Лусинда Райли
Среднощна роза (26)

24

Докато Доналд беше в Девън, реших да се отдам на медицинския курс. Съзнавах, че не му бях отделяла нужното внимание. Каквото и да криеше съвместното ни бъдеще, исках да запазя това си лично постижение.

Може би е вярно, че любовта на скъп човек създава аура на щастие и увереност край теб, която околните намират за неустоима. Никога преди не бях получавала покани за толкова много танцови забави и вечеринки от докторите в болницата ми.

— Май си най-търсеното момиче в момента, а? — коментира една от медицинските сестри, когато отказах поредната покана, този път от симпатичен млад хирург.

И май за пръв път в живота ми случаят наистина беше такъв.

С времето обаче научих, че човек не бива да се възгордява заради някой специален момент от живота си. Този миг на всесилие неизменно се оказва мимолетен и за жалост краят на моя настъпи съвсем скоро, и то най-неочаквано. Седмица, след като Доналд замина за Девън, получих писмо в общежитието, препратено ми от Селина.

Дворецът на Куч Бехар

Куч Бехар

Бенгал

Декември 1918 г.

 

Скъпа ми Ани,

Нямам представа къде живееш, откакто се завърна от Франция преди няколко седмици, но предположих, че семейство Естбъри ще са осведомени. Може и да си ми писала от новия си адрес, но знаем колко мудна е понякога индийската поща.

Мога да кажа единствено, че всички тук сме безкрайно горди с благородната ти работа на фронта. Надявам се, че си добре и най-сетне си намерила пътя си след хаоса от изминалите четири години.

Затова и ми е трудно да ти напиша това писмо, тъй като не искам да отвличам вниманието ти от собствения ти живот. Но имам нужда от помощ.

Както и двете знаем, Индира отдавна се влюби в принц Варун. След края на войната обаче започнахме подготовката за сватбата й. Както можеш да се досетиш, тя категорично отказва да се омъжи за махараджата на Дхарампур. Всички опитахме да я склоним, уверявайки я, че просто няма избор — можеш да си представиш що за скандал ще избухне, ако откаже в толкова късен момент, — а и махараджата е добър човек, макар и малко по-възрастен от нея. Индира трябва да изпълни дълга си към семейството, накъдето и да я тегли сърцето й.

В момента отказва да се храни и дори да става от леглото. Казва ми, че предпочита да си умре там, отколкото да се омъжи за човек, когото не обича. Никой в двореца не успява да я вразуми, затова умолявам теб, Ани, като нейна обична, доверена приятелка, да се върнеш у дома, макар и за кратко време, и да ни помогнеш да я убедим, че трябва да изпълни дълга си. Всички вярваме, че ти си единственият човек на земята, в чиито думи би се вслушала.

Изпращам ти билет за пътуване първа класа до Индия. Не съм обозначила дата, тъй като нямам представа след колко време ще те достигне това писмо, но от теб се изисква единствено да се свържеш с офиса на корабоплавателна компания „Пи енд Оу“ и да им съобщиш датата, в която ти е удобно да тръгнеш.

Съзнавам, че това е голяма молба, но пък и не си посещавала родината си от дълго време, а всички тук те обичаме безкрайно.

Скъпа Ани, имаме нужда от теб.

С любов и най-сърдечни пожелания…

Беше се подписала като Айеша, заверявайки писмото с кралския си печат.

Седях на тясното си легло в общежитието с ехтящо от спомени за миналото съзнание. Дотолкова се бях потопила в новия си живот в Англия, че ми беше трудно дори да си представя двореца и лицата на хората, които някога бяха значили всичко за мен.

Множество мисли профучаваха през главата ми, но най-отчетливата беше „Какво ще каже Доналд?“

Несъмнено искаха много от мен: да зарежа всичко и да се върна, макар и за кратко, към живота, с който отдавна се бях сбогувала. Кръстосвах нервно из стаята, съзнавайки, че дори да им гостувах само за две седмици, пътят дотам и обратно щеше да ми отнеме около два месеца. Моментът беше страшно неподходящ.

Но също така съзнавах, че дължах всичко, постигнато дотук, именно на махарани и семейството й, които се бяха грижили за мен в момент, когато си нямах никого другиго. При последната ни среща махарани ми беше дала право на избор, но този път усещах, че нямам такова.

— Много жалко — въздъхна старшата сестра на следващата сутрин, когато й съобщих, че трябва спешно да замина за Индия по семейна работа. — Имате ли представа, кога ще се върнете?

— До три месеца, надявам се — уверих я аз.

— Е, в такъв случай предлагам да ви пуснем в отпуск по семейни причини. Така ще можем да ви запазим мястото, както в болницата, така и в курса за медицински сестри. Не искаме да ви губим.

— Старша сестра, много съжалявам, че ви разочаровам така, но трябва да замина. Наложително е.

— Просто ми обещайте, че ще се върнете, сестра Чаван.

— Разбира се, че ще се върна. — Усмихнах й се уверено, ставайки от стола си. — Вече целият ми живот е тук, в Англия.

Посетих офиса на „Пи енд Оу“ и си запазих място за следващия възможен курс, както ме беше помолила махарани. Изпратих й телеграма, известявайки я кога може да ме очаква, после се подготвих психически да съобщя на Доналд, който трябваше да се върне от Девън до няколко дни. Както и предполагах, той посърна, като разбра.

— О, Ани — каза, като му съобщих новината още на първата му вечер у дома, — наистина ли се налага?

— Да, налага се. Те са най-близкото нещо до семейство, което имам. Махарани беше толкова мила с мен в детството ми, когато загубих майка си. Именно тя ме изпрати в Англия и плати за образованието ми.

— Но, Ани — настоя той, — какво би могла да направиш ти? Ако Индира е решила да не се омъжва за онзи махараджа, едва ли някой, дори най-старата й приятелка, ще успее да я склони. Мен никой не би могъл да ме убеди да спра да те обичам — добави Доналд с тъжна усмивка.

— Прав си, съмнявам се, че ще постигна нещо, но махарани ме помоли за помощ и не мога да й откажа.

— Колко време няма да те има?

— Около три месеца.

Доналд хвана ръцете ми и ги стисна силно.

— Обещай ми, че няма да е нито ден повече.

— Мога да ти обещая единствено, че ще се върна в Англия при първа възможност — отвърнах свъсено аз.

— Не си ходила в Индия от дълго време. Кой знае, може да те омае и да си останеш там.

— Няма такава опасност — уверих го категорично. — А сега ми разкажи за Девън и как прие майка ти новината за годежа на Селина.

— Преживях най-ужасните десет дни в живота си — сподели й Доналд. — Като пристигнах, Селина ми каза, че майка ни едва не припаднала от шок, когато й обявила, че възнамерява да се омъжи за Хенри и по всяка вероятност да заживее във Франция. Майка ни, разбира се, й забранила; казала й, че ако посмее да се омъжи за Хенри, повече нямало да я допусне в Естбъри Хол и щяла да я остави без пукната пара. Не че тя самата разполага с каквито и да било пари — добави унило Доналд. — След няколко дни, когато аз пристигнах, вече се беше приковала към леглото и отказваше да го напусне. Твърдяла, че била зле и не искала да вижда никого. Вярно, беше понастинала, но когато успях да проникна в стаята й, установих, че далеч не е на смъртния си одър. Въпреки това — въздъхна той, — предвид факта, че прие толкова тежко новината на Селина, не ми се стори уместно да й съобщавам, че ще се наложи да продадем имението. Или че съм влюбен в теб, скъпа моя — добави той.

— Да, шокът определено щеше да й дойде много — съгласих се аз.

— Затова в момента сме в задънена улица. Но ти като заминеш за Индия, аз ще се върна в Девън и ще задвижа работите по продажбата на имението. А и ще опитам да намеря подходящия момент да съобщя на майка ми.

— Не ти завиждам, Доналд. Къде е Селина в момента? — попитах го.

— Замина за Франция с Елинор и Хенри. Той ще я води да види шатото му в Прованс. Голяма е щастливка — коментира умислено Доналд. — Иска ми се и аз да можех да замина за Индия с теб.

— И на мен — отвърнах искрено аз.

Поседяхме безмълвно, размишлявайки върху жребия, който ни беше поднесъл животът.

— Ще ми пишеш, нали? — попита ме Доналд.

— Разбира се. И времето ще мине неусетно. Сигурна съм, че ще си достатъчно зает с продажбата на Естбъри Хол.

— Не ми напомняй. Мисълта, че ще съм сам с майка ми в продължение на следващите няколко месеца ме кара да изтръпна. Но наистина имам намерение да й съобщя, Ани, не само за имението, но и за нас двамата и плановете ни за бъдещето — поясни той. — Всъщност възнамерявах да ти предложа официално веднага след като я уведомя. Както си му е редът: да ти падна на коляно и да извадя пръстен. Но засега искам просто да разбереш колко сериозни са чувствата ми към теб, преди да заминеш. Ще се оженим, Ани, кълна се. И ти това искаш, нали?

— Да, толкова много, че направо се плаша — отвърнах искрено.

— Значи ме обичаш, скъпа?

— Разбира се, че те обичам, Доналд.

— Понякога си мисля, че имаш повече английско в себе си от мен самия; толкова умело сдържаш емоциите си — пошегува се той. — Както знаеш, аз не съм особено добър в това. Не мога да крия чувствата си и винаги е било така. Е, засега може ли да кажем, че сме неофициално сгодени? — Той докосна нежно с устни връхчетата на пръстите ми.

Отвърнах на погледа му с всичката любов, която усещах да гори в мен.

— Да, много бих се радвала. Безкрайно много.

През следващите няколко дни, преодоляла задръжките си заради предстоящата раздяла с Доналд и непоколебимата му решимост да бъдем заедно, му демонстрирах любовта си възможно най-открито и сърдечно. Тъй като вече бях в отпуск от болницата, трябваше да се изнеса от общежитието за медицински сестри, затова стегнах куфара си и се нанесох в къщата на площад „Белгрейв“ при Доналд. Той пък даде една седмица почивка на прислужницата си, за да имаме пълно уединение.

Държахме се като всички влюбени двойки: денем се разхождахме из красивите лондонски паркове, а нощем преплитахме тела в леглото му. В това отношение захвърлих обичайната си предпазливост и не се пазех толкова, колкото трябваше, но точно в онзи момент нищо не беше по-важно от освободената ни любов.

В деня на отплаването ми за Индия Доналд ме закара до Саутхемптън. Качи се на кораба с мен и се възхити от луксозната каюта, в която ме бяха настанили.

— Принцесата се завръща в двореца си — каза той с усмивка, издърпа ме на огромното легло и ме стисна в обятията си. — Дали някой ще забележи, ако се скрия под матрака и пътувам тайно с теб?

— Не ми се вярва.

— О, колко ми се иска само — въздъхна той. Корабната камбана издрънча, сигнализирайки, че е време всички непътуващи да напуснат борда, тъй като беше време за отплаване. — Но май е най-разумно да се върна вкъщи и да намеря начин да ти осигуря луксозния живот, с който очевидно си свикнала — пошегува се той в опит да разведри обстановката.

— Много добре знаеш, че луксът не ме касае, Доналд.

— Е, това е чудесно, защото като станеш моя съпруга, няма да видиш такъв — подхвърли остроумно той.

Настроението ни се промени, докато го изпращах по коридора към външната палуба, където щяхме да се сбогуваме. Той ме прегърна и ме притисна силно към себе си.

— Обичам те, моя Анахита. Върни се при мен колкото може по-скоро.

— Обещавам — казах аз и видях, че очите му са пълни със сълзи, също като моите.

— И така — каза той след една последна, дълга целувка. — Довиждане, скъпа моя. Грижи се за себе си, докато не поема това задължение.

— И ти. — Гърлото ми беше толкова стегнато от емоции, че едвам говорех.

Той ми махна, обърна се и закрачи по подвижния мост заедно с останалите гости. Малко преди да достигне края му, аз се провикнах:

— Чакай ме, Доналд! Колкото и време да ми отнеме, моля те, чакай ме.

Но денят беше ветровит и думите ми се разпиляха из въздуха.