Лусинда Райли
Среднощна роза (43)

41

Гледах полицаите, сякаш ми говореха на чужд език. Бях толкова смаяна, че не знаех какви думи да използвам, затова просто се вцепених на място, неспособна да им отвърна.

— Хайде, госпожо Прасад. — Единият полицай се пресегна, сграбчи ръката ми и ме задърпа. — Да не си създаваме излишни главоболия.

Агресивното му отношение ми помогна да намеря гласа си.

— Бебето ми спи в креватчето на горния етаж. Трябва да го взема.

— Не се тревожете за това. Някой ще дойде да го вземе по-късно.

— Не! — изкрещях аз, гърчейки се в хватката му. — Не мога да го оставя сам. Трябва да го взема.

Ръката му се вкопчи още по-силно в моята. Вторият полицай веднага хвана другата ми ръка и двамата заедно ме извлачиха през прага. После ме хвърлиха на задната седалка на колата и ме откараха надалеч от теб.

 

 

От този момент нататък спомените ми са смътни. Вероятно съзнанието ми е потулило много от тях, както се случва в подобни ситуации. Но по време на онова съдбовно пътуване, малко преди да влезем в селото, ми се стори, че видях Доналд да язди Глори през пустошта. Обърнах се към него и извиках името ти с пълно гърло, преди груба мъжка длан да запуши устата ми.

Едно си спомням съвсем ясно: песента ехтеше гръмко в ушите ми, но аз я отдадох на собственото ми изпитание.

След като официално бях обвинена в убийство, ме преместиха в лондонския затвор „Холоуей“, който представляваше сцена от жесток кошмар. Спомням си най-вече студа и влагата от дъждовната вода, изливаща се през желязната решетка в стената на килията ми, и несекващите вопли на измъчените души край мен. През първите няколко дни не можех да спра да мисля за теб и да се чудя къде си, затова взимах участие в обкръжаващата ме какофония, крещейки името ти отново и отново. Нетърпимата мисъл, че стоиш сам-самичък в онази забравена от света колиба ме тормозеше безспирно.

Не знам колко време мина, преди да дойде първият ми посетител; навярно само няколко дни, но за майка, откъсната от детето й и оставена да гадае къде е, беше цяла вечност.

Когато Селина влезе в тъмната стая за свиждания като същински ангел на милосърдието, паднах на колене и заридах, увивайки ръце около глезените й.

— Слава на боговете, слава на боговете, че си тук! Синът ми, Селина, не знам какво са направили с Мох!

Надзирателят ме изтръгна от нея и ме сложи да седна на стола с предупреждението, че ако само опитам да я докосна отново, ще ми върже ръцете зад гърба.

— О, Ани… аз…

Селина също плачеше.

— Толкова много съжалявам — каза тя.

— Моля те, не се тревожи за мен, просто намери сина ми — примолих й се аз с пресекващ от отчаяние глас.

— Ани, ох, боже, ох, боже…

Усетих как в сърцето ми се надига паника, но знаех, че трябва да се овладея, за да й обясня всичко ясно.

— Селина, кажи ми, моля те, знаеш ли къде е? Може още да е в колибата край реката. Мисля, че видях Доналд, докато ме отвеждаха с колата, но сигурно не е чул виковете ми. Моля те, Селина, отиди да провериш дали Мох не е още там. Ще е толкова гладен и уплашен… — Рухнах отново и заплаках с лице в дланите си.

— Прости ми, Ани, двамата с Хенри бяхме на пътешествие из Европа. Върнахме се във Франция едва преди няколко дни и чак тогава получих двете телеграми. Естествено, тръгнах за Англия незабавно. Още съм в шок. Каква трагедия. Каква ужасяваща трагедия… Не мога да повярвам.

— Умолявам те, Селина, довери ми се, не съм отговорна за смъртта на Вайълет. Нищо не можеше да я спаси. Доктор Трефусис присъстваше и много добре го знае. Не съм й давала нищо, което би й навредило.

— Сигурна съм, че си направила всичко по възможностите си, Ани — отвърна Селина.

— Така е, кълна се. А Доналд? Как е той?

— Ох, Ани, май нищо не са ти казали.

— Какво да ми кажат? Не съм виждала жива душа, откакто ме доведоха на това проклето място.

Селина долепи пръсти в слепоочията си.

— В такъв случай тежката задача се полага на мен. Ани, ужасно съжалявам, но явно онзи ден Доналд е отишъл да вземе Мох от колибата. И… божичко, как да ти го причиня?

— Селина, моля те — подканих я аз. — Каквото и да е, просто го кажи.

— Ани, никой не знае какво е станало, но са намерили Доналд и Мох до реката. Явно Глори се е препънала и ги е хвърлила от гърба си. Когато ги открили, Доналд бил… починал. Ударил главата си на остър камък и очевидно загинал на място. А Мох… — Селина потърси сили да изрече думите. — Смятат, че когато паднал от Глори, се катурнал в реката и… се удавил.

Гледах я сякаш беше загубила ума си.

— Искаш да ми кажеш, че синът ми е мъртъв? Доналд също? Лъжеш ме, нали, Селина, за бога, лъжеш ме, нали… нали…

— Не, Ани. Толкова много съжалявам. Аз…

Дълбок гърлен вопъл отекна в помещението и тялото ми се свлече от стола. Видях ужасеното лице на Селина, а в следващия момент един от надзирателите ме вдигна и ме извлачи към коридора и надолу по стълбището, преди да ме хвърли в килията.

— Ще те пусна да излезеш, когато се укротиш — заяви той и затръшна вратата.

Риданията ехтяха дълго време около ушите ми, преди да осъзная, че извират от моите гърди.

В крайна сметка истерията утихна и премина в кататония. Спомням си, че през известно време ме водеха в стаята за свиждания, където странни тъмни фигури опитваха да говорят с мен и да ми обясняват какво се случва, но така и не успяваха да осъществят контакт с мен. Бях потънала дълбоко в себе си, в бездна от съвършена пустота. Просто не съществувах, защото в противен случай болката несъмнено щеше да ме надвие. Странниците бръщолевеха за обвиненията ми и че трябва да подготвя защитата си, иначе ще ме осъдят на смърт. Че ако не откликна по никакъв начин, ще са принудени да ме изпратят в приют за душевноболни до съдебния процес.

Синко, вероятно смяташ майка си за безволеви човек, неспособен да се защити. Ала новината за смъртта на двама ви с баща ти ме срази напълно. Просто лежах в килията и се молех да умра по-скоро, за да бъда отново с вас.

 

 

— Ставай! Имаш посетител.

Спомням си как един от надзирателите се извиси над кушетката ми. Аз поклатих равнодушно глава.

Той ме надигна насила, после натопи парцала, който беше единственото ми средство за поддържане на хигиена, в купа с вода и избърса лицето ми.

— Не бива хората да си мислят, че не се грижим за затворниците — отбеляза той, изправи ме на крака и ме повлече като парцалена кукла. — И този път да не си посмяла да се тръшкаш така пред посетителя — предупреди ме той.

Стовари ме на стола в стаята за свиждания и аз провесих глава върху гърдите си, твърде слаба да я държа изправена и лишена от всякакво желание да видя кой е новият ми посетител. Когато и това изпитание приключеше, щях да се върна в уединението на вътрешната ми бездна.

Чух някой да влиза в стаята и ноздрите ми се изпълниха с познат, отдавна забравен аромат.

— Ани? Ани, погледни ме.

Разпознах и гласа, но сметнах, че явно сънувам, затова не вдигнах глава.

— Аз съм, Ани, Индира. Моля те, кажи ми, че ме познаваш.

Един от гласовете в главата ми се закиска при нелепата мисъл, че Индира би посетила такова противно място. Знаех, че съзнанието ми за пореден път си играе жестоки игри с мен, тъй като споменът за скъпата ми приятелка ми навяваше единствено топли, щастливи чувства.

— Ани — примоли ми се за трети път гласът, — моля те, погледни ме.

— Не е истина — прошепнах си аз, чоплейки тънкия памучен ръб върху коленете ми с разтреперани пръсти. — Измама е, измама…

Чух стъпки, а после чифт топли ръце взеха моите.

— Ани, отвори очи! Не сънуваш, кълна се, наистина съм аз. И моля те, побързай, защото иначе ще се замисля дали наистина не си толкова обезумяла, колкото всички тук твърдят.

Най-накрая събрах смелост да изпълня заръката на познатия глас, подготвяйки се, че вдигнех ли очи, пред мен нямаше да има никой.

— Здравей, Ани. Виждаш ли? Наистина съм тук.

Индира клечеше пред мен с угрижени очи.

— Да, аз съм! Моля те, кажи ми, че знаеш коя съм, Ани.

Кимнах, все още неспособна да проговоря.

— Ох, слава богу.

И когато ръцете й ме обгърнаха, най-сетне повярвах, че е истинска.

— О, Ани, до какво състояние са те докарали — прошепна Индира, като се откъсна от мен и ме погледна през сълзи. — Но вече съм тук и няма за какво да се притесняваш.

— Кой ти каза? — пророних аз, свикала гласа си.

— Селина. Видяхме се във Франция малко преди да получи ужасната новина. Преди около седмица ми се обади да поиска помощ от мен и семейството ми. И то точно навреме, защото тъкмо се канехме да отпътуваме за Индия. И ето ме при теб.

— От колко време… — облизах сухите си устни, за да оформя думите с тях. — От колко време съм тук?

— Около три седмици, ако не се лъжа. Както и да е, ще обсъдим всичко, като те измъкнем от това място.

— Не, Инди — поклатих окаяно глава. — Няма да ме пуснат. Обвинена съм в убийството на Вайълет Естбъри. Мисля, че ще ме обесят съвсем скоро, но вече нямам нищо против. Мох… синът ми е мъртъв. Доналд също. Не искам да живея повече.

Тя впери строг поглед в мен.

— Анахита Чаван, не си ли спомняш, че ти казах същите тези думи преди няколко години, когато дойде чак в Индия да ми помогнеш?

— Да.

— Е, сега аз ще ти помогна, скъпа ми приятелко.

— Не, Инди. Различно е. Мох го няма, Доналд също. Наистина искам да умра. Остави ме.

— Да, съгласна съм, че положението ти е по-плачевно от моето. Но, Ани, познавам те от малко момиченце. Виждала съм как вдъхваш сила на околните, включително на мен; просто сега ще трябва да я намериш за себе си. Убедена съм, че го можеш.

— Инди, благодаря ти — отвърнах аз, вече напълно изтощена, — но няма какво да направиш за мен. Съдът несъмнено ще ми даде смъртна присъда.

— Ани, няма да ходиш на съд. Обвиненията срещу теб са свалени. Дойдох да те отведа вкъщи.

Вперих неразбиращ поглед в нея.

— Но аз не мога да се върна в колибата, няма да ми позволят.

— Не, Ани, ще те водя у дома. В истинския ти дом. Връщаме се в Индия.

 

 

Спомените ми за напускането на „Холоуей“ и пристигането в дома на Индира в Найтсбридж, където бях отсядала като дете, също са доста бледи. Най-отчетливо си спомням прекрасния покой на новата ми среда — нежните ръце, меките възглавници, тихите гласове. Вече нямаше агонизиращи писъци, само тишина. Имам чувството, че спях непрекъснато — така природата лекува тялото и съзнанието.

Спомням си ясно и че винаги когато отворех очи, Индира седеше в стола до леглото ми. С мили думи ме склоняваше да отворя уста, за да ми дава бульон и със собствените си ръце почистваше и превързваше ужасните рани по тялото ми, причинени от седмиците на живот в толкова окаяни условия. Често, докато се грижеше за мен, ми напомняше за разни смешни случки от миналото ни — как прекара цяла нощ с Прити в обора за слонове, преди да заминем за английското училище, и как на кораба бяхме изиграли госпожица Рийд, за да може Индира да се преоблече в роклята от прасковен шифон и да спечели сърцето на своя принц.

Не й отговарях, но я слушах.

Нямам никакви съмнения, че Индира и безрезервната й любов ме спасиха в онзи тежък момент от живота ми. Накрая осъзнах, че не бива повече да търся убежище в съня и трябва да намеря сили да се върна в света на живите.

— Ани, изглеждаш ми доста по-добре — отсъди Индира една сутрин, когато взех лъжицата за супа от ръцете й и заявих, че вече мога да се храня сама.

— Да, чувствам се по-добре — потвърдих аз.

— Слава богу. Откровено казано, имаше моменти, в които се питах дали някога ще се съвземеш. Започвах да се съмнявам в уменията си на медицинска сестра — усмихна се широко приятелката ми. — Никога не ме е бивало в грижите за други хора.

— Инди — очите ми се премрежиха от сълзи, — справи се невероятно. Ако не беше ти… — Оставих изречението незавършено.

— Е, да не говорим повече за това. Знам, че още си слаба, Ани, но ми се иска да уредим пътуването ни до Индия възможно най-скоро. Страх ме е онази Естбъри да не опита нещо друго.

— Какво имаш предвид? — попитах със свито сърце. Още никой не ме беше уведомил за подробностите около освобождаването ми. Не че бях проявила интерес.

— О, не мисли за това. — Индира махна небрежно с ръка. — Важното е, че искам да те отведа у дома. Когато се съвземеш напълно, ще ти разкажа цялата история.

— Добре — отвърнах, съзнавайки, че моментът наистина не беше назрял. — Знае ли майка ти, че съм с теб? — попитах.

— Разбира се! Именно тя успя да ти издейства свободата.

— Значи ми е простила?

— О, Ани, естествено. На мен също, което е доста важно в случая. Още щом се сдоби с внуче, хукна насам да го види. Пише ми всеки ден, изпраща ти поздрави и казва, че ни очаква с нетърпение. А сега, Ани, да проверим дали можеш да станеш и да се разходиш до банята.

В рамките на следващите няколко дни силното ми младо тяло започна да се възстановява и вече знаех, че поне физически съм добре. Позволих на Индира да уреди скорошното ни заминаване за Индия. Психическото и емоционалното ми състояние обаче още ме притесняваше, затова и се страхувах да задам въпросите, чиито отговори трябваше да науча, преди да отплаваме от английския бряг.

Един следобед Индира дойде в стаята ми с новината, че имам посетител.

— Селина е, Ани, и мисля, че трябва да говориш с нея, преди да заминем.

Сърцето ми се изпълни със страх и усетих как кръвта се изцеди от лицето ми. Индира хвана ръката ми.

— Ще бъда с теб през цялото време, обещавам. Но заминаваме след два дни и трябва да обсъдиш някои неща с нея.

Кимнах примирено и след пет минути двете с Индира влязохме в гостната на долния етаж.

— Ани. — Селина стана и дойде до мен с лице, не по-малко изпито и бледо от моето. — Как се чувстваш? — загрижи се тя, хващайки ръката ми.

— По-добре, благодаря.

— Слава богу! Ужасих се, като те видях на онова отвратително място.

— Извинявай, че ти причиних толкова неприятности — отвърнах горестно.

— Ани, да не си посмяла да обвиняваш себе си за случилото се — забрани Селина с нетипична ярост в гласа си. — Цялата тази покъртителна трагедия е дело на един-единствен човек. Ела — тя ме поведе за ръката, — поседни.

Седнахме на кожения диван с преплетени пръсти. Индира се настани на креслото отсреща като бдителна майка тигрица, бранеща уязвимата си рожба.

— Благодаря ти за помощта, Селина.

— Недей да благодариш на мен. Индира и семейството й са отговорни за всичко.

— Селина, моля те, успокой ме. Нали не смяташ, че съм опитала да убия Вайълет? Тя ми беше приятелка, обичах я, а накрая, дори да знаех, че е безнадеждно, се борих до последно за живота й.

— В никакъв случай, скъпа Ани. В сърцето ти има място единствено за добрина. Както и да е, нека започна от началото. Ще ти обясня всичко. Когато получих двете телеграми, уведомяващи ме за смъртта на Вайълет и тази на брат ми, веднага се прибрах в Естбъри Хол. Чак тогава разбрах, че са те арестували за убийство. А не се и съмнявах кой е отговорен. Затова директно отидох да говоря с нея.

— Майка ти ли? — попитах аз.

— Да. Тя, естествено, ме увери, че няма нищо общо с това и че доктор Трефусис пръв изразил съмненията си относно лековете, които си давала на Вайълет както по време на бременността й, така и в деня на смъртта й. Дотогава родителите на Вайълет вече бяха пристигнали за погребението и докторът бе споделил опасенията си с тях. Напълно разбираемо те искали да намерят виновника, затова майка ми ги убедила да кажат на доктор Трефусис, че трябва да уведоми полицията относно подозренията си.

— А той много добре е знаел, че трябва да обвинява само себе си — вметна Индира. — Все пак онзи ден в стаята е имало само един доктор.

— И двамата са имали много причини да те отстранят, Ани — въздъхна Селина. — Доктор Трефусис те е използвал като изкупителна жертва, а майка ми — е, на всички ни е ясно защо е искала да се отърве от теб.

— Дойде да говори с мен няколко дни след смъртта на Вайълет — замислих се аз. — Стори ми се уплашена, че Доналд може да се ожени за мен, както бе възнамерявал от самото начало.

— И вероятно щеше да го стори, ако още беше жив — допълни Селина в опит да ме утеши. — Обичаше те безкрайно.

— И аз него… — Гласът ми затихна и усетих как паниката се надига отново в душата ми. Знаех, че трябва да се овладея, за да не изпадна в истерия. — Селина, трябва да ти призная, че още преди майка ти да ме навести, бях решила да напусна Естбъри завинаги. Съзнавах, че никой от двама ни няма да се съвземе след смъртта на Вайълет. Но как са намерили доказателство, че съм я отровила?

— Ани, спомняш ли си, че веднъж доктор Трефусис ти дойде на гости да вземе разсад от билките в градината ти?

— А, да. Каза, че искал да опознае лечебните им свойства.

— За жалост — продължи Селина, — добрият доктор е взел разсад не само от безвредните билки, но и от видове, които очевидно са познати като опасни, особено при бременност. Занесъл тях в полицията като доказателство. Едното растение било полски джоджен, вид мента с доказано вредно влияние върху бременни жени. В деня на смъртта й си занесла на Вайълет отвара за подутите й глезени и ментов чай против гадене.

— О, боже. — Покрих устата си с длан и очите ми се изпълниха със сълзи. — Да, но не от полски джоджен! Занесох й чай от най-обикновена мента, каквато също отглеждам в градината си. Селина, изучавам аюрведична медицина, откакто съм проходила. Отвари от полски джоджен може да се употребяват безопасно в малки количества. В Девън вирее навсякъде и е отличен за лекуването на настинки и грип. Но съм напълно запозната с опасното му влияние върху бременни жени. Може да предизвика преждевременно раждане, спазми, кървене… — Гласът ми секна, като осъзнах колко добре пасваше всичко.

— Ани, моля те, не се разстройвай. Всички знаем, че не би навредила никому — опита да ме утеши Индира.

— А още по-лошото е — продължи Селина, — че доктор Трефусис е успял да намери статия, написана от прочут американски професор. В нея подробно са описани вредните свойства на полския джоджен що се отнася до бременни жени. Подсигурил е на полицията и корен от черен кохош, който също се смята за опасен по време на бременност. Една от кухненските помощнички е казала, че си й давала отвара от него.

— Да, защото действа чудесно при ревматизъм! — Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Полицаите отишли до колибата ти и видели, че наистина отглеждаш тези и други билки в парника и градината — продължи Селина.

— Но това, че отглеждам такива растения не е доказателство, че съм ги давала на Вайълет.

— Скъпа Ани, моля те, не разсъждавай наивно — поклати ядосано глава Индира. — Какво друго им е трябвало? Мод Естбъри е местната кралица и държи властите в ръцете си. Ако е искала да обвини някого за смъртта на Вайълет, тамошната полиция незабавно е откликнала, независимо от това колко оскъдни са били доказателствата.

— Да — въздъхнах безпомощно. — Май си права. Но как успяхте да свалите обвиненията срещу мен?

— Веднага щом разбрах, отидох при майка ми и й се примолих да говори с полицията. Тя естествено не се съгласи; каза, че нямала такава власт и справедливостта трябвало да възтържествува. — Лицето на Селина се изкриви в гневна гримаса. — Ани, да ти призная, онзи ден загубих контрол върху себе си. Изплюх й всичко онова, което бях трупала от години; че е злобна, тесногръда, себична жена и че за мен е мъртва, също като горкия ми брат. Казах й, че докато съм жива, кракът ми няма да стъпи в Естбъри Хол.

— И тогава Селина се свърза с мен — пое разказа Индира. — За щастие, моята майка е много по-интелигентна жена и има повече високопоставени приятели от Мод — обясни тя с триумфална искрица в очите. — Доколкото знам, е било нужно само едно телефонно обаждане, за да те оневинят. Единственото условие е било да заминеш за Индия и никога да не се върнеш на английска земя.

— Разбирам. Ами семейство Дръмнър? Още ли вярват, че съм убила дъщеря им?

— Мисля, че си имат предостатъчно други грижи — отговори Селина. — Сиси не е добре, но въпреки това са настояли да отгледат внучката си в Ню Йорк. Майка ми, разбира се, отказала, заявявайки, че Дейзи трябвало да остане в Естбъри Хол, тъй като тя била законната наследница на имението. Семейство Дръмнър се върнали в Ню Йорк, готови да обявят съдебна война на Мод за попечителството над внучка им.

— Значи горкото детенце може да се озове в ръцете на Мод? — ужасих се аз.

— Има голяма вероятност — отвърна Селина. — Все пак малката Дейзи е британска гражданка и дори солидното състояние на Дръмнър едва ли ще им спечели попечителството над нея. В онзи проклет ден умолявах майка ми да ми даде Дейзи, за да я отгледам заедно с братовчедите й, но тя, разбира се, не искаше и да чуе. Вече се е пренесла в Естбъри Хол и отново властва над кралството си; а най-лошото е, че има свободата да възпита новото поколение по свое подобие. Не съм я виждала толкова оживена от години — коментира мрачно Селина.

Между трите ни се спусна мълчание и аз усетих, че ми прилошава. Мод Естбъри вече беше унищожила едно поколение, а сега получаваше властта да унищожи и второ.

— Винаги съм я смятала за пълна откачалка — призна си Индира с усмивка, както винаги способна да разведри атмосферата.

— Шегуваш се, но може и да си права — отбеляза Селина. — Видях го в очите й, докато разговаряхме. Нещо, което ми приличаше на истинска лудост.

— Тя е олицетворение на дявола — пророних аз и изтръпнах при мисълта. — Извинявай, Селина — побързах да добавя.

— Моля те, говори каквото си пожелаеш — успокои ме тя. — Уверявам те, че съм на абсолютно същото мнение. Положението е толкова сериозно, че с Хенри решихме да се преместим за постоянно във Франция. Не искам дори да живея в една страна с нея.

— Е, поне вещиците не могат да прекосяват течаща вода — пошегувах се аз.

Селина погледна часовника върху полицата над камината.

— Съжалявам, но е време да вървя. Моля те, Ани, нека поддържаме връзка. И ако ти се удаде възможност, ела да ни погостуваш във Франция. Къде ще отидете, като пристигнете в Индия?

— Първо при родителите ми в двореца на Куч Бехар — отвърна Индира. — Майка ми няма търпение да види Ани, пък и така ще отсъствам от зенаната в двореца на съпруга ми още малко. — Тя се усмихна дяволито на Селина.

Всички станахме и Селина ме прегърна.

— Толкова много съжалявам за болката, която си преживяла. Сигурна съм, че Доналд и детенцето ти те гледат с много любов от небето.

— Благодаря ти за всичко, Селина — прошепнах аз. Когато приятелката ми се отправи към вратата, изпитах нужда да й задам въпроса, който всички умишлено бяхме отбягвали.

— Селина, къде е погребан синът ми?

Тя спря пред вратата, пое си въздух и се обърна.

— Попитах същото нещо, когато се върнах в Естбъри Хол. Ани, хората от селото и прислужниците не знаят за смъртта на Мох. Казано им е било, че си го взела със себе си, когато са те арестували. Майка ми очевидно е държала никой да не разбира, че Доналд е загинал, докато е яздил към колибата, за да спаси сина си. Единственият запознат с истината е доктор Трефусис, който ми каза, че Мох бил погребан дискретно в ъгълчето на църковния двор. Отидох да го посетя и наистина видях пресен гроб, но свещеникът ми каза, че когато изпълнил погребалния ритуал и попитал дали е необходима надгробна плоча, доктор Трефусис отрекъл. Излъгал го, че детето е починало при раждане и затова нямало име. Много съжалявам, Ани — каза тя с насълзени очи.

— Дори след смъртта си ще остане тайна — прошепнах аз.

— Знам, че не е никаква утеха, но е погребан на много спокойно място, Ани. Сложих няколко красиви рози на гроба му от твое име. Разбирам, че имаш други вярвания, но дано не ми се сърдиш. Просто… не мога да си представя колко ти е тежко, Ани. Страшно съжалявам.

Признателна й бях, че подбираше толкова предпазливо думите си, за да не ме нарани още повече. Все пак и тя беше майка.

— Благодаря ти, Селина. Постъпила си чудесно.

— Освен това дадох на Индира копие от смъртния акт на Мох, подписан от доктор Трефусис — добави тя. — Довиждане, Ани, грижи се за себе си.

След като я изпратихме, видях тревогата по лицето на Индира. Притесняваше се сблъсъкът с фактите около смъртта на детето ми да не предизвика поредната криза. Все пак за пръв път подхващахме темата.

— Ще отида на горния етаж да си почина — казах й аз.

— Ани, добре ли си?

— Да — уверих я и напуснах гостната.

Като изкачих стълбището и влязох в тихото убежище на спалнята, където Индира ме беше върнала към живота, осъзнах, че всъщност в съзнанието ми цареше покой.

Но защо?

 

 

Когато два дни по-късно напуснахме английския бряг и ужасът от последните няколко седмици започна лека-полека да се изпарява от претоварения ми мозък, проумях каква беше причината.

В онази последна нощ с Доналд песента бе прозвучала за него. Но не и за теб, Мох. На сутринта, преди полицията да почука на вратата ми, те бях сложила в креватчето, целувайки челцето ти, без да усетя или чуя каквото и да било.

Всяка нощ излизах на палубата и чаках да чуя мъдростта на небесните сили, ослушвах се за гласовете, които ме връхлитаха винаги, когато на някой му предстоеше да си отиде от този свят, както се беше случило с Вайълет и Доналд, но за теб мълчаха.

Една вечер, малко преди да акостираме на индийския бряг, Индира — която бе приела спокойствието ми за белег на смиреност — ми даде два пощенски плика.

— Отвори първо този — посъветва ме тя, сочейки по-малкия.

Послушах я и пръстите ми разпознаха хладната, копринена повърхност на перлите, които Доналд ми беше подарил.

— Бяха при дрехите ти, когато напуснахме затвора, но реших, че ще се разстроиш много, ако ти ги покажа. Искаш ли да ти помогна със закопчалката? — предложи Индира, като извадих огърлицата от плика.

— Благодаря ти.

Веднага намерих утеха в познатата им тежест около врата ми, а пръстите ми ги докоснаха, както бяха правили толкова пъти преди. Индира посочи и другия плик.

— Вътре има снимка на двама ви с Мох. При нея е и смъртният му акт, Ани. Реших, че ще искаш да го запазиш.

Умислих се за момент. После се усмихнах.

— Благодаря ти, Инди. Но смъртният му акт не ми е нужен.

— Разбирам — отвърна състрадателно тя.

— Защото синът ми не е мъртъв. Сигурна съм, че още е сред живите.