Лусинда Райли
Среднощна роза (38)

36

Когато Доналд ми каза къде възнамерява да ни настани, останах изумена и объркана. Първият въпрос, който му зададох, беше какво би казала майка му.

— Няма да каже абсолютно нищо, Ани — увери ме Доналд. — Тя ни постави в тази ситуация чрез егоистичните си действия. Ако не се беше намесила, двамата с теб щяхме да сме се оженили и да отглеждаме детето си задно, а Естбъри Хол щеше да е продаден.

Колкото и да ме успокояваше Доналд, в сърцето ми вече се беше загнездила натрапчива тревога. Мод Естбъри ме ненавиждаше открай време и нещо ми подсказваше, че омразата й беше по-дълбока от обикновените расови предразсъдъци. Знаеше, че виждам през външната й черупка, чак до себичната й душа.

— Ами ако прислужниците започнат да говорят? — попитах Доналд. — Все пак знаят коя съм.

— Да, знаят — отвърна Доналд, — но и за това съм помислил. Просто ще им кажем, че си се омъжила по време на престоя си в Индия, но за жалост съпругът ти е починал и вече си вдовица. В тази връзка може би е добра идея да ви измислим нова фамилия. — Той сложи ръка върху моята. — Ще дойдеш ли с мен в Естбъри Хол, Ани? Искам двамата с детето ми да сте близо до мен. Може да не е мечтаното ни бъдеще, но само това мога да ви подсигуря.

Помолих го да ми даде малко време за размисъл. Много неща от плана му не ми допадаха. Мисълта, че щях да живея в близост до Доналд и всеки ден да го виждам с новата му съпруга по никакъв начин не ми се нравеше.

Като се замисля сега, в онзи момент от живота си съм била доста уязвима. Да, бях оцеляла, но на косъм. В Кийтли се бях борила да останем живи, скъпи ми Мох, забравяйки всякакви мисли за бъдещето. Бях използвала всички пари от продажбата на рубините за болничните сметки, наема в Кийтли и храна. Колкото и да ми се бе искало да откажа помощта на Доналд, в онзи момент, когато ни беше намерил, вече бяхме на прага на мизерията. Вече не можех да си позволя подобна проява на гордост.

Да, бях готова да си умра без време в нейно име, но не можех да оставя теб на произвола на съдбата. Провидението беше изпратило Доналд точно навреме и въпреки жлъчката, която се вдигаше до гърлото ми при мисълта, че искаше да ни крие така, знаех, че нямам друг избор, освен да приема предложението му, каквото и да беше то.

През изминалата седмица, докато седях в красивата стая, която Селина така великодушно ми беше отстъпила, усещах как силите ми се възвръщат лека-полека. Добрата храна и почивката започваха да ме съживяват и съзнанието ми се прочистваше. Когато ме обземаше отчаяние, си казвах, че все пак Доналд ми подсигуряваше лично пространство. А и може би, след като заякнех, щях отново да заработя като бавачка и така да си върна независимостта.

Но можех ли да понеса мисълта, че Доналд щеше да се връща при съпругата си след срещите си с нас? Върху тази идея размишлявах най-много. Любовта ни винаги е била толкова съвършена — просто не можех да си представя как щеше да оцелее с трети човек в уравнението.

Един ден, тъй като Селина беше казала на приятелката си Минти, че съм се появила, получих писмо от Индира, в което ми съобщаваше, че е бременна. Оплакваше се по обичайния си драматичен начин за сутрешното гадене, както и за неприятелското отношение на първата съпруга на Варун, която царуваше в двореца, макар и не в сърцето му.

Писмото ме накара да се замисля за собствената ми ситуация и да се запитам дали беше много по-различна от тази на Индира. Мъжете, които обичахме, си имаха съпруги, които имаха формално предимство пред нас, макар и сърцата им да бяха наши, както беше изтъкнала Индира. Ако и аз се бях омъжила за индийски принц, щях да го споделям с поне една друга жена. А макар на пръста ми да нямаше халка от Доналд, двамата бяхме венчани по всички значими начини.

Като се научих да гледам на нещата от тази страна, започна да ми поолеква. Фактът, че Доналд се беше оженил за Вайълет, защото беше подходяща партия за брак и освен това зестрата й бе спасила Естбъри Хол беше споразумение, идентично с браковете между кралски особи в родната ми страна. Ако се възприемах като втора съпруга на Доналд, вместо негова тайна любовница, ситуацията ми се струваше доста по-поносима.

Пък и всичките ми останали резерви биваха подривани от простичкия факт, че обичах баща ти.

— Ще дойдем с теб в Девън — казах му накрая.

— О, скъпа! Толкова се радвам, че склони. Знам, че не си мечтала точно за това, Ани, и много ми се иска да те отвеждах в дома си. Намерих ти колиба, която не се намира на територията на имението, нито в селото, а сред хълмовете на Дартмор. Намира се на доста уединено място, което ще е важно, за да мога да ви посещавам редовно.

— Много ще се радвам да живея на спокойствие, особено при положение че Мох ще ми прави компания — уверих го аз.

— Е, къщичката е необитавана от много години, затова ще ми отнеме няколко седмици да я приготвя за вас. Съгласна ли си да останеш тук, в Кенсингтън, през това време?

— Ако Селина е съгласна да ни приюти.

— Знаеш колко те обича, а и като се има предвид, че чака бебе, а Хенри е още във Франция, мисля, че компанията ти ще й се отрази добре. Е, имаме ли уговорка?

— Да, имаме — отвърнах аз.

 

 

Доналд остана с нас още два дни, след което каза, че трябвало да се върне в Естбъри Хол. Жена му организирала прием, за да покаже на приятелите си новия интериор на къщата, и нямало как да не присъства. Аз се постарах да не изразявам неодобрение — това беше едва първият от многото подобни случаи, които ми предстоеше да преживея, ако исках да остана част от живота му в бъдеще. Изпратих го с приветлива усмивка, мислейки си за Индира и това как ли стискаше зъби, покланяйки се пред първата жена на съпруга си.

Запомнила съм седмиците, в които чакахме да подготвят новия ни дом, като спокоен период от живота ми. Благодарение на изобилието от питателна храна, чистата, топла стая и поотпочиналите майчини ръце ти, синко, засия от здраве. За един месец успя да нормализираш теглото си и дори започна да лазиш чевръсто с позаякналите си крачета и ръчички.

Бебето на Селина се роди без усложнения през октомври и аз с радост й се отплатих за част от проявената към нас добрина, грижейки се за нея и детето й, което двамата с Хенри бяха кръстили Фльор. В началото на декември Доналд ни откара в Девън. Личеше му колко се вълнува да ми покаже новия ни дом.

Черен път, прокаран през хълмовете, ни отведе до една долчинка, в която уютно се беше сгушила нашата къщурка. Беше построена с добити от местността камъни, имаше два входа и очарователно излъчване, с което ми напомняше на пасторската къща в Оксенхоуп, където живееше Шарлот. Рекичката, край която с Доналд си бяхме говорили онова далечно лято, минаваше точно пред нея.

Доналд паркира колата откъм задния вход на колибата и затвори портата на високата дървена ограда зад нас, подсигурявайки ни срещу любопитни минувачи. После ме хвана за ръката, заведе ни до задната врата и я отвори. Влязохме в ниска кухничка и извървяхме тесния коридор до уютна, прясно боядисана всекидневна с камина.

Като се качихме на горния етаж, в малката втора спалня, която Доналд предвидливо бе обзавел за детска стая, те сложих в легълцето да поспиш. После влязох в по-голямата спалня, забелязвайки свежите пердета на цветя и голямото месингово легло, застлано с пъстроцветна кувертюра.

— Е, Ани, какво мислиш? — попита нетърпеливо той.

— Мисля, че е прекрасно, Доналд — отвърнах аз, искрено трогната. В сравнение с клаустрофобичната ми, мизерна стаичка в Кийтли тук беше същински рай.

— Сменихме прозорците, инсталирахме електрическо осветление и построихме малка баня до кухничката на долния етаж. И… това е за теб. — Той извади купчина листове от джоба на палтото си и ми ги подаде.

Прегледах ги набързо, колкото да разбера какво съдържат.

— Ще ти кажа какво пише там, скъпа: че аз, лорд Доналд Естбъри, ти предоставям доживотна собственост върху тази къща. Съгласно този документ никой не може да те изхвърли оттук, каквото и да се случи с мен. Това е твоят дом, за колкото и време да се нуждаеш от него.

Очите ми внезапно се изпълниха със сълзи. Още откакто баща ми бе починал и двете с майка ми се бяхме преместили в зенаната, не бях имала свой собствен дом.

— Благодаря ти, Доналд.

— Скъпа Ани, не съм направил нищо. Заслужаваш много повече.

Той ме придърпа в обятията си и ме целуна. Вероятно беше заради облекчението от това, че най-сетне се намирах на сигурно място, че някой се грижеше така усърдно за мен, но усетих как тялото ми се поддава на целувката му. Преплетените ни тела се стовариха като едно върху голямото, удобно легло. Може би беше заради дългата раздяла, или многото седмици на близост без физически контакт, но се любихме още по-страстно и отпреди. След това полежахме прегърнати, докато синчето ни спеше спокойно в съседната стая. Постарах се да не допускам в съзнанието си мисълта, че правеше същото и със съпругата си.

За моя изненада той подхвана темата.

— Вече си спомням какво трябва да е чувството — каза умислено той. — Обичам те, Ани, толкова много, че не мога да ти опиша.

— И аз теб, Доналд.

После заспахме и осъзнах, че се чувствахме спокойни за пръв път, откакто бях заминала за Индия. Какъвто и пакт да бяхме сключили с дявола, за да се озовем заедно в онова легло, колкото и неморално да постъпвахме, в онзи момент се чувствах на правилното място.

Доста по-късно, докато те хранех в кухнята на долния етаж, Доналд ми показа заредените с храна шкафове.

— Имам и още една изненада за теб. Ела, да излезем навън.

Увих те хубаво в един шал, за да те предпазя от хапещия студ, и последвах Доналд навън. До обора в квадратния двор имаше конюшня; Доналд отвори вратата и запали фенера, окачен на пирон.

— Тук, момиче, ела да се запознаеш с новата си стопанка.

Доналд почеса кобилката по носа. Кожата й блестеше като излъскан махагон и имаше бяла звезда на челото.

— Още не съм я кръстил. Реших, че тази привилегия се полага на теб, тъй като все пак е твоя.

Погалих копринения нос на коня, а ти, усетил новата играчка, протегна малките си ръчички да го докоснеш.

— Прекрасна е, Доналд, благодаря ти. Ще я кръстя Шеба, защото прилича на кралица.

— Идеално. Не е като жребеца, който яздеше някога, но е достатъчно спокойна да се учи на нея Мох, като порасне. Освен това в обора има двуколка, с която можеш да ходиш до селото, ако ти се наложи.

— Май си помислил за всичко — казах аз, докато вървяхме обратно към колибата, където сложих чайника на печката, за да направя чай. — Но нали знаеш, че местните веднага ще ме забележат, особено ако тръгна към селото с кон и двуколка — изтъкнах аз.

— Да, Ани, разбира се, че ще те разпознаят. И несъмнено много от тях ще се радват да те видят. Но не забравяй, че предвид дългото ти познанство със семейството ни, би им се сторило напълно нормално, че сме ти предложили дом след смъртта на съпруга ти — успокои я той.

— Ами Вайълет? — попитах аз. — Какво ще стане, ако дочуе за мен от прислугата и заподозре нещо?

— Повярвай ми, единственото нещо, което не ме притеснява, е Вайълет. В момента тя е царицата на обществената сцена, считана за най-голямата красавица в Лондон, ако не и в цяла Англия. Едва ли познаваш жена, по-уверена в собствените си привлекателност и позиция. Никога не би й хрумнало, че съпругът й може да има връзка с индийска вдовица, живееща сред хълмовете.

Доналд усети внезапното напрежение, което думите му бяха породили у мен.

— Извинявай, скъпа. — Той ме потупа по ръката. — А що се отнася до отношенията й с прислужниците ни, имам чувството, че са прозрачни за нея, толкова внимание обръща на тях и личния им живот. Доколкото я касае, те са в имението просто за да изпълняват работата си. А такава им се намира в изобилие. Вайълет си взима вана два пъти дневно. А чаршафите й се сменят всяка божа сутрин.

— Значи живее като кралица — пророних аз, спомняйки си порядките на махарани. Но все пак в Индия всичко беше жертва на горещините и прахоляка.

— Да. В Америка Вайълет наистина е нещо като кралска особа; отгледана е с най-доброто. Струва ми се, че смята нас, англичаните, включително мен самия, за доста немарливи. — Доналд се усмихна. — Мисълта ми е, че единствено Вайълет е в центъра на нейния си свят. Едва ли ще й направи някакво впечатление, когато й съобщя за пристигането ти.

— Ще й кажеш за мен?

— Разбира се. Но в момента е заета с организацията на грандиозна коледна танцова забава. Ще покани всичките си изтъкнати приятели от Лондон. Сигурно ще те забрави в мига, в който й кажа за теб.

— Дано си прав, Доналд. — Изтръпнах неволно. — Тя няма вина за всичко това. Не бива да я нараняваме.

— Знам — съгласи се той, поглеждайки часовника си. — И за жалост вечерята е след час и ще очаква да се върна от Лондон. Ще ви навестя утре сутринта. Ще се справиш ли тук сама? Колибата наистина е много уютна. Толкова ми се иска да можех да остана при теб, но просто няма как.

— Ще се справим — уверих го аз, гледайки как се щипваш с ръчички за крака на масата в безуспешен опит да се изправиш.

— Струва ми се, че Мох ще проговори съвсем скоро, нали, мъничето ми? — Доналд се наведе и го целуна нежно по челото. — Е, най-добре да вървя — каза той, закопчавайки палтото си, и тръгна към вратата. — Хубавата новина е, че оттук мога да мина с колата през пущинака и да се включа в главния път, откъдето да вляза в имението през входната порта. Другият вариант е просто да яхвам Глори и само за петнайсет минути съм тук. Направо ще ти омръзне да ме гледаш.

— Съмнявам се — казах аз, целувайки го по устните. — Благодаря ти, Доналд. Чувствам се спокойна за пръв път от много, много месеци насам.

Той ми изпрати въздушна целувка, каза едно безгласно „довиждане“ и си тръгна.

След като те сложих да спиш в креватчето ти, обиколих новия ни дом, любувайки се на всеки малък детайл, който Доналд бе приготвил с видима любов за мен. Запалих огъня в уютната всекидневна и прегледах книгите, подредени по рафтове от двете страни на камината. Доналд ги беше заредил с някои от любимите ми романи, които знаех, че ще чета и препрочитам през вечерите си тук.

 

 

През онези първи дълги зимни месеци, когато хълмистият пейзаж край колибата се превърна в снежна пустиня, която аз не можех да напусна, а Доналд с мъка прекосяваше на гърба на Глори, за да ни донесе храна, мляко и любов, четях безспирно. Макар че животът ми беше самотен, изпитвах нарастващо чувство на вътрешен покой. Може би снегът ми даваше фалшиво чувство на сигурност; отцепваше ме от Естбъри Хол и скритите му обитатели и може да се каже, че живеех в друг свят, населяван само от нас тримата с теб и Доналд.

Като се замисля, онези месеци ми донесоха точно онова, от което се нуждаех, за да излекувам наранената си душа; през първата ужасяваща година от живота ти бе имало моменти, когато почти бях губила надежда. Когато не виждах, не чувствах, не чувах и дори не вярвах в онези сили, които винаги ме бяха направлявали. Когато бях пожелавала смъртта си и за пръв път бях разбрала какво е да си истински самотен. А сега, макар и понякога да не виждах Доналд дни наред, поне знаех със сигурност, че съм обичана.

Спомням си, че Коледа беше тежък период. Доналд беше зает с празненствата в имението, на които пристигаха множество от американските роднини на Вайълет, затова и почти не го виждах. На Бъдни вечер дойде за малко с кошница, в която имаше пуйка, достатъчно голяма да нахрани дванайсетчленно семейство, и подаръци за двама ни. На коледната сутрин отворих подаръка за мен, който бях сложила под елхата ни. Беше огърлица от кремави перли с прекрасно послание, скрито в кутийката. Сложих си я още онази коледна сутрин на 1920-а и до ден-днешен не съм я сваляла от врата си.

Когато снегът започна да се топи в началото на март, животът ми в колибата край рекичката започна да се променя. Доналд ми каза, че майката на Вайълет била болна и тя отивала в Ню Йорк при нея.

— Не те ли помоли да заминеш с нея? — попитах, докато седяхме пред камината във всекидневната, наблюдавайки първите ти несигурни стъпки.

— Разбира се — отговори Доналд, — но аз изтъкнах, че ако наистина възнамерявам да управлявам Естбъри Хол като бизнес, както ме посъветва Татко Дръмнър, то пролетта е особено неподходящ момент да напусна страната, тъй като точно сега се агнят овцете. Вайълет като че ли нямаше нищо против да остана тук.

Онази пролет, която Вайълет прекара в Америка, беше един истински съвършен период от живота ми. Доналд се уговаряше със Селина да се преструва, че й гостува в Лондон. През тези скъпоценни няколко дни идваше при нас с колата, която скриваше зад колибата, и живеехме като нормално семейство.

Докато пролетта съживяваше хълмовете край нас, тримата се любувахме на спокойния ни, уединен свят. Единственото нещо, което помрачаваше щастието ни, беше, че ти никога нямаше да можеш да наричаш баща си „тате“ и че двамата с Доналд трябваше да внимаваме да не се изпуснем пред теб. Ти естествено си измисли свое име за човека, който се превърна в толкова голяма част от живота ти.

— Господин Дон, ела! — настояваше, вдигайки малките си ръчички към баща си. Доналд започна да те качва на гърба на кобилата и да те разхожда из двора, докато ти крещеше от щастие. На теб често ти носеше шербет, а на мен — калеми от пъстри цветя, взети от градината на имението, които посаждах в нашата.

— Ела да видиш — каза един ден, слизайки от лъскавия гръб на Глори, и ми подаде малко растение, покрито с бодили, — нося ти розово храстче. Градинарят ни засаждаше нови растения и ми каза, че това бил много необикновен и екзотичен вид, наречен среднощна роза. Веднага се сетих за теб. — Той ми се усмихна и ме целуна. — Искаш ли да я засадим заедно? В предната градина например? — предложи после.

След онези нетърпими месеци, през които се бях съмнявала в любовта на Доналд, вече я усещах с цялото си сърце. Докато го слушах как се бунтува — срещу бедността, в която множество англичани все още живееха, срещу несправедливото разпределение на богатствата, срещу факта, че не можеше да промени света, но поне беше способен да постави начало, ремонтирайки колибите на собствените си работници, — в душата ми се зараждаше още по-силно уважение към него.

— Дейвид Лойд Джордж прави всичко по силите си, но страхът от промяна сред политиците, дошли главно от по-горните класи, затруднява прокарването на реформи — роптаеше Доналд, докато седяхме в градината една вечер.

— Баща ми обичаше да казва, че да поместиш дори със сантиметър някоя скала в рамките на живота си било като да хвърляш по сто малки камъчета в морето всеки ден. Големите промени настъпват бавно, но са неизбежни, Доналд — уверих го аз. — В момента възгледите ти звучат ексцентрично, но с времето много хора ще започнат да възприемат света като теб.

— Някога майка ми ме мислеше за странен, защото си играех с едно от децата на коняря. Спомням си как настоявах да яде с нас в имението, защото винаги ми се струваше гладен. Крадях храна от кухнята за него. Още от малък не съм възприемал класовата система и до ден-днешен е така.

— Питах се — подхванах аз, сменяйки темата, — дали ще е възможно да дойда до имението, преди жената ти да се е върнала от Америка. Иска ми се да проверя дали някои от лековитите билки, които засадих в кухненската градина, още виреят. Може да пресадя някои в моята.

— Разбира се! Не забравяй, Ани, единствената тайна са отношенията помежду ни, но не и присъствието ти тук. Вече няма никаква нужда да се криеш в колибата, особено след края на зимата. Всъщност би изглеждало доста по-нормално, ако хората те виждат наоколо. — Той се пресегна и погали нежно бузата ми. — Стига аз да запомня, че не бива да те докосвам пред чужди очи. — Той се усмихна, вдигайки поглед към кухненския часовник. — Е, време е да се връщам — обяви с въздишка. — Овцете ще започнат да раждат всеки момент.