Лусинда Райли
Среднощна роза (39)

37

Няколко дни по-късно впрегнах кобилата на двуколката и ни откарах до имението, където установих, че много от билките, които бях посадила в едно скътано ъгълче на кухненската градина, още бяха живи. Докато те държах на коленете си и се опитвах да спася растенията от любопитните ти ръчички, дочух познат глас иззад гърба си.

— Я виж ти!

— Госпожо Томас! — усмихнах се аз на по-възрастната жена, която вървеше към мен с кошница в ръка, тръгнала да набере зеленчуци за вечерята.

— Подочух, че си се върнала при нас, госпожице Ани. Тили каза, че миналата седмица те видяла в селото, ама аз си помислих, че й се привиждат разни неща.

— Тук съм още от зимата, но снегът беше много дълбок, а и не се чувствах добре — обясних й аз.

— Чух. Разбрах и че съпругът ти бил починал. Много съжалявам, миличка. Сигурно ти е било много трудно с малкия. Но като гледам, вече е голямо момче — каза госпожа Томас, отмествайки погледа си към теб. Ти се обърна към нея и й помаха приятелски.

— Оооо, има сини очи — коментира готвачката. — Боже мой, не знаех, че индийците могат да имат сини очи!

— Баща му имаше сини очи, има и такива индийци — отвърнах аз, прикривайки внезапния си прилив на паника.

— Е, май няма откъде да знам. При всички случаи малкият е много сладък, а ти не бива да страниш от нас. Като приключиш тук, ела в кухнята да запознаеш детенцето с другите прислужници. Много ще се радват да те видят, мила моя.

— Благодаря, госпожо Томас. Ей сега идвам.

Когато готвачката си тръгна, сведох тревожен поглед към теб, осъзнавайки, че сините ти очи винаги щяха да издават тайната, която пазехме с баща ти.

Като влязох в кухнята, прислужниците се струпаха край нас. След толкова много месеци на уединение топлото им, приятелско посрещане ми достави голямо удоволствие. Натъпкаха те с толкова торта и шоколад, че накрая започнах да им отказвам от страх, че ще повърнеш. Аз самата седях на кухненската маса с чаша чай в ръце, докато прислужниците ме отрупваха с въпроси. Отговарях на всичките колкото можех по-достоверно, дори съчинявайки името „Джайвал Прасад“ за въображаемия ми покоен съпруг.

— Е, вероятно вече знаеш как са се променили нещата тук, в Естбъри Хол — отбеляза госпожа Томас, вдигайки вежди. — Миналата година лорд Доналд се ожени за американка и на всички ни се наложи да свикнем с порядките на лейди Вайълет.

— И още как — измърмори тихичко Тили.

— Въпреки всичко трябва да признаем, че животът с новата господарка си има своите преимущества — каза госпожа Томас. — Аз получих нова кухненска печка — посочи гордо тя — и още цял куп нова готварска посуда. Господарката заяви, че старата била нехигиенична, а аз я уверих, че още никой не е умрял на моята маса. Но честно казано много се радвам на лъскавите ми тенджери и тигани.

— Харесвате ли лейди Вайълет? — попитах, неспособна да устоя на изкушението.

— Не е лоша, бих казала — отвърна госпожа Томас. — Не че ми обръща особено внимание. Не знаеше нищичко за английската храна и какво сервираме в тая къща, та трябваше да й изясня положението. Вече не ми се меси в работите. Нея не я интересува какво се случва вътре в тялото й. По-важно й е какво се случва върху него! — Всички прислужници се закискаха.

— Не съм виждала по-суетна жена — вметна Тили. — Макар че говорих с една гостуваща прислужница, която ми каза, че всички янки били като нея. Лейди Естбъри поръча да й изградят цяла стена от гардероби, които вече преливат от дрехи.

— Но е много красива. Не съм виждала по-красива жена — добави срамежливо миячката.

— Така си е — потвърди госпожа Томас, — ама и ние щяхме да сме красавици, ако имахме времето да се грижим толкова за външния си вид и парите да се киприм с дрешки като нейните.

— Добра ли е? — настоях аз, тъй като имах чувството, че не съм чула нищо за личността й, а само за богатствата и красотата й.

— Може да се каже — отвърна Тили. — Когато й помагам с косата и дрехите вечер, не злослови и не говори за нищо друго, освен за дрехите и бижутата си. Май досега не ми е задавала въпрос за личния ми живот.

— Можеше и много по-зле да е — каза госпожа Томас. — Поне не е поредната дърта кикимора, като оная, дето се пренесе в Дауър Хаус. И поне къщата се напълни с млади хора, а не с аристократки в траур. Естбъри Хол се съживи, откакто лейди Вайълет пристигна, и всички ние трябва да сме благодарни.

 

 

От онзи момент нататък вече забравих предишната си самота. Прислужничките непрекъснато ни канеха на чай в домовете си в селото и на панаира, който се провеждаше на всеки няколко месеца на площад „Естбъри Грийн“. Винаги гледах ние да гостуваме на тях, изтъквайки, че все пак разполагах с кон и двуколка, а пътят пеша от селото през пустошта до колибата ми беше поне пет километра. Въпреки това живеех в постоянен страх, че някоя приятелка ще се появи неочаквано, докато Доналд ни гостуваше.

Из селото плъзна слух, че съм се върнала в Естбъри Хол, както и за билковите илачи, които отново започнах да използвам, за да облекча артрита на госпожа Томас, бронхита на Тили и дори подаграта на иконома. Растенията, които бях взела от кухненската градина, вирееха чудесно в моята. Доналд ми майстореше малък парник, който да ги защитава от зимните студове, а когато се разхождах по хълмовете, попадах на много местни лечебни растения, които добавях към разрастващата ми се колекция.

В летните следобеди често те качвах на двуколката и отпрашвахме към някой селски дом с болно от треска дете например. Тези хора не можеха да се обърнат към никого за здравни грижи. Докторът взимаше скъпо и повечето просто не можеха да си позволят услугите му. Аз самата не търсех заплащане; облекчението по лицето на някоя майка ми беше напълно достатъчно.

С времето установих, че традиционният ми медицински опит се допълваше отлично с познанията ми за аюрведичните билки. Успявах да преценя кога моите лекове нямаше да помогнат. И ако състоянието на пациента беше твърде сериозно за моята компетенция, го съветвах да се обърне към местната болница.

През юли, на едно кръщене в селото, срещнах тамошния доктор отново. Не го бях виждала от онзи далечен ден, когато беше закъснял за раждането на бебето на Селина.

— Позволете да ви изкажа благодарността си, госпожо Прасад — каза доктор Трефусис с лек поклон. — Облекчихте наплива от пациенти в кабинета ми и хората от селото извличат голяма полза от познанията ви. Мислила ли сте да се върнете в медицинската професия? За всички в района ще е голямо облекчение да си намерим сестра като вас.

— Замисляла съм се, но вече имам син, за когото трябва да се грижа, а подобна позиция би отнемала твърде много от времето ми — отвърнах аз. — Пък и едва ли медицинската гилдия би приела факта, че лекувам пациентите си с билки.

— Е, предполагам сте права — съгласи се доктор Трефусис. — Но ще се радвам, ако ме просветлите по тази тема. Всяко нещо, което дава на бедните безплатно облекчение, не може да не е хубаво. Затова продължавайте в същия дух.

 

 

— Божичко, толкова рядко те виждам напоследък заради всичките ти милосърдни мисии — коментира към края на август Доналд. Вайълет щеше да се върне у дома всеки момент, затова той беше „заминал за Лондон“ и ни гостуваше в колибата.

— Все с нещо трябва да се занимавам, а и обичам да помагам на хората — отвърнах аз.

— Знам — каза той, гребвайки от яхнията, която ни бях сготвила.

— Само че през зимата май няма да ти е толкова лесно да го правиш.

— Шеба е жилав кон и вече е свикнала с терена. Сигурна съм, че ще се справи, ако и тази година падне сняг.

— Май не е лоша идея да ти прекарам телефон — замисли се Доналд. — Така поне ще мога да се свързвам с теб, ако изникне нещо, а хората от селото ще използват онзи в пощата, в случай че някой пациент се нуждае от помощта ти.

— Много мило от твоя страна, Доналд, но телефоните са скъпи съоръжения и не ми се иска да пилееш повече пари по мен.

— Ани, скъпа, издръжката ти е нищожна — каза успокоително Доналд. — Виж какво, ако бяхме женени, нямаше дори да повдигнеш въпроса. А ние сме, скъпа, във всяко друго отношение, освен на хартия. Пък и това, че помагаш на местното общество е прекрасно и много се гордея с теб. Така че прокарването на телефонна линия до колибата е най-малкото, с което мога да съм ти полезен.

— Добре — съгласих се с въздишка аз. — Благодаря ти.

— Поведението ти е толкова различно от това на свидната ми съпруга — въздъхна и Доналд. — На Вайълет дори не й хрумва да помогне на друг човек, освен на себе си. Откровено казано, се ужасявам при мисълта, че се прибира от Ню Йорк. Остава ни само още една нощ заедно. Далеч не е достатъчно, нали?

— Благодарна съм и на толкова, Доналд — отвърнах аз, макар че докато изричах думите, апетитът ми изчезна.

— Сигурно няма да успея да се измъкна поне няколко дни — предупреди ме Доналд, потегляйки към имението на следващата сутрин. — Довиждане, скъпа моя. Обещай ми, че ще се грижиш за себе си и момчето ни.

— Обещавам — казах аз с насълзени очи. Макар че щях да го видя скоро, знаех, че се връща към другия си живот и вече няма да е изцяло мой.

 

 

Отново наближаваше зима и с настъпването на студовете пациентите ми изискваха все по-голямо и по-голямо внимание. Но се радвах, че има с какво да се занимавам. Виждах Доналд много по-рядко, откакто Вайълет се беше върнала у дома. Щеше да изглежда странно, ако отсъстваше от Естбъри Хол твърде често, при положение че бяха прекарали цели шест месеца разделени. Наминаваше при всяка отдала му се възможност, понякога на път към Лондон за поредното парти.

— Повечето й приятели са такива арогантни досадници, че едвам ги търпя. При все това — каза той с въздишка, — трябва да изпълнявам дълга си.

Една вечер в средата на декември Доналд пристигна неочаквано в колибата. Лицето му беше бледо, изпито, а очите му — пълни със страх.

— Какво има? — попитах го, усещайки мигновено, че нещо не е наред.

— Нося ти новина — отвърна той, стоварвайки се тежко в стола до кухненската маса.

— Лоша новина? — попитах аз, докато слагах чайника на печката.

— Едва ли някой друг би я възприел като такава, но се опасявам, че на теб няма да ти хареса, Ани. Затова исках да ти я съобщя, преди някой друг да го е сторил. Знаеш как е тук, клюките, особено от подобно естество, се разпространяват като горски пожар. Несъмнено повечето прислужници вече са осведомени.

— Кажи ми тогава — примолих му се аз, макар че дори не смеех да си помисля какво има да ми казва.

Доналд си пое дълбока глътка въздух, после заби поглед в краката си, неспособен да ме погледне в очите.

— Вайълет… е бременна.

— Разбирам. — Чак тогава осъзнах защо смяташе, че аз ще съм единственият човек, който не би възприел новината като хубава.

— Ани, кажи ми честно, неприятно ли ти е?

Естествено, че ми беше неприятно! Не заради нероденото дете, а заради интимността, която го бе създала. Изтръпнах при мисълта. Но все пак исках да запазя достойнството си пред Доналд. Още преди да се съглася на този живот, бях знаела какво предполага.

— Съвсем естествено е със съпругата ти да създадете семейство. И наследник на имението — добавих аз, мъчейки се да не допускам горчивината, която изпитвах в гласа си. — А и не съм в позиция да възразявам.

— Разбира се, че си — отвърна Доналд с внезапна ярост. — Ако аз бях на твое място и ти ми съобщаваше подобна новина, едва ли щях да я преглътна така лесно.

— Нямам друг избор, затова ще я преглътна — заявих категорично аз.

— Но нека те уверя, Ани, че това дете е рожба на съпружеския ми дълг, не на удоволствие.

Искаше ми се да му повярвам и всъщност не се съмнявах, че ми казва истината, но мисълта все пак прогаряше душата ми.

— А най-лошото е, че бременността вече се отразява зле на Вайълет. Отложила е всичките си ангажименти за идните седмици, защото твърди, че й е много зле и прекарва по-голямата част от времето на легло. За жалост, от това следва, че поне в близко бъдеще няма да е заета както обикновено. Ще трябва да прекарвам много повече време с нея. Толкова съжалявам, Ани.

— Сигурна съм, че ще намерим начин да сме заедно. Досега успявахме.

— Да, но просто все повече и повече усещам колко лъжовен е животът ми в имението с Вайълет — каза тъжно той.

— Е, няма какво да се направи по въпроса, затова ще трябва просто да свикнем с мисълта. — Знаех, че му отговарям твърде лаконично, но още се борех с новината. Точно в онзи момент нямах сили да му съчувствам.

— Да. — Той впи гузен, разбиращ поглед в мен. — Прости ми, скъпа, точно днес трябваше да съм до теб и да те утешавам. За жалост обаче трябва да вървя. Доктор Трефусис ще дойде да прегледа Вайълет. — Доналд стана и ме целуна по главата. — Ще дойда при първа възможност.