Лусинда Райли
Среднощна роза (35)

33

1 септември

Още не мога да се съвзема от новината, че А. е посетила Селина в лондонската къща. И най-лошото: че ми е писала. Ако майка ми наистина е криела писмата от нея, както се съмнява Селина, ще я намразя завинаги. Но докато не й отправя въпроса очи в очи, няма да знам със сигурност. Това обаче ще трябва да почака, тъй като най-важното нещо в момента е да открия А. Дори вече да не живее на адреса, който е оставила на Селина, се надявам приятелката й да ми даде новия й. Казах на В., че отивам да огледам някаква нова селскостопанска машина за фермата. Не ми е приятно да я лъжа, но трябва да намеря А. на всяка цена…

Доналд паркира пред дома на енорийския пастор в Оксенхоуп, китно йоркширско селце, кацнало насред хълмистата пустош. Слезе от колата и се запъти към дървената порта с разтуптяно сърце. Загледа къщата, дори не смеейки да се надява, че жената, обсебвала сънищата му през изминалите деветнайсет месеца, можеше да е вътре.

— Моля те, боже, нека е тук — пророни тихо той.

После свика всичкия си кураж и позвъни на вратата. Само след секунди я отвори една прислужничка.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, търся Анахита Чаван. Една приятелка ми каза, че живее тук.

— Съжалявам, но никога не съм чувала това име, сър. В момента тук живеят преподобният Брукнър и дъщеря му. Работя за тях само от два месеца, но доколкото знам тази къща открай време е тяхна собственост.

— Разбирам. Случайно преподобният или дъщеря му да са вкъщи?

— Преподобният излезе по енорийска работа, но госпожица Брукнър е в градината.

— В такъв случай може ли да я видя? — Той й подаде визитната си картичка.

Прислужницата я прочете, после отстъпи встрани, за да пусне Доналд в къщата. Покани го в тъмна гостна.

— Моля, изчакайте тук, докато извикам госпожица Брукнър.

— Благодаря.

Доналд зачака Шарлот, почти загубил надежда. Накрая обикновена на вид млада жена с топли, интелигентни очи влезе в стаята.

— Лорд Естбъри? — попита тя, затваряйки вратата след себе си. — Поне така предполагам, щом сте дошъл да търсите Анахита.

— Да — потвърди той, протягайки ръка да стисне нейната. — А вие сте госпожица Брукнър, приятелката на Ани?

— Да. Заповядайте, седнете.

— Благодаря. Предполагам знаете защо съм дошъл? — каза Доналд, сядайки напрегнато в един стол.

— Да, може да се каже. — Тя го погледна с тъга в кафявите си очи.

— Знаете ли къде е?

— Да, но се заклех да не издавам.

— Поне добре ли е? Сестра ми каза, че е боледувала.

— Изглеждаше добре, когато я видях за последно.

— Казала е на сестра ми, че много сте й помогнала.

— Направих каквото можах предвид… сложните обстоятелства. Но когато баща ми се върна от Африка преди два месеца, ситуацията налагаше Ани да се изнесе оттук.

— Може ли да попитам за каква ситуация говорите?

— Баща ми е духовно лице, лорд Естбъри, и макар да съчувства на всички бедни души, изпаднали в беда, приютяването на жена в подобно положение нямаше да се приеме добре от по-тесногръдите му енориаши. Това е малко йоркширско селце, не Лондон. — Шарлот се умисли за миг, после додаде: — Да си призная, изненадвам се, че сте дошли.

— Повярвайте ми, ако бях получавал писмата, които излиза, че ми е пращала, щях да дойда още преди много месеци. За жалост — сви рамене Доналд, — не са стигали до мен.

— Аз мога да потвърдя, че Ани ви пишеше, лорд Естбъри. Аз самата изпратих едно от писмата й до вас, когато беше прикована към леглото на горния етаж.

— Мога единствено да ви уверя, че казвам истината. Не получих нито едно писмо от нея в продължение на повече от година.

— Ако трябва да съм откровена, след всичките месеци, в които Ани не получи отговор от вас, загубих надежда, че някога ще се появите. Затова и казах на Ани, че тя трябва да се откаже от вас. Тя не се съгласи с мен, а вместо това реши да отиде в Лондон да ви търси.

— Да. — Доналд усети нотка на враждебност в любезното отношение на Шарлот.

— Вие обаче сте били на медения си месец — добави мрачно тя. — Добре ли си прекарахте?

— Да, аз… вижте, госпожице Брукнър — Шарлот — трябва да ми кажете къде е Ани. Трябва поне да й обясня, че не съм пренебрегвал писмата й. Обезумях от тревоги по нея. Не знаех дори дали е жива. За нищо на света не бих се оженил за друга, ако не вярвах най-откровено, че съм загубил Ани.

— Тя ви обичаше повече от всичко и не позволяваше да се продума лошо за вас. Колкото и да я уверявах, че го заслужавате.

— Напълно разбирам, че ме смятате за мерзавец, който я е изоставил…

— Не, лорд Естбъри, смятам, че в крайна сметка социалното ви положение не би ви позволило да се ожените за индийка — отвърна прямо тя.

— Ани несъмнено ви е казала, че й предложих да се омъжи за мен, преди да замине за Индия.

— Да, каза ми, разбира се. Но изобщо не се изненадах, че когато сте осъзнали какво ви очаква всъщност, сте размислил.

— Това не е вярно! — отбрани се той. — В интерес на истината съм почти сигурен, че собствената ми майка е крадяла писмата, които Ани ми е изпращала след завръщането си от Индия. На нея определено нямаше да й хареса, ако се бях оженил за Ани. Или ако бях продал Естбъри Хол, каквито бяха тогавашните ми намерения.

— Затова няколко месеца по-късно сте се оженили за американска наследница?

— Да, но след като повече от година чаках вест от любимата. В крайна сметка реших, че няма значение коя жена ще ми стане съпруга, щом няма да е Ани. — Очите му неволно се изпълниха със сълзи. — За бога, госпожице Брукнър, трябва да ми повярвате. Съжалявам, но…

Виждайки искрената тъга на Доналд, Шарлот като че ли промени отношението си към него. Протегна ръка и колебливо потупа неговата.

— Ако казвате истината, то нещата наистина са се стекли трагично. Тъжното е, че вече не виждам начин да ги поправите.

— Умолявам ви, кажете ми къде е, за да решим заедно какво ни чака оттук нататък.

— Заклех се да не…

— Но трябва! — настоя Доналд.

Накрая Шарлот кимна с глава.

— Добре, ще ви кажа. Дори Ани да не иска да ви вижда, мисля, че заслужавате шанс поне да й обясните. Макар и всичкото страдание да не може да бъде заличено, може да й е от помощ да разбере защо нещата са се развили така.

— Благодаря ви — прошепна с облекчение Доналд, а Шарлот стана и отиде до бюрото в ъгъла на стаята. Извади от него тефтер с адреси и лист хартия, върху който преписа няколко реда.

— Живее в Кийтли, малко индустриално градче на около четирийсет и пет минути път оттук. Да си призная, не съм я посещавала, откакто се изнесе от дома ни. Бях доста заета с грижи за баща ми, който се върна почти инвалид от Африка.

Доналд вече беше на крака.

— Не знам как да ви се отблагодаря, че ми отделихте време и ми дадохте адреса й, госпожице Брукнър — каза той, пъхвайки листа в джоба си. — Незабавно тръгвам към нея.

— После ще ми кажете ли как е? — попита тя, докато го изпращаше до вратата. — Нямам представа как живее в момента. Толкова е горда. Предложих й пари, но тя отказа да ги вземе.

— Да, такава си е — въздъхна Доналд. — Довиждане, госпожице Брукнър, и още веднъж благодаря.

Доналд пропътува краткото разстояние през йоркширската пустош и потрепери, наближавайки мрачния индустриален град Кийтли. Паркира колата и тръгна пеша по лабиринта от тесни улички, обточени с къщи, чиито стени бяха почернени от саждите, бълвани от памучните фабрики. Мърляви деца седяха по стълбищата пред домовете си, а краката им бяха боси, въпреки че септемврийската нощ беше хладовита.

След като няколко пъти попита за посоката, Доналд най-сетне се озова на Лънд Стрийт и тръгна по нея, докато не намери правилния номер. Почука на вратата и му отвори изпита жена с бебе в едната ръка и по-голямо детенце, щипнато за полата й. Тя го огледа подозрително.

— Дано не сте новият хазяин. На предишния му казах, че ще си платя в петък. Току-що уволниха мъжа ми от фабриката.

— Не, казаха ми, че Анахита Чаван живее на този адрес — обясни Доналд. — Може би съм сбъркал номера.

— Не, не сте, Ани живее под наем при нас, ама да не вземеш да кажеш на хазяина. Не ни е позволено да пускаме други хора, ама като имаме да храним седем гърла… Приятел сте й, така ли?

— Да, казвам се Доналд. Вкъщи ли си е?

— Почти не излиза нашата Ани, не общува много с хора. Добро момиче е. Влезте, влезте — каза жената и покани Доналд по тясно коридорче, въвеждайки го в малка стая, която явно служеше за кухня. — Седнете тук, господине, а аз ще ида да я извикам.

След като жената излезе от стаята, Доналд видя няколко чифта ярки очи да го наблюдават с интерес откъм коридора.

— Как се казваш, господине? — попита едно от децата, момченце на около седем години.

— Доналд? Ти?

— Аз съм Том — отговори момчето, приближавайки се. — Говориш много префърцунено и дрехите ти са хубавички. Да не би да имаш фабрика?

— Не, нямам фабрика.

— Аз като порасна, ще си имам фабрика — заяви Том, — и ще съм много богат, също като теб.

Едно малко момиченце допълзя до крака на Доналд и опита да се изправи, използвайки крачола му за опора и оставяйки мазни следи с мръсните си ръчички.

— Джоана, махни се от горкия човек! — нахока я майка й, като се върна в кухнята. — Ани ще слезе ей сега и каза да я чакаш в предната стая. Само дето не ми се видя много щастлива, като разбра, че сте дошъл. Хайде, елате с мен.

— Благодаря — каза Доналд.

Жената го поведе по коридорчето и го покани в сравнително тиха гостна. Като затвори вратата, Доналд изтръпна — на какво ужасно място бе принудена да живее Ани.

Вратата се отвори и Ани застана на входа, а екзотичната й красота веднага изпъкна на фона на потискащата сивост на стаята. От загубата на тегло скулите й и огромните й кехлибарени очи се открояваха още повече върху лицето й.

Тя затвори вратата с едно елегантно движение — Доналд си спомняше съвсем отчетливо колко грациозна беше във всичко, което правеше, — и застана неподвижно до нея.

— Ани, тук съм. — Доналд се смъмри, задето бе изтъкнал такъв очевиден факт в толкова важен момент, но просто не знаеше какво друго да каже.

— Да — отвърна тя накрая. — Тук си.

— А… добре ли си?

— Добре съм — отвърна студено тя. — Ти?

— Да, да. Ани… — Доналд седна рязко, усещайки, че краката му се подкосяват. — Не знам какво да кажа. — И зарови глава в ръцете си.

— Да, предполагам, че не знаеш.

— Трябва да разбереш, че не съм получил нито едно от писмата ти още от момента, в който слезе от кораба. Нямах представа дали изобщо си жива. Дори отидох до болницата, в която работеше, и се свързах със Скотланд Ярд. Бях се отчаял. А накрая просто ми се наложи да повярвам, че вече не ме искаш. И че си намерила друг мъж в Индия.

— Затова се ожени за друга? — попита тя със сурови, насечени думи, толкова нетипични за обичайния й кротък тон.

— Да — потвърди унило той. — Щом не можех да се оженя за теб, не ме интересуваше коя жена ще ми стане съпруга. Ако трябва да съм честен, поне парите й спасиха имението.

— Прочетох в списанието, че новата ти съпруга е богата наследница. Дано сте много щастливи заедно — каза тя със същия равен тон.

— Разбира се, че не съм щастлив!

— На снимките изглеждаше доста щастлив.

— Да, може и така да е било — съгласи се Доналд. — Но всички трябваше да се усмихваме пред фотоапаратите.

Помежду им се спусна мълчание, през което време погледът на Ани го избягваше, докато неговият я изпиваше.

— Какво си дошъл да ми кажеш?

— Нямам представа! — От гърлото му се изтръгна хрипав смях. — Исках да ти обясня, че несъмнено майка ми е криела писмата от теб.

— Доналд, дори да не бях получила нито дума от теб, щях да те чакам цяла вечност и да не погледна друг мъж. Но какво значение има това?

Студенината, която струеше от нея, му беше напълно непозната. Умираше от желание да я издърпа в прегръдките си, да намери пламенната, жизнена жена, която някога бе познавал.

— Не може ли поне да отидем някъде, където да поговорим на спокойствие? — примоли й се той. — Тук е нетърпимо.

— В този град няма хотели, където да пием чай — отвърна тя с нотка на сарказъм в гласа си. — Пък и това е домът ми сега.

— Ани, моля те, знам колко си страдала и колко ме мразиш в момента, но искам да те уверя в едно: през изминалите осемнайсет месеца не съм спирал да те обичам и да мисля за теб.

Анахита продължи да го гледа все така безучастно.

— Каквото и да се е случило в миналото ни, Доналд, сега аз съм тук, а ти си там, женен за друга.

— Независимо от всичко това чувствата ми към теб си остават непроменени. Моля те, с мен говориш — каза жално той. — Познаваш ме по-добре от всеки друг.

— И аз така си мислех някога. Но какъв е смисълът вече?

— Смисълът, скъпа, е, че след всички тези ужасни месеци успях да те намеря и вече си пред очите ми. Не разбираш ли колко е важно това за мен?

Тя не отговори. На вратата се почука плахо и някой я отвори. Хазяйката на Ани влезе с пищящо дете в ръце.

— Извинявай, че ви безпокоя, Ани, но малкият крещи като луд в кухнята и направо не се живее.

Ани пое детето в ръцете си.

— Благодаря ти — каза на хазяйката, която погледна подозрително първо Доналд, после бебето и излезе от стаята.

Доналд се взираше неразбиращо.

— Това нейното бебе ли е?

Ани впери сериозен поглед в него, сякаш премисляше нещо. Накрая въздъхна.

— Не, мое е.

Доналд се вторачи в бебето и мозъкът му бавно започна да наслагва едно след друго красивата му медена кожа, буйната му тъмна косица и яркосините очички, вперили въпросителен поглед в него.

Накрая намери гласа си.

— Но… той…

— Да, Доналд, това е Мох, твоят син.