко. Затова съм привикнала към чудатостите на човешката природа. Ти си героят тук, Ари. Отказал си да приемеш „не“ за отговор и си настоявал госпожа Треватън да ти каже къде ме е завел. Слава богу! — Тя потрепери неволно.

— Нищо чудно, че Антъни не искаше да се навъртам около колибата край реката. Като го попитах за нея, ми обясни, че била пред разпад. Естествено, остава най-големият въпрос: дали наистина имаш роднинска връзка с Вайълет?

— Едва ли някога ще разбера, тъй като нямам представа кой е баща ми. Но знаеш ли какво? — попита Ребека. — И бездруго не искам. Миналото е минало. Предпочитам да се съсредоточа върху бъдещето.

— Права си, Ребека, няма смисъл да живееш в миналото. И аз ще трябва да последвам примера ти, да намеря сили и да тръгна към бъдещето си, каквото и да крие то — въздъхна Ари.

— Е, такива са плановете ми. Признавам си, че изплаках цели реки, като видях снимката на Джак с новата му приятелка във вестника, който ми донесоха в стаята. Доста ме заболя. — Ребека стана, отиде до дивана и бръкна под него, изваждайки свенливо свития на руло вестник. — Вътре пише: „Всичко приключи! Джак зарязва Бекс заради нова любов!“. Не че очаквах нещо друго от него — добави примирено тя.

— Съжалявам, Ребека.

— Недей. Всъщност е за добро. Знаех си, че няма връщане назад, кажех ли му да откаже наркотиците и алкохола. Достойнството му не би го преживяло.

— Предполагам папараците те дебнат отвсякъде, за да чуят и твоята страна от историята?

— Така дочух. Агентът ми се обади, докато теб те нямаше. Поне за момента не знаят къде съм отседнала. Но рано или късно някой ще им изпее, винаги така става.

— Божичко, Ребека, май животът ти не е особено лесен, а?

— Агентът ми иска да дам публично изявление, но знаеш ли какво? Отказах му. Писна ми да играя тази игра. Кого го интересува какво мислят хората! Аз си знам какво се случи и само това е от значение. Толкова ми омръзна от всичко. — Ребека поклати глава. — Едва ли ще ми повярваш, предвид случките от последното денонощие, но всъщност ми липсват спокойствието и тишината на Естбъри Хол. Там не ме достигаха подобни гадории. Имам чувството, че съм попаднала в панаирна въртележка и животът ми е хляб и зрелище за хората. Това не може да продължава.

— Разбирам — каза Ари.

— Направо ме е страх да се върна.

— Като стана въпрос за връщане, трябва да знаеш, че утре сутрин си тръгвам. Чака ме малко работа в Лондон, преди да взема самолета за Индия в края на седмицата.

— Налага ли се? Тоест, разбирам те.

— Вече си в безопасност, сигурен съм. Антъни е под ключ, целият снимачен екип е в хотела с теб, а и след няколко дни ти също си тръгваш.

— Да, така е. Значи тази вечер трябва да се сбогуваме?

— Май да.

— Е, мога да кажа единствено, че съм ти страшно благодарна за всичко, което направи за мен през последните няколко дни. Никога няма да го забравя.

— Нито мен самия, надявам се — усмихна се шеговито Ари.

— Не, в никакъв случай няма да те забравя — отвърна тихо тя. — Знаеш ли, преди няколко дни бях успяла да си втълпя, че наистина имам родствена връзка с Вайълет… И може да е вярно, но никога няма да разбера.

Ари я погледна.

— Защо, не можеш ли да попиташ родителите си?

— Не, майка ми е мъртва, а нямам представа кой е баща ми. Както и да е, колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, утре ме чака тежък ден на снимачната площадка и трябва да се подготвя. А и ти навярно трябва да стягаш багажа си — добави тя.

— Да. Е, ще те оставям тогава.

Двамата станаха заедно.

— И така — подхвана с искрена усмивка той, — май е време за раздяла.

— Да.

Тръгнаха мълчаливо към вратата.

— Е, лека нощ и да се грижиш за себе си — каза Ари.

— Обещавам. — Очите й внезапно се насълзиха. — Ще те изпратя до асансьора — додаде тя.

Излязоха от стаята и закрачиха рамо до рамо по коридора. Ари натисна копчето. Никой не пророни и дума, докато чакаха асансьора.

— Сбогом, Ари — обади се Ребека, когато той влезе в кабината и вратите започнаха да се затварят пред него.

Ари натисна копчето да ги спре.

— Ребека?

— Да? — попита тя със сведени очи.

— Погледни ме.

Ребека вдигна поглед и той прочете чувствата й в него. Отразяваше неговите собствени.

— Искам да ти кажа нещо, преди да се разделим. И двамата ни чака работа през следващите няколко дни, а и аз трябва да се върна в Индия. Но мисля, че трябва да се срещнем отново. Съгласна ли си?

Вратите на асансьора започнаха да се затварят отново. Този път Ребека натисна копчето да ги спре.

— Да — отговори накрая.

— Искам да ти кажа и друго: ако някога решиш да дойдеш в Индия, моля те, обади ми се.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Вратите отново се плъзнаха една към друга, скривайки Ари от погледа й.

 

 

Като се върна в Естбъри Хол на сутринта, където щяха да заснемат последните й сцени, Ребека се чувстваше леко смутена.

— Не се притеснявай, Ребека, тук сме да те защитаваме от набезите на встрастените ти обожатели — утеши я Стив, докато я придружаваше към гримьорната. — Само още един ден остана.

— Ще се справя — отвърна тя, засрамена от факта, че една или друга версия на историята бе достигнала до актьорите и екипа.

За щастие, по-голямата част от снимките се състояха навън и веднага след тях шофьорът я откара обратно в хотела.

Сега, когато вече не живееше в Естбъри Хол, нямаше търпение да напусне Девън. В новия й апартамент, макар и най-големият в целия хотел, я обземаше клаустрофобия и копнееше за широките, открити пространства, с които бе свикнала в последно време.

— Бог да ми е на помощ, като дойде време да се връщам в Ню Йорк — замисли се мрачно Ребека за собствения си апартамент, разположен на висок етаж в лъскава стоманена кула, където папараците щяха да я обкръжат веднага щом се върнеше в родния си град.

Но сега осъзнаваше, че нямаше да й липсват само просторната градина и дивата, обширна пустош на Естбъри. За Джак изобщо не ставаше дума. През последното денонощие в душата й се беше заселила празнота, която не можеше да опише. Най-просто казано, имаше чувството, че една част от нея бе изчезнала и сега на нейно място пулсираше тъпа болка. Точно в този момент обаче Ребека отказваше да признае пред себе си коя бе тя.

 

 

На последния ден от снимките, след като режисьорът провъзгласи края на работата им, актьорите и екипът се събраха на терасата под разкошното вечерно слънце с чаши шампанско в ръце.

— Съжаляваш ли, че всичко свърши, Бекс? — попита я Джеймс.

— В много отношения да. Преживяването беше невероятно. Мисля, че ме разви не само като актриса, но и като човек.

— Така е — потвърди Робърт, премятайки ръка през раменете й. — Справи се блестящо, скъпа, направо блестящо. Очаквай купища награди идната година.

— Благодаря ти, Робърт. Дано не съм те разочаровала.

— В никакъв случай, скъпа моя. Дано скоро имаме повод отново да работим заедно.

Госпожа Треватън сервираше шампанско в другия край на терасата. През последните два дни Ребека бе избягвала да говори с нея, тъй като още не се беше чувствала готова да застане лице в лице със случилото се. Но вече знаеше, че е време да се сбогува с нея. Независимо от всичко госпожа Треватън се бе държала много мило.

Когато филмовият екип се зае да събира багажа си за последен път, Ребека влезе в гостната и тръгна да търси икономката. Намери я да мие чаши в кухнята.

— Здравей — обади се стеснително. — Идвам да си вземем довиждане.

Госпожа Треватън избърса ръце в престилката си и се обърна към нея с болезнено изражение на лице.

— Ребека, безкрайно много съжалявам за всичко, което ти се случи. Виня единствено себе си. Аз трябваше да се досетя накъде отиват нещата.

— Моля те, госпожо Треватън, не обвинявай себе си. Аз самата не мога да те укорявам, при положение че си се грижила така всеотдайно за Антъни през всичките тези години.

— Е, правим всичко по силите си за хората, които обичаме — въздъхна тя. — Както и да е, дано не запомниш времето, прекарано в Естбъри Хол, с лошо.

— Разбира се, че няма. Ако не броим случилото се през последните няколко дни, си прекарах чудесно тук. Ами ти? — попита Ребека. — Какво ще правиш, при положение че Антъни няма да живее в Естбъри Хол известно време?

— Имението е поверено на попечителите, скъпа. Те ще преценят как да постъпят с него. Но дори да решат да го продадат, няма да се случи веднага.

— Не знаех, че попечителите имат такива права. Това решение не е ли само на Антъни?

— Да, но за жалост господарят ще бъде обявен за невменяем. Възнамерявах да ти пиша, скъпа, защото всеки ден ходя да го виждам в болницата и той държи да ти предам, че съжалява ужасно, задето те е уплашил. Всичко идва оттам, че се е влюбил в теб, а това го е объркало безкрайно горкичкия.

— Знам, доктор Трефусис ми обясни как стоят нещата. Много съжалявам.

— Няма нужда, скъпа, не си виновна за ефекта, който си имала върху него. Но ако някога ти се прииска да му пишеш, несъмнено би оценил прошката ти. Може да му помогне дори.

— Да, ще му пиша. — При тези й думи лицето на госпожа Треватън се озари. — Значи е малко по-добре?

— Какво да ти кажа, скъпа, още е рано. Посещенията ми минават тежко; постоянно плаче и пита кога ще се прибере у дома, понеже още не разбира къде е попаднал. Много е объркан клетичкият. Дано скоро успеят да го стабилизират. Именно затова би било прекрасно от твоя страна, ако му изпратиш едно писмо. Няма си никой друг, освен мен.

— Ще му пиша, обещавам. Но сега е време да тръгвам. Пътувам директно към Лондон.

— Сигурно нямаш търпение да се завърнеш към някогашния си живот в Ню Йорк.

— Точно в момента не горя от желание, да си призная. Ще ми липсваш, госпожо Треватън.

— О, спри, мила, моля те! Ще ме разплачеш. Прекрасно същество си, скъпа, прекрасно. Ела да ме прегърнеш.

Госпожа Треватън отвори обятията си и Ребека влезе в тях.

— Добре си прекарахме с теб — въздъхна госпожа Треватън, освобождавайки Ребека от прегръдката си. — Ще видиш ли отново младия си индийски приятел?

— Не знам.

— Е, не че ми влиза в работата, но много си подхождахте. А и с него ще ти е по-добре в бъдеще, отколкото с някакъв си вятърничав актьор — добави тя и двете се умълчаха за момент при спомена за Джак.

— Може би си права — кимна Ребека.

— Добре, тръгвай сега и ме накарай да се гордея с теб.

— Ще опитам, обещавам, и ако някога, някога — натърти Ребека — решиш да отскочиш до Ню Йорк, знай, че винаги си добре дошла в апартамента ми за колкото си искаш време.

— Благодаря ти, скъпа. Но май и двете знаем, че никога не бих изоставила господаря, дори за няколко дни. Да пишеш и на мен, чу ли? Искам да знам как върви животът ти.

— Добре, обещавам, госпожо Треватън.

— О, за малко да забравя. Искаше ми се да вземеш едно нещо за спомен от времето ти в имението.

Госпожа Треватън се пресегна до перваза на прозореца над мивката и взе розата, която Антъни й беше отрязал от градината.

— Можеш ли да повярваш, че продължаваше да цъфти седмици наред, още от деня, в който я сложих в стаята ти? — попита госпожа Треватън. — И тогава, като напусна имението преди няколко дни, падна първото листенце. Но цветът й е прелестен. Би могла да я хербаризираш и да я запазиш между страниците на някоя книга. Ще ти помогне да запомниш господаря такъв, какъвто беше при първата ви среща.

— Да — отвърна Ребека и взе розата. Разбираше защо госпожа Треватън искаше да й я подари. Доближи я до носа си и вдиша все още силния аромат. — Довиждане, госпожо Треватън.

— Довиждане, скъпа.

Ребека излезе от кухнята и тръгна през вестибюла. Като се озова под величествения купол, спря и си спомни за първия път, в който бе видяла Антъни до входната врата.

— Сбогом — прошепна в тишината.