Лусинда Райли
Среднощна роза (14)

12

През следващите две седмици всички бяхме настанени в красива викторианска къща на Понт Стрийт, която се намираше в квартала Найтсбридж. Макар и да беше колкото кафез за зайци в сравнение с размерите на двореца, не ни правеше впечатление, защото имаше толкова много за разглеждане навън. Въпреки че уж мразеше Англия, Индира незабавно си присвои семейния шофьор, решена да ми покаже всички забележителности на Лондон. Минахме по легендарната алея в парка „Сейнт Джеймс“, за да видим Бъкингамския дворец и церемонията по смяната на караула. Посетихме Лондонската кула, където Индира с видимо удоволствие ми описа най-подробно как Хенри VIII, крал на Англия, някога отсякъл главите на две от съпругите си, понеже все му скимвало да се ожени за друга.

— Колко глупаво, че им е позволено да се женят само за една жена и ако поискат друга, трябва да убият настоящата! — изкиска се тя. — Нали знаеш, че татко може да има до осем съпруги, ако иска?

Посетихме площад Трафалгар, хранихме гълъбите, роящи се около Нелсъновата колона и плавахме с лодка по река Темза. Но всъщност най-любимото лондонско кътче на Индира се намираше само на няколко метра от дома ни на Понт Стрийт.

Когато ме преведе през входната му врата, обяви, че току-що сме влезли в най-прочутия магазин на света.

— Обожавам „Хародс“; тук продават всичко, от нови ключове за повредени ключалки, до сирене и дрехи — дори индийски слонове! И — добави тя, докато се качвахме нагоре с асансьора, — мама има сметка тук, така че ако си харесаш нещо, просто кажи.

И наистина магазинът „Хародс“, или „супермаркет“, както тя го наричаше, беше като пещерата на Аладин. От време навреме Индира се шегуваше с намръщените консултанти, интересувайки се дали случайно не продаваха папагали и жакарандови дървета.

— Е, госпожице, папагалите са в отдела за животи, а дървета можете да намерите в градинския отдел. Ако нямат каквото желаете на склад, вероятно ще могат да го поръчат — отвръщаха продавачите.

— О, Инди, моля те, не се подигравай с тях! — умолявах засрамено ухилената си приятелка.

Тя ме заведе в невероятния отдел за играчки на най-горния етаж, където продавачите я приветстваха като дългогодишна приятелка.

— Когато бях много малка, се измъквах от вкъщи и идвах тук да си поръчвам всевъзможни играчки. Записвах ги на сметката на мама, а тя не забелязваше сума ти време. — Индира се разсмя и ме поведе обратно надолу по внушителното подвижно стълбище, което наричаше „ескалатор“.

— Нищо ли няма да си купиш този път?

— Не, май вече съм голяма за играчки, не смяташ ли? Да отидем в отдела за женско облекло — никога не съм пробвала готова рокля. Ще е много забавно!

След като мобилизира почти всички продавачки в магазина да й донесат цял куп красиви рокли, Индира ме завлече със себе си в съблекалнята, за да ги пробва. На втория час, прекаран там, търпението ми започна да се изчерпва.

— Сигурна ли си, че майка ти няма да възрази? — попитах я, докато се въртеше пред огледалото в поредната невероятна рокля, инструктирайки продавачката да я добави към вече грамадната купчина.

— Не и докато не получи сметката след няколко седмици — ухили се Индира.

На път към изхода минахме покрай книжарницата и аз поспрях замечтано за секунда. Индира забеляза и навярно защото се чувстваше гузна, задето я бях чакала толкова време да мери рокли, предложи да влезем вътре.

И аз се озовах в собствената си страна на чудесата.

Пред мен се простираха безкрайни рафтове, заредени със същите онези книги, по които бях въздишала в библиотеката на двореца в Куч Бехар. И всичките само чакаха да посегна към тях. Взимах том след том в ръцете си, милвайки щампованите им в златисто заглавия.

— Можеш да вземеш колкото си искаш, Ани — каза Индира. Очевидно и нея не я свърташе тук, колкото мен — в магазина за дрехи.

Този път не възразих и си избрах три книги: „Студеният дом“ от Чарлз Дикенс, „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте и „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин. Като излязохме от „Хародс“, ги притиснах към гърдите си, не можейки да повярвам, че ги притежавах и не трябваше да ги връщам на никого.

Когато се прибрахме в стаята ни с Индира на горния етаж, разчистих място по една от лавиците и наредих гордо трите си книги. В този момент се заклех пред себе си, че един ден ще изкарвам достатъчно пари да си купувам колкото искам книги.

Макар и непознатите гледки и звуци на Англия да ме изпълваха с възхищение, времето, което прекарах в Лондон, ми показа и доколко всъщност зависех от кралското семейство на Куч Бехар. В двореца бях имала по-дребни нужди и се бях чувствала просто като една от стотиците хора, изхранвани от тях. Но тук, в Лондон, усещах тази си зависимост много по-отявлено. Въпреки че Индира винаги разполагаше с предостатъчно пари и беше повече от щедра, не обичах да й искам каквото и да било. Често посещавах малката стаичка за молитви, разположена в по-тихата задна част на къщата, където падах на колене и се молех на Лакшми, богинята на охолството, един ден и аз да си осигуря финансова независимост.

Няколко дни по-късно отново посетихме „Хародс“, но този път под бдителното око на госпожица Рийд, която ни отведе в доста различен отдел — този за училищни униформи.

— Трябва да носим вратовръзка като мъже! — възропта Индира, докато гувернантката й показваше как да я върже около врата си. — Ухх! — Тя стисна гърлото си с ръце, изцъкляйки очи в престорен ужас. — Имам чувството, че някой ме души.

Продължихме с мерене на блузи, ризи и пуловери, които бяха толкова боцкащи, че се чувствах сякаш хиляда бълхи подскачаха по кожата ми.

— А с тези — каза продавачката — момичетата ще играят игри като баскетбол и хокей. — Показа ни комплект от дълга безформена блуза и широки панталони в ръждивочервен цвят.

— Баскетбол? Хокей? Но аз не искам да се уча на подобни игри — коментира вироглаво Индира.

— Сигурна съм, че ще ти харесат, като опиташ, скъпа — увери я госпожица Рийд, непресъхващ извор на търпение. — А и външните занятия толкова ти се удават. Веднага ще се почувстваш в свои води на игралната площадка.

— Далеч не ми се вярва — отвърна нацупено Индира и закрачи троснато към пробната с отвратителния спортен комплект в ръце, а двете с госпожица Рийд се спогледахме многозначително.

 

 

Седмица по-късно ни откараха до Ийстбърн в Съсекс. Индира седеше до мен на задната седалка на лъскавия ролс-ройс, наблюдавайки свъсено зелената английска провинция, която аз самата намирах за много красива. Есента бе започнала да показва лицето си; листата се обагряха в приказно златисто, а мекотата на утринните мъгли ми въздействаше успокоително. Госпожица Рийд седеше на предната седалка и си бърбореше с шофьора. Накрая пристигнахме пред грозна сива сграда, която оприличих, може би неправилно, на Дудъбойс Хол, училището, където младият Никълъс Никълби става помощник-учител в романа на Чарлз Дикенс.

Шофьорът разтовари куфарите ни от багажника в предната част на колата, през което време Индира отказваше да излезе от купето й. Двете с госпожица Рийд отидохме да огледаме училището.

— Не се притеснявай, скъпа, сигурна съм, че ще извлечеш много ползи от престоя си тук. И — добави тя, понижавайки глас, — Индира ще живее без прислужници за пръв път в живота си. Ще трябва да се грижи сама за себе си, докато е тук. Но ти не забравяй, че макар да не си принцеса, си благовъзпитана млада дама, и то братовчедка на махарани. Моля те, не й позволявай да превръща теб в своя прислужница.

— Сигурна съм, че не би го сторила — отвърнах предано аз.

Госпожица Рийд нямаше време за повече напътствия, тъй като намусената Индира най-сетне беше излязла от колата и сега седеше с кръстосани крака върху чакълената алея пред училището.

— Ставай, скъпа! — нахули я госпожица Рийд. — И започни да се държиш като младата дама, в която толкова отчаяно се стремиш да се превърнеш през последните няколко седмици.

Индира не помръдна. Само скръсти ръце още по-стегнато върху гърдите си в допълнение към начумерения си фасон и отправи мълчалив поглед към хоризонта.

Аз заобиколих колата и приклекнах до нея.

— Хайде, Инди, другите момичета може да те видят и да си кажат, че се държиш детински. Освен това — добавих — тук може да се окаже забавно.

— Ужасно е — измърмори Индира и очите й плувнаха в сълзи. — Няма да липсвам на никого от семейството ми. Татко беше твърде зает дори да си вземе довиждане с мен. Просто искаха да се отърват от мен.

— Знаеш, че не е вярно. Всички те обичат, а баща ти най-много ще се гордее с теб. Виж какво — прошепнах, мислейки в движение, — имаш предостатъчно пари, нали така?

Тя кимна.

— Добре. — Използвах последното оръжие в арсенала си. — В такъв случай, ако не ни хареса тук, просто ще избягаме и ще се качим на първия кораб обратно към Индия. Как ти звучи?

Като чу това, Индира се обърна към мен с озарени от мисълта за такова приключение очи.

— Добре — каза тя и стана от земята, изтупвайки полата си от белия прах на чакъла. — Това вече би ги накарало да съжаляват, нали?

— Да. Готова ли си? — попитах я аз.

Здраво хванати за ръце, изкачихме голямото стълбище и влязохме в училището.

 

 

Госпожица Рийд ни беше предупредила, че ще бъдем интересна гледка за останалите ученички. Индийките все още бяха рядко явление в английските частни училища. През първата седмица се стараехме да не обръщаме внимание на втренчените погледи и шушукането, с които останалите момичета отчитаха присъствието ни, както и на кискането им, когато в трапезарията ни сервираха пилешко, вместо говеждо. Винаги търсехме опора една в друга, когато съученичките ни се отнасяха пренебрежително с нас. Особено нощем в голямото спално помещение за десет момичета, където Индира търсеше топлина и утеха в моето легло.

— Искам да си отида вкъщи — плачеше тя, навлажнявайки нощницата ми със сълзите си. — Моля те, Ани, да избягаме, както ми обеща.

— Скоро, обещавам, но все пак трябва да останем тук достатъчно дълго, за да повярват родителите ти, че наистина си опитала.

Не само Индира страдаше. Аз също намирах новия си живот за ужасяващ. Ненавиждах мразовитостта на английските утрини, когато костите ми премръзваха, а кожата ми настръхваше и не се успокояваше, докато топлото тяло на Индира не се сгушеше до моето нощем. От безвкусната английска храна, която сякаш готвеха във водата, останала от миенето на съдовете, и към която не добавяха никакви подправки, винаги ми се гадеше. А и макар да си бях въобразявала, че владея задоволително добре английския език, ми беше трудно да разбирам учителите и съученичките, които говореха толкова бързо и произнасяха дори познатите ми думи крайно различно. Зададяха ли ми въпрос, онемявах, проумявайки значението му едва по-късно. Външните игри с дървени стикове, провеждани по мокрите, кални ливади и ръководени от правила, колкото объркващи, толкова и нелепи, бяха напълно неразбираеми за мен. Не бях спортна натура, затова тези часове от деня ми бяха най-омразни.

Благодарение на неспирния дъжд всичко миришеше на влага. Нощем въздухът не се пропиваше с аромата на тамян, както бях свикнала в двореца на Куч Бехар. Над главите ни светеше единствено ослепителната светлина на голата електрическа крушка.

До края на втората седмица вече и аз самата исках да избягам.

Докато една сутрин в студената ни класна стая не пристигна учителят по история, който бе отсъствал от училище заради работа в чужбина. Той беше по-млад от останалите учители и имаше тъмна, мургава кожа.

— Добро утро, момичета — поздрави ни той, влизайки в класната стая. Всички станахме послушно и отвърнахме в хор:

— Добро утро, сър.

— Е, надявам се, че сте прекарали добре лятната ваканция. Моята беше чудесна. Гостувах на родителите си в Индия.

Останалите момичета изглеждаха отегчени, но ние двете с Индира мигновено наострихме уши.

— А както виждам, имаме две нови ученички от същата страна. Доколкото знам, едната от вас е принцеса. Е — той отправи поглед към двете ни с Индира, — коя?

Из стаята се разнесе внезапно шушукане и всички момичета се обърнаха към нас, мъчейки се да познаят коя от двете ни е принцесата. Индира вдигна бавно ръка.

— Аз, сър.

— Нейно Височество, принцеса Индира от Куч Бехар. — Учителят се усмихна сърдечно. — Преди две години посетих Куч Бехар и видях разкошния дворец, в който живее семейството ти.

Това породи още една вълна на шушукане и погледи от страна на момичетата.

— Да, сър. — Индира сведе очи.

— Може би, Индира, ще бъдеш така добра един ден да ни разкажеш за семейството си и начина на живот. Мисля, че всичките ти съученички биха научили много от историята ти.

— Добре, сър.

— Ами ти? — попита той, премествайки погледа си върху мен. — Къде живееш?

— И аз живея в двореца, сър.

— Разбирам. Но не си принцеса?

— Не, сър. Не съм.

— Ани е най-добрата ми приятелка — обясни галантно Индира. — И моя спътница.

— Прекрасно, прекрасно. Е, момичета, надявам се да помогнете на принцеса Индира и госпожица Чаван да се почувстват у дома си. А сега ще ви разкажа какво видях по време на пътешествията си из Британска Индия.

След края на урока дойде време за „единайсетката“, както момичетата наричаха кратката почивка в единайсет часа, по време на която взимахме по една пожълтяла бутилка мляко и излизахме навън за освежаваща глътка морски въздух, който британците като че ли смятаха за жизненоважен. Обикновено двете с Индира заставахме в ъгъла на вътрешния двор, изливайки тайно млякото си в храстите. Днес обаче беше различно. Момичетата тръгнаха по петите ни.

— Наистина ли си принцеса?

— И живееш в дворец?

— Много прислужници ли имаш?

— Яздила ли си някога слон?

— Носиш ли корона, когато си вкъщи?

Развълнуваните момичета се струпаха около Индира, а аз гледах отстрани как им се усмихва любезно и отговаря на въпросите им. По-късно, когато звънецът за обяд издрънча и всички тръгнахме към трапезарията, момиче на име Селестрия, която всички останали в класа ни искаха за своя приятелка, дойде при двете ни с Индира.

— Ще ни правиш ли компания за обяд, принцеса Индира?

— Разбира се.

И Индира тръгна към другата маса, разговаряйки със Селестрия. След малко се обърна и ми махна да ги последвам.

— И Ани трябва да дойде.

Селестрия кимна, но когато достигнахме дългата солидна маса, момичетата се сбутаха една до друга, за да направят място в средата за Индира и Селестрия. Аз едвам се събрах на края на пейката.

В продължение на този един час наблюдавах как Индира разцъфва под вниманието и възхищението на съученичките си. И не можех да я виня. Все пак беше прекарала целия си живот обградена от хора, които й се прекланяха и изпълняваха всеки неин каприз. Тя беше родена „специална“. А аз, Анахита, не бях.

 

 

Винаги ще помня тази първа, сурова английска зима като един от най-самотните моменти в живота си. Трупайки самоувереност, Индира започна да разкрива темпераментния си характер и всички момичета се бореха за вниманието й. Издигаше се в йерархията, за да заеме подобаващото й се място на царица на кошера с лекотата, с която и слънцето изгряваше в небето всяка божа сутрин. Но колкото и да се опитваше да ме приобщи, останалите момичета ми даваха да разбера, че не проявяват интерес към някаква си спътница, която не излъчваше онова бляскаво обаяние, така типично за Индира. Затова започнах да се уединявам все повече и повече, прекарвайки обедите сама в библиотеката, тъй като не исках да излагам Индира с неловкото си, натрапчиво присъствие.

И сякаш положението не беше достатъчно лошо, тялото на Индира придобиваше все по-голяма женственост от ден на ден и всички онези части от него, развили се в пубертета, започваха да прилягат на височината й в съвършени пропорции, подсилвайки вродената й елегантност, докато в моя случай хормоните и тежката английска храна караха тялото ми да расте само настрани. Освен това ми правеше впечатление, че когато четях на смътна светлина, едвам виждах думите. Затова ме изпратиха при училищния доктор, който ми изписа чифт грозни очила за четене с дебели стъкла.

Понякога се случваше Индира да дойде в леглото ми вечер и да ме прегърне.

— Добре ли си, Ани? — прошепваше нежно в ухото ми.

— Да, разбира се — излъгвах аз.

През деня рядко ми обръщаше внимание, тъй като прекарваше времето си с новите си приятелки от английската аристокрация. Имах силното чувство, че се бях превърнала в тежест за нея и само я злепоставях пред тях. Затова се затварях в света на книгите си и мечтаех за далечния юни, когато щяхме да се приберем в двореца и всичко щеше да се върне постарому.

С настъпването на пролетта и великденската ваканция се пренесохме в лондонската къща, където свитото ми сърце се поотпусна. Но дори там виждах Индира по-рядко, отколкото в училище, тъй като новите й приятелки постоянно я канеха на гости в домовете си и на чай по разни луксозни хотели.

Един следобед, като се върна от поредната среща, Индира ме намери да чета на леглото си в стаята ни.

— Ани, мога ли да те помоля за една страшно голяма услуга? — попита тя с новопридобития си британски акцент.

Аз свалих очилата си и я погледнах.

— Да, Инди, какво има?

— Ами родителите на Селестрия заминаха за Франция и тя ми сподели колко скучно щяло да й бъде в къщата им в провинцията само с гувернантката й. Попита ме дали би могла да отседне за малко тук. Мама се съгласи.

— Чудесно — скалъпих аз.

— Е — въздъхна драматично тя, — за жалост обаче единствената резервна стая, с която разполагаме, е онази кибритена кутийка надолу по коридора. Не мога да поканя Селестрия там — все пак е дъщеря на лорд. Затова се чудех дали не би склонила, и то само за седмицата, в която ще ни гостува, да се преместиш там?

— Разбира се — отвърнах аз.

В общи линии наистина нямах нищо против — не ме притесняваше да живея в слугинска стая. Но това й питане подсили още повече и бездруго нарастващото чувство на страх и ужас, обземало сърцето ми цяла зима. Не можех да виня Индира. Беше съвсем естествено да се отчужди от мен. Все пак нямаше никакво съмнение, че един ден щеше да се присъедини към редиците на висшето общество и да се омъжи за махараджа, докато аз самата…

Какво ли знаех.

Още по-лошото беше, че малко след като Селестрия зае някогашното ми легло в стаята на Индира, грохотът на задаващата се война стана още по-силен. Всички лондончани се убеждаваха един друг, че кайзерът в никакъв случай не би допуснал грешката да поведе непровокирана атака срещу съседна страна. А аз се тревожех единствено за това, че ако наистина избухнеше война, нямаше да има как да отплаваме за Индия в началото на лятната ваканция след два месеца.

Родителите на Индира заминаха за дома няколко дни след Великден. Баща й го чакаха държавни дела в Куч Бехар. По пътя към училището след края на празниците, когато най-сетне успях да остана насаме с Индира, подхванах темата.

— Всички са уверени, че няма да има война — отвърна тя, махвайки небрежно с ръка, — пък и ще можем да отседнем в къщата на Понт Стрийт, ако се наложи. Разправят, че дебютантският сезон в Лондон бил много развлекателен.

Останах изумена от равнодушието й. Това наистина ли беше същото онова момиче, което едва преди няколко месеца бе плакало за любимото си слонче? Фалшивата изтънченост, която Индира, великата подражателка, умишлено копираше от английските си приятелки, ми внушаваше желанието да я хвана за раменете и да я разтърся силно.

По-късно, след като пристигнахме в училището, и Индира попита дали имам нещо против да се пренесе в общежитието на Селестрия и останалите и приятелки, аз се съгласих безропотно. Трябваше да се примиря с факта, че Индира беше необратимо променена.

Летният семестър мина доста по-бързо от предходните два, отчасти защото вече бях приела факта, че Индира, поне за момента, вече не ми е приятелка. Шарлот, момичето, което бе заело някогашното легло на Индира, беше мила и отзивчива. Баща й беше армейски свещеник на военна служба в чужбина. Макар и да знаех, че никога нямаше да имам друго приятелство като онова, което бях споделяла с Индира, усещах, че поне двете с Шарлот имахме доста общо. Тъй като армията плащаше обучението й, тя го приемаше сериозно, за разлика от повечето ни английски съученички, които виждаха училището като място, където прекарваха времето до дебюта си във висшето общество и осигуряването на брак със заможен мъж. Шарлот беше решила да стане гувернантка след завършването си.

— Татко изкарва оскъдна заплата от църквата, която спестява за времето, след като с майка ми се пенсионират. За моето бъдеще не остават пари, затова трябва или да остана в дома им, или да си хвана работа — беше ми споделила една нощ.

Това ме наведе на мисълта, че може би и аз щях да се справям добре като гувернантка. Определено след края на обучението си щях да имам нужните познания да образовам малки деца. Добре, помислих си после с въздишка, но кой би искал да ме наеме? В Индия се възприемаше като белег на високо обществено положение в дома ти да работи английска дама, но никое семейство и на двата континента не би поверило децата си на индийка, колкото и квалифицирана да беше тя.

С всеки изминал ден се уверявах все повече и повече, че бях попаднала на ничия земя. Бях отгледана в дворец, а нямах пукната пара; учех в Англия, но не можех да прилагам уменията си заради цвета на кожата ми. Не бях член на работническата класа, но и нямах достатъчно голяма аристократична жилка, за да си осигуря добър брак. Сетих се за малката зеблена кесийка, скрита под беседката в двореца на Куч Бехар, и се молех на всички богове и богини още да си е заровена там, непокътната и пълна.