Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Midnight Rose, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветелина Тенекеджиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лусинда Райли
Заглавие: Среднощна роза
Преводач: Цветелина Тенекеджиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Монт“ ООД
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Антоанела Станева
ISBN: 978-954-398-432-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20344
История
- — Добавяне
Една година по-късно
… помня всичко. В среднощната тишина дори най-лекият полъх на вятъра носи блажена разтуха от неизменната суха горещина на Джайпур. Често с другите жени и децата от зенаната[1] се качваме на покрива на Лунния дворец и нощуваме там.
Лежейки под звездите, дочувам сладките, бистри звуци на нечия песен. И знам, че някой, когото обичам, отлита от земята в нежните прегръдки на нощта…
Събуждам се изведнъж, и то в спалнята си в Дарджилинг, не на покрива на двореца в Джайпур. Беше само сън, опитвам да се успокоя, но съзнанието ми е в смут, защото още чувам песента в ушите си. Но знам без всякакво съмнение, че съм будна.
Мъча се да възстановя сетивата си, осъзнавайки какво значи всичко това: щом съм в настоящето, някой близък ми човек издъхва в момента. Сърцето ми затуптява още по-бързо, затварям очи и образите на всички членове на семейството ми се заизреждат пред мен — инстинктът ще ми каже кой е.
Този път обаче не посочва никого. Странно, мисля си, защото боговете никога не са грешали досега.
Но кой е тогава…?
Затварям очи и вдишвам дълбоко, спокойно, заслушана в тишината.
И отговорът ме намира. Вече знам какво ми казват боговете.
Синът ми… обичният ми син. Знам, че него отвеждат този път.
Очите ми се изпълват със сълзи и отправям поглед през прозореца, търсейки утеха в небесата. Но навън цари нощ и отвъд прозореца ме посреща само чернота.
На вратата ми се почуква тихо и Кева влиза в стаята с угрижено лице.
— Госпожо. Чух ви да плачете. Зле ли ви е? — пита тя, докато прекосява стаята да измерва пулса ми.
Поклащам безмълвно глава, а тя взима кърпичка, за да избърше сълзите, рукнали по лицето ми.
— Не — успокоявам я аз. — Не ми е зле.
— Тогава какво има? Кошмар ли сънувахте?
— Не. — Вдигам поглед към нея, знаейки, че не би ме разбрала. — Детето ми почина току-що.
Кева вперва ужасен поглед в мен.
— Но откъде знаете, че госпожа Муна е мъртва?
— Не дъщеря ми, Кева, а синът ми. Онзи, когото оставих в Англия преди толкова много години. Беше на осемдесет и една — проронвам аз. — Поне си е поживял.
Кева продължава да ме гледа объркано и долепя длан до челото ми, за да провери дали нямам температура.
— Но, госпожо, синът ви е починал отдавна. Сигурно сте сънувала — заключва тя, като че ли убеждавайки и самата себе си, не само мен.
— Може и така да е — отвръщам мило, тъй като не искам да я безпокоя повече. — Въпреки това ще те помоля да запишеш датата и часа. Не искам да забравям този момент. Той бележи края на чакането ми. — Усмихвам й се вяло.
Тя изпълнява заръката ми, отбелязвайки деня, датата и часа на парче хартия, което ми подава.
— Вече съм добре, свободна си.
— Да, госпожо — отвръща колебливо Кева. — Сигурна ли сте, че не ви е зле?
— Да. Лека нощ, Кева.
Като напуска стаята ми, взимам химикал от нощното си шкафче и написвам кратко писмо като притурка към часа и датата на смъртта. Изваждам и оръфания смъртен акт от чекмеджето. Утре ще помоля Кева да ги сложи в един пощенски плик и да ги изпрати на адвоката, отговарящ за завещанието ми. Ще поискам да ми се обади по телефона, за да му обясня на кого да изпрати писмото след смъртта ми.
Затварям очи и приканвам съня, защото внезапно се чувствам страшно самотна на този свят. Усещам, че дълго време съм чакала този момент. Сега, когато синът ми ме напусна завинаги, най-сетне е време и аз да го последвам…
Три дни по-късно, в обичайния утринен час, Кева почука на вратата на господарката си. Нормално беше да не получи отговор веднага; напоследък госпожа Чаван често спеше до късно. Затова Кева й даде още половин час, заемайки се с къщна работа. Като се върна да почука отново, получи същата тишина от другата страна на вратата. Това вече беше необичайно, затова Кева отвори тихо и намери господарката си потънала в дълбок сън. Чак когато дръпна пердетата с привичното си небрежно бърборене, осъзна, че госпожа Чаван не й отвръща.
Мобилният телефон на Ари иззвъня, докато шофираше в хаотичния мумбайски трафик. Като видя, че е баща му, с когото не беше разговарял от седмици, натисна копчето на високоговорителя.
— Тате! — поздрави го ведро той. — Как си?
— Здравей, Ари, аз съм добре, но…
Ари веднага долови скръбната нотка в гласа на баща си.
— Да? — подкани го той. — Какво има?
— Става дума за прабаба ти Анахита. Трябва да ти съобщя, че е починала в малките часове на нощта.
— О, тате. Много съжалявам да го чуя.
— Всички съжаляваме. Беше прекрасна жена и много ще ни липсва.
— Да. Поне си поживя — каза Ари с утешителен тон, маневрирайки рязко около едно такси, спряло внезапно точно пред него.
— Така е. Погребението ще е след четири дни, за да има време да се събере цялото семейство. Брат ти и сестра ти ще присъстват, както и всички останали. Включително ти, надявам се — добави Вивек.
— За този петък ли става дума? — попита отчаяно Ари.
— Да, по обед. Ще я кремираме на дарджилингския гхаат[2] в тесен семеен кръг. По-късно ще има паметна служба, тъй като много хора ще искат да почетат живота й.
— Татко — простена Ари, — в петък ми е невъзможно. Един потенциален клиент ще лети дотук чак от Щатите, за да обсъдим съдружничеството ми със софтуерната му компания. Това ще съживи фирмата ми за отрицателно време. Колкото и голямо желание да имам, не мога да дойда в Дарджилинг в петък.
От другата страна на линията го посрещна тишина.
— Ари — подхвана накрая баща му, — дори аз съм наясно, че има случаи, в които бизнесът трябва да отстъпи място на семейството. Майка ти никога няма да ти го прости, особено, при положение че Анахита демонстрира колко специален си за нея на рождения си ден миналата година.
— Съжалявам, татко — отвърна категорично Ари, — но просто съм с вързани ръце.
— Това ли е окончателният ти отговор?
— Да.
Ари чу изпращяването от затръшната слушалка в другия край на линията.
Ари беше в еуфорично настроение, когато се прибра вкъщи в петък вечерта. Срещата с американците беше протекла толкова успешно, че бяха сключили сделката на момента. Тази вечер щеше да изведе Бамби на празнична вечеря, затова беше минал през апартамента си да се изкъпе и преоблече. Взе едно писмо от пощенската си кутия във фоайето и хвана асансьора до шестнайсетия етаж. На влизане в спалнята разкъса плика и зачете писмото.
Адвокатска кантора „Хан и Чаухан“
Площад „Чоураста“
Дарджилинг
Индия
2 март 2001 г.
Скъпи господине,
Изпращам ви съдържанието на това писмо по заръка на клиентката ми, Анахита Чаван. Както навярно вече сте разбрал, госпожа Чаван почина преди няколко дни.
С най-дълбоки съболезнования,
Ари седна на леглото, осъзнавайки, че покрай вълнението около срещата и подготовката на екипа му беше забравил напълно за погребението на прабаба си. Въздъхна тежко и отвори плика, изпратен от адвоката. Родителите му сигурно нямаше да му простят, че дори не се беше свързал с тях в днешния ден.
— Е, какво да се прави — каза си мрачно Ари. После разгърна листа, който намери във втория плик, и зачете писмото, прикрепено към него.
Скъпи ми Ари,
Ако четеш това, вече съм напуснала света. В плика ще намериш фактите около смъртта на сина ми Мох — точните дата и час, в които се е простил с живота. Вътре е и оригиналният му смъртен акт. Както сам ще установиш, датите не съвпадат. Това може да не значи нищо за теб сега, мило мое момче, но в бъдеще, ако решиш да разследваш историята му, и двете дати ще придобият смисъл.
А докато дойде време да се срещнем на едно друго място, ти изпращам любовта си. Никога не забравяй, че не сме истински господари на съдбата си. Използвай ушите си да слушаш, очите си — да гледаш, и несъмнено ще намериш напътствие.
Твоя любяща прабаба,
Ари въздъхна. Изобщо не беше в настроение да мисли нито за измишльотините на прабаба си, нито за гнева на родителите си. Не искаше нищо да помрачава тържественото му настроение тази вечер.
Затова пусна душа, включи музикалната уредба до леглото си и застана под течащата вода, заслушан в басовата музика.
После се премени в един от бутиковите си костюми и риза, спря музиката и тъкмо излизаше от спалнята, когато писмото на Анахита грабна вниманието му. Без да се замисля сгъна страниците и ги върна в плика, а него пъхна в чекмеджето при пожълтелия ръкопис. После изгаси лампите и излезе.