Лусинда Райли
Среднощна роза (46)

44

Джим Фентън караше колело през пущинака и се наслаждаваше на топлото обедно слънце, напекло гърба му. В такива дни имаше чувството, че пощенската професия е най-хубавата в света, но през зимата, когато паднеше сняг, далеч не разсъждаваше така. Най-много обичаше да носи пощата на госпожица Ани, която често го посрещаше с чай на входната врата и разменяше по някоя и друга дума с него. Джим рядко се възползваше от хорското гостоприемство, но нейната колиба беше доста уединена и нямаше кой да го види, че разпуска за петнайсетина минути.

Пък и му беше жал за нея — живееше сред пустошта само с момченцето си за компания. Тили често повтаряше, че Ани трябвало да се пренесе в селото, за да е сред хората, но на нея като че ли си й харесваше в колибата.

Иззад гърба му долетя нетипичното за района бръмчене на автомобилен двигател и Джим погледна назад по черния път. Рядко срещаше коли в пущинака, а като го подмина, видя, че тази е полицейска. Стана му чудно накъде ли се е запътила. В областта имаше само една къща и тя беше на госпожица Ани. И наистина, като пристигна след няколко минути, колата беше паркирана пред дома й.

В следващия момент дочу крещене откъм вътрешността на колибата. Тъкмо облягаше колелото си на оградата, когато входната врата се отвори и за негова огромна изненада двама мъже извлякоха грубо госпожица Ани през прага.

— Не мога да оставя детето си! Моля ви, позволете ми да го взема с мен! Ще е толкова уплашен. Не мога да го оставя тук самичък, моля ви… — крещеше истерично Ани, докато полицаите я тикаха в колата.

Джим, който инстинктивно се беше скрил зад високата ограда, чу ръмженето на двигателя и полицейският автомобил отпраши обратно към селото. Нямаше представа на какво беше станал свидетел току-що, но го интересуваше само, че малкият Мох е сам в колибата.

Надникна иззад оградата и видя, че колата изчезва зад хоризонта в облак от прахоляк. Затова хукна към задната врата на колибата и я отвори. Видя кипяща тенджера на печката и кошница с мокро пране върху кухненската маса. Каквото и да се бе случило пред очите му, госпожица Ани определено не беше очаквала да напусне дома си така внезапно. Джим махна тенджерата от печката и изключи котлона, после мина през кухненската врата и тръгна по тесния коридор към всекидневната, за да потърси Мох. Не го намери там, затова изкачи стълбището и надникна в една от малките стаички. Мох спеше спокойно в креватчето, необезпокоен от врявата, която се беше развихрила долу.

Джим реши, че е най-разумно да използва телефона на госпожица Ани, за да се обади на Дорийн в телефонната станция на пощата; щеше да я помоли да изтича до тях и да помоли Тили да му звънне в колибата. Тя щеше да му даде правилния съвет. Колкото и да не му се искаше да оставя горкото детенце само, Джим тръгна надолу по стълбището към масичката в антрето, където госпожица Ани държеше телефона си. Беше извървял едва половината път, когато чу бръмченето на друга кола пред колибата. Тъй като не виждаше чия е, а и никой не биваше да го намира там в отсъствието на госпожица Ани, Джим се обърна, изкачи стълбите отново и хукна към спалнята в предната част на къщата, за да види кой е посетителят.

Сърцето му прескочи: от колата излизаше лейди Мод Естбъри, придружена от доктор Трефусис. Лейди Мод тръгна с маршова стъпка по градинската пътечка към входната врата и Джим, уплашен, че може да го намерят, клекна на земята и пропълзя под голямото месингово легло. Входната врата се отвори и затвори и от долния етаж се чуха тихи гласове.

— Детето сигурно спи горе. Ще отидеш ли да го вземеш?

Джим чу тежките стъпки на доктора по стълбите и притаи дъх, когато вратата на стаята, в която се криеше, бе отворена със замах. Чифт големи лъскави черни обувки спряха на около метър от него, после отново излязоха на коридора.

— Тук е, лейди Естбъри. Да му взема ли някои неща? Ще му трябват чисти дрехи и пелени за пътуването — провикна се докторът от спалнята.

— Вземи каквото е необходимо, но побързай — отвърна сприхаво лейди Мод от дъното на стълбището.

Джим чу доктора да се движи насам-натам из съседната стая, а после и гръмкия плач на Мох, преди стъпките да се отдалечат по стълбището.

— Тихо, малкият — опита докторът да успокои Мох, който с право се оплакваше, задето някакъв непознат го беше събудил така рязко. — Трябва да му взема няколко шишета, лейди Естбъри. Сигурно са в кухнята.

— Щом се налага. Не че има опасност да умре от глад, докато стигне до Лондон — отвърна лейди Мод. — Побързай, ако обичаш!

Сърцето на Джим препускаше бясно в гърдите му. Вероятно отвеждат детето в Лондон при госпожица Ани, мислеше си той. Научен от малък винаги да приема решенията на по-горните съсловия, Джим остана в скривалището си и продължи да слуша.

— Готов ли си най-сетне? — попита след няколко минути Мод.

— Да, лейди Естбъри.

— Хубаво. Сега ще ме оставиш в Дауър Хаус и ще тръгнеш към Лондон с детето.

— Да, милейди. Учреждението се ползва с добра репутация и там полагат добри грижи за децата.

— Важното е да им кажеш, че родителите му са го изоставили и нямаш представа нито кои са, нито откъде са.

— Разбира се, милейди — отвърна докторът, после входната врата се отвори и затвори.

Джим отпусна въздуха, който несъзнателно бе задържал в гърдите си, за да хване всяка дума от разговора между лейди Естбъри и доктора.

Чу двигателя на колата и измъченото скрибуцане на гумите върху грубата трева пред къщата.

Чак тогава се престраши да изпълзи изпод леглото и да надникне плахо през прозореца, откъдето видя един ездач да се приближава към колибата.

Тъй като прозорецът беше открехнат, Джим, скрил лицето си наполовина зад пердето, чуваше всичко.

Ездачът, който скочи от гърба на коня, беше лорд Естбъри. Когато шофьорът понечи да подкара колата, той изскочи пред нея.

— Къде е Ани, майко? — попита той, отваряйки пасажерската врата. — И къде ще водиш Мох? Какво се случва тук, по дяволите?

Доналд бръкна в колата, взе Мох от скута на майка си и го притисна до гърдите си. Малкият вече крещеше истерично, но като видя в чии прегръдки се бе озовал, на лицето му изплува усмивка.

— Господин Дон! — възкликна щастливо.

— Да, Мох, аз съм, господин Дон. Тук съм, миличък, и ще се погрижа за теб, веднага щом разбера какво, за бога, се случва!

Лейди Мод излезе от колата и Доналд обърна лице към нея.

— Току-що видях Ани в полицейска кола. Плачеше неудържимо и като ме видя, извика името на Мох. Къде си намислила да водиш сина ми?

— Доналд, чух какво е станало с госпожица Чаван, затова с доктор Трефусис дойдохме да вземем детето, за да се погрижим за него, докато положението й се изясни.

— Наистина ли, майко? Е, в такъв случай Мох ще се прибере в имението на коня на татко си, нали така, мъниче? — Доналд яхна кобилата с Мох в ръце.

— Умът ли си загуби? — запищя внезапно Мод. — Не можеш да отведеш това… копеле в Естбъри Хол. За бога, Доналд, осъзнай се! Жена ти почина съвсем скоро, а любовницата ти е арестувана за убийството й. Не проумяваш ли в какво си се забъркал? Всяка следа от връзката ти с онази индийка и… това — тя посочи внука си — трябва да бъде заличена. Ако се разчуе, ще бъдеш опозорен! И името Естбъри ще бъде потъпкано в калта.

Доналд се взираше недоумяващо в нея.

— Ани е арестувана за убийството на Вайълет? Но как? Защо? Това е пълен абсурд… лудост!

— Доналд, поне веднъж в живота си забрави похотта, погледни нещата в истинската им светлина. Доктор Трефусис е намерил някои опасни видове билки в парника й. Имал е своите подозрения, затова е съобщил в полицията и впоследствие са я обвинили в убийство. За жалост, Доналд, нещата вече не са в мои ръце.

— Не, не са, но съм сигурен, че всичко е започнало именно оттам, майко — заяви той с глас, вледенен от омраза. — Така че преди да опитам да освободя майката на детето ми от затвора, кажи, майко, къде точно мислеше да го отведеш? Може би ти е хрумнало да се отървеш от него напълно? Наистина не бих се изненадал.

— Не ставай глупав! Доктор Трефусис ми каза за едно много добро сиропиталище в Лондон, където приемат такива деца.

— „Такива деца“? Господи, майко! — избухна Доналд, вперил гневен поглед в майка си. — Май наистина си се побъркала. Но поне пристигам навреме. А сега, ако нямаш нищо против, ще отведа детето си в Естбъри Хол.

— Не! — изкрещя Мод, когато Доналд потупа хълбоците на Глори с пети. — Не мога да ти го позволя. — И тя се изпречи пред животното. — Дай ми детето!

— Майко, съветвам те да се отместиш от пътя ми, защото в противен случай просто ще те прегазя, и то заслужено!

Джим, приклекнал до прозореца, наблюдаваше сблъсъка между майка и син с изумление и ужас.

— Докторе, запречете му пътя с колата — нареди Мод.

— За последен път ти казвам, махни се!

Кобилата пристъпваше нервно от крак на крак, възпряна от жената пред себе си. Доналд опита да я насочи надясно, но в този момент доктор Трефусис го пресрещна с колата. Животното изцвили ужасено и се вдигна на задни крака, хвърляйки господаря си на земята.

Тъй като държеше Мох в обятията си, Доналд не можа да облекчи удара с ръце и главата му се блъсна с жесток звук в една щръкнала над земята назъбена скала. После остана неподвижен с главицата на Мох върху рамото му.

Доктор Трефусис изскочи от колата и веднага им се притече на помощ, докато Мод ги гледаше вцепенена.

— Лейди Естбъри, почти не отчитам пулс. Явно лорд Естбъри си е ударил главата, като е паднал. От ухото му тече кръв. Трябва да го качим в колата и възможно най-скоро да го откараме в болница.

— Ами детето? — попита Мод. — Живо ли е?

Сякаш за да й демонстрира, Мох се размърда внезапно и проплака жално.

— И него трябва да заведем в болницата. Може да има вътрешни наранявания.

— Не говори глупости, човече! Това дете изобщо не трябваше да се ражда, а сега ти ще го водиш в Лондон, какъвто беше планът.

— Милейди, умолявам ви, нека не губим време. Трябва моментално да закараме лорд Естбъри в болницата! — настоя доктор Трефусис.

— Ще правиш каквото аз ти кажа. Вземи детето и да тръгваме.

— Не разбирам… — Джим виждаше агонията по лицето на доктора. — Искате да оставите сина си тук? Лейди Естбъри, може да умре без нужните медицински грижи.

— Хайде, докторе! Взимай детето.

Доктор Трефусис вдигна неохотно разплакания, уплашен Мох и го остави на задната седалка в колата, докато лейди Мод се качваше на предната. После колата изхвърча по пътя.

Джим, вцепенен от ужас до прозореца, не можеше да откъсне поглед от неподвижното тяло на Доналд. Конят стърчеше над него като страж.

— Божичко — пророни накрая Джим и се обърна бавно на вкочанени от шока крака.

В този момент видя снимката на Мох, Ани и Доналд върху нощното шкафче. Ако му беше нужно друго доказателство за онова, което току-що бе научил, то стоеше пред него. Грабна снимката и хукна надолу по стълбището, за да помогне на Доналд.

— Лорд Естбъри, лорд Естбъри, чувате ли ме? — попита отчаяно Джим и клекна до него, хулейки се, задето не знаеше как се оказва първа медицинска помощ. Доналд се размърда внезапно и вдигна клепачи. — Точно така, лорд Естбъри, стойте буден, докато дойде помощ. За бога, сър, само стойте буден! — примоли му се той.

Доналд впери поглед в Джим. Неочаквана усмивка изникна върху устните му.

— Ани — пророни той. После затвори очи за последен път.