Лусинда Райли
Среднощна роза (31)

29

На следващата сутрин Ребека изпита вече познатото гадене и наченките на поредното главоболие. Изпи две таблетки ибупрофен с чашата чай от госпожа Треватън и слезе в гримьорната.

— Пак изглеждаш уморена, Бекс — коментира Джеймс, докато вървяха заедно към гостната, където щяха да заснемат следващата сцена.

— Просто не мога да се отърва от това главоболие — каза тя, — но иначе съм добре.

— Знаеш ли, наистина мисля, че Стив трябва да извика доктора да те прегледа. Напоследък не си на себе си, скъпа.

— Моля те, не казвай нищо — примоли му се Ребека. — Не искам да ме помислят за типичната американска хипохондричка.

— Едва ли някой би си помислил подобно нещо, предвид настоящото ти състояние — опита да я успокои Джеймс. — Цялата си настръхнала, въпреки че тук е страшна жега.

— Обещавам да се обърна към доктор, ако не се оправя скоро.

— Между другото, кога ще се прибере любимецът ми Джак от Лондон?

— Не съм сигурна. Разбрах, че добре сте си прекарали снощи — отвърна саркастично тя.

— Да, така беше. Мой тип човек е годеникът ти. Но по отношение на алкохола съм готов да си върна думите за въздържанието на холивудските актьори. Пред Джак изглеждам като аматьор — завърши с усмивка той.

След обяд Ребека беше свободна чак до вечерта, когато с филмовия екип щяха да се съберат на терасата за празнична вечеря по случай рождения ден на Робърт Хоуп. Затова слезе на долния етаж и се отправи безцелно към библиотеката. Влезе вътре, отиде до камината и впери поглед в портрета на Вайълет Естбъри над нея.

— Да, приликата наистина е невероятна — обади се нечий глас зад нея.

Ребека се обърна и видя Ари Малик да й се усмихва иззад високата облегалка на едно кожено кресло.

— Изплаши ме, изобщо не те видях.

— Извинявай. — Ари стана, отиде до нея и също вдигна поглед към портрета. — Очевидният въпрос е: имаш ли роднинска връзка с Вайълет Естбъри?

— Както уверих Антъни, когато ми показа картината, родителите ми са от Чикаго и далеч не са заможни. Така че, доколкото съм запозната, нямаме роднинска връзка.

— Е, при всяко положение клетият Антъни сигурно има чувството, че семейното му минало го преследва като призрак в момента — въздъхна Ари.

— Да, снощи си говорихме и определено цялата тази история му влияе зле. Като че ли много цени спомените си за Вайълет и майка си Дейзи — каза Ребека. — С него ли имаш среща днес?

— Вероятно ще се срещнем по някое време, макар че не съм го виждал, откакто пристигнах. Вчера ми се обади най-неочаквано с поканата да отседна в дома му, докато дойде време да замина за Индия. Естествено, госпожа Треватън не изглеждаше особено доволна от този факт, докато ме водеше към стаята ми.

— Намери ли онова, което търсеше на територията на имението?

— Видях достатъчно, за да се убедя, че прабаба ми наистина е живяла тук и че по-голямата част от историята й е вярна. Не съм дошъл тук да причинявам какъвто и да било смут, пък и Антъни разбираемо е много чувствителен що се отнася до разбулването на семейното му минало. Май смята, че имам някакъв скрит мотив.

— Е, имаш ли?

— Не — отвърна Ари, клатейки глава. — Интересува ме само дали прабаба ми наистина е живяла тук, в Естбъри Хол, и дали синът й наистина е починал в ранна детска възраст, както пише в смъртния му акт.

— Смяташ ли, че Антъни знае повече, отколкото разкрива?

— Понякога ми се струва, че е така, но от друга страна, когато му гостувах за вечеря, след като беше започнал да чете историята на прабаба ми, заяви, че не можел да понесе повече от нея и честно казано, му повярвах. Онези събития са били трагични за всички намесени — въздъхна Ари. — Всъщност смятам, че Антъни може да е прав във виждането си, че смъртта на баба му Вайълет и дядо му Доналд е донесла злата участ на рода Естбъри.

— Ари, не знам цялата история, но от прочетеното дотук ми се струва, че вероятно връзката между Анахита и Доналд е стояла в корена на всичко случило се след това. Имам ли право?

— Да — съгласи се Ари.

— Не искам да се бъркам където не ми е работа, но от това следва ли, че двамата с Антъни имате далечна родствена връзка?

— Сложно е, Ребека. Този въпрос отваря вратата към множество други.

— Първият, който ми хрумва, е дали фактът, че е възможно да сте роднини, ти дава законови права върху имението — осмели се тя.

— Дори не съм се замислял върху това — каза Ари с искрена изненада по лицето.

— Е, може би Антъни се е замислял. Май не е зле да го увериш, че нямаш такива подбуди. Както виждаш, Естбъри Хол е животът му.

— Права си. Откровено казано, Антъни ми е съвършено непонятен.

— Може би темата, която отвори, е твърде болезнена за него. Миналото често е такова — отвърна Ребека.

— Обещавам да не го притискам повече. Поне има някои неща, които мога да разследвам сам. Както и да е, стига сме говорили за мен и мистериите на миналото. Ти как си? Добре ли вървят снимките? — поинтересува се Ари.

— Добре съм и да, снимките също вървят добре. Макар че ме измъчва жестока мигрена, откакто дойдох тук.

— Странно. Имала ли си такива пристъпи преди? — попита той, гледайки я умислено.

— Не, за пръв път ми се случва. Но съм решена да не позволявам на някакво си главоболие да съсипва престоя ми в Англия.

— А как е годеникът ти?

— В момента е в Лондон; говори с един режисьор за новия му филм. Ако трябва да съм откровена с теб, Ари, отношенията ни са доста обтегнати — сподели тя с въздишка.

— Нали уж каза, че нещата помежду ви изглеждали по-добре, откакто пристигнал тук?

Ребека поклати бавно глава.

— Май така ми се е искало да вярвам. А и като че ли е време да започна да вярвам на собствените си инстинкти и сама да вземам решения.

— Може да се каже, че току-що цитира стих от едно стихотворение, което прочетох наскоро. „Ако“ от Ръдиард Киплинг. Любимото на баща ми. Знаеш ли го?

— Не — отвърна Ребека, — боя се, че не.

— Е, прочети го някой път. Цялото е посветено на това, че трябва да бъдем верни на себе си.

— Ще го намеря — каза тя. — Както и да е, най-добре да вървя. Тази вечер на терасата ще има голяма празнична вечеря в чест на режисьора ни и трябва да се подготвя.

— Аз пък отивам да огледам местното гробище, за да видя дали случайно няма да намеря гроба на сина на Анахита, а после ще отскоча до Ексетър, за да проверя дали името му присъства в официалния регистър на покойниците. — Той тръгна към вратата и Ребека го последва.

— Ще ме уведомиш ли, ако попаднеш на нещо? Може да ти прозвучи глупаво, но донякъде се чувствам като част от всичко това. Вероятно заради приликата ми с Вайълет. Познавала ли я е прабаба ти?

— Да, очевидно я е познавала — отвърна Ари, докато излизаха от библиотеката и се отправяха към вестибюла. — Приятна вечер, Ребека, и ми обещай, че ако главоболието ти не отмине, ще се консултираш с доктор.

— Добре. Благодаря.

Ари я погледа как се изкачва с грациозна стъпка по главното стълбище. Разбираше защо Антъни бе толкова повлиян от присъствието й в имението. Дори той самият, страничният наблюдател, намираше приликата й с Вайълет за обезпокоителна. Освен това, независимо от всичките й успехи и слава, в Ребека се усещаше и вродена уязвимост. Ари имаше чувството, че съдбата я беше поставила тук, в Естбъри Хол, като невинна пешка в сложна игра на шах.

Дори той самият — камо ли Антъни — не можеше да не отчете факта, че историята сякаш се повтаряше: Доналд и Антъни, неоженените наследници на Естбъри Хол, Вайълет и Ребека, красивите, богати американки, и те двамата с Анахита, чужденците, дошли от екзотична, далечна страна…

Ари погледна нагоре, към големия централен купол, и се замисли, че ако Анахита беше тук, сред духовете, които по нейни думи я бяха ръководили през целия й живот, навярно сега наблюдаваше с интерес как новото поколение играчи изпълняваха ролите си в заплетената игра на живота.

 

 

Въпреки че Ребека беше изпила толкова болкоуспокояващи, колкото бе посмяла, за да се пребори с главобола, рожденият ден на терасата й се струваше същинско изпитание.

— Много си мълчалива, скъпа — отбеляза Джеймс, слагайки ръка върху рамото й. — Още ли ти е зле?

— Добре съм, Джеймс, наистина. Благодаря ти за загрижеността.

— Очакваме палавникът Джак да се върне по-късно тази вечер, нали така?

— Мисля, че да, но не може да ми се обади, за да ми каже кога ще пристигне.

— Трябва да се чувстваш горда, че си успяла да опитомиш такъв мъж, Бекс. Снощи в бара жените го нападаха от всички страни, а той не им обръщаше никакво внимание. Наистина те обича, скъпа.

— Така ли смяташ?

— Боже, и още как! — Джеймс отпи глътка шампанско. — Така де, аз самият трябва да намеря жена чудо, за да се обвържа с нея за цял живот.

— Смятам, че мога да приема думите ти като комплимент — каза Ребека. — А сега мисля да се измъкна оттук и да отида да поспя. Ще се видим сутринта.

Качвайки се по стълбите под звуците на смеха, отекващ откъм терасата, Ребека се замисли върху коментарите на Джеймс. Джак може и да я обичаше, може и да пренебрегваше набезите на други жени — засега, — но това не променяше факта, че имаше проблеми, които ставаха непреодолими, ако не се изправеше лице в лице с тях.

А дали не го съдеше твърде строго?

Твърде неразположена за подобни сериозни размисли, но и все така решена да обсъди нещата с него, Ребека се съблече и се хвърли в леглото. Отпи глътка от още топлия чай от лайка на госпожа Треватън, погледна часовника си и се зачуди къде, за бога, се губеше Джак. Изключвайки нощната лампа, донякъде се надяваше изобщо да не го види тази нощ, за да успее да поспи необезпокоявано.

Някъде след полунощ Джак се появи в стаята й.

— Здравей, миличка.

Прекоси бодро стаята, целуна я и преметна ръце през раменете й. Миришеше на вкиснал алкохол и Ребека, на която и без това й се гадеше, извърна лице от него.

— Добре ли си, Бекс? Имаш нездрав цвят.

— От главобола е, чак ми се гади. Утре ще ме прегледа доктор, ако още съм така.

— Да, правилно си решила. — Джак седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята. — Горкичката ми тя — изгугука той. — Ей, дали не съм те забременил?

— Не, Джак, това е невъзможно. Знаеш, че пия противозачатъчни.

— Знам, но не би ли било прекрасно? Сигурно ще родиш най-красивото дете на света. И ако се окаже, че си бременна, бъди сигурна, че много ще се радвам. О, да. Крайно време е да стана татко.

— Джак, почти сигурно е, че не съм — отвърна вяло Ребека. — Е, как мина срещата?

— Чудесно. С режисьорчето се спогодихме идеално. След това отидохме на обяд и се отдадохме на мъжко сплотяване, така да се каже — обясни той с доволна усмивка на лице.

— Е, кога ще разбереш дали си одобрен за ролята?

— През следващите няколко дни. Така, отивам да покисна в оная стара вана в другия край на коридора, понеже тук си нямат душ. Божичко, колко откачено място. — Той я целуна по носа. — Ти си почини, докато ме няма.

Ребека кимна и затвори очи, а Джак взе тоалетната си чантичка и излезе от стаята.

Върна се след петнайсет минути и легна в леглото до нея.

— Ще намериш ли енергията да си направим бебе тази вечер? — прошепна той, плъзвайки ръце по тялото й.

— Моля те, Джак, наистина не ми е добре. Ще ме оставиш ли да поспя, ако обичаш?

— Пак разваляш всичко. — Когато се надвеси над нея, за да я целуне, за свой ужас Ребека видя белия прашец от вътрешната страна на едната му ноздра. — Съжалявам, Бекс, но трябва да разбереш, че влизам в леглото на жена, толкова красива, че всеки мъж в западния свят мечтае да си легне с нея. Никак не е изненадващо, че ме възбуждаш.

— Моля те! Казах ти, че не се чувствам добре и имам нужда от сън.

— Извинявай — отвърна обидено той, а Ребека се отдръпна от него и изгаси нощната лампа.

 

 

На сутринта Ребека помоли Стив да извика доктор. Тъй като не искаше да го посреща в леглото, където годеникът й лежеше в несвяст от злоупотребата с наркотици и алкохол, слезе мудно на долния етаж и седна да го изчака в гостната.

Двайсет минути по-късно висок мъж на средна възраст с кожена докторска чанта влезе в стаята заедно със Стив.

— Ще ви оставя насаме — каза организаторът от вратата, а докторът влезе и седна до нея.

— Здравейте, госпожице Брадли. Казвам се доктор Трефусис. Какви оплаквания имате?

Ребека му описа симптомите си, след което докторът я подложи на щателен преглед.

— Така — каза накрая. — Пулсът ви е доста ускорен, а и кръвното ви е по-високо от нормалното. Но това често се дължи на стрес, особено когато човек има среща с непознат доктор, който трябва да изкаже диагноза — добави той с добронамерена усмивка.

— Просто не разбирам, много рядко боледувам — каза тя с въздишка.

— Е, за жалост, сме хора и се случва на всички ни. А сега ще ви помоля да ми дадете урина. Ще направя и няколко кръвни теста, за да отхвърля няколко вероятности. Но моля ви, опитайте да не се тревожите, госпожице Брадли. Почти със сигурност сте пипнала някакъв вирус. Нямате температура, но това може да е от ибупрофена, който ми казахте, че сте пили по-рано.

Ребека отиде до тоалетната със стерилното бурканче, дадено й от доктора, и изпълни молбата му, а когато заби иглата във вената й, извърна поглед. Гледката й напомняше за майка й.

— Така, готови сме. Това е номерът на мобилния ми телефон, в случай че се почувствате по-зле. Ще се свържа с вас веднага щом получа резултатите от тестовете. Но имайте предвид, че може да отнеме няколко дни. Дотогава искам да пазите леглото. Пийте много течности, вземайте ибупрофен при нужда и дано състоянието ви се подобри.

— Да пазя леглото? Невъзможно! Снимачният ми график е пълен през следващите два дни, докторе, а нямам намерение да задържам снимките — каза ужасена от мисълта Ребека.

— Не сте болна по своя воля, госпожице Брадли. В момента определено не сте в състояние да снимате каквото и да било. Нека говоря с младежа, който ме покани. Ще му обясня ситуацията. — Доктор Трефусис затвори чантата си и тръгна към вратата, но преди да излезе, спря, сякаш внезапно се беше сетил нещо. — Има ли някаква вероятност да сте бременна?

— Пия противозачатъчно — отговори Ребека.

— Въпреки това ще направим и тест за бременност от уриновата ви проба, за да изключим тази възможност със сигурност. Довиждане, госпожице Брадли.

Ребека легна на дивана, чувствайки се зле и гузна, задето се чувстваше зле в равни дози. Искаше й се да се върне в стаята си на горния етаж, да дръпне пердетата и да заспи. Но мисълта да се сблъска с Джак, докато беше толкова уязвима, не й се нравеше.

Десет минути по-късно Стив влезе в стаята.

— Така, всичко е уредено, скъпа. Говорих с Робърт и в момента пренареждаме графика, за да можеш да си починеш няколко дни и да се възстановиш.

— Съжалявам, Стив, много ми е неприятно, че ви спъвам така.

— Ребека, престани да си въобразяваш разни неща. Всички от екипа те харесват и вече видяха колко си всеотдайна и трудолюбива. Просто съжаляваме, че не се чувстваш добре. Както и да е, да се надяваме, че след няколко дни почивка ще си като нова.

— Да — отвърна признателно тя. — Благодаря ти.

— А сега защо не се качиш в стаята си, за да се опиташ да поспиш? — предложи Стив.

— Джак още не се е събудил. Беше изтощен след пътуването си до Лондон. Ще постоя тук, докато се наспи.

— Добре — Стив й хвърли странен поглед, — но ти си ни най-важна и искам да знам, че спиш на удобно място. Ще попитам госпожа Треватън дали не може да ни подсигури друга стая, която да използваш междувременно.

Той излезе от стаята, а Ребека се сгърчи от срам. Не стига, че на нея самата й беше твърде лошо, за да работи, ами и спящият й приятел създаваше допълнителна пречка.

— Здравей, гълъбче. — Госпожа Треватън пристигна в гостната няколко минути по-късно със състрадателен поглед в очите. — Как се чувстваш?

— Ужасно — отвърна Ребека, изоставяйки сдържаността си пред майчинската фигура на икономката. Очите й плувнаха в сълзи и тя ги избърса с ръка.

— Недей така, скъпа. — Госпожа Треватън сложи съчувствено ръка върху нейната. — Стив ми обясни положението, затова ти приготвих друга стая.

Половин час по-късно Ребека вече лежеше в огромно легло с балдахин, докато госпожа Треватън кръжеше край нея с вода, чай и препечени филийки и дори няколко списания, с които да се занимава.

— Мисля, че в няколко от тях има статии за теб — подхвърли шеговито тя.

— Тази стая е прекрасна. Май току-що ме повиши — коментира Ребека с окаяна усмивка.

— Хубава е, нали? Това е апартаментът на лейди Вайълет Естбъри и да ти кажа, през четирийсетте ми години в имението не съм настанявала никого тук. Господарят сам предложи да те поканя именно тук, когато го попитах къде предпочита да те сложа за тази сутрин. Стаята има най-хубавия изглед към градината и хълмовете в цялата къща и е единствената със собствена баня. Освен това отвъд онази врата има лична всекидневна и дори будоар — добави тя, сочейки.

— Е, ще те помоля да благодариш на Антъни от мое име. Обещавам, че няма да се задържам тук; само докато Джак се събуди.

— Ако бях на твое място, бих останала тук, докато не се почувствам по-добре. А сега поспи малко, скъпа.

— Много ти благодаря за грижите.

— Не ставай глупава, затова съм тук. — Госпожа Треватън й се усмихна и излезе от стаята.

 

 

Ребека се събуди малко по-отпочинала и седна в леглото, пийвайки чая, който й бе донесла госпожа Треватън. Чак сега успяваше да огледа новата си стая. Беше й трудно да повярва, че е стояла необитаема толкова дълго време. Всичко в нея й се струваше безупречно — дори боята по первазите на дюшемето изглеждаше свежа. Очите й попаднаха върху излъсканата до съвършенство тоалетна масичка в стил ар деко, на която имаше шишенца парфюм и четка за коса; от едното ъгълче на трикрилото огледало пред нея висеше броеница. Ребека стана от леглото, отиде до нея, взе едното шишенце и го подуши. Познатият аромат на парфюма я стресна… беше същото леко, цветно ухание, което бе усещала няколко нощи в стаята си.

Прекоси стаята с боси крака и влезе в банята. И тук цареше смайваща чистота. Ваната беше стара, но без нито следа от дългогодишната употреба, която личеше по всички други части от къщата. Дълга редица от гардероби с огледални врати заемаше цялото продължение на едната стена. Ребека отвори произволна вратичка и зърна внушителния брой красиви дрехи, старателно съхранени в прозрачни найлонови калъфи.

— Дрехите на Вайълет — пророни тя.

Затвори бързо вратата и се върна в спалнята, прекосявайки я до отсрещната врата. Отвъд нея се намираше малка, но стилно обзаведена всекидневна. Върху едно бюро бяха подредени снимки в сребърни рамки, от които я гледаше лицето на Вайълет — собственото й лице. До нея се виждаше красив млад мъж в официален костюм; вероятно беше Доналд, дядото на Антъни.

Другата врата водеше към скромно обзаведена по-малка стая — мъжко помещение, очевидно недокоснато от женска ръка. Навярно виждаше личната стаичка на Доналд, оборудвана с тясно дървено легло, махагонов дрешник, скрин и препълнена библиотека. Ребека огледа заглавията по рафтовете — имаше какви ли не книги — от детски книжки до романи на Томас Харди. Един дебел том с кожена подвързия грабна вниманието й: на гръбчето му с релефни златисти букви бе изписано „Ръдиард Киплинг — Ако“. Спомняйки си, че едва вчера Ари й беше препоръчал стихотворение на име „Ако“, написано от прочутия автор, тя извади внимателно книгата. Предната й корица бе украсена със заплетен златист символ. Ребека седна на леглото и я отвори бавно. От вътрешната й страна имаше надпис с избледняло мастило:

Коледа, 1910 г.

Скъпи ми Доналд, този изключително ценен подарък ми беше поднесен от Негово Височество махараджата на Куч Бехар, когато дойде време да отпътувам за Англия след петте ми години резидентство там. Поръчал я е специално за мен, тъй като знае, че Ръдиард Киплинг е любимият ми писател и поет. Книгата започва с красиво изписано стихотворение, но всъщност представлява дневник. Използвай я както желаеш.

Твой любящ баща,

Джордж

Ребека си спомни една от каменните плочи в мавзолея — Джордж Естбъри беше починал само няколко седмици по-късно, през януари 1911-а.

Тя отвори на първата пожълтяла страница и видя стихотворението, изписано на ръка, както бе пояснил бащата на Доналд, и разположено сред красива златиста украса. Прочете го и веднага осъзна, че не можеше да се сети за по-трогателен последен подарък от баща към сина му.

Думите на листа, макар и прочетени сто години по-късно, успяха да насърчат дори нея. Тя стана с намерението да върне книгата на рафта й, когато едно мастилено петно в долната част на една от следващите страници я накара да обърне на нея.

Седна отново и зачете първото попълнение в дневника, изписано с безупречен почерк.

Януари, 1911 г.

Баща ми почина преди четири дни. Съобщиха ми новината в училище и се прибрах за погребението. Майка ми прекарва повечето си време в параклиса и настоява да ходим с нея. Честно казано, точно в момента не изпитвам силна вяра в НЕГО, но ще направя всичко по силите си да я утеша в скръбта й. Селина също е много разстроена. Съзнавам, че вече аз съм мъжът в къщата и трябва да съм смел и силен. Татко, липсваш ми ужасно и не знам как да утеша жените.

Останалата част от страницата беше празна, но като обърна, Ребека установи, че Доналд е продължил да води дневника си чак през 1912-а, вписвайки по нещо от време навреме през следващите три години, след което е започнал отново през февруари 1919-а — точно след края на Първата световна война, осъзна Ребека.

Някой извика името й. Тя върна дневника на рафта и се върна в спалнята с бързи крачки.

— Как се чувстваш, скъпа? — поинтересува се госпожа Треватън, която току-що беше влязла в стаята.

— Малко по-добре.

— Е, поне бузите ти са придобили малко по-здрав цвят. Ребека, Джак е буден и желае да те види. Казах му, че в момента спиш. Първо исках да те попитам дали си в настроение за посетители. — В очите на госпожа Треватън имаше разбиращ поглед.

— Всъщност не съм — отвърна искрено Ребека.

— Е, искаш ли да се погрижа да е зает до утре? Бих могла да му предложа да отиде до хотела в Ашбъртън с онзи актьор. Между другото по-рано днес господин Джеймс се поинтересува как си и ти пожелава скорошно оздравяване — добави тя.

— Би било много мило от твоя страна. Но ако Джак излезе с Джеймс, вероятно ще се прибере късно. А…

— Да, скъпа, знам — прекъсна я госпожа Треватън. — Не се безпокой, аз ще се погрижа за него.

— Моля те, ако ти причинява грижи, изпрати го при мен.

— Уверявам те, че съм се справяла с много по-тежки случаи през живота си — вметна ведро икономката. — Е, оставила съм ти вечеря и много вода. Също така и чаша топло мляко по настояване на господаря. Той също ти изпраща много поздрави и ти желае бързо възстановяване. О, и господинът от Индия, който ни гостува, също изяви голяма загриженост за теб и желание да те види — добави тя. — А аз ще се погрижа никой от обожателите ти да не те притеснява тази вечер. — Очите на госпожа Треватън просветнаха. — Ако имаш нужда от нещо, дръпни шнурчето на звънчето от онази страна на леглото ти.

Ребека го погледна.

— Още ли работи?

— О, да, скъпа, работи — увери я госпожа Треватън. — А сега те съветвам да си вземеш една дълга вана и да си легнеш рано. Мога да ти донеса някои неща от предишната ти стая.

— Благодаря ти. И си права, наистина имам нужда от малко спокойствие.

— Знам, съкровище, личи ти. Както вече казах, остави нещата в мои ръце.

Най-спонтанно Ребека отиде до госпожа Треватън и я прегърна.

— Благодаря ти.

Видимо изненадана и смутена от израза й на емоции, госпожа Треватън побърза да се измъкне от прегръдките й и тръгна чевръсто към вратата.

— Лека нощ, скъпа, приятни сънища.

— Благодаря.

Поуспокоена от мисълта, че Джак нямаше да се появи всеки момент, Ребека си взе вана, после отново извади дневника от стаята на Доналд. Настани се в леглото и запрелиства страниците до края на Първата световна война. Първата описана случка беше качването на „А“ на кораба за Индия.

„По всяка вероятност — помисли си Ребека — тук говори за Анахита.“

Ако наистина беше така, то тази невинна наглед книга, крила се сред останалите десетилетия наред, може би съдържаше доказателствата, от които Ари се нуждаеше, за да потвърди историята на Анахита.

Само след още две страници Ребека вече знаеше със сигурност, че въпросната „А“ наистина беше Анахита. Тя вдигна поглед към тавана и се усмихна иронично.

— Ти доведе и двама ни тук, Ани, и ето, аз го намерих — прошепна тя и се настани удобно в леглото, позволявайки на редовете от дневника на Доналд да я пренесат в миналото…