Лусинда Райли
Среднощна роза (51)

49

— Казах ти, че възнамерявам да си почина, Виктор — повтори Ребека на агента си. — Не ме чакай поне шест месеца, дори година. — „Или пък никога“, добави наум.

— Но Бекс! В момента си най-горещата новина. Разбирам, че ти трябва почивка, но може ли да се върнеш у дома и да я планираш за след година?

— Не. Тръгвам още утре — заяви категорично Ребека.

— Е, аз лично мисля, че постъпваш глупаво. Медиите ще решат, че бягаш, защото Джак е разбил сърцето ти и ще споделят гледището си с целия свят.

— Нека. Знаеш ли какво, Виктор? Изобщо не ми пука.

От другата страна на линията се спусна тишина.

— Просто не те разбирам, Бекс. Толкова години работим заедно, планираме кариерата ти, подбираме правилните филми. Издигаме те на върха, и ти решаваш да се откажеш! Чакай малко, да не си бременна?

— Не, Виктор, не съм бременна — отвърна уморено Ребека. — Както вече ти казах, просто ми трябва почивка.

— Добре, къде отиваш?

— Няма да ти кажа. Виждам, че не ме разбираш, но поне знай, че не си способен да ме разубедиш. Затова предлагам да приключим с този разговор. Ще съм ти благодарна, ако превеждаш парите в сметката ми през идните няколко месеца.

— Да, и може да са последните ти приходи като актриса, ако наистина изпълниш каквото си намислила. И двамата знаем колко бързо спира да звъни телефонът и не щеш ли, се превръщаш във вчерашна новина.

— Довиждане, Виктор, и ти благодаря за всичко.

Ребека остави слушалката и се отпусна облекчено в леглото си. Може и да постъпваше глупаво, но за пръв път в живота си не изпитваше нужда да задоволява нечии чужди желания. Искаше да прекара известно време в опознаване на света и мястото й в него. Все пак не беше стока за широко потребление, а човешко същество. И ако кариерата й пострадаше, докато отсъстваше от някогашния си живот, значи така й е било писано.

Както й беше казала Марион Деверо по време на снимките, именно себеопознаването и трупането на житейски опит щяха да подобрят истински актьорските й умения. Едва ли щеше да преживее нещо съществено в привилегирования си, възвишен свят, където се преобразяваше в измислени жени, чиито истории неизменно имаха щастлив завършек, и всички се отнасяха с нея като с принцеса. Плъзна поглед из хотелския си апартамент в „Клериджис“ и се усмихна иронично, съзнавайки, че нямаше да види подобно нещо на мястото, закъдето отпътуваше на сутринта.

По-рано през деня беше оставила няколко съобщения на Ари с молба да й се обади, но засега не я беше потърсил. Мълчанието му я нараняваше повече, отколкото би си признала, но независимо от това дали той щеше да участва в бъдещите й планове, или не, нямаше намерение да ги променя. Беше крайно време да спечели малко уважение заради възгледите и интелекта си, а не само заради красотата си. Може би тогава щеше да изгради откровена, здрава връзка с друг човек.

Затова, независимо дали Ари Малик щеше да отговори на съобщенията, утре сутрин Ребека се качваше на самолета за Индия.

Ари се върна в хотела си, хапна набързо в ресторанта и се качи в стаята си. Метна се с дрехи върху леглото, изтощен от напрежението и емоциите около изминалите няколко дни. Събуди се в шест сутринта и осъзна, че трябва да потегли незабавно, ако иска да хване самолета. Нахвърля багажа си в пътническа чанта, освободи стаята и хвана такси за летището. Погледна мобилния си телефон, видя, че няма батерия и се нахока, задето снощи беше заспал, без да го зареди. Щеше му се поне да се сбогува с Ребека, да й напомни колко му се иска да я види отново, но при това положение щеше да го направи чак от дома си.

Докато чакаше на опашката за първа класа, Ари се замисли какво го очакваше в родината му. И не остана доволен. Идеята за внушителния му, но бездушен апартамент и безкрайните дни в офиса не го мотивираше особено. Всъщност през последното денонощие му беше хрумнало да продаде бизнеса си и да сложи край на всичко. Искаше да се занимава с нещо смислено, като Анахита и доктор Адамс, а не само да се бъхти за финансовата си независимост.

Можеше да отиде направо при майка си, да й разкаже какво бе научил в Англия и да поиска съвет от нея. Естествено, щеше да даде дневника на Доналд на Муна, баба си. Беше попитал госпожа Треватън дали може да го вземе назаем, за да й го покаже, и тя се беше съгласила.

— Е, на господаря няма да му трябва през следващите няколко седмици — беше отвърнала горестно.

Като получи бордовата си карта, Ари надникна към опашката за втора класа с мисълта, че усърдната работа поне му беше осигурила живот в известен лукс. В този момент мярна момиче с раница на гърба, облечено в тениска, отрязани дънки и джапанки. Тъмната й коса беше вързана на къса конска опашка и прибрана под шапка с козирка. По лицето й нямаше нито следа от грим. Стори му се смътно позната, но не успя да се сети откъде.

Тъкмо щеше да извърне поглед, когато тихата песен, последно чута в Естбъри Хол, погали нежно ушите му. Вгледа се по-внимателно в момичето, което пристъпваше бавно към регистрационното гише.

Закрачи колебливо към нея и на лицето му постепенно изплува усмивка — наистина беше тя. Пресегна се през бариерата, разделяща коридорите към първа и втора класа, и я потупа по рамото.

Тя се обърна с учудено изражение.

— Здрасти, какво правиш тук? — попита я Ари. — Едвам те познах с тъмна коса и шапка. И нека те уверя — усмихна се той, — че вече нямаш абсолютно нищо общо с Вайълет.

— Така е — сви рамене тя. — Наскоро осъзнах, че всичко това беше просто магически трик. — После свъси вежди. — Не получи ли съобщенията ми?

— Не, мобилният ми няма батерия. Но кажи сега, какво правиш тук? — повтори той.

— Както виждаш, заминавам за Индия. — Тя му се ухили и двамата прихнаха в сподавен смях.

— Във втора класа?

— Аха — отвърна непоколебимо тя. — Искам да го направя както си му е редът.

— Разбирам — кимна той, — но дали поне този път ще мога да те убедя да пътуваш с мен в първа? Не забравяй, че все пак съм индиец и ще е жалко, ако не ми позволиш през следващите девет часа да ти обясня къде какво трябва да видиш, за да намериш себе си.

Тя се замисли за секунда-две, после отвърна:

— Прав си.

— Пък и може да те придружа. Да остана в ролята си на твой личен духовен водач и закрилник. Какво ще кажеш? Все пак Индия може да е много опасно място за сама дама.

— Така ли? По-опасно от Естбъри Хол? — усмихна му се саркастично тя.

— Като се замисля, едва ли. Е, Ребека, ще пътуваш ли с мен?

Той й подаде ръка през бариерата и тя я пое. Останаха така за няколко секунди с усмивки на лица.

— Да — отвърна накрая Ребека.

— Дай да ти помогна тогава. — Той пусна ръката й, свали внимателно раницата от раменете й и я прехвърли през бариерата. — Сега е твой ред.

Ребека се пъхна под преградата, която ги бе разделяла досега.

— Здравей — каза Ари с широка усмивка.

— Здрасти.

После я прегърна силно.