Лусинда Райли
Среднощна роза (21)

19

— Добре ли си, Ребека? — попита Джеймс, докато стояха на снимачната площадка рано понеделнишката сутрин. — Липсва ми обичайната ти бодрост.

— Не знам. — Ребека сведе поглед към ръцете си, които трепереха, но не от притеснение около следващата сцена. — Чувствам се малко странно, въпреки че си починах няколко дни.

— Може би си пипнала някой вирус или пък тежката ни английска храна не понася на стомаха ти. Може да помолим Стив да извика доктор.

— От това непрестанно главоболие е. Вчера реших, че съм се отървала от него, но днес пак ме измъчва. Може би е мигрена, макар че досега не съм имала такива оплаквания. Благодаря ти, но просто ще изчакам да ми мине — каза тя с вяла усмивка.

— Трийсет секунди, хора!

Ребека се радваше, че трябва да е седнала за сцената. Освен че я болеше глава, й се гадеше и чувстваше замаяност. Реши да изпие още един ибупрофен в обедната почивка.

Час по-късно, когато Ребека се спусна към стаята си, за да вземе хапчетата, Стив я пресрещна.

— Годеникът ти пак е звънял на продуцентския офис по-рано тази сутрин. Бил доста разтревожен, понеже си му обещала да се свържеш с него през уикенда, а не си.

— Телефонът ми няма никакъв обхват тук, а не обичам да използвам стационарния — оправда се Ребека.

— Виж какво, разбирам те напълно, но очевидно същото не важи за годеника ти. Казах ти вече, компанията ще поеме телефонните сметки, така че спокойно използвай апарата в кабинета на лорд Естбъри.

— Добре, ще му звънна малко по-късно. Съжалявам, ако ви притеснява. — Тя обърна гръб на Стив и продължи мудно нагоре по стълбището.

 

 

За щастие Ребека нямаше снимки тази вечер. Тъй като не беше усетила облекчение през деня, тя се върна в стаята си и се хвърли в леглото.

Госпожа Треватън се появи няколко минути по-късно с угрижено изражение на лице.

— Зле ли ти е, гълъбче? — попита тя и се спусна да пипне с ръка челото на Ребека.

— Ще се оправя. Просто имам лошо главоболие, това е.

— Май нямаш висока температура. Какво ще кажеш да ти донеса малко топла супа и да си легнеш по-рано тази вечер?

— Благодаря, но не мога да хапна нищо — отвърна тя. Искаше й се само госпожа Треватън да напусне стаята й, за да може да затвори очи.

— Добре, скъпа, но ще намина да те проверя по-късно.

— Не е необходимо.

— Искаш спокойствие — каза госпожа Треватън, понижавайки гласа си почти до шепот, — разбирам. Лека нощ, скъпа.

Когато икономката излезе от стаята, Ребека се запита дали някогашните обитатели на Естбъри Хол се бяха задушавали от натрапчивото внимание на прислугата. Нямаше никакво уединение. Тя въздъхна, събличайки дрехите си, и се пъхна между чаршафите. Така и не се беше обадила на Джак, но просто не беше в състояние. Сигурно като се наспеше добре, щеше да намери сили.

Сънят й беше населен със странни сънища. Намираше се в колибата насред пустошта и усещаше опасност, но вратата беше заяла, а като опита да отвори прозорците, бръшлянът се усука около ръцете й и я стисна здраво. До ноздрите й достигна познатият опиянителен аромат на парфюм, но в следващия момент нечия ръка затвори носа и устата й, пречейки й да диша.

Ребека се събуди внезапно с разтуптяно сърце. Пресегна се за нощната лампа, катурвайки чашата с вода на нощната масичка до нея. Стана от леглото, уверявайки се, че е било просто кошмар, навярно породен от висока температура — определено я усети, като докосна челото си, — отвори вратата и тръгна олюлявайки се по коридора, за да напълни чашата си в банята. Изплакна лицето си със студена вода и тръгна обратно към стаята си в смътната светлина.

Едвам спря писъка в гърлото си, когато нечия тъмна фигура изплува пред вратата й.

— Добре ли си?

— Аз… — Успя да се съсредоточи върху фигурата и разпозна Антъни, облечен в шарен халат. — Не очаквах да видя някого тук — каза тя, мъчейки се да укроти дишането си.

— Извинявай, че те уплаших. Чух писък от другия край на коридора и дойдох да видя какво става.

— Просто кошмар. Съжалявам, че те събудих.

— Не се безпокой, рядко заспивам дълбоко — успокои я Антъни. — Е, ако си сигурна, че всичко е наред, ще ти пожелая лека нощ.

— Лека нощ. — Ребека отвори вратата на стаята си и я затвори плътно след себе си.

 

 

— Джак е звънял отново — каза Стив, намирайки Ребека на следващата сутрин. — Отиди да му се обадиш още сега, преди лицето ми да цъфне във всички жълти вестници като опорочителят на приказната ви любовна история. — Той й се усмихна широко и продължи по пътя си.

Ребека напусна терасата, където току-що бяха заснели една сцена, и се отправи към кабинета на Антъни. Тази сутрин главоболът й се беше разсеял и най-сетне се чувстваше достатъчно силна да се занимае с Джак.

Както обикновено, и домашният му телефон, и клетъчният я прехвърлиха директно на гласова поща. Ребека въздъхна ядосано, после се върна в единия край на южната тераса, където фирмата за кетъринг беше подредила масички на слънцето, и се присъедини към останалите актьори за обяд.

— Ела, скъпа, седни до мен — покани я Марион Деверо, отупвайки празното място до себе си.

— Благодаря — отвърна Ребека с усмивка и трепет в стомаха. До момента не бе имала смелостта да заговори легендарната актриса, чиято кариера й беше донесла безброй награди и възхвали.

— Тази сутрин те гледах на снимачната площадка, скъпа, и искам да ти кажа, че си добра. Дори много добра.

— Благодаря. — Бузите на Ребека пламнаха от радост.

— Да, имаш прекрасно естествено излъчване пред камерата. Играла ли си на театрална сцена?

— Да, когато учех в „Джулиард“ в Ню Йорк, но откакто завърших, участвам само във филми.

— Надявам се да ти се удаде шанс отново да излезеш на сцената. Само живата публика може да раздвижи кръвта и да накара актьора да даде най-доброто от себе си. — Марион й се усмихна и запали тънка цигара. — Но имай предвид, че заплащането е нищожно.

— Парите не ме интересуват, никога не са били важни за мен.

— Е, скъпа, така е, защото имаш цял куп холивудски продукции зад гърба си — коментира сухо Марион.

Ребека почервеня при тази мисъл.

— Имаш ли някакъв съвет към мен? Предложения как да усъвършенствам актьорската си игра?

Прочутите виолетови очи на възрастната дама се обърнаха към нея.

— Да, скъпа, просто живей. Трупай опит и опознай себе си. Разбирането на човешката психика насища изпълнението с искреност и емоционалност, каквито техниката не може да възпроизведе. Играй от душата си, колкото и от мозъка — каза, долепяйки ръце до пищната си гръд.

Една част от Ребека искаше да се изкиска, но тя кимна сериозно.

— Благодаря ти, Марион. Ще опитам да последвам съвета ти.

— Колко ми се иска да бях на твое място, в началото на кариерата си, с цял куп прекрасни роли пред мен. — Тя въздъхна. — Но при всички случаи сега съм много по-добра актриса, отколкото бях на твоя възраст. Трябва да вечеряме заедно някой път преди края на снимките. А сега ме извини — каза тя, надигайки се от стола си. — Слънцето си играе лоша игра с грима ми.

Ребека остана на мястото си, наслаждавайки се на похвалата, топлия ден и моментната липса на главоболие. Джеймс дойде отнякъде и седна на стола, освободен от Марион преди няколко секунди.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той. — Определено изглеждаш по-добре.

— Да, така е, благодаря.

— Достатъчно добре да ми правиш компания за вечеря? Може да отидем до онази прекрасна кръчма, за която ми разказа.

— Защо не — съгласи се Ребека, чувствайки нужда да се измъкне от границите на Естбъри Хол.

— Чудесно, но имай предвид, че трябва да сме там до осем. Тук, в дълбоката провинция, всичко затваря рано-рано.

— Реплика на истинско градско чедо — пошегува се Ребека.

— Аха, не съм пригоден за такова място. Чувствам се най-добре в някой задимен нощен клуб в два часа през нощта. Но когато си в Рим, прави като римляните, нали така? — С тези думи Джеймс си тръгна от масата.

 

 

— Накъде така? — попита госпожа Треватън, когато Ребека я пусна в стаята си. — Много си пременена.

— Не бих казала; това е просто една от блузите, които си купих в събота. Отивам в местната кръчма с един от актьорите.

— Значи няма да присъстваш на вечеря?

— Не, не и тази вечер. — Ребека се изкушаваше да добави: „Стига да имам позволението ти, разбира се“, но задържа езика зад зъбите си.

— Лорд Естбъри се надяваше да му правиш компания. Искаше да обсъдите историята, която му даде индийският господин. Утре го е поканил на вечеря. Надявам се ще си тук?

— Да, разбира се. Моля те, предай му извинението ми и че очаквам с нетърпение утрешната вечеря.

— Добре тогава, ще се видим по-късно, скъпа. Ще изчакам да се прибереш. Господарят държи винаги да заключвам къщата, преди да си легна.

— Няма нужда. Не искам да те притеснявам. Дали не би могло да ми дадеш ключа само за тази вечер?

— Не е необходимо — отвърна категорично госпожа Треватън.

— Добре — съгласи се Ребека. — Едва ли ще закъснея много. Между другото, искам да те попитам нещо — добави колебливо тя. — В коя част на къщата се намира стаята на лорд Естбъри?

— В западното крило, от другата страна на главното стълбище. Защо? — попита предпазливо госпожа Треватън.

— О, нищо важно, просто ми се стори, че някой говореше пред вратата ми снощи, но сигурно съм сънувала.

— Да, сигурно. Приятна вечер, скъпа.

Докато вървеше към алеята, където Джеймс я очакваше в колата на Греъм, Ребека прехвърляше в главата си хиляди мисли. Щом Антъни спеше в другия край на къщата, нямаше как да е чул крясъка й миналата нощ. Каква работа имаше тогава пред нейната стая?

Джеймс скочи да й отвори вратата на пасажерската седалка.

— Скъпа, изглеждаш толкова… модерно! — възкликна шеговито той.

Напът към „Ръгълстоун Ин“ двамата си побърбориха за снимките. Като пристигнаха, ги настаниха в дискретно ъгълче на заведението.

Джеймс отиде до бара и се върна с бутилка вино. Седна и наля малко в чашата на Ребека.

— Стига толкова! — спря го тя, когато чашата й се напълни до половината. — След онази ужасна мигрена не искам да предизвиквам съдбата по никакъв начин.

— Май не си падаш по пиенето, а?

— Прозвуча почти осъдително — смъмри го тя.

— Напротив. Когато посетих Холивуд, ми направи впечатление, че всички американски актьори са пълни въздържатели. Ние, англичаните, за сметка на това сме абсолютни алкохолици. Наздраве. — Джеймс чукна чашата си в нейната. — За пороците. Е — продължи той с усмивка, — как върви животът в Естбъри Хол?

— Ами, между нас да си остане, но колкото повече време прекарвам там, толкова по-странни ми се струват обитателите му — призна си Ребека. — Икономката например, госпожа Треватън, се държи толкова защитнически към лорд Естбъри, че направо граничи с маниакалност.

— Може да е влюбена в него. Прислужничките често се увличат по работодателите си. Същинско клише е, но се случва.

— Възможно е, но освен това постоянно се върти из стаята ми, подскача около мен, носи ми чай и ядене.

— На мен ми звучи като рай на земята. Обичам жените да подскачат около мен — коментира ухилено Джеймс.

— Знам, че просто иска да е мила с мен, но започва да ме задушава.

— А аз си мислех, че би било прекрасно да живееш като принцеса в палат, обсипвана с грижи. В нашия хотел нямаме дори румсървис след десет. — Джеймс вдигна вежди. — Както и да е, несъмнено спокойствието ти се е отразило добре, предвид обстоятелствата?

— Да, в това отношение съм доволна. Извинявай, ако звуча като разглезена хлапачка. Може би е защото не се чувствам особено добре напоследък.

— А какво имаш да ми кажеш за енигматичния лорд Естбъри? Надявам се още не е опитал да ти се нахвърли?

— Чувай боже! — врътна очи Ребека. — Имам чувството, че момичетата не го влекат особено — нито пък момчетата, и изобщо всякакви връзки с хора.

— Е, за мен е скрита картинка — съгласи се Джеймс. — От толкова години живее сам в гигантска къща, без интернет, без съвременни удобства. Странна птица е, спор няма.

— На мен пък ми допада. Вярно, странен е, но има нещо толкова тъжно в него. Понякога ми се приисква да го прегърна — сподели Ребека.

— Значи наистина хлътваш по него?

— В никакъв случай! Просто искам да го защитя от лошото, това е. Имам чувството, че изобщо не разбира съвременния свят. О, боже, започвам да звуча като госпожа Треватън! — простена тя.

— Е, ако съдя по думите ти, е хубаво, че си има неестествено всеотдайната госпожа Треватън да се грижи за него — каза кротко Джеймс.

— Започвам да се чудя дали именно в това не се корени поне половината от проблема — въздъхна Ребека. — Дори да срещне подходящ човек, едва ли ще се задържи дълго под зоркото й око.

— Май наистина е влюбена в него. Може би се гушкат тайно от години — ухили се Джеймс. — Представям си скришни срещи в килера за чаршафи или зад градинската барака.

— Престани! — примоли му се тя, настръхвайки при мисълта. — При всички случаи не ми влиза в работата, нали така?

— Точно така, но винаги е интересно да си представяме живота на другите хора. Все пак сме актьори, скъпа, така че анализирането на човешкото поведение е огромна част от професията ни.

— Другото нещо, което ме притеснява, е фактът, че Антъни постоянно ми разправя колко много съм приличала на баба му Вайълет. Направо е смущаващо.

— А вярно ли е? — попита Джеймс.

— Виждала съм портрета й и мога да кажа, че е вярно, особено с този цвят коса.

— Стъранно, колоко стъранно, както бе казала Алиса. Случайно да имаш някаква роднинска връзка с въпросната Вайълет?

— Не. Семейството ми определено няма връзка с английската аристокрация — Ребека отпи глътка от виното си. — Точно обратното.

— Е, като те слушам, май събитията в Естбъри Хол могат да послужат за основа на много по-интересен сюжет от този, който заснемаме в момента — заключи Джеймс.

— Знаеш ли, понякога, когато съм облечена в роклите за филма, ме сполетява странното чувство, че наистина съм Вайълет, жената, на която приличам, и живея нейния живот в имението през двайсетте. Доста е сюрреалистично.

— Е, постарай се да не си губиш ума все още, скъпа, не е добре да бъркаш фантазиите с реалността. А наложи ли се някой да те върне в истинския свят, аз съм твоят човек. Готова ли си да поръчваме?

Жена на средна възраст застана свенливо до масата им.

— Простете, че ви прекъсвам, но вие не сте ли Джеймс Уо, а… о, боже! Вие сте Ребека Брадли! Не ви познах с този цвят коса.

— Набито око имате — каза Джеймс с усмивка. — С какво можем да ви помогнем?

— Ами, много бих се радвала, ако ми дадете автографи и ако позволите да се снимаме заедно.

— Разбира се.

Джеймс взе предложените му салфетка и химикал и се подписа. Тъкмо подаваше салфетката на Ребека, когато в лицата им проблесна светкавица.

— Много ви благодаря. Извинете, че ви притесних и се надявам да си прекарате добре в Англия, госпожице Брадли.

Когато жената напусна масата им, Ребека погледна ужасено Джеймс.

— Позволи й да ни снима? Никога не го допускам, без да накарам почитателя да подпише документ, че снимката не е за публична употреба, а само за личния му албум!

— Успокой се, Ребека, силно се съмнявам да я изпрати на някой жълт вестник.

— Е, на мен обикновено това ми се случва, когато някой ме снима, без да подпише нищо — отвърна Ребека с натежал стомах.

— Явно си много по-интригуващ материал от мен самия — сви рамене Джеймс. — Да се надяваме, че няма да разпространи снимката.

След това през масата им се заточи непрекъснат поток от развълнувани местни жители, молещи за автограф.

— Мисля, че е време да се изнасяме оттук, не смяташ ли? Много съжалявам, Ребека — каза той, извеждайки я от заведението към чакащата ги отпред кола. — Очевидно съм подценил славата ти, дори в скромно селце като това.

— Няма нищо — отвърна с разтреперан глас Ребека. — Забрави всяко лошо нещо, което казах за живота в Естбъри Хол. С такава радост се връщам в него, като в убежище. Почти бях забравила какво е да се храниш на публично място.

— Божичко, животът ти сигурно е ад — врътна очи Джеймс. — Как, за бога, се справяш?

— Всъщност не се справям и истината е, че дори не съм приела предложението на Джак! Медиите създадоха цялата тази истерия. — Тя прехапа долната си устна. — Нямам никаква представа какво ще правя оттук нататък.

— Разбирам — каза Джеймс, докато минаваха през величествената пустош под осеяното със звезди небе.

— Както и да е — въздъхна Ребека. — Все ще измисля нещо, като се върна в Щатите. Не казвам, че всичко помежду ни е приключило, просто не искам да се омъжвам по принуда.

— Е, ако някога решиш да го зарежеш, с удоволствие ще подам кандидатурата си за негов заместник.

— О, благодаря ви, любезни господине — отвърна ведро Ребека, — но няма да е необходимо.

— Ех, жалко. — Като спряха пред Естбъри Хол, Джеймс добави: — Предполагам не е особено уместно да ме поканиш вътре на кафе или аперитив, затова ще ти пожелая лека нощ.

— Лека нощ, Джеймс, и ти благодаря за вечерята.

Ребека отвори вратата на колата, но преди да излезе, той я хвана за ръката, издърпа я назад към себе си и я прегърна сърдечно.

— Не забравяй, скъпа, че винаги съм насреща, ако имаш нужда да поговориш с някого.

— Благодаря.

Освобождавайки се от прегръдката му, Ребека излезе от колата, прати му въздушна целувка и им помаха, когато Греъм потегли към портата. Като се обърна да изкачи стълбите към входа, замръзна на място, разпознавайки фигурата пред вратата.

— Джак — произнесе името му с крехък глас и тръгна бавно по стълбите към него. — Какво правиш тук, за бога? — Вече виждаше бурята, разразила се по лицето му.

— Опитах да се свържа с теб, за да ти кажа, че идвам да те видя, но ти така и не отговори на обаждането ми. И май току-що разбрах защо. Кой е хубавецът в колата? — попита гневно той.

— Не, Джак — Ребека поклати глава, — той не е… в никакъв случай не…

— Е, поне вече знам защо почти не те чувам през последните две седмици. Май е най-разумно да си отида.

— Джак, моля те! Изобщо не е това, което си мислиш!

— Тогава какво е, по дяволите? Ако не е заради него, то кажи ми защо съм чул гласа ти само веднъж, откакто тръгна. Съвсем скоро решихме да се оженим!

— Напротив! Виж какво, моля те — Ребека съзнаваше, че стоят пред широко отворената входна врата и разговорът им се чува в цялата къща, — хайде да влезем вътре и ще ти обясня.

— Божичко! — По лицето на Джак внезапно се появи студена усмивка. — Звучиш също като мен, когато са ме хванали в крачка.

Госпожа Треватън изникна на вратата с тревожно изражение на лице.

— Ще ви помоля да влезете вътре. Господарят спи и не искам да го безпокоите.

— Съжалявам, госпожо Треватън — каза Ребека. — Не знаех, че… приятелят ми ще идва.

— Да, най-вероятно защото си била в обятията на новия си любовник и не си направи труда да ми върнеш обаждането!

— Моля ви, сър, ще съм благодарна, ако говорите по-тихо — изсъска госпожа Треватън.

— Да отидем ли в някой хотел? — попита я Ребека, докато влизаха след нея в къщата. — Шофьорът ми може да ни закара.

— Съмнявам се да намерите отворен в десет и половина вечерта — отвърна остро тя, повеждайки ги по един коридор. Накрая отвори вратата на малка всекидневна в дъното му. — Дано успеете да изгладите разногласията си тук — каза тя и затвори вратата след себе си.

— От коя кастинг агенция я намерихте? Е — Джак скръсти ръце на гърдите си, — ще благоволиш ли да ми обясниш какво, по дяволите, става тук? Какво, искаш да скъсаш с мен, но нямаш куража да ми го кажеш в очите ли?

— Казах ти вече, Джак, тук няма нито клетъчен обхват, нито интернет, а не ми е приятно да използвам единствения стационарен телефон в къщата.

— Е, като гледам, поне за това не си ме излъгала — съгласи се той. — Това място е като от учебник по история. Знам, че ти е било трудно да се свържеш с мен, но кажи ми, Бекс, защо, при положение че ти оставях съобщение след съобщение в продуцентския офис с молба да ми се обадиш, ти или не си правеше труда, или ми се обаждаше в момент, когато си наясно, че няма да вдигна?

Ребека седна на дивана, шокирана, изтощена и далеч неподготвена за подобен сблъсък.

— Просто ми трябваше време да помисля.

— За какво? За нас? В нощта, преди да заминеш, ти дадох годежен пръстен и ти предложих да станеш моя съпруга! — изкрещя той. — А ти си плюеш на петите, без да ми кажеш къде си и какво се случва в тази твоя глава, Бекс. А по време на единствения ни телефонен разговор след това, ми звучиш толкова отчуждено, сякаш нямаш търпение да ми затвориш. От онзи момент не съм на себе си. — Джак прокара ръка през косата си и закрачи напред-назад из стаята. — Не разбираш ли, че постъпката ти е жестока; остави ме да си мисля какво ли не? Обичам те, Бекс. Онази нощ те помолих да прекараш остатъка от живота си с мен! Защо избяга?

— Не съм избягала — отвърна тя, мъчейки се да запази спокойствие. — В случай че си забравил, полетът ми до Англия беше планиран отдавна. Просто реших да хвана по-ранен самолет, това е.

— Я стига! С мен говориш! Не ми ги пробутвай тези.

— Прав си, извинявай. Просто… — тя потърси подходящите думи — … просто се уплаших. Бракът е сериозно нещо, а напоследък връзката ни не върви особено гладко.

— Какво имаш предвид? Не знаех, че имаме проблеми, в противен случай изобщо нямаше да ти предложа брак онази нощ.

— Ами — тя си пое дълбока глътка въздух, — наркотиците ме притесняват, Джак. Положението беше лошо през последните няколко месеца.

— Какво? Дявол да го вземе, Бекс! Не мога да повярвам, че ме смяташ за зависим. Повечето холивудски звезди употребяват наркотици. Съвсем нормално е. Описваш ме като същински наркоман!

— Съжалявам, просто мразя този ти навик, това е.

— Не смяташ ли, че всеки има право на малко забавление от време навреме? Особено, при положение че кариерата ми е в застой. Но как би могла да знаеш какво ми е? — отбеляза заядливо той.

— Джак, моля те, опитай да разбереш, че просто ми трябваше малко време за размисъл. Като слязох от самолета, ме посрещна цяла тайфа журналисти, поздравяващи ме за годежа ни. Почувствах се като ударена от гръм — Ребека закърши отчаяно ръце. — Ти ли обяви на медиите, че сме сгодени?

— Не, не съм казвал нищо!

— Наистина ли? Тогава откъде са се сдобили с коментарите ти?

— Откъдето всеки път, скъпа, както много добре знаеш. От прес агента ми, който просто прекали този път. — Джак врътна очи. — Недей така, скъпа, не се дръж наивно. Знаеш как стоят нещата и съм засегнат, че си обвинила мен.

— Съжалявам — повтори тя, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Но знаеш ли кое ме измъчва най-много? — Той застана пред нея и впери ядосан поглед в очите й. — Дори да бях потвърдил, че съм ти предложил брак, толкова ли страшно щеше да е? Явно съм грешал. Надявах се да те зарадвам.

— Това е важно решение и…

— Е, тук определено си имала предостатъчно пространство и време. Мога ли да попитам дали си взела това важно решение?

Ребека се умълча, умувайки как да му отговори.

— Ясно — въздъхна Джак. — Реакцията ти говори вместо теб. А онзи тип, който те беше полазил в колата, те е утешавал в този труден момент, така ли да разбирам?

— Не! Джеймс е актьор от филма. Държи се мило с мен. Харесвам го, но почти не се виждаме извън снимачната площадка. Тази вечер ме покани да хапнем заедно и това е всичко, което правихме.

Джак впери поглед в нея.

— Сериозно ли очакваш да ти повярвам? Да си легнеш с екранния си партньор е най-старата история на света. Обиждаш ме, като го отричаш. Появявам се тук след двуседмично мълчание от момичето ми и го намирам в прегръдките на друг мъж. Как да го възприемам? Как да повярвам, че двете неща не са свързани?

— Е, мога да те уверя, че не са — повтори Ребека, вече напълно изтощена. — Попитай госпожа Треватън, ако искаш, тя знае, че съм прекарала тук всяка вечер, откакто съм дошла. Знам как ти изглежда, Джак, но просто не е така.

— Боже, дори звучиш различно. Явно английският акцент е другото нещо, с което си се сдобила по време на престоя си тук.

Двамата поседяха мълчаливо за момент, всеки огорчен от думите на другия.

— Тоест още сме заедно? — попита накрая Джак.

— Да, всички тук го знаят.

— Въпросът, Бекс, е ти знаеш ли го? Реши ли какъв ще е отговорът ти? Защото вече си имала повече от достатъчно време за размисли. И ако е „да“, може би ще успееш да ме убедиш, че не си легнала с онова актьорче.

В съзнанието на Ребека цареше хаос от объркани мисли.

— Аз… — Тя долепи пръсти до слепоочията си. — Джак, още съм шокирана от появата ти тук. Не може ли просто да се успокоим и да поговорим за това утре, на свежа глава? Напоследък ме измъчва жестока мигрена и…

— Моля те, не ми излизай с този номер, Бекс. Чувствала си се достатъчно добре да отидеш на вечеря с хубавеца. Е — въздъхна Джак, — мисля, че видях достатъчно. Май е най-добре да се прибирам вкъщи.

— Джак, моля те! Не си тръгвай — примоли му се тя. — Трябва да изясним нещата помежду си. Това, че избягах като уплашен заек от предложението ти за брак, не означава, че връзката ни е приключила. Един от другите ни проблеми е, че почти никога нямаме достатъчно време и спокойствие да поговорим сериозно. Вечно сме разделени. В момента разполагаме и с двете. Не смяташ ли, че трябва да се възползваме от това, за доброто и на двама ни?

Джак се стовари на дивана до нея, клатейки глава.

— Точно в момента не знам какво искам, Бекс. Мисълта за брака с теб беше единственото нещо, което ми даваше сили да продължа напред. Кариерата ми е пред разпад, вече рядко ми предлагат хубави роли и започвам да си мисля, че съм бита карта. Просто…

Джак зарида. Ребека се пресегна и го придърпа в обятията си.

— Съжалявам, Джак, наистина. И в никакъв случай не си бита карта. Просто минаваш през труден период, което несъмнено ще се случи и с мен в бъдеще.

— Да, но теб те очакват още доста години слава, докато аз очевидно съм се сбогувал с този момент. И да — призна си той, — може да се каже, че напоследък злоупотребявам с опиатите, но се кълна, Бекс, не съм пристрастен. Просто съм малко депресиран в последно време и търся бързо облекчение. Вярваш ми, нали?

— Да, вярвам ти — отвърна Ребека. Какво друго можеше да каже? Беше в неизгодна позиция още от момента, в който Джак се бе появил в Естбъри Хол.

— И ми е тъжно, Бекс, много ми е тъжно, че явно не си ме приела насериозно, когато поисках ръката ти. Че ме взимаш за палячо и не осъзнаваш колко много те обичам.

Ребека погали нежно косата му.

— Съжалявам, че те нараних, Джак. Наистина.

— Благодаря. Всъщност едно питие би ми се отразило добре. Случайно да има алкохол в това забравено от бога място?

— И да има, не знам къде да го търся. Какво ще кажеш да се качим в стаята ми и да опитаме да поспим? Утре ще си поговорим пак, макар че ще ме чакат рано на снимачната площадка.

— Ако си сигурна, че ме искаш в леглото си — сви рамене той. — И можеш да ми се закълнеш, че не си чукала оня актьор, колкото и да ти се е искало, защото в такъв случай останалите актьори и екипът със сигурност ще знаят и нямам намерение да се превръщам в посмешище.

— Не, Джак — отвърна вяло Ребека, — кълна ти се, че не съм.

По лицето на Джак най-сетне изплува лека усмивка.

— Май ще трябва да ти повярвам. Е, води ме в кулата си, красива девойко, където възнамерявам да си наваксаме за изгубеното време. — Той придърпа Ребека към себе си и я целуна.

— Хайде, да вървим — каза тя, хвана го за ръцете и го вдигна от дивана. — Няма да се учудя, ако госпожа Треватън още се навърта наоколо. Отказва да си легне преди всички останали да са го сторили.

Ребека го поведе през лабиринта от тъмни коридори, докато не достигнаха вестибюла. Госпожа Треватън се появи като призрак до тях.

— Желае ли… приятелят ти да пренощува тук? — попита тя.

— Да, стига вие с Антъни да нямате нещо против — отвърна Ребека.

— Е, както се досещаш, в момента не мога да поискам разрешението на господаря. Вече отдавна спи. Разбира се, още на сутринта ще го уведомя за присъствието на младежа в къщата му. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо, и ви благодаря. Съжалявам, че вдигнах такава врява по-рано. — Джак я удостои с една от легендарните си подкосяващи коленете усмивки, но изражението на госпожа Треватън остана непроменено.

— Господи, доста е странна, а? — коментира Джак, като се качиха на горния етаж и затвориха вратата на стаята зад себе си. — Ей, тази врата наистина ли не се заключва? — попита той, след като седна на леглото.

— За жалост, не — отговори Ребека, внезапно смутена от протегнатите ръце на Джак.

— Ела тук.

Тя отиде до него и той я взе в обятията си.

— Бях забравил колко си прелестна. Отива ти да си блондинка, спор няма. Много ми липсваше, Бекс.

Докато правеха любов, Ребека опита да се отпусне и да извлече удоволствие. След това Джак заспа, а тя тръгна с тихи стъпки към банята. После легна до него и изключи нощната лампа.

В малките часове на нощта той се събуди и отново я потърси в тъмнината. Докато тялото й се извиваше към неговото, Ребека изпита обезпокоителното чувство, че не са сами в стаята, че някой ги наблюдава…

Отпускайки глава върху широкото му рамо, тя прогони странното хрумване от съзнанието си и потъна в спокоен сън.