Лусинда Райли
Среднощна роза (34)

32

30 септември

Родителите на В. скоро ще заминат за Ню Йорк. Татко Дръмнър има бизнес ангажименти — вероятно да брои милионите си. Вайълет ще остане в имението, за да помогне на майка ми в организацията на сватбата. Ако съм се надявал на скромно събитие, ще остана разочарован. Като се има предвид колко гости е решила да покани В., всички ще решат, че е кралска сватба. Слава богу, че татко Дръмнър е развързал кесията за малкото си момиченце. Снощи ме извика в библиотеката за разговор на четири очи…

— Е — подхвана Ралф, след като си наля голямо бренди, седна в едно кресло и запали пура, — сърцето ми се стопля, като виждам малкото ми момиченце да сияе от радост.

— Ще направя всичко по силите си, за да се уверя, че ще си остане така, сър — каза Доналд, сядайки срещу него.

— Добре, да обсъдим подробностите — в частност въпроса за наследството на Вайълет. Ще го усвои след шест седмици, на двайсет и първия си рожден ден. Сумата е солидна, но съм наясно, че голяма част от нея ще отиде по погасяването на дълговете ви и ремонтирането на бъдещия й дом.

— Ралф, както ти казах още вечерта, когато поисках ръката на Вайълет, ако тези обстоятелства те притесняват, съм готов да съобщя на господин Кингхорн, че имението е негово. Може да се преместим в много по-малка къща.

— Както сам се досещаш, млади момко, косата на дъщеря ми ще настръхне при мисълта — отвърна Дръмнър. — Да говорим сериозно: искам да знам колко точно дължите. Към тях трябва да добавим още петдесет хиляди за интериора. Сам ще се убедиш, че дъщеря ми е свикнала само на най-хубавото. Ще ми предоставиш ли цифрата, синко?

— Ще направя каквото мога да ти дам някаква представа — съгласи се Доналд.

— Е, не се стеснявай. Вярвам в уреждането на нещата още от самото начало и искам Вайълет да живее в най-хубавата къща в цяла Англия. Колкото и средства да са необходими, уверявам те, мога да ги уредя. И да ги надхвърля — добави Ралф. — Инвестициите й пожънаха страшни успехи след войната. Вайълет е много богата жена. От теб искам единствено да направиш момиченцето ми щастливо. Ако ме разочароваш, ако кръшкаш — знаеш какво имам предвид, — няма да съм доволен. Разбираш ли ме?

— Да — потвърди Доналд, установявайки, че Ралф Дръмнър определено не се боеше да загърби и етикета, и емоциите.

— Ако мислим еднакво, нямам нищо против този брак. Е, може да се каже, че ти е възложен проект, а тъй като аз ще пиша чековете като съветник на Вайълет, предлагам да започнеш с изчисляването на сумите възможно най-скоро.

— Разбира се.

 

 

Докато Доналд разузнаваше колко средства щяха да са му необходими за възстановяването на старата сграда, Вайълет се занимаваше с интериорния дизайн. Домът им се напълни с мостри на платове за пердета и лондонски търговци, предлагащи съвременни мебели, пъстроцветни килими, абажури и нови дюшеци за всички легла, които Вайълет настояваше да изпробват заедно с Доналд.

— Все пак ще ни гостуват приятели през уикендите, а не може да ги поканим на толкова неудобни дюшеци. А и сигурно са пълни с разни гадинки. — Вайълет изтръпна и стана от дюшека, сложен на пода в гостната. Грабна мостра от златист жакард и я вдигна до прозореца. — Не смяташ ли, че този цвят ще стои превъзходно тук? Ще придаде такава топлина на стаята. Или пък — тя наложи парчето плат върху русите си коси — да ушият булчинското ми було от него? — Тя отиде при него и го целуна нежно по бузата. — Ще е прекрасно, ако успеем да приведем къщата в спретнат вид, преди сватбените гости да заприиждат.

Доналд знаеше, че ако някой бе способен да въдвори ред в дома му толкова бързо, това беше Вайълет. Из цялото имение вече стърчаха вдигнати подови дъски и водопроводчици и електротехници прокарваха централно отопление и съвременно осветление. Художници се събираха и обсъждаха мащабната мисия по украсяването на стаите след извършването на основните ремонти. Доналд изпращаше безбожните сметки по пощата или телеграфа на Ралф. Досега не беше получил никакви възражения.

Вайълет вече беше наела интериорен дизайнер на име Винсент Плезънс, препоръчан й от някоя от модерните й лондонски приятелки. Доналд лично не можеше да понася Винсент, който сновеше из имението му и възхваляваше пред Вайълет представата си за новия вид на Естбъри Хол.

— Божичко — каза Мод на закуска една сутрин, докато Вайълет и Винсент умуваха как да преустроят главната спалня. — Не е ли чела приказката за новите дрехи на царя? Доналд, ако не внимаваш, онова гнусно малко човече ще те сложи да спиш нощем в будоар на проститутка.

— Предупредих го да не докосва моята стая, майко. Казах му, че си я харесвам такава.

— Дано те послуша. Вайълет предложи да поканим Винсент и в Дауър Хаус, за да я „обнови“, преди да се нанеса там. Естествено отказах. Харесва си ми и така.

Сватбата щеше да се състои в началото на април, 1920-а. Доналд избяга в Лондон, оставяйки Вайълет да организира ремонтните дейности и церемонията. Бъдещата му съпруга беше неуморна в желанието си да не пропусне дори най-малката подробност и Доналд реши, че е най-разумно просто да напусне сцената.

В клуба си получи множество потупвания по гърба и бутилки шампанско.

— Качествена жена си намерил, приятелю!

— Ще върти и теб, и всички в Девън на малкото си пръстче!

— Ненадмината хубавица е, нямам търпение да я видя на сватбата, предполагам ти също, а?

14 октомври

Миналия уикенд се върнах в Девън, за да обсъдя с управника на имението от какво оборудване се нуждае. Домът ми гъмжи от търговци и работници, а В. се разпорежда като същинска кралица. Възхищавам й се; упоритостта й и отказът да приеме „не“ за отговор са толкова неанглийски. Но честно казано, понякога се питам дали не обича Естбъри Хол повече от мен самия…

Семейство Дръмнър дойдоха от Ню Йорк за Коледа и Доналд веднага разбра, че са впечатлени от намесата на дъщеря им. Доналд бе отказал да коментира килима, който беше избрала за гостната. Състоеше се от осемнайсет леопардови кожи, съшити една за друга от прочут италиански дизайнер. Въпреки това не успя да сдържи усмивката си, като видя изражението на Мод при първата й среща с модното чудо.

— Какво ще кажеш, майко? — Вайълет вече беше започнала да се обръща към нея така.

— Е, аз самата не бих избрала точно такъв — отбеляза сравнително тактично Мод.

— Приказен е, скъпа — коментира Сиси, сядайки на тапицирания с червена кожа диван. — Създала си много уютна атмосфера.

— На теб харесва ли ти, Доналд? — обърна се тревожно към годеника си Вайълет. — Животинските кожи са последният писък на модата.

— Мисля, че е… удивителен — отвърна дипломатично той.

Планът беше по-голямата част от строителните работи да се предприемат, докато Доналд и Вайълет бяха на дългото си сватбено пътешествие след венчавката през април. Първо щяха да минат през Ню Йорк, за да представят Доналд на тамошното висше общество. След това, тъй като Вайълет беше изявила огромно желание да се върне в Европа, щяха да си наемат вила в Италия, където да прекарат лятото.

— Представи си колко ще е романтично да се разхождаме сами из Венеция — беше възкликнала Вайълет, когато му беше предложила идеята си.

Като познаваше Вайълет, на Доналд не му се вярваше да останат сами за дълго. Вече беше споменала за свои приятели, които щели да летуват наблизо. Той самият обаче не беше голям любител на бурния социален живот, затова силно се надяваше, като се върнеха в Естбъри Хол след медения си месец, Вайълет да се поукроти. Но остави и тази надежда, когато през уикендите започнаха да се точат върволици от лондонските й приятели и по коридорите ехтяха смях и музика от грамофон.

— Трябва да наемем повече прислужници, Дони — обяви Вайълет една февруарска сутрин, когато и последните гости си тръгнаха след един особено шумен уикенд. — Настоящата прислуга просто не може да се справя.

— Разбира се — отвърна той, после изведе Глори на езда по хълмовете. Седна на любимото си място край реката, треперейки в мразовития утринен въздух, и се зачуди дали някога щеше да намери смелостта да й откаже. Нима можеше, при положение че тя плащаше за всичко?

Студът не му позволи да остане дълго време на едно място, затова Доналд стана и закрачи напред-назад, питайки се какво ли щеше да остане от някогашния Естбъри Хол, след като Вайълет си свършеше работата. В момента беше съсредоточила вниманието си върху нова декорация на стените. Тази сутрин дори бе изразила неодобрение относно семейните портрети край стълбището.

— Толкова са скучни, миличък! А се продават чудесни творби от съвременни художници, които биха вдъхнали нов живот на старата къща. Направо съм влюбена в Пикасо — беше казала замечтано тя. — Намекнах на татко, че много харесвам картините му, така че се надявам да ни купи някоя като сватбен подарък. Би било прекрасно, нали? — беше възкликнала тя, прегръщайки го.

Той бе стиснал устни с намерението да не подхваща подобни спорове, преди да се върнат от медения месец, когато ремонтът щеше да е приключил.

Доналд подритна унило една замръзнала буца пръст, обрасла с груба трева. През изминалите две седмици не спеше особено добре — будеше се посред нощ, плувнал в пот и обзет от внезапна паника за бъдещето си. Държеше го единствено мисълта, че имението щеше да е в добро състояние за поне още няколко поколения, пък все някак щеше да изтърпи приятелите на Вайълет.

Доналд въздъхна. Имаше чувството, че за да спаси имението, бе пожертвал себе си. Но знаеше, че няма какво да се направи. Влакът беглец беше потеглил и набираше бясна скорост.

2 април

Утре ще се венчая за В. В имението цари бурно вълнение и безпокойство, а В. постоянно търчи насам-натам, уверявайки се, че всичко, от цветята на масата в балната зала до прическите на шаферките й, е в абсолютно съвършен вид. Вчера изпадна в истерия и върна брошурите с програмата, защото шрифтът не й бил по вкуса. Понякога се надявам да не се окаже, че и аз не съм й по вкуса…

Доналд затвори дневника и го върна на рафта при другите си книги. Имаше чувството, че единствено в неговите страници можеше да изрази страховете си за бъдещето — определено нямаше с кого да ги сподели. Беше наблюдавал как майка му вдига вежди отново и отново, възмутена от вулгарния, панаирджийски вкус на Вайълет. Но тъй като тя самата беше причината за този цирк, който в крайна сметка щеше да отведе сина й до олтара в параклисчето, нямаше как да се оплаква.

Доналд легна в единичното си легло на неженен мъж за последен път. Утре вечерта щеше да се пренесе в новообзаведения им брачен апартамент — съдържащ вътрешни врати към отделна всекидневна и баня, — където щеше да споделя леглото и живота си с Вайълет.

Будува чак до малките часове на нощта, копнеейки за спокойната, разумна сила на Ани. И смуглата й, карамелена кожа. Колко му се искаше утре да отведе нея до олтара, а после и в леглото си…

Гузен заради внезапната възбуда, породена от тези му мисли, Доналд се завъртя в леглото и се помъчи да заспи.

 

 

Месеци след това сватбата на Вайълет Дръмнър и лорд Доналд Естбъри се обсъждаше с благоговение. Гостите, имали щастието да присъстват, разказваха възторжено за изобилието от разкошни цветя, с които бе отрупан параклисът, за пищната сватбена закуска и танците в дългия салон под изпълненията на музикантите от квартет „Савой“, пристигнали от Лондон специално за случая.

Както и, разбира се, за булката, прелестна в роклята си от ръчно избродираната френска дантела и шлейф, дълъг почти колкото пътеката на параклиса. Списание „Татлър“ удостои сватбата с дълга цели осем страници статия, съдържаща снимки на каймака на американското и английското висше общество — внушителен сбор от политици и бляскави звезди от театралната сцена и киноекрана.

На следващата сутрин, като слезе за закуска, Доналд завари семейство Дръмнър да се възхищават на снимките по всички национални вестници.

— Май скромното ни тържество е привлякло голямо внимание, синко — коментира Ралф, ухилен до уши.

— Вайълет изглежда приказно на снимките, а и ти си голям красавец, Доналд. Е — продължи Сиси с многозначително смигване, — как е момиченцето ми тази сутрин?

— Много добре, бих казал. Прислужницата й донесе поднос със закуска, а аз я оставих да се приготви на спокойствие.

— Умно момче — пророни Ралф. — Вече научаваш правилата на брака.

Когато гостите, преспали в имението, започнаха да прииждат в трапезарията, Доналд се измъкна и се качи в личната си стая.

4 април

Е, вече съм женен за В. Всички останаха доволни от сватбата и аз самият съм впечатлен от уменията на В.

Той спря и вдигна поглед към прозореца, обмисляйки как да изрази чувствата си с думи.

Първата ни брачна нощ мина добре. В. изглеждаше божествено в копринената си нощница — хареса ми повече от планината от дантела, в която се омъжи за мен — и смятам, че всичко протече задоволително. Разбира се, не както с А., но вече започвам да се примирявам с факта, че нищо няма да е като с нея. От сега нататък съм женен мъж и ще направя всичко по силите си да се представям като достоен съпруг. В. е мило момиче и го заслужава. Започвам да стягам багажа си, защото рано утре сутринта заминаваме за Америка с Мама и Татко Дръмнър.

 

 

Един месец по-късно Селина седеше в гостната на лондонската къща, разглеждайки снимките на Доналд и новата му съпруга в „Татлър“.

Преди сватбата беше дошъл да й каже, че бил настоял пред майка си да поканят трима им с Хенри и Елинор. А тя го беше попитала дали е щастлив.

— Достатъчно щастлив — беше отвърнал той, побързвайки да смени темата.

Селина беше дошла в къщата на площад „Белгрейв“ само за следобеда, за да вземе последните вещи, които щяха да отнесат в новия си дом в Кенсингтън. Когато Доналд и Вайълет се върнаха от медения си месец, щяха да заживеят тук сами и в момента една прислужница събираше притежанията й от някогашната й спалня.

Селина чу звънеца, но не отиде да отвори. Три минути по-късно на вратата на гостната се почука и икономката надникна иззад нея.

— Простете, графиньо, но пристигна една… чужденка, която иска да говори с вас. Намина и вчера, твърдейки, че е оставила нещо в къщата преди няколко месеца, но аз я отпратих.

— Така ли? Как се казва?

— Представи се като Анахита.

Сърцето на Селина прескочи.

— Ясно — каза тя, опитвайки да дойде на себе си. — Покани я.

Когато Ани влезе в гостната, Селина стана на крака. Веднага й направи впечатление колко е измършавяла.

— Здравей, Селина. Дойдох да взема куфара си. Оставих го тук, преди да замина.

— Моля те, Ани — каза Селина, — ела да седнеш. Ще поръчам чай.

— Благодаря.

Тя седна, а след като прислужницата напусна стаята, Селина каза:

— Ани, какво ти се е случило? Къде се загуби? Изглеждаш ужасно. С Доналд се поболяхме от тревоги по теб.

— Дълга история. Разболях се, докато бях във Франция. Върнах се в Англия и лежах в болница месеци наред.

— Ани, защо не се свърза с мен? Знаеш, че щях да ти помогна.

— Да, Селина, знам и съм ти благодарна, но по онова време бях неадекватна. Някои неща се случват… неочаквано. — Ани въздъхна.

— Много съжалявам да чуя, че си боледувала.

— Благодаря. С всеки изминал ден си възвръщам силите — увери я Ани, усмихвайки се за пръв път, откакто беше дошла.

— Къде живееш в момента? — попита Селина, макар и да усещаше, че каквато и да беше истината около изчезването й, Ани нямаше желание да я обсъжда.

— В Йоркшир, при една приятелка от училищните години на име Шарлот. Беше така добра да ми предложи дом, където да живея, докато се възстановя. Надявам се скоро, като се почувствам по-добре, да се върна в Лондон и пак да работя като медицинска сестра.

— Трябваше поне да се свържеш с някого от нас — каза Селина, докато прислужницата им носеше чая.

— Но, Селина, аз изпратих дълго писмо от Париж, в което съобщавах на Доналд, че ще се позабавя и го молех да ме чака. Неотдавна изпратих още няколко писма. Не ги ли е получавал?

— Не, Ани, нито едно. Всъщност не е получил и дума от теб повече от година, откакто отплава от Калкута. — Пред очите на Селина Ани пребледня и дългите й, тънки пръсти се стегнаха около чаената чаша.

— Как е Доналд? — попита тя.

— Добре, много добре. В момента е… в чужбина за лятото — добави Селина, неспособна да разкрие истината на тъжната, крехка жена пред себе си.

— О, разбирам. Значи явно ще трябва да изчакам още няколко месеца, за да го видя. — Тя се усмихна вяло на Селина. — Е, и двамата чакахме досега; какво са още няколко седмици?

— Разбира се. — Селина беше на ръба на сълзите от отчаяние.

Ани отпи малка глътка чай.

— Е, къде точно е Доналд?

— За момента в Ню Йорк, но ще прекара остатъка от лятото в Европа.

— Предполагам е продал имението и е имал нужда да се оттегли за малко?

— Не, Ани, нямаше продажба.

— Наистина? В такъв случай се радвам за него. Знам колко тъжно му ставаше при мисълта.

— Да. Между другото извади късмет, че ме намираш тук. Дойдох само за да събера нещата си, тъй като с Хенри ще се пренасяме в новата ни къща в Кенсингтън. Очакваме още едно дете.

— Селина! — Очите на Ани заискряха от щастие. — Явно любовта ви, макар и трудна в началото, е имала щастлива развръзка.

— Да, така е.

Гледайки как Ани пие от чая си, Селина взе едно решение. Нямаше право да съобщава на това момиче, което бе писало на Доналд с молба да я изчака, че мъжът, когото обичаше, се е оженил за друга.

— Би ли помолила прислужничката си да донесе куфара ми от горния етаж? — попита Ани. — Доколкото знам, Доналд го е държал в неговата стая.

— Разбира се. И защо не ми оставиш адреса си, а аз ще го дам на Доналд, като се върне. Сигурна съм, че ще се свърже с теб незабавно, скъпа Ани.

— Благодаря.

Селина изпрати прислужничката да намери куфара, а тя самата потърси лист и молив в чекмеджето на бюрото.

— Ани, кажи ми честно, нуждаеш ли се от пари?

— Не, благодаря ти, имам достатъчно — отвърна горделиво тя.

Селина й подаде листа и молива.

— Моля те, напиши ми твоя адрес, а аз ще ти дам този на новата ми къща в Кенсингтън. Ако се нуждаеш от нещо, докато Доналд го няма, не се колебай да ми пишеш. Обещаваш ли?

— Да, но както казах, очаквам да се върна на работа съвсем скоро — отвърна тя, докато прислужничката влизаше с куфара й. — Имаш ли адреса на Доналд в Ню Йорк? Иска ми се да му изпратя писмо. Сигурно е много притеснен, щом не е получил предишните ми.

— Така е, но за жалост, нямам адреса му в Ню Йорк, мести се постоянно — излъга Селина. — При следващото му обаждане ще му кажа, че си наминала. Много ще му олекне, като разбере, че си жива и здрава.

Ани остави чашата си на масата. И списанието „Татлър“, отворено на сватбените снимки, привлече погледа й.

— Това Доналд ли е? — попита тя, привеждайки се напред, за да огледа снимката по-отблизо.

— Да, на някакъв прием…

Но беше твърде късно. Ани бе грабнала списанието в ръцете си.

Списание „Татлър“ ви запознава със сватбата на годината:

Лорд Доналд Естбъри и Вайълет Роуз Дръмнър

Ани прегледа снимките, после се облегна рязко назад с притъмнели от болка очи.

— Оженил се е? — пророни тя през стегнато гърло. — Оженил се е… и… защо не ми каза? Как можа да скриеш от мен?!

— Ани, аз…

— Не мога да повярвам, че се е оженил. Казах му да ме изчака… — Тя отпусна глава в ръцете си, които сви в юмруци, блъскайки челото си с тях.

— Ани, моля те, Доналд не е получил и дума от теб месеци наред. Приятелката ти Индира каза, че се връщаш право в Англия от Париж. Когато така и не се появи, в главата му се загнезди мисълта, че не го искаш вече. Моля те, разбери, минаха цели петнайсет месеца, откакто замина за Индия. Много съжалявам, Ани, не заслужаваш такова нещо — завърши безпомощно Селина, останала без утешителни думи.

— Трябва да вървя — каза Ани, изправяйки се немощно на крака. — Довиждане. — И тръгна към вратата на гостната.

— Ани, кълна ти се, той не я обича, познавам го. Винаги е обичал само теб!

Вратата се тръшна и Ани изчезна.

21 август

Е, върнахме се в Естбъри Хол. Не че интериорът му имаше нещо общо с някогашния ми дом. В наше отсъствие работните пчели бяха продължили с мисията си и като гледам гостната и трапезарията, и коридорите, имам чувството, че съм отседнал в някой луксозен хотел. Ще ми е нужно известно време да свикна, но да си призная, съм впечатлен от организационните умения на В. В Ню Йорк беше прекрасно, а семейството и приятелите на Вайълет ме приеха с отворени обятия. Нищо чудно, че е толкова активна — енергията на родния й град е несравнима с нищо друго. Сърцето му тупти бясно през цялото денонощие, а оживлението по улиците му кара Лондон да изглежда направо педантично, дори скучно.

Европа ми се видя толкова цивилизована, колкото си я спомнях, а Вайълет организираше партита и приеми всяка вечер, за да ни забавлява. Тя е прекрасна и всички я боготворят. Дори принц Хенри, малкият син на крал Джордж, намери време да се възползва от гостоприемството й, за което вече се носеха легенди дори в Италия.

За щастие, започвам да се привързвам все повече и повече към нея, тъй като намирам вечната й любознателност и страстта й по живота за очарователни, макар и да ме кара да се чувствам като старец. Понякога не мога да повярвам, че сме връстници. Тя е като свръхактивно дете, нуждаещо се от закрила и напътствия, и поне се чувствам полезен, като й ги подсигурявам. Досега не съм я виждал уплашена или депресирана. Каквато и трудност да изникне, тя просто си поставя за цел да я преодолее. Достатъчно е да кажа, че много от страховете, зародили се в душата ми преди сватбата, вече се разсеяха.

И слава богу, вече вярвам, че духовете от миналото най-сетне ме напускат…

Доналд седна на бюрото в библиотеката и се зае да отваря камарата писма, които бяха пристигнали за него през последните четири месеца. Всички сметки вече трупаше в купчината, която директно препращаше до бащата на Вайълет. В стаята цареше непоносима горещина — за пръв път се изкушаваше да отвори един от прозорците, за да пусне малко прохлада. Вайълет изпробваше новата отоплителна система и въздухът беше пропит с миризмата на прясна боя. Доналд зарови обувките си в килима, който беше толкова дебел, че имаше нужда от косене, и отпи глътка кафе от новата чаша от лиможки порцелан. Всичко в къщата бе предвидено да действа успокояващо на обитателите, от меките нови дюшеци по леглата до новите вани с лъскави позлатени кранове, които пускаха вряла вода по всяко време на деня. Връщайки вниманието си към пощата, Доналд разпозна почерка на Селина и отвори писмото от нея.

Пит Стрийт 21

Кенсингтън, Лондон

15 август 1920 г.

 

Скъпи Доналд,

Надявам се писмото ми да те намира в добро настроение след пътешествията ти. Благодаря ти за картичките от всички прекрасни места, които си имал щастието да посетиш. Може би ще намериш време да ни погостуваш в новия ни дом в Кенсингтън. Едва ли може да се сравнява с разкоша на обновения Естбъри Хол, но искам да те видя възможно най-скоро. Посети ме човек, когото и двамата познаваме. Моля, обади ми се и ела при първа възможност. Може да комбинираш идването си с някой друг ангажимент.

Изпращам ти любовта си, Доналд, а Елинор ти изпраща целувка.

Селина

Доналд препрочете писмото, за да се увери, че не си е внушил тънкия намек, но веднага разбра, че не е. Облегна се назад в стола си и без да отлага вдигна слушалката на новия телефон, набра номера на телефонна станция и даде на операторката този на Селина.

Два дни по-късно Доналд отпътува за Лондон, където директно посети новата къща на Селина.

— Дошла е в къщата на площада „Белгрейв“? Видяла си я? Как изглеждаше? Къде е била през цялото това време? Как…

— Доналд, успокой се, моля те, ще ти разкажа всичко — каза Селина, — но първо нека седнем в гостната, където ще можем да поговорим на четири очи.

— Извинявай, Селина, но не съм мигнал през последните четирийсет и осем часа — въздъхна той.

— Разбирам. Свечерява се, така че какво ще кажеш за един джин?

— Ще ми е нужен ли?

— Определено. — Селина въздъхна и помоли прислужника да им донесе питиета.

След като затвори вратата на стаята, Селина огледа внимателно брат си.

— Първо трябва да ти кажа, Доналд, че изглеждаш невероятно. Добре ли си прекара? — попита тя, сядайки с известна трудност, в който момент Доналд забеляза изпъкналия й корем.

— Да, но, Селина! Ти си бременна. Колко прекрасно! — Той се спусна към сестра си и я прегърна. — Поздравления. Кога се очаква да родиш?

— След около два месеца и откровено казано, ми се ще да минат по-бързо. Преживях дълго, знойно лято в Лондон. Хенри не позволи да пътуваме до Франция, за да не пострада бебето.

— Е, изглеждаш ослепително, Селина.

— Да, страшно съм щастлива. И имам чувството, че това затваря кръга. Ще е прекрасно с Хенри да си имаме наше дете.

— Разбира се. А и къщата ви е чудесна.

— Преместихме се тук, за да могат децата да тичат из градината, докато сме в Лондон — обясни тя. — Наскоро осъзнах какви късметлии сме били да израснем в заобиколения от толкова полета и хълмове Естбъри Хол.

Прислужникът дойде да им налее питиетата и Доналд отпи стабилна глътка от джина си. Когато отново останаха сами, реши да сложи край на напрежението.

— Хайде, Селина, кажи ми, добре ли е Ани?

— Е, жива е, но… о, боже, изглеждаше ужасно, Доналд. Беше слаба като вейка. Каза ми, че е била в болница.

— Господи. — Кръвта замръзна във вените на Доналд. — Възстановила ли се е?

— Не мога да ти отговоря. Кълна се, не й продумах и дума за събитията в живота ти, но тя видя снимките от сватбата ти в списанието, което беше отворено върху масичката за кафе. И се боя, че направо избяга оттук. — Селина прехапа долната си устна.

Доналд отпусна глава в дланите си.

— Нима има по-ужасен начин да разбере новината? Каза ли защо не ми е писала?

— Каза, че ти е писала, Доналд, за да знаеш, че ще се забави повече от очакваното. И — очите на Селина се изпълниха със сълзи при мисълта, — и да те помоли да я изчакаш. Аз й казах, че не си получавал подобно писмо, или поне не си ми споменавал. Е, получавал ли си?

— Не. — Доналд поклати категорично глава. — Знаеш, че щях да ти кажа. Ако бях получил такова писмо, щях да изпълня молбата й. Имаш ли представа къде е в момента?

— Даде ми адреса си, преди „Татлър“ да развали всичко. Обещах да ти го предам веднага щом се върнеш от Европа.

— Къде живее?

Селина стана и отиде до писалището. Извади някакъв лист от чекмеджето и го даде на Доналд.

— Това е адресът й. Живее някъде в Йоркшир, в дома на нейна приятелка от училищните години.

— Какво прави там, по дяволите? Много добре знае, че ако й е трябвала помощ, съм щял да се отзова. Знае колко я обичах и че бях готов на всичко да…

— Доналд, моля те, прости ми, но откакто я видях преди три месеца не съм преставала да си задавам същите въпроси. — Селина закърши тревожно ръце. — Сигурна съм, че е имала своите причини.

— Да, разбира се, трябва да отида при нея възможно най-скоро. Ще поемаш ли обажданията от вкъщи? — помоли я той.

— Да, но не е сигурно дали още живее там. Може вече да се е преместила.

— Поне ще могат да ми кажат къде. Божичко, Селина, защо не съм получавал писмата й?

— И аз мислих по въпроса — каза Селина, виждайки агонията в очите на брат си, — и се опасявам, че вината може да е моя.

— От къде на къде, за бога? — учуди се Доналд.

— Точно преди ужасяващата кавга около сватбата ми с Хенри неволно споменах пред майка ни, че си срещнал Ани във Франция след края на войната. И че Ани ни е гостувала в къщата на „Белгрейв“ — додаде гузно тя.

При тези й думи Доналд се тръсна в близкия стол, незабавно прозрял идеята на сестра си.

— Ясно — каза той.

— Разбира се, не мога да съм сигурна, но като се има предвид, че майка ни знаеше за тогавашните финансови трудности около имението, едва ли й е допадала идеята да продадеш семейния ни дом и да се ожениш за индийка.

— Селина, твърдиш, че майка ни е крила писмата от Ани? — попита втрещено Доналд.

— О, това е въпрос, който трябва да отправиш лично към нея, ако имаш смелостта, разбира се. Но несъмнено, ако са били адресирани до теб и с клеймо от Индия или някоя друга страна, не й е било трудно да се досети. А когато е видяла, че си оставил всяка надежда Ани да се върне при теб, скъпата ни майчица е поканила красивата наследница Вайълет Дръмнър да излекува разбитото ти сърце и да напълни хазната на рода Естбъри.

— Не мога да повярвам, че би постъпила толкова манипулативно — поклати глава Доналд.

— Така ли? Е, ако наистина е криела писмата от Ани, бих казала, че е постъпила напълно в свой стил. Животът й винаги се е въртял единствено около самата нея, не смяташ ли? За жалост, Доналд, вярвам, че е способна на всичко. Поне вече знам какъв родител не бива да бъда. Един бог знае как я е търпял татко. — Селина поклати глава. — Винаги е била студенокръвна.

— Ако наистина го е направила, Селина — Доналд стисна юмруци в отчаянието си, — кълна се, има голяма вероятност да вляза в затвора заради убийство. Няма ли сърце тази жена!?

— Само колкото да е жива. Но едно трябва да й се признае: и на нея й се е наложило да направи голяма саможертва, за да спаси имението. Едва ли й е било приятно да гледа как новата ти съпруга завзема свидния й дом. На сватбата се носеха легенди за потресаващия килим на „Шапарели“, ушит от осемнайсет леопардови кожи.

— Доста е кичозен. — Лицето на Доналд се изкриви в кисела гримаса. — Ами сега, Селина, какво да правя, за бога?

— Не знам, Доналд. Едва ли Ани ще се свърже с теб при положение че знае за брака ти. Винаги е пазила достойнството си.

— Да, а и истината е, че макар и в началото да имах доста колебания относно брака ми с Вайълет, се разбирахме доста добре през последните няколко седмици — призна си Доналд. — Не искам да я нараня. В деня на сватбата ни се заклех, че ще й бъда верен съпруг. Може и да не я обичам толкова силно, колкото обичах Ани, но тя не е виновна за нищо.

Селина сложи ръка на рамото му.

— Разбирам. Е, може би е най-добре да оставиш нещата такива, каквито са.

Доналд вдигна изпълнени с тъга очи към нея.

— И двамата знаем, че не мога да сторя подобно нещо.