Лусинда Райли
Среднощна роза (42)

40

Цялата околност потъна в траур. Трагичната смърт на лейди Вайълет сякаш обви с покров имението, тегнейки като тежка мъгла. Аз се изолирах в колибата, измъчвана от спомени за онзи злощастен ден. През последните часове от живота й бях знаела, че нещо не е наред. Опитвах да се утеша с мисълта, че дори докторът не беше предвидил опасността, но просто не можех да забравя очите на Вайълет, толкова доверчиви, пълни с упованието, че ще й помогна. А накрая, понеже не се вслушах в инстинктите си, я предадох по най-непростимия начин.

Не бях виждала Доналд още от деня на смъртта й. И той, и цялото село повериха грижите за Вайълет в мои ръце. Довериха ми се безусловно. Фактът, че телефонът ми вече не звънеше, говореше повече от ясно. Знаех, че всички обвиняват мен. Да, можех да излекувам лумбаго, подагра, настинка… но точно в най-важния момент бях предала доверието им.

Макар и дълбоко в себе си да съзнавах, че състоянието на Вайълет беше нелечимо — все пак именитият доктор Трефусис беше с мен, докато се борехме за живота й, — смъртта й тегнеше на съвестта ми.

И да не забравяме, че Доналд вече беше вдовец…

Положението му на свободен мъж, което при всякакви други обстоятелства би ме радвало, някак влошаваше нещата още повече.

Дали и той ме обвиняваше?

Ако не, защо не се обаждаше и не идваше да ме вижда? Обичта ми към Вайълет беше нескрита и искрена и му бях споделяла за нея безброй пъти. Нали не си въобразяваше, че…?

 

 

Няколко дни след смъртта на Вайълет ми дойде посетител. От прозореца на спалнята ми видях как Мод Естбъри слиза от колата и тръгва предпазливо по тясната пътечка към предната ми врата. Сложих те в креватчето и ти дадох достатъчно играчки да се занимаваш, после си поех дълбока глътка въздух и слязох на долния етаж, за да й отворя.

— Здравейте, лейди Естбъри — поздравих я аз.

— Може ли да вляза?

— Да. — Тя ме последва по коридора и я поканих във всекидневната. — Заповядайте, седнете. Да ви предложа чай? — попитах аз, докато я гледах как стои неловко в центъра на стаята.

— Не, благодаря. Не идвам на приятелска визита, както навярно се досещаш.

— Да — съгласих се аз с тежка въздишка. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да те помоля да не идваш на погребението на лейди Вайълет идната седмица. Смятам, че би било неуместно предвид обстоятелствата.

— Разбирам.

— Не си ли на същото мнение?

— Ако загатвате за връзката ми със сина ви, то да, не ми се струва уместно да се появя на погребението на покойната му съпруга. Но що се отнася до самата лейди Вайълет, тя ми беше приятелка и направих всичко по силите си да й помогна в нощта на смъртта й — отвърнах аз с възможно най-спокоен тон.

— Да й помогнеш? Така ли му викаш?

— Да, лейди Вайълет получи животозастрашаващо усложнение, наречено еклампсия. Дори да я бяхме отвели в болница, едва ли щяха да я спасят. Поне по мое мнение.

— Не смятам, че ограниченият ти медицински опит и смъртта на една от така наречените ти пациентки ти дават право да имаш такова — изсумтя Мод. — Но при всички случаи, госпожице Чаван, не съм дошла да те съдя. Имаш предостатъчно съдници. Какво възнамеряваш да правиш оттук нататък? — попита ме най-безцеремонно тя.

— Не съм се замисляла нито за миг — излъгах аз. — Все още скърбя по лейди Вайълет. Мога ли да попитам какво ще се случи с бебето, при положение че майка й вече не е сред нас?

— Ще се върна в Естбъри Хол, разбира се, и ще помогна на Доналд с отглеждането й. Длъжна съм. Доналд настоява да кръсти детето Дейзи, какъвто очевидно е бил изборът на Вайълет.

По изражението й си личеше, че не одобрява името. Но и знаех, че не е дошла да си говорим за подобни дреболии.

— Милейди, мога ли да попитам каква е истинската причина за посещението ви?

— Можеш. Искам да напуснеш Естбъри незабавно. Вече причини достатъчно вреда и ако те интересува доброто на сина ми и новородената му дъщеря, вероятно разбираш, че нямаш друг избор.

— Както вие не сте имала, когато криехте писмата ми за Доналд? — парирах я аз.

— Правех необходимото, за да защитя семейството си. Може и да заблуждаваш други хора с милото си, грижовно поведение, госпожице Чаван, но аз разбрах що за човек си още при първата ни среща.

— И що за човек съм? — попитах аз, усещайки как цялото ми тяло започва да се тресе от гняв и напрежение.

— Най-обикновена индийска уличница. Не си мисли, че за пръв път виждам такава като теб, защото ще сбъркаш. — Мод размаха агресивно показалец пред очите ми. — Докато живеех в Индия, видях дявола в жената, която съпругът ми криеше от мен. Измъкваше се като крадец за жалките им любовни срещички в коптора, където се изнесе прислужницата ни, след като я уволних. И си въобразяваше, че не знаех! Видях сълзите в очите му, когато напускахме Индия. За нея бяха.

По лицето й горяха отвращение и ярост. Чак сега разбирах защо ме мразеше толкова.

— Какъвто бащата, такъв и синът, а? — Мод се изкикоти фалшиво. — Дори приличаш малко на нея. Помислих си го още на първата ни среща. Но май всички индийски селянки изглеждат еднакво, нали? И очевидно имате необяснимо влияние върху мъжете от рода Естбъри. Госпожице Чаван, двете с теб сме жени и разбираме колко податлив е силният пол на плътските изкушения. Затова ние трябва да вземаме решенията им вместо тях. Ако обичаш Доналд колкото твърдиш, несъмнено разбираш, че заслугата ти за смъртта на лейди Вайълет прави присъствието ти тук непоносимо за него?

— Милейди, не нося отговорност за тъжния свършек на лейди Вайълет. Направих всичко по силите си да я спася.

— Може и така да си мислиш, скъпа, но всички знаем, че си била до смъртното й ложе. Злите езици не спят. Наистина ли се надяваш на съвместно бъдеще с Доналд след всичко случило се? Вероятно осъзнаваш, че връзката ти с него не само ще е безсмислена, но и ще унищожи репутацията му сред обществото.

— Длъжна съм да изслушам и неговото мнение по въпроса. Просто не ни се е отдал подходящ момент да обсъдим бъдещето си.

— Защото такова не съществува.

Накрая се принудих да изиграя коза си.

— Ами синът му Мох? И той ли не съществува? Простете, ако греша, но той може да е наследникът на Естбъри Хол.

При тези ми думи Мод отметна глава назад и прихна в смях.

— Госпожице Чаван, знаеш ли колко извънбрачни деца са създадени от мъже в положението на Доналд? Скъпа моя, синът ти е незаконороден и никога няма да наследи Естбъри.

Вдигнах поглед към нея и внезапно проумях кое бе нещото, от което се страхуваше най-много.

— Права сте, разбира се. Освен ако не се оженим, както бяхме замислили още преди три години.

Наблюдавайки потресеното й изражение, осъзнах, че инстинктът ми се беше оказал верен.

— Синът ми никога не би се оженил за теб — отсече тя, без дори да ме погледне.

— Е, веднъж ми предложи брак. Така че не е изключено да го стори отново — добавих аз и видях как съперницата ми изтръпна. Сега аз постъпвах жестоко, но бях изстрадала толкова в ръцете на тази жена, и то само заради цвета на кожата си. — На всяка цена ще ви уведомя, когато обсъдим плановете си за бъдещето, милейди. Синът ми плаче и искам да се кача при него. Имате ли да ми казвате нещо друго?

— Парите му ли преследваш? Защото мога да ти подсигуря известна сума, ако склониш да си тръгнеш незабавно.

— Доналд винаги се е грижел за мен много добре и несъмнено ще продължи. Лейди Естбъри, ще ви помоля да си вървите.

Изпратих я до вратата и й отворих.

— Какво искаш тогава? — Очите й се впиваха в моите.

— Нищо друго, освен сина ви да е щастлив — отвърнах аз.

Тя не разтълкува правилно изречението ми и по лицето й изплува отчаяние.

— Ще го съсипеш, ако останеш; досещаш се, нали?

Не отговорих, а тя напусна колибата ми и се върна при колата с шофьора. Като затворих вратата, внезапно останала без дъх, изтичах до горния етаж, взех те от креватчето и те притиснах към гърдите си. Знаех, че Мод имаше право, но нямаше да й позволя да се меси в плановете ми за бъдещето.

През дългите, самотни часове след смъртта на Вайълет вече бях стигнала до заключението, че за двама ни с Доналд нямаше надежда. С последния си дъх Вайълет бе отбелязала края на връзката ни. Колкото и силна да беше любовта ни, нямаше да надделее над чувството за вина, което щеше да ни измъчва до края на дните ни.

Мод не преувеличаваше за ужасните изводи, които хората щяха да си направят от присъствието ми до смъртното ложе на Вайълет. Дори близките ми приятели от Естбъри нямаше да приемат връзката ми с Доналд. Някои дори щяха да решат, че всичко е плод на жестоко вероломство.

— Мох — пророних и въздъхнах в косицата ти онзи ужасен следобед. — Наистина не виждам надежда.

През следващите няколко дни започнах да обмислям плановете си. Имах малко пари, скътани от сумата, която Доналд ми отпускаше за поддръжка на колибата през изминалата година. Ако продадях перлената огърлица, подарък от него за Коледа, навярно щях да събера достатъчно пари за билет трета класа до Индия. Големият рубин още си седеше заровен под беседката в двореца на Куч Бехар. Ако успеехме да се доберем до него, щеше да ни подсигури покрив над главата, поне докато намерех начин да изкарвам прехраната ни.

През онези дълги, тихи нощи съставях писмо след писмо до Доналд, мъчейки се да му обясня защо го напускахме. Накрая късах на парчета всяко от тях, понеже никога не се получаваха както исках. А и навярно беше най-добре да не казвам нищо. Ако наистина ме обичаше и познаваше толкова, колкото вярвах, щеше да разбере постъпката ми.

 

 

Погребението на Вайълет се състоя три безкрайни седмици след смъртта й, за да имат време родителите й да пристигнат от Америка и да организират нещата. Съчувствах им най-сърдечно — бяха тръгнали от Ню Йорк, за да видят внучето си малко след раждането му, а насред Атлантическия океан бяха научили, че обичната им дъщеря е починала. Разбрах го от Тили, когато я срещнах в селския магазин в деня след погребението. Тя ни покани на чай в дома си.

— О, госпожице Ани — загрижи се, когато рухнах в сълзи пред нея, смачкана от дългите дни насаме с мислите ми. — Моля те, не плачи. Знам, че си направила всичко по силите си.

— Не се и съмнявам, за което съм ти благодарна. Но всички останали обвиняват мен.

— Не им обръщайте внимание. Клюките са солта на живота им. Но не се бой, с времето нещата ще се уталожат и пак теб ще потърсят, когато някое детенце настине или ги хване болка.

— Носили са се клюки за мен?

— Е, всички знаят, че си била до нея, а и както се досещаш, докторът все на някого трябваше да прехвърли вината.

— Какво имаш предвид?

— Ами, присъствалите онази нощ знаят колко си помогнала на милейди. Но докторът отказва да си признае, че всъщност той е виновен, задето не е установил навреме опасността за лейди Вайълет.

Докато я слушах, сърцето ми се превръщаше в олово. Аз ли щях да бъда изкупителната жертва на доктор Трефусис?

— Както и да е, погребението й мина и скоро всички ще забравят за случилото се. Светът продължава да се върти и несъмнено ще изникват нови клюки. — Тили потупа утешително ръката ми. — Не се безпокой, госпожице Ани. Ние, приятелите ти, знаем, че не е имало как да я спасиш.

Вдигнах пламнали от искреност очи към нея.

— Не, нямаше как да я спася.

 

 

Скъпо мое дете, ще ти разкажа за последната ми среща с Доналд, баща ти, и какво ми се случи след това. Ще опитам да ти предам само същината на историята, но дано ми простиш, ако жестоката истина ти причини тъга.

Седмица след погребението на Вайълет Доналд се появи на прага ми. Изглеждаше потресаващо. Никой от двама ни не знаеше какво да каже, но ти, Мох, в невинността си настоя за обичайната прегръдка и се намърда върху коленете му. Направих чай и седнахме мълчаливо в кухнята.

— Мен ли обвиняваш? — спомням си, че го попитах.

— Каза, че всичко ще е наред…

— Казах, че ако главоболието й не отшуми, трябва да извикаме доктора. И като че ли премина, поне за известно време. Не помниш ли, Доналд, че дойде да ни видиш и тя спеше? — попитах умолително аз.

— Да, да — отвърна той, но личеше, че е дълбоко потънал в скръб… или чувство за вина; не знаех кое от двете го терзаеше повече. — Съжалявам, че не дойдох да те видя.

— Няма нищо, разбирам.

— О, Ани, какво сторихме? Аз…

Взех го в прегръдките си и той зарида като бебе. Познавах всеки нюанс на чувствата му, защото и аз изпитвах същите. Макар и двамата да нямахме вина за кончината на Вайълет, реалните факти не означаваха нищо. Чувствахме се отговорни и само това имаше значение.

Побързах да те сложа в креватчето, тъй като не исках да виждаш любимия си господин Дон в такова състояние. После се върнах на долния етаж и му предложих супа.

— Изглеждаш сякаш не си хапвал нищичко седмици наред — отбелязах, докато бърках супата в чинията му.

— Може да се каже. — Лъжицата увисна във въздуха пред устата му. — Не си слагала разни съмнителни билки вътре, нали?

— Доналд, моля те, имай ми вяра, всичко, което давах на Вайълет, беше напълно безвредно. Същите отвари бих поднесла на сина си и теб… — гласът ми заглъхна.

— Извинявай, неуместна шега — призна той. — Прости ми.

Той изяде супата и като че ли си възвърна част от енергията.

— Случайно да имаш бренди?

— Мисля, че да.

Той ме последва до всекидневната, от чийто бюфет извадих шишето, изпратено ми от него в една от коледните кошници. Отворих го и му сипах в една чаша, която Доналд пресуши на няколко големи глътки.

— Вече съм по-добре. — Погледна ме истински за пръв път, откакто беше дошъл, и протегна ръце към мен. — Съжалявам, Ани. Не заслужаваш подобно отношение и се чувствам ужасно. Но да си призная повсеместните клюки успяха да ми влязат под кожата.

— Да, забелязвам — отвърнах тъжно аз.

— Естествено, че направи каквото можа да я спасиш, все пак те видях. Ела тук. — Той ми отвори обятията си и аз се сгуших в тях с отчайваща нужда от допира и топлината, и доверието му. — Прости ми — повтори той и ме целуна. — Обичам те и гузната ми съвест — ръцете му обхождаха цялото ми тяло — е прояла здравия ми разум. Обичам те, Ани, обичам те, обичам те…

Преди онази нощ бях познавала Доналд единствено като нежен, внимателен любовник. Но тогава ме облада директно на пода на всекидневната и докато крещеше името ми, усещах как гневът и гузността, и болката му се изливат в мен.

След това полежахме един до друг.

— Толкова съжалявам — прошепна той. — Не съм на себе си.

— Същото важи и за мен — уверих го аз.

— Може ли да пренощувам тук, Ани.

— Разбира се, че може — отвърнах нежно аз.

 

 

Докато лежах в прегръдките му онази нощ, се борех с желанието си да му призная, че до няколко дни ще напуснем Естбъри. Но той несъмнено щеше да се възпротиви, а решимостта ми не беше достатъчно силна да устои на силната ми любов към него. Затова просто го погледах как спи, докато в един момент не чух онази позната, прокобна песен. Ехтеше силно в главата ми — смъртта беше близо. В тревогата си опитах да се уверя, че това е просто отражение на мисълта за окончателната ми раздяла с Доналд. Че любовта ни наближава свършека си.

Призори Доналд стана, облече се и каза, че трябвало да се връща в имението, преди прислугата да забележи отсъствието му. Последвах го до долния етаж, за да го изпратя. На вратата ме прегърна с безкрайна нежност, притискайки ме силно към гърдите си, и усетих сърцето му да тупти до моето за последен път.

— Довиждане, Доналд — казах и прокарах пръсти по свидното му лице, за да запечатя всяка негова извивка в паметта си.

— Обичам те, Ани, моля те, не го забравяй. — Той вдигна лицето ми към своето. — Не го забравяй.

Изпратих го с поглед, едвам удържайки на импулса си да хукна след него. Сърцето ми се късаше, като гледах как се отдалечава от мен, но знаех, че го обичам достатъчно, за да му дам свобода.

Същия ден, макар и още вцепенена от тежката раздяла, се заех да опаковам дрехите и малкото ни ценни притежания в пътнически куфар. Бях решила да отидем до Лондон, където да наема стая, докато продам перлите в някоя от бижутериите на улица „Хатън Гардън“ и организирам пътуването ни до Индия от пристанището в Саутхемптън.

На следващата сутрин на вратата ми се почука силно. Отворих и видях двама полицаи на прага ми.

— Вие ли сте госпожа Анахита Прасад?

— Да — отвърнах вежливо. — С какво мога да ви помогна?

— Арестувана сте за убийството на лейди Вайълет Естбъри. Дошли сме да ви отведем в полицейското управление.