Лусинда Райли
Среднощна роза (15)

13

Юни започна с рояк слухове за предстоящата война. Нямаше абсолютно никакъв шанс да заминем за Индия. Нито такъв с Индира да прекараме лятото в къщата на Понт Стрийт — тя беше затворена и много от служителите там вече бяха постъпили в армията. Пък и майката на Индира се боеше от съвсем реалната опасност Лондон да бъде бомбардиран, затова бе решено с Индира да прекараме лятото колкото можеше по-надалече. Щяхме да пътуваме до Девън — графство в Южна Англия. Вдовицата на бившия резидент за Куч Бехар — най-старшият британски чиновник, по един от които пребиваваше във всяка индийска провинция — бе предложила да приеме и двете ни за празниците.

— Не мога да повярвам, че мама ни изпраща там! Още не е обявена война — недоволстваше Индира, хвърляйки небрежно дрехите си в пътнически куфар. — Умолявах я да ми позволи да остана у Селестрия, но тя не се съгласи. Какво ще правя цяло лято насред нищото, и то без приятели?

Искаше ми се да кажа — искаше ми се, но естествено не посмях, — че аз щях да й правя компания. Но когато потеглихме към Девън, тя се отдръпна възможно най-далеч от мен на задната кожена седалка и извърна лице към прозореца. Както беше типично за нея, езикът на тялото й казваше всичко, което устните й премълчаваха. Искаше ми се да бях останала в училище като някои от момичетата, чиито родители отсъстваха от страната. Включително приятелката ми Шарлот. Но как щях да обясня на махарани, че дъщеря й вече не ме иска за своя спътница?

Това бяха мисли, които не можех да споделя с жена, приела ме в семейството си и на драго сърце платила за скъпото ми образование, защото вярваше, че дъщеря й ме обича и има нужда от мен. Само че като гледах намръщената Индира, съзнавах, че вече няма нужда от мен.

Когато навлязохме в парка, обграждащ Естбъри Хол, пътувахме още няколко минути, преди имението да изникне пред очите ни. Веднага вперих смаян поглед в него — толкова много приличаше на двореца на Куч Бехар. Сякаш бяха близнаци: единият изваян от топлина, другият — от лед. По-късно щях да науча, че архитектът на двореца бе заимствал формата му от Естбъри Хол, затова не беше изненадващо, че студеният монолит с куполеста средна част ми се струваше толкова познат.

Когато спряхме пред внушителното каменно стълбище, водещо към входната врата, тя се отвори и от вътрешността на къщата се заизнизваха членове на персонала. Докато излизахме от колата, те се строиха по продължение на стълбището. Принцеса Индира определено получаваше кралско приветствие. Тя тръгна нагоре по стълбите, минавайки покрай редицата прислужници; на върха им я очакваше сурова наглед, едра жена, облечена в старомодна рокля от началото на века.

— Аз съм Мод Естбъри. Позволете да ви приветствам в Естбъри Хол, принцесо Индира.

— Благодаря, лейди Естбъри — отвърна вежливо Индира.

Жената поведе Индира навътре, а аз ги последвах.

— Дано стаята ви е удобна, мила. Персоналът ни е толкова оскъден, откакто всички млади мъже постъпиха в армията.

Индира, повече от благосклонна, когато се отнасяха с нея като с кралска особа, кимна любезно.

— Разбирам напълно. Безкрайно мило от ваша страна, че ме приехте.

— Синът ми Доналд също ще се прибере за почивните дни. Той поне ще може да ви забавлява.

Както обикновено, аз стоях зад Индира, скована от неудобство. Накрая очите на лейди Естбъри попаднаха и върху мен.

— Виждам, че си водите своя собствена прислужничка.

— Не — побърза да отрече Индира. — Ани е моя приятелка и спътничка.

— Разбирам.

По лицето на лейди Естбъри изплува възмущение и тя поведе Индира към дъното на голямото стълбище, отдалечавайки я от мен. Там приведе глава към Индира и двете си зашепнаха нещо.

— Разбира се, ще го уредя. А сега, принцесо Индира, прислужницата ще отведе вас и… спътничката ви до стаята ви на горния етаж. Моля, не се колебайте да ми съобщите, ако имате нужда от нещо друго по време на престоя ви тук. Ще се видим на вечеря.

 

 

— Съжалявам, Ани — каза Индира за пореден път, оглеждайки смътно осветеното таванско помещение, където ме бяха настанили. — Очевидно мама е била толкова притеснена, че е забравила да спомене за теб. Лейди Естбъри обеща утре да ти намери стая на моя етаж. Имаш ли нещо против да спиш тук тази нощ?

— Разбира се, че не — отвърнах аз, доволна да усетя истинска загриженост в гласа й. — Гледката е прекрасна.

Индира надникна през малкото прозорче, разположено между стрехите на голямата къща.

— Да, права си. Както и да е, ако тук не ти понася, моето легло може да побере поне още четирима човека. — Тя ми се усмихна широко.

— Всичко е наред.

— Е, аз ще съм на долния етаж, ако имаш нужда от мен. Ани — добави тя, взимайки ръцете ми в своите, — съжалявам, че те изоставих в училище. Не беше нарочно, повярвай ми.

После Индира преметна ръце през раменете ми, както правеше едно време, когато бяхме неразделни.

— Слез долу, като разопаковаш багажа си — каза тя, махна ми и излезе.

 

 

Мина цяла седмица след пристигането ни в имението, а лейди Естбъри като че ли беше „забравила“ обещанието си да ме премести на долния етаж, затова все още обитавах тясното таванско помещение. Не можех да спя до по-късно от шест часа, тъй като слънцето се показваше през непокрития ми прозорец и къпеше стаята в ослепителна светлина. Навън се очертаваше поредният прекрасен ден. Тъй като не ме свърташе на едно място, измих лицето си в легенчето и слязох по задното стълбище, откъдето минах през кухнята, за да изляза под слънчевите лъчи.

Докато се разхождах по огромната тераса, която нямаше нужда от навес под слабото английско слънце, подушвах свежия аромат на току-що окосена трева. Слязох тихо по стълбите към градината и тръгнах по алеите, възхищавайки се на множеството лехи с великолепни рози. Докато се любувах на тишината и спокойствието на ранното утро, съзнанието ми отскочи към типичното лято в Индия. Тук, в умерената, уравновесена Англия, климатът не царуваше и не рушеше. През зимата температурите спадаха, правейки живота по-неприятен, но доколкото знаех, по тези земи никога не бяха вилнели мусони, земетресения и дори особено драматични природни бедствия.

В Индия беше точно обратното. Всичко в нея трептеше от живот, цветове и драма. Температурите бяха непоносими, вятърът брулеше жестоко, реките преливаха редовно; всичко беше агресивно и непредвидимо.

Освен това започвах да проумявам, че за разлика от огнените нрави на моите сънародници, британците по правило бяха неемоционални хора. Седнах на една пейка и се замислих за момента, в който приятелката ми Шарлот бе научила за смъртта на майка си точно преди края на семестъра. Беше приела новината стоически, със смирение и едва няколко сълзи. После си спомних как аз самата бях ридала по загубената ми майка в онзи ужасен ден в храма преди две години.

Знаех и че макар британците вечно да воюваха с една или друга далечна страна, стабилната английска почва, на която се намирах, не беше нападана от повече от двеста години.

Но това можеше да се промени през следващите седмици или месеци. Щеше ли кайзерът да потъпче Европа с тежките си кожени ботуши и да разклати юмруци срещу тази малка нация, успяла някак да завладее толкова голяма част от света и да изгради империя, над която, както англичаните обичаха да си припомнят един на друг, слънцето никога не залязваше?

— Здравей, ти ли си индийската ни принцеса?

Бях толкова погълната в мислите си, че не бях чула някой да ме доближава. Вдигнах поглед към две от най-сините английски очи, които някога бях виждала. Намираха се върху лице, което още носеше меките черти на юношеството, макар че скоро окончателните контури на зрялостта щяха да ги изместят. Косата му, поне за моите индийски очи, беше светла като слама и също толкова груба. Кожата му имаше типичния за всички англичани бял цвят с бледорозов оттенък, по който много индийци копнееха.

На фона на изгрева момчето изглеждаше като Адонис от гръцките митове, за които бях чела в учебниците по история.

— Аз…

Преди да съм успяла да му отговоря, онази тиха песен зазвуча в ушите ми и мислите ми се разпиляха. Познатата тръпка пробяга по гръбнака ми. Някой или нещо ми казваше, че този непознат човек ще изиграе важна роля в живота ми.

— Говориш ли английски? — подкани ме той.

— Да. — Опитах да заглуша гласовете в ушите си, уверявайки ги, че съм разбрала посланието им. Че е било от ясно по-ясно. — Говоря английски добре — отвърнах накрая.

— И името ти е Индира?

— Не, аз съм спътницата й. Казвам се Анахита Чаван, Ани за по-кратко.

— Здравей, госпожице Чаван, или Ани за по-кратко — каза той, протягайки ръка. — Аз съм Доналд Естбъри. Приятно ми е.

Както при всички англичани, обноските му бяха безупречни.

— И на мен — отвърнах свенливо аз.

Той седна до мен на пейката.

— Е, мога ли да попитам какво правиш в градината толкова рано?

— Слънцето огрява прозореца ми и ме буди. Ами ти?

— О, аз се прибрах от училище късно снощи. Тамошният звънец ни буди в шест и половина и явно ми е станало навик да се събуждам в толкова. Утрото е божествено, затова реших да стана и да нагледам кобилката ми в конюшнята.

— Обожавам коне — споделих носталгично аз.

— Можеш ли да яздиш?

— Да, научих се още преди да проходя.

— Не знаех, че и в Индия ви учат на езда още от бебета, както правят тук.

— Разбира се! Как иначе сме щели да се придвижваме хиляди години наред?

— Вярно, вярно — отвърна с усмивка Доналд. — Какво ще кажеш тогава да ти покажа конюшнята ни?

— Много бих се радвала — съгласих се въодушевено аз.

— Хайде — Той ми помогна да стана от пейката и двамата тръгнахме през градината. — Е, как ти се струва Англия?

— Някои неща харесвам, други — не съвсем.

Той се обърна рязко към мен.

— Много си разумна и английският ти е отличен. Мога ли да попитам на колко години си?

— Ще навърша петнайсет след няколко месеца — отвърнах аз, преувеличавайки малко.

— Боже. Повечето твои връстнички от Англия са още наивни деца.

— Благодаря.

— За нищо — отвърна той. — Е, това тук е моята Глори — посочи той, като стигнахме до конюшнята. — Майка ми я кръсти Глория на една от лелите ми, но на мен ми се струваше, че името не й подхожда, затова я прекръстих. Харесваш ли я?

Пред мен стоеше истински величествено, чистокръвно същество. По моя преценка беше висока около метър и шейсет. Позволих й да подуши дланта ми, после я сложих под брадичката й, а с другата ръка погалих дългото й, изваяно лице.

— Е, впечатлен съм — коментира Доналд. — Обикновено цвили и се оплаква, когато я доближи непознат. Очевидно имаш подход с конете, Ани.

— Някак ги разбирам.

— А случайно да ти се язди? Много ми се иска да видя дали Глори ще те изтърпи на гърба си. Обикновено хуква нанякъде и изхвърля непознатите ездачи. Да проверим дали ще ти позволи да я яхнеш.

— С радост бих опитала — отвърнах искрено аз.

— Изведи я от отделението, а аз ще я оседлая — заръча новият ми приятел. — Несъмнено ще ни покаже дали е в настроение да ни угоди.

Направих каквото ми каза, после, след като Глори се поуспокои, скочих на гърба й, повдигайки дългата си пола, доколкото беше благоприлично, за да я яхна.

Доналд се усмихна.

— Май няма нищо против да стоиш на гърба й. Ще доведа жребеца.

Пет минути по-късно вече яздехме в тръс през парка. Той доближи коня си до моя и ме погледна.

— Язди ли ти се на по-насечен терен? Дартмор е буквално на няколко минути в тази посока — каза той, сочейки наляво. — Мястото е чудесно за по-бърза езда и смятам, че ти имаш нужните умения.

— Разбира се — съгласих се аз, без да знам какво представлява този „Дартмор“. Не се бях чувствала толкова щастлива и свободна месеци наред. — Ще те следвам.

— Тъй да бъде — отвърна Доналд и веднага се спусна в галоп, а ние с Глори го последвахме със същото темпо.

Когато напуснахме парка и излязохме сред голата пустош, топлият вятър забрули косата ми и усетих как тежестта, натрупала се в гърдите ми, започва да се разсейва. Първоначално се съсредоточих да избирам пътя ни по каменистия, неравен терен, но впоследствие установих, че Глори знае къде отива и сама владее положението, затова се отпуснах и се отдадох на удоволствието от ездата.

Четирийсет минути по-късно се върнахме в конюшнята — и конете, и ние запъхтени от умора.

— Божичко — каза Доналд, слизайки от коня си и предавайки го в ръцете на прозяващия се коняр, — ти си най-добрата ездачка, която някога съм виждал.

Осъзнах, че ме гледа с откровено възхищение.

— Благодаря. Но ще видиш, че и принцеса Индира е също толкова добра — добавих лоялно.

— В такъв случай нямам търпение да я подложа на този тест, но едва ли ще те надвие. — Той ми предложи ръката си, за да сляза от седлото. — Е, Ани, надявам се пак да пояздим заедно някой път — каза, докато се връщахме към имението. — Утре сутрин, може би? Точно в шест и половина?

— С удоволствие.

Качих се до стаята си с лека стъпка, за да се подготвя за закуска, а сърцето ми преливаше от радост, каквато не бях изпитвала от месеци.

 

 

Колкото и да страдах от това, че нямаше как да се върна в Индия, никога няма да забравя онова първо лято в Естбъри Хол.

Макар че на четвърти август Англия официално бе обявила война на Германия, ние бяхме относително незасегнати от нея. Почти не усетихме недостига на храна, тъй като имението, с хилядите му акри плодородна земя, можеше спокойно да изхранва обитателите си.

Въпреки че Доналд беше твърде млад, за да влезе в служба на страната си, едно определено събитие ме запозна със страданието и промените, които изживяваше останалата част от населението — Селина, дъщерята на лейди Естбъри, се върна у дома и заживя с нас. Съпругът й, капитан в Британската армия, беше назначен на служба във Франция. Двамата бяха женени едва от година и Селина беше бременна в осмия месец с първото им дете.

В някои следобеди я намирах в оранжерията, където се помещаваха множеството екзотични растения, сувенири от пътешествията на поколения членове на рода Естбъри. Тъй като някои от тях ми бяха познати от кожения бележник на майка ми, започнах да събирам ненужните изрезки, след което ги сушах на малкия перваз пред прозорчето на таванската ми стаичка и ги стривах в завещаната ми от мама шил нода. По време на разходките ми из градината и голите хълмове на Дартмор намирах и други интересни билки и растения, които събирах в буркани, дадени ми от кухнята. Колекцията ми растеше ли, растеше.

— Какво правиш с всички тези изрезки, които събираш, Ани? — попита ме един влажен следобед Селина, докато ме наблюдаваше с явен интерес от стола си в оранжерията.

Не бях сигурна как точно да й отговоря, но накрая реших да й разкрия истината.

— Правя лекове от тях.

— Наистина? В Индия ли се научи?

— Да. От майка ми. — Не исках да се впускам в подробности, опасявайки се, че може да ме помисли за някоя знахарка.

— Божичко, на колко хубав занаят те е научила — отвърна тя с искрено възхищение. — Знам, че баща ми е бил голям почитател на тамошните лечебни средства, когато бил на служба в Индия. Е, ако имаш някоя специална отвара, с която да помогнеш на бебето ми да се появи на бял свят, ще ти бъда безкрайно благодарна.

Огледах корема й, установявайки, че детето се беше преместило по-надолу в утробата й през изминалите няколко дни, от което следваше, че главичката му вече е в правилната позиция.

— Не мисля, че ще чакате още дълго.

— Наистина ли? Можеш да определиш с един поглед?

— Да — усмихнах й се аз. — Мога.

 

 

За жалост, независимо от сърдечните й обещания в деня на пристигането ни, виждах Индира по-рядко и отпреди. Лейди Естбъри й беше позволила да си покани приятелки от Лондон, които да й правят компания. Имах чувството, че зад съгласието й имаше скрит мотив; все пак наближаваше време Доналд да си избере булка от редиците на благовъзпитаните млади англичанки. Запознанствата, които Индира щеше да му подсигури на прага на собствения им дом, можеха да се окажат ценни.

— За пръв път в имението ни гостуват толкова много прекрасни девойки — коментира лейди Естбъри един ден, когато се засякохме на главното стълбище. Анахита, скъпа, би ли изтичала до горе, за да провериш дали прислужниците са сложили свежи цветя в стаята на лейди Селестрия?

— Разбира се — отвърнах аз и се спуснах да изпълня заръката й.

Не харесвах лейди Естбъри и знаех, че чувствата ни са взаимни. Беше живяла в Индия по времето, когато съпругът й бе служил като резидент в Куч Бехар, и по думите й съдех, че престоят й е бил омразен; затова се държеше с мен почти като с прислужница. Надменното й отношение към сънародниците ми — „мърляви безбожници“, беше ни нарекла веднъж — подсилваше неприязънта й към мен. Знаех, че тя самата е стриктна католичка и ежедневно ходи на литургии в параклисчето на имението.

В моите очи със скованото си поведение и вродена арогантност представляваше същинско олицетворение на най-лошото в англичаните. Индира, разбира се, беше кралска особа, и то отгледана в западняшки стил. Лейди Естбъри се отнасяше с нея като с равна… почти.

Но независимо от това, че и аз самата имах известна връзка с едно от индийските кралски семейства, лейди Естбъри ми възлагаше все повече и повече работа. Често ми заръчваше най-небрежно да „изтичам“ за гоблена й или за някоя книга от библиотеката.

Ситуацията се усложняваше още повече заради недостига на прислуга в имението. Тъй като болшинството от мъжете бяха заминали да се сражават във Франция, прислужничките се бореха с двойно повече работа. Но понеже не исках да изглеждам груба и неблагодарна, винаги изпълнявах поръченията на лейди Естбъри. И бездруго не ми беше неприятно да помагам на прислужничките, които бяха симпатични, приветливи момичета и жени, доволни, че разполагаха с още чифт ръце за смяна на чаршафи или бърсане на прах.

През първите няколко дни в Естбъри Хол бях вечеряла в трапезарията с Индира, но там се чувствах пренебрегната и неканена. Още на четвъртата вечер бях получила поднос с храна в таванското си помещение и бързо бях схванала намека. Това не ме притесняваше, тъй като гардеробът ми и бездруго не съдържаше излишеството от официални английски тоалети, необходими за подобни ежевечерни събития, а не исках да го споменавам пред Индира.

Тили, прислужничката, която ми носеше вечерите, след поредния си поход нагоре по безкрайните стълбища до таванската ми стаичка, бе коментирала, че сигурно ми е самотно да вечерям без компания. Затова ме покани да се храня с персонала в кухнята. Тъй като съзнавах, че така щях да й спестя постоянното катерене, се съгласих. Оттогава започнах да вечерям на долния етаж с прислужниците, отговаряйки на купищата им въпроси около живота в индийски дворец.

Веднъж готвачката, госпожа Томас, се оплака от артрита в ръцете си. Попитах я дали иска да й предложа нещо за болката и възпалението.

— Едва ли ще помогне — коментира тя, — но пък и със сигурност няма да навреди.

Стрих шаваровия корен, който си бях набавила от оранжерията, в моята шил нода, а после добавих вода, за да стане на каша. Същата нощ показах на госпожа Томас как да я нанася върху ръцете си.

— Трябва да го правиш два пъти дневно в продължение на една седмица и мисля, че ще ти помогне.

И наистина седмица по-късно госпожа Томас разправяше на всички каква „чудотворка“ съм била. Тази слава скоропостижно ми доведе цяла върволица от кухненски „клиенти“, които ме молеха да им забъркам лек за какви ли не болести и болежки. Помагах им с удоволствие, а и така ми се отваряше възможност да приложа на практика наученото от Зина и майка ми. Освен това вече се радвах на искрената топлина и благосклонност на хората около мен — нещо, което не ми се беше случвало от доста време.

Но основната причина за пълното ми щастие онова лято — пълно, независимо от студеното отношение на Индира и лейди Естбъри — беше сутрешната ми езда с Доналд Естбъри.

В деня след първата ни среща бях скочила от леглото, питайки се дали наистина щеше да ме чака в конюшнята, както се бяхме уговорили.

— Ани! — беше ме посрещнал той с усмивка. — Готова ли си за езда?

— Да — бях кимнала въодушевено и след като бяхме оседлали конете си, бяхме препуснали през Дартмор под галещото утринно слънце. По време на тези ни срещи помежду ни бе започнало да се заражда приятелство.

В абсолютен контраст с майка си Доналд беше приятелски настроен и сърдечен човек и имах чувството, че мога да му споделя всичко за живота си. Той слушаше с откровено удивление историите ми за Индия, традициите и културата й.

— Баща ми винаги е обичал Индия и народа й — обясни той. — За жалост същото не важи за майка ми и поради тази причина двамата се върнали в Англия, когато със Селина сме били много малки. За съжаление, баща ми почина пет години по-късно. Майка ми винаги е обвинявала Индия за смъртта му и истината е, че маларията, която хвана там, се завръщаше и на английска почва, но в крайна сметка почина от пневмония. Твърдеше, че всъщност английският климат му вредял. Беше много добър човек. Вечно се стремеше да помогне на този или онзи.

— На него ли приличаш? — попитах аз, докато лежахме на грубата дартморска трева, позволявайки на запъхтените ни коне да пийнат по малко вода от рекичката.

— Майка ми така твърди. Но не мисля, че одобряваше филантропията му — баща ми вечно се впускаше в хуманитарни мисии, много често в ущърб на банковата ни сметка. Освен това не възприемаше хората по отношение на вероизповеданието и цвета на кожата им, докато майка ми разсъждава малко по… традиционно.

В часовете ни заедно Доналд ми споделяше за страховете си относно войната и опасението си, че не е достатъчно способен да поеме имението Естбъри в свои ръце след няколко години. Щеше да го наследи, навършеше ли пълнолетие, на двайсет и една.

— И бездруго едвам успяваме да покрием разходите за имението — въздъхна той. — Не ми се мисли какво ще е, когато дойде време да го ремонтираме; някои негови части не са пипвани от сто години насам. Наследство е на майка ми. Баща ми не беше бизнесмен, нито пък някой беше предполагал, че ще почине, преди да навърша пълнолетие. Затова ми се струва, че майка ми е заровила главата си в пясъка. Или, по-точно казано, в параклиса. Не ми се иска точно аз да й съобщавам колко тежко е положението, но се съмнявам дори нейният бог да ни помогне.

Обърнах очи към него, смаяна от факта, че макар да беше едва на шестнайсет, като че ли целият свят тегнеше върху плещите му.

— Толкова много хора зависят от мен, за да издържат семействата си — каза той, после се обърна на една страна върху тревата и ми се ухили. — Е, май не ми остава нищо друго, освен да се оженя за някоя богата наследница! Хайде, да се връщаме.

След като Доналд влезеше в къщата да се преоблече за закуска, почти не го виждах до следващата сутрин. Денем забавляваше Индира и гостенките й с обеди, тенис партита и кротка езда из алеите в парка. Съмнявах се да им беше споменавал за сутрешните ни излети — аз лично не бях продумала пред никого. Това беше още една тайна, която криех в душата си през дългите, благоуханни английски нощи.