Лусинда Райли
Среднощна роза (41)

39

— Май съм си върнал някогашната съпруга — отбеляза Доналд няколко дни по-късно, когато се появи в колибата на поредната мисия от Вайълет с огромен букет цветя, шоколадови бонбони и шампанско. — Имаш си нова почитателка — усмихна се широко той. — Никога не би ми хрумнало, че един ден ще ти нося подаръци от жена ми. Животът може да е толкова ироничен.

— Да, вярно е — отвърнах аз, мъчейки се да изтръгна кутията с шоколадови бонбони от детските ръчички.

— Великолепна си — каза Доналд и ме прегърна. — Не бих казал, че методите ти са традиционни, но вече ги благославям.

— Е, в Индия се считат за традиционни — поправих го аз.

— При всички случаи си изключително веща, ала се боя, че намесата ти си има и своята негативна страна — коментира Доналд. — Съживената Вайълет търчи насам-натам като луда и кани купища гости в дома ни. Очевидно иска да си навакса. А знаеш колко ненавиждам компанията й. Хубавото обаче е — той ме придърпа върху коленете си, — че ми изникна причина да те посетя днес.

Целуна ме, а аз увих ръце около врата му.

— Да, това наистина е прекрасно. Но и жена ти ме попита дали може да ме навести, за да се запознае с Мох.

— Сериозно? — свъси вежди Доналд. — Ти какво й каза?

— Казах й първо да ми се обади по телефона, защото често излизам, но така или иначе не мога да я спра.

— Не. Е, това ще усложни положението. Не ми се иска Вайълет да научава къде живееш.

— Да не мислиш, че на мен ми се иска? Но нима можех да направя нещо по въпроса?

— Едва ли. И все пак не е зле да махнеш онази снимка на трима ни от нощната масичка. Така де, вероятно ще й се стори леко странно — опита да внесе малко хумор той.

— Моля те, не се шегувай с това. Мисълта за Вайълет гризе съвестта ми още от самото начало, а сега трябва да се преструвам, че съм й приятелка. — Изтръпнах внезапно. — Не се чувствам много удобно в тази ситуация. Отгоре на всичко я харесвам, Доналд. Толкова е мила и макар да има купища пари, ми се струва страшно уязвима.

— Знам, Ани. Е, да се надяваме, че увлечението й по теб ще е временно. Тъй като само ти успя да й помогнеш, в момента се е вкопчила в мисълта за теб. Смята те за същински експерт в сферата на бременността — усмихна се широко той. — Май самочувствието на доктор Трефусис е малко понатъртено.

— В интерес на истината по-рано днес получих обаждане от него. Ще ме посети утре — съобщих му аз. — Каза, че искал да разгледа билковата ми градина и да му обясня какво слагам в лековете си.

— Сериозно? Изненадан съм. Винаги съм го смятал за леко старомоден и тесногръд.

— Е, вероятно е по-отворен към нови идеи, отколкото си предполагал.

— Наистина се питам дали не е редно да взимаш пари за услугите, които подсигуряваш на хората — отбеляза Доналд. — Не бих искал да се възползват от теб.

— Като порасне Мох, навярно ще се замисля по-сериозно върху бъдещето и отново ще се захвана с медицинската професия. Засега съм доволна от положението ни.

— Само не се преуморявай, чу ли, скъпа? — помоли ме той, галейки бузата ми. — И не позволявай на съпругата ми да те изнудва. Може да е много настоятелна.

 

 

На следващия ден доктор Трефусис дойде в колибата ми. Заведох го в малкия парник и той се разходи сред рафтовете, отрупани с всевъзможни растителни видове, разпитвайки ме за различните билки.

— Нещата не опират само до самите лекове — обясних му аз. — Важно е да се опознае пациента и да се прецени каква е дошата му: пита, вата или кафа. Можеш да я определиш, като вземеш под внимание физиката и цвета на кожата му и като му зададеш няколко елементарни въпроса, за да си направиш заключение за емоционалното състояние и темперамента му. Чак тогава можеш да приготвиш правилното лекарство за пациента си. Лековете, които използвам, присъстват в индийската култура от хилядолетия. Освен свежи растения, използвам и сушени листа, които смилам на прах и съхранявам в бурканчета. Корените пък имат най-силни лековити свойства.

— Изумително, направо изумително — пророни докторът. — Е, какъв тип човек е лейди Естбъри?

— Тя е вата, докторе, тоест има тънки кости, няма много подкожни мазнини и студът й се отразява много зле. Освен това храносмилателната й система е нестабилна и лесно се разстройва, което е и причината за тежкото й сутрешно гадене.

— Разбирам. Позволяваш ли да взема малко разсад от билките ти? Много ще съм ти благодарен, ако ме научиш как да забърквам някои от основните лекове. Нещо за гръдни проблеми например?

— Да, вземете колкото разсад искате. А сега извинявайте, но трябва да се погрижа за сина ми.

— Разбира се — отвърна доктор Трефусис. — Ще взема разсада и ще те потърся вътре.

Разбрахме се, че ще намине някой ден от идната седмица, за да му покажа най-важните рецепти. Но никога повече не престъпи прага ми.

 

 

Вместо него ме навести Вайълет, която остана впечатлена от уюта в дома ми и с жив възторг ме увери колко типично английска била атмосферата му. Като те видя за пръв път, стиснах зъби в очакване да коментира сините ти очи и да разкрие измамата ни. За щастие обаче, не чух нищо по въпроса.

— О, какъв красавец само! Одрал ти е кожата, Ани!

Ти веднага се привърза към Вайълет, навярно заради всички играчки и вкуснотии, с които те отрупваше при всяко свое посещение.

— Моля ви — казах й един следобед, когато шофьорът й извади от багажника на колата чисто ново червено велосипедче на три колела, с което ти веднага се впусна в бесни обиколки из двора, — много го глезите.

— Глупости! Мен ако питаш, децата заслужават глезене — отвърна Вайълет. — Освен това, Ани, знам, че изпълняваш услугите си безвъзмездно и нямаш големи приходи, така че ми позволи да направя поне това.

През следващите няколко седмици с Вайълет прекарвахме доста от студените февруарски следобеди пред камината, хапвайки вкусните питки с масло, които често ни носеше.

— Не мога да се появя в Лондон толкова дебела, а ми е безкрайно скучно в онази къща само с прислужниците и Дони — оплакваше се тя. — Радвам се, че мога да гостувам поне на теб.

Въпреки че вечно бях под напрежение и нащрек, слушах с увлечение историите на Вайълет за богаташкия й живот в Америка. Тя също проявяваше интерес да чуе за детството ми в Индия. И откровено казано, добронамерената й, благородна природа започваше да ме привлича; наивната й увереност, че рано или късно всичко в живота се нареждаше стопляше сърцето ми към нея все повече и повече. Вече с нетърпение очаквах срещите ни, тъй като енергичността й озаряваше дългите зимни дни. Бих си позволила да кажа дори, че станахме нещо като приятелки.

Не долавях нито капка снизходителност в отношението й към мен — всъщност често повтаряше, че кръвната ми връзка с индийско кралско семейство я карала да се чувства недостойна за компанията ми.

— И аз като много други американски младежи дължа всичко на успешния бизнес на родителите ми. В моята родина парите ти подсигуряват благородническа титла, не произходът. Естествено — добави дяволито, — ужасната майка на Дони не пропуска повод да ми го натякне. Срещала ли си я?

— Да, живееше в имението, докато работех там по време на училищните ваканции — отвърнах аз.

— Знам, че не одобрява никое от действията ми. — Вайълет отхапа умислено от питката си. — Въпреки това — усмихна ми се многозначително тя — като че ли не възразяваше, докато влагах парите си в реставрирането на семейната й съборетина. Много се радвам, че Дони я изпрати в Дауър Хаус след сватбата ни. Едва ли щях да понеса живота под един покрив с тази жена.

— Има доста труден характер — съгласих се аз, подбирайки внимателно думите си.

— Най-спокойно бих я нарекла дърта вещица! — изкиска се на собствената си грубост Вайълет.

— Това важи за повечето свекърви. Просто е реликва от отминала епоха и не й е лесно да се приспособи към настоящата.

— О, Ани, толкова си добричка. Не казваш лоша дума за никого, а толкова си страдала. Прислужниците говорят за теб като за светица. Дано се науча от теб как да стана по-добър човек.

Вдигнах очи към Вайълет и видях, че говори искрено. В този момент усетих двойствеността на живота си по-остро от всякога преди.

Настъпи март, а с него изчезна зимният скреж и хълмовете се покриха с жълт прещип, ширнал се като златен килим пред колибата ни. Доналд често минаваше по заръка на Вайълет и се оплакваше, не съвсем на шега, че жена му ме вижда по-често от него самия. Освен това ми правеше впечатление, че започнеше ли да говори негативно за нея, инстинктивно се впусках в нейна защита. Всъщност до април вече имах чувството, че харесвам съпругата му повече, отколкото той я харесваше.

По времето, когато Вайълет ми беше непозната, просто жена, която възприемах единствено през очите на Доналд, като че ли се справях по-добре със ситуацията. Но докато симпатиите ми към нея растяха, започвах да се питам колко ли още време щеше да оцелее вечният дяволски триъгълник, в който се преплитаха съдбите ни.

Една сутрин получих писмо от Индира, препратено ми от Селина.

Дворец на Патна

Патна

Индия

29 март 1922 г.

 

Ани, моя скъпа, стара приятелко,

Как си? КЪДЕ си? Радвам се да чуя, че поне вече не си в неизвестност, както мислеше Селина, когато се видяхме във Франция. Защо не ми пишеш???

Моля те, пиши ми скоро и ми разкажи всичко.

Що се отнася до мен, Варун е в Европа, а аз живея в зенаната с противната Съпруга номер едно. Скъпа ми Ани, умолявам те да си направиш едно пътешествие дотук, за да видиш мен и красивото ми бебче. Момче е и го кръстихме Кунуар. Много се радвам, защото Съпруга номер едно е родила на Варун само две момичета, от което следва, че скъпоценният ни син ще е принцът наследник, когато Варун стане махараджа след смъртта на баща си. Той ми обеща, че ще дойде да ме вземе през юни, когато бебето е достатъчно голямо да пътува, и ще си вземем къща в Южна Франция. Дали ще можеш да ни погостуваш там?

Много ми липсваш, мила Ани. Моля те, пиши скоро.

Инди ххх

Откровено казано, не й бях писала, защото не знаех колко можех да й споделя. Двамата със съпруга й се движеха в същите обществени кръгове като семейство Естбъри, а в природата й просто не беше заложено да е дискретна.

Докато й пишех лаконично писмо, в което споменавах възможно най-малко за себе си и начина ми на живот и разпитвах за нейния, ме потисна прозрението, че не можех да съм пряма дори с най-старата си приятелка. В момента цялото ми съществувание представляваше мрежа от лъжи; дълбоката му греховност натежаваше все повече над мен като черен облак. Както и да го погледнех, осъзнавах, че измамата ни, побрала в себе си потенциала да смачка душата на друго човешко същество, изсмукваше всичката естествена добрина от любовта, която я бе породила.

Всеки път, когато някой ми благодареше за помощта и прославяше великодушието ми, усещах как чувството за вина дълбае все по-надълбоко и по-надълбоко в душата ми. Вече не бях човекът, за когото ме имаха — не бях клетата вдовица, посветила времето и уменията си в служба на обществото, спечелила сърцата и доверието на всички. Бях държанка, тайна метреса, родила на любовника си незаконно дете и продължила да се вижда с него дори под носа на съпругата му. Същата съпруга, която ме имаше за своя приятелка…

 

 

— Какво има, Ани? — попита ме Доналд един слънчев пролетен следобед. Вайълет спеше в имението и той се беше възползвал от шанса да ни посети тайно. — Усещам, че нещо те терзае.

— Да, така е. Мразя се! — С тези думи избухнах в сълзи.

Доналд веднага ме взе в прегръдките си.

— Ани, моля те, сигурен съм, че щом бебето се роди, Вайълет ще се върне към предишния си живот и ще си намира много други забавления. Несъмнено ще реши да замине за Ню Йорк, за да покаже бебето на роднините си, а и да не забравяме колко обича да прекарва зимата в Лондон. Не ми се иска да го казвам, но почти със сигурност ще забрави за теб.

Успокоителните му думи падаха върху ушите ми като безсилни капки дъжд върху пресъхнала земя, неспособни да достигнат онази дълбока част в душата ми, която толкова се нуждаеше от спасение. Изпратих го, без да знам как да му обясня колко неуместен беше прагматичният му подход — говореше ми как Вайълет щеше да напусне физически живота ми, но дори не засягаше темата за сложните, болезнени емоции в сърцето ми.

Същата нощ, след като те сложих в леглото, за пръв път се замислих да напусна Девън. Вероятно щеше да е най-добре, ако просто се преселехме. Така щях да живея като човека, който наистина бях, и да се радвам на чиста съвест. Изкачвайки стълбите към спалнята ми, се чудех коя ли съдба би била по-тежка, но не можех да отрека, че измамата разяждаше вътрешността ми.

По-късно, докато будувах в леглото, си спомних молбата на Вайълет: да присъствам на раждането й. „Зълва ми Селина каза, че си се справила прекрасно по време на нейното раждане“, беше ми споменала. Поне това можех да направя за нея. Но знаех, че трябва да взема окончателно решение след появата на детето.

И сякаш положението не беше достатъчно тежко, песента в главата ми се засилваше с всеки изминал ден, предупреждавайки ме за наближаваща опасност и смърт. Надявах се да е просто отражение на собственото ми отчаяние и се опитвах да не й обръщам внимание.

 

 

Последните няколко седмици от бременността на Вайълет съвпаднаха с жарките юлски горещини и приятелката ми ме молеше да я посещавам почти всеки ден. Обикновено седяхме в прохладната оранжерия, на чийто таван бяха монтирани електрически вентилатори.

— Божичко — възкликна един ден, свеждайки поглед към тялото си, — станала съм с размерите на къща. Ужасно трудно ми е да спя, особено в тези жеги.

— Не остана много — успокоих я аз.

— Дали? Имам чувството, че ще съм бременна цял живот. След това ще трябва да ми помогнеш да си върна предишната фигура. Не знам дали някога ще успея да вляза в старите си рокли — оплака се тя.

— Разбира се. Най-добре и за фигурата ти, и за бебето ще е да го кърмиш. Би ли го правила?

— Господи! — погнуси се Вайълет. — Така правят само африканските племена. — Тя изтръпна видимо.

— Аз кърмих Мох — подхвърлих незасегнато и тя се изчерви.

— Ани, не исках да те обидя. Но ти все пак идваш от различна култура, а аз…

— Няма нищо, Вайълет — потупах я по коляното аз, — разбирам.

 

 

Няколко дни по-късно ми направи впечатление, че глезените й са подути, а и напоследък се оплакваше от главоболие. Посъветвах я да си почива с вдигнати крака, за да облекчи подуването.

— Лейди Вайълет се чувства много зле — произнесе се доктор Трефусис при едно от посещенията си, докато аз чаках във всекидневната по настояване на Вайълет. — Винаги съм смятал, че августовските бебета са най-тежки за майките, макар че в твоята родина сигурно е такава жега през цялата година.

Не обърнах внимание на коментара му.

— Оплаква се от главоболие през последните няколко дни. Това притеснява ли ви, докторе?

— Не особено — отвърна той, прибирайки стетоскопа в чантата си. — Напипах бебето и прослушах сърдечния му ритъм, който е силен и равномерен. Остават й още три седмици до раждане. Да се надяваме, че бебето няма да отложи появата си на бял свят. Дали не би могла да й дадеш някоя от твоите отвари, за да ускориш процеса? — предложи той.

— На този етап не бих искала да се бъркам в работата на природата. Бебетата се раждат, когато са готови — отвърнах категорично аз.

— Нали уж използваш само природни средства? — натърти доктор Трефусис. — Както и да е, ще намина пак утре сутринта.

— Разбира се.

Той ми се усмихна и си тръгна. Като влязох в спалнята, Вайълет протегна ръка към мен.

— Ани, главата ме боли ужасно и ми се гади. Можеш ли да ми дадеш нещо?

Направи ми впечатление колко бледа е кожата й. В този момент песента започна с пълна сила в ушите ми. Аз я прогоних и се направих, че не съм я чула.

— Ще измисля нещо, а през това време ще помоля прислужничката да ти донесе студени кърпи. Моля те, опитай да си починеш, може да ти поолекне.

— Ще поостанеш ли малко с мен? Чувствам се ужасно, Ани.

— Разбира се, ще остана тук, докато заспиш.

Когато Вайълет се потопи в неспокоен сън, измъкнах ръката си от нейната и тръгнах надолу по стълбището. Доналд ме чакаше в дъното му.

— Как е тя?

— Днес не се чувства добре — обясних му. — В момента спи. Ще отида до вкъщи да й донеса нещо за гаденето.

— Докторът твърди, че няма за какво да се притесняваме. Ти притесняваш ли се, Ани?

Доналд вече ми помагаше да се кача в двуколката, а аз реших да не му казвам, че и преди съм виждала подобни симптоми и не вещаят добро.

След като набрах малко прясна мента и забърках лекарство от канела, кориандър и семена на копър за подутите глезени на Вайълет, отскочих до къщата на Тили в селото, за да я помоля да те погледа още малко и дори й занесох една смяна дрехи за теб, в случай че се забавех.

— Зле ли й е на лейди Вайълет? — попита ме Тили.

— Днес не се чувства особено добре.

— Винаги е била крехка — коментира тя. — Остани при нея колкото време трябва, Ани. Нищо не ми пречи да приспя Мох в леглото на Мейбъл.

— Благодаря ти.

Като се върнах, Вайълет изглеждаше още по-зле и твърдеше, че главоболът и гаденето са станали непоносими.

— Моля те, изпий това — подканих я аз, докато изливах ментовия чай в гърлото й. Поставих лавандулова кърпичка на челото й и премерих температурата й, която се оказа нормална; накрая засякох и пулса й — направо препускаше. Ако не се успокоеше през следващия час, щях да помоля прислужничката да извика доктор Трефусис. За щастие, след известно време пулсът й се укроти и успя да поспи спокойно два-три часа. Докато спеше, на вратата се почука и Доналд надникна в стаята.

— Как е?

— Спи. Ще видим как е, като се събуди.

— Да, разбира се. — Той ми се усмихна с такава благодарност, че очите ми се насълзиха. Не можех да си представя какво ли му е да гледа съпругата и любовницата си на едно място.

— Моля те, извикай ме, ако на някоя от двете ви й потрябва нещо.

— Добре, благодаря.

Вайълет се събуди малко преди полунощ и забелязах, че цветът на кожата й се е променил. Стисна внезапно корема си и нададе вик на агония.

Веднага отгърнах завивките й и я накарах да ми посочи къде точно изпитва болка.

— Чувството е сякаш… сякаш някой стяга колан през корема ми и… — Не можа да продължи изречението си, прекъсната от поредния спазъм.

— Вайълет, мисля, че раждаш!

— Главата ми… главата ми — простена тя.

— Още ли те боли? — попитах, слагайки ръка на челото й. Кожата й гореше.

— Ужасно, направо… — Острите контракции отнеха думите й.

— Няма от какво да се плашиш — уверих я категорично и позвъних на прислужничката. — Сега остава само да следваш сигналите на тялото си. То знае отлично какво трябва да се направи, затова се вслушай в него.

— Толкова се радвам… че си тук…

— Ще извикам доктор Трефусис. Ще го уведомя, че раждането е започнало, за да дойде веднага.

— Не ме оставяй! — извика тя, протягайки ръка да хване моята.

— Вайълет, ще се върна само след минутка, обещавам — уверих я аз, изтръгнах ръката си от нейната и полетях надолу по притъмнялото стълбище, за да намеря някой, който да извика доктора. Песента ехтеше в главата ми и състоянието на Вайълет наистина ме притесняваше. И то много.

На долния етаж нямаше жива душа, затова претичах през апартамента на Вайълет и почуках силно на вратата на Доналд.

— Ани, какво има? — появи се той по пижама.

— Вайълет ражда и искам да се обадиш на доктор Трефусис незабавно. Има висока температура и твърди, че главата продължава да я боли. Мисля, че трябва да я откараме в болница възможно най-скоро. Нещо не е наред — добавих аз. — Позвъних на прислужничката й, но нея я няма. Отиди да я събудиш и й поръчай да ми донесе преварена вода, изстудени парчета плат и чисти кърпи, докато чакаме доктор Трефусис.

— Разбира се, но докторът все още няма телефон, затова ще изпратя някой от конярите да го извика.

Кимнах и се върнах в стаята на Вайълет.

В мое отсъствие приятелката ми беше повърнала върху завивките си и стенеше плашещо. Бебето излизаше твърде бързо, а песента продължаваше да кънти в ушите ми.

Махнах мръсните завивки от леглото и я надигнах в по-удобна поза, шепнейки й утешителни думи.

— Ариан, намери лорд Естбъри и му кажи да дойде незабавно — наредих й, уплашена от високата температура на Вайълет. И инстинктът, и медицинският ми опит крещяха, че е в опасност.

Доналд се появи на мига.

— Божичко! — пророни, шокиран от вида на жена си.

— Ако доктор Трефусис не дойде до половин час, трябва да я закараш до болницата с твоята кола. Не можем да чакаме повече.

— Ще отида да я докарам до входа за всеки случай — подчини се той и изхвърча от стаята.

Двайсет минути по-късно наредих на Ариан да събуди госпожа Томас и да я накара да приготви вода със захар, отчасти защото ми омръзна да наднича иззад рамото ми, ужасена и любопитна в същото време.

Най-внезапно Вайълет се укроти в леглото, отвори широко очи и ги впери в мен.

— Нещо се е объркало, нали?

— Напротив, всичко си е наред, просто бебето иска да се появи на нашия свят по-бързо от нормалното, затова трябва да си много смела и да й помагаш.

— Момиченце ли е? — усмихна се ненадейно Вайълет.

Бях го казала напълно инстинктивно, но въпреки това кимнах с пълна увереност. И знаех колко е важно да й го съобщя.

— Да, Вайълет, така мисля.

Тя затвори очи и ту губеше съзнание, ту се свестяваше, докато доктор Трефусис не се появи. След още двайсет минути момиченцето на Вайълет и Доналд дойде на бял свят. Струваше ми се много дребничка и се чудех дали ще оцелее. Но точно в онзи момент вниманието ни беше съсредоточено върху майка й. Тялото й бълваше кръв и колкото и да се мъчихме с доктор Трефусис през следващите два часа, кървенето не отслабваше.

— Божичко — пророни Доналд, милвайки косата на неподвижната си съпруга. — Нищо ли не можем да направим за нея? Не трябва ли поне да я откараме в болницата?

— Лорд Естбъри — подхвана доктор Трефусис, — жена ви е твърде слаба, за да я местим.

— Не можем просто да бездействаме и да я гледаме как кърви до смърт, за бога!

Доктор Трефусис ми отпрати отчаян поглед и поклати леко глава.

— Много съжалявам, лорд Естбъри, но просто няма как да я спасим. Мисля, че е най-добре да се сбогувате с нея.

Тогава Доналд отпусна глава върху гърдите на Вайълет и зарида.

Съзнавайки, че би било странно да го утешавам, се пресегнах в детското кошче и взех малкото бебенце, което почти бяхме забравили в опитите да спасим живота на майка му.

— Ще нахраня малката и ще я измия — прошепнах му.

Той кимна леко, а аз излязох от стаята.

В шест часа сутринта доктор Трефусис обяви лейди Вайълет Естбъри за мъртва. Така и не успя да види дъщеря си.