Лусинда Райли
Среднощна роза (7)

5

Мумбай, Индия

Ари с радост се прибираше вкъщи. Беше прекарал дълъг ден в офиса и то в края на много тежка седмица. Отключи вратата на мезонета си и отиде право в кухнята, където си приготви солидна доза джин с тоник с надеждата, че коктейлът ще поотпусне опънатите му нерви. И с надеждата, че Лали няма да мрънка, че пиел много. В сравнение с някои от западните му бизнес партньори неговата алкохолна консумация беше нищожна. Той влезе във всекидневната и като я намери пуста, реши, че Лали навярно се къпе на долния етаж. Затова се хвърли на дивана и отпи глътка от коктейла си.

Чудно му беше защо ли се чувстваше толкова напрегнат напоследък, при положение че компанията му процъфтяваше. Особено в последно време, след като глобалната финансова криза беше принудила Америка и много европейски страни да отправят поглед към Индия и далеч по-икономичните възможности, които им предлагаше. Сега фирмата му имаше повече работа, отколкото можеше да поеме, и именно там, помисли си Ари с въздишка, се криеше част от проблема. Опитите да намери доверени и добре обучени мениджъри, които да му помагат с бурния прилив на работа, се оказваха същински кошмар. В резултат на това Ари поемаше задълженията на десет служители.

Лали вечно го изнудваше да си вземе отпуска, затрупвайки го с брошури на идилични крайморски курорти. Като че ли не проумяваше колко абсурдна беше подобна мисъл в момента.

— Обещавам, че като намеря надежден персонал, ще отидем на почивка.

— Ари, скъпи, все това повтаряш три години наред — въздъхваше тъжно тя, хвърляйки брошурите в кошчето за отпадъци.

Измъчван от гузна съвест след подобни спорове, Ари обикновено се връщаше у дома с някое бижу, избрано от секретарката му, или пък рокля от любим неин бутик. Извиняваше се многократно, задето я беше пренебрегвал, опитваше да си тръгва навреме от офиса и да я води на вечеря. През следващите няколко дни обикновено обсъждаха варианти да прекарват повече време заедно, но до следващата седмица Ари отново се беше върнал към осемнайсетчасовия си работен график.

Докато си правеше втори коктейл, Ари призна пред себе си, че понякога й крещеше от напрежение.

— Как иначе ще изкарвам достатъчно пари, за да плащам ипотеката върху мезонета? И да пълня гардероба ти с дизайнерски дрехи?

Отговорът й винаги беше един и същ.

— Не ме е грижа къде живея и какви дрехи нося. Това са нещата, които касаят теб, Ари, не мен.

Не беше вярно, разбира се, каза си той, излизайки на терасата с изглед към плажа на Арабско море. Искаше й се да вярва, че всички хубави неща не биха й липсвали, но всъщност се лъжеше.

Ари знаеше, че помежду им тегне много по-сериозен проблем от дългите му работни часове. Лали наближаваше трийсетте и искаше да се омъжи. Не я винеше за това — беше направила доста жертви, заживявайки с него против волята на родителите си преди четири години, с надеждата, че скоро ще й предложи брак. Но колкото и да опитваше, Ари не намираше сили да изрече думите, които Лали искаше да чуе. Нямаше представа защо — безспорно я обичаше. Беше красива, а добродушната й, отзивчива природа и спокоен темперамент противодействаха отлично на собствения му бурен характер. Както многократно му бяха повтаряли приятелите му, тя беше идеална за него.

Какво чакаше тогава? Вече беше на трийсет и шест и зад гърба си имаше завидна поредица от връзки с разкошни жени. Но нещо в него го възпираше да предприеме последната стъпка.

През последните няколко седмици му беше направило впечатление, че Лали се е отчуждила от него, все по-рядко го чакаше вкъщи, за да го нахрани и успокои след дългия работен ден. Твърдеше, че прекарвала повече време във фитнеса и в срещи с приятелки. И нима можеше да я вини? Много често, в случаите, когато работеше вкъщи, почти не забелязваше дали си е у дома, или не.

Ари се впусна да я издирва из големия апартамент. Тази вечер му липсваше, а май дори не беше оставила бележка, нито пък му беше изпратила съобщение по телефона, за да знае къде е. Той се изкъпа, после отиде да си намери нещо за ядене от хладилника. Подгря остатъците от снощната вечеря в микровълновата печка, наля си чаша вино и се върна във всекидневната. Включи огромния телевизор и се зае да превърта каналите, докато не попадна на английски футболен мач. Естествено, и тази вечер си беше донесъл работа, но се чувстваше твърде уморен.

Единствената хубава новина на хоризонта беше, че в последно време един от младите му служители, който беше наел преди две години, започваше да изпъква с умения пред колегите си. Преди няколко седмици Ари му беше провел повторно интервю и му беше предложил повишение до позицията на отговорник за индийската страна на бизнес отношенията им с чуждестранните партньори, която също се разрастваше с напредъка на националната икономика. Ако Дхирен се докажеше през идните шест месеца, Ари можеше да му възложи управленска позиция.

След три седмици го чакаше среща с потенциални клиенти в Лондон. Трябваше му човек, който да управлява кораба в негово отсъствие, и това щеше да е отличен тест.

Може би щеше да покани Лали да го придружи. Макар че нямаше да му остане много време за нея, сигурно щеше да й е приятно да разгледа града. Да, взе решение той, щеше да й предложи, като се прибереше.

В единайсет и половина Ари изгаси лампите във всекидневната и слезе в спалнята на долния етаж. Беше изключително необичайно за Лали да закъснява толкова, и то без да му е казала къде отива. Кръвта започна да пулсира в слепоочията му. Опита да я намери на мобилния й телефон, но директно се включи гласова поща. Сигурно се сърди, помисли си той, спомняйки си няколкото случая, в които беше заплашвала да го напусне. Винаги беше успявал да я разколебае с помощта на завидната си убедителност. И този път щеше да се справи.

 

 

В осем сутринта, докато си правеше кафе, преди да тръгне за офиса, Ари чу ключа да се завърта в ключалката. Лали влезе в кухнята с бледо, изнурено лице. Без обичайния си съвършен грим приличаше на дребно, болнаво дете. Застана до входа на кухнята и Ари веднага усети напрежението в нея.

— Мога ли да попитам къде беше? — подхвана той.

— Прекарах нощта у родителите ми.

— Сериозно? Нали уж не им говореше? — учуди се той.

— Така е. Защото знаех, че не ги харесваш.

— Моля? — изуми се Ари. — Ако не ме лъже паметта, когато им съобщи, че се пренасяш при мен, те ти забраниха да припарваш до къщата им. Мислех, че и ти самата не изпитваш особено топли чувства към тях.

Тя впери поглед в него и големите й тъмни очи плувнаха в сълзи.

— Те са ми родители, Ари. Липсваха ми и всеки божи ден се чувствах виновна, задето съм ги разочаровала.

— Разочаровала си ги? — смая се Ари. — Какво имаш предвид? Просто взе решение, което не им се понрави, това е.

— Аз… — Тя поклати глава с въздишка. — Ари, мисля, че двамата с теб сме много различни.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече няма значение. — Тя сви рамене тъжно. — Не искам да се караме.

— Лали, какво става тук? Хайде, изплюй камъчето.

Тя се умълча за момент, после си пое дълбока, подготвителна глътка въздух.

— Връщам се при родителите ми, Ари. Дойдох само да си събера нещата.

— Ясно. Този път за една нощ ли ще е? За месец? Или завинаги?

— Завинаги. Съжалявам.

— Тоест всъщност се опитваш да ми кажеш, че ме напускаш, така ли? — попита Ари, най-сетне прозрял намерението й.

— Да. Не искам да спорим, нито да обсъждаме решението ми. Искам просто да си събера багажа и да си тръгна.

Ари виждаше, че трепери от емоции. Той кимна бавно.

— Добре. Сигурна ли си, че не искаш да поговорим?

— Да. Не остана нищо за казване. Ще се заема с багажа си.

Той я изпрати с поглед от кухнята. Не се притесняваше особено и друг път се беше случвало. Въпреки това идеята Лали да се върне при родителите си — които никога не го бяха одобрявали — не му допадаше. Той стана от масата и я последва до спалнята на долния етаж.

— Лали, пиари, виждам, че си много разстроена, но наистина смятам, че трябва да поговорим. В интерес на истината, тъкмо възнамерявах да те поканя на пътешествие в Европа. Права си, наистина ни трябва почивка. Имаме нужда да прекараме малко време заедно.

— Няма да намериш дори малко време, Ари, никога не си успявал. Ще го прекараш цялото в срещи, а аз ще те чакам в хотела. Когато се върнеш, ще си твърде уморен за каквото и да било.

Лали извади един куфар от дъното на гардероба, вдигна го на леглото и отиде при скрина, пренасяйки съдържанието му в куфара.

— Лали. — Ари понечи да я прегърне. — Аз…

— Не ме докосвай! — изкрещя тя, измъквайки се от прегръдката му, и се върна при гардероба, за да свали дрехите си от закачалките.

— Лали, защо си толкова сърдита? Моля те, кажи ми. Обичам те, знаеш, че е така, пиари, не искам да си тръгваш.

— Не. — Тя най-сетне вдигна очи към него с печално изражение на лице. — Вярвам ти. Но трябва да го направя заради себе си. — После сведе глава и очите й се изпълниха със сълзи.

— Но защо? Мислех, че се разбираме и напоследък нещата вървяха добре. Просто…

— Знам, че така мислиш — каза тя, затваряйки куфара, после взе една пътническа чанта и започна да прибира козметиките от тоалетната си масичка в нея. — Ари, не си виновен ти. Просто така стоят нещата.

— Говориш загадъчно, скъпа, и не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Щом вината не е моя, чия е тогава?

Лали спря, впервайки очи в нищото, и от гърдите й се изтръгна дълга въздишка.

— Просто двамата искаме различни неща от живота, това е. Аз искам брак, деца и съпруг, който може да ми отдели поне малко време. — Погледът й се отмести към него и по устните й се появи вяла усмивка. — Ти искаш единствено успех и богатства. Дано ти донесат удовлетворението, което търсиш. А сега — каза Лали, затваряйки пътническата чанта и сваляйки куфара от леглото — трябва да вървя. Баща ми ме чака долу. — Тя бръкна в джоба на дънките си и извади връзка ключове. — Това са ключовете за апартамента и колата. — Тя ги остави върху тоалетната масичка и погледна към него. — Довиждане, Ари. Вечно ще те обичам и ще се моля да си щастлив.

Ари остана на място като поразен от гръм, докато Лали извлачваше багажа си от спалнята и нагоре по стълбището. Чак когато входната врата се затвори след нея, той успя да се изтръгне от вцепенението. Изхвърча от апартамента и видя вратите на асансьора да се приплъзват пред нея.

— Лали!

Той блъсна с юмрук копчето, за да ги отвори, но кабината вече се спускаше надолу. Ари се върна с бавни крачки в жилището си, затвори вратата и облегна гръб на нея. Не говореше сериозно, нали? Сигурно това беше просто трик да го подтикне към брак. Е, да, помисли си решително той, само че няма да проработи. Нямаше навика да се поддава на шантажи.

Пък и сигурно нямаше да издържи дори две минути в бараката на родителите си. Та те нямаха дори течаща вода, за бога, а и щеше да споделя една стая с по-малките си братя и сестри. След начина на живот, с който беше свикнала, изобщо нямаше да й се хареса.

Като се замисли колко много беше направил за нея, гневът започна да измества първичния шок. Все беше разправяла, че не я е грижа за материалните блага. Че дори да живеел в незаконна колиба на плажа и да изкарвал по няколко рупии на ден, продавайки сминдух на пазара, нямало да е от значение, защото обичала самия него.

— Е — каза Ари на глас в тихия апартамент, — като постои известно време в дома на родителите си, ще видим дали е истина.

С подхранена от яростта си енергия и осъзнавайки, че закъснява за работа, Ари грабна ключовете за колата си и тръгна към офиса.

 

 

Седмица по-късно ентусиазмът на Ари вече беше поугаснал. Лали не се беше свързвала с него, откакто беше тръгнала, а той, независимо от първоначалното си въодушевление при мисълта, че ще може да се уедини пред компютъра и да навакса с натрупаната си работа, бе прекарал повечето време, гледайки през големите прозорци на апартамента си как щастливи семейства се тълпят по плажа отдолу и крещят радостно при сблъсъка с бурните вълни.

Истината беше, че тя му липсваше. Липсваше му повече, отколкото беше очаквал. Безброй пъти беше грабвал мобилния си телефон с намерението да й се обади, но гордостта не му беше позволявала да набере номера й. Тя беше изоставила него, нашепваше му гордостта. Затова и тя трябваше първа да се свърже с него. Нямаше да й го натяква много. Просто щеше да изслуша извинението й, да я приеме обратно в живота си без нито дума, а после, когато настъпеше подходящият момент, да поиска ръката й. Щеше да й подари победата…

Но с напредъка на дните решимостта му бе започнала да отслабва. Тази нощ, докато седеше сам в големия си, пуст апартамент, му се искаше да сподели с някого дилемата си, да поиска нечий съвет. Но колкото и да умуваше, не се сещаше за близък човек, който можеше да го изслуша. През последните няколко години беше твърде зает, за да поддържа връзка с приятелите си от детинство, а откакто беше отказал да посети погребението на Анахита преди десет години, взаимоотношенията със семейството му се бяха влошили. В последно време им се обаждаше най-много веднъж месечно и говореше с когото вдигнеше телефона, разпитвайки дали са здрави и дали има нещо ново. Дори майка му, когато се случеше тя да поеме обаждането, звучеше студено и далечно. Никой от тях вече не му се обаждаше ей така, за да го чуе.

„Отказали са се от мен“, помисли си той с въздишка, докато слизаше по стълбите към голямото си празно легло. Пъхна се под чаршафите и легна по гръб с ръце под главата си, питайки се защо ли преди Лали да си тръгне, като че ли не му бе оставало време за нищо. А сега, когато вече я нямаше, вечерните часове се влачеха като тежка мъгла.

На сутринта, изправен пред дълъг, самотен уикенд, Ари взе едно решение. Щеше да преглътне гордостта си и да потърси Лали.

Свика куража си, набра номера й и за пръв път дочака свободния сигнал, без да прекрати обаждането. Но вместо лъчезарния глас на Лали, призоваващ го да й остави съобщение, чу монотонен говор, който го извести, че избраният номер вече не съществува.

За пръв път, откакто Лали го беше напуснала, Ари усети как страхът се прокрадва в сърцето му. До този момент бе живял с убеждението, че просто участваше във война на нерви, в която беше готов да падне най-великодушно. Нито веднъж не му беше хрумнало, че Лали има сериозно намерение да сложи край на връзката им.

Опита да й се обади отново, но получи същия отговор. Докато паниката се надигаше лека-полека в сърцето му, той се замисли как би могъл да я открие. Знаеше единствено, че родителите й живееха някъде из лабиринта от улици на Дхарави — беше им гостувал веднъж, но нямаше представа как да намери къщата им отново. Претършува паметта си за нейни приятели, които познаваше. Лали бе запазила женския си социален живот в тайна, тъй като много от момичетата, с които беше израснала, произлизаха от бедни семейства като нея самата. Знаеше, че не бяха от онези изискани жени, които човек можеше да покани на вечеря в бар „Индиго“. Ари нямаше абсолютно никаква представа как да намери, която и да било от тях.

Зачуди се как бе възможно да е живял под един покрив с Лали цели четири години и да не знае почти нищо за живота й отвъд прага на съвместния им дом. „В мен ли е причината?“, запита се безцеремонно, крачейки напред-назад по слънчевата тераса.

„Разбира се, че е в мен“, призна си накрая. При всички случаи й беше дал да разбере, че няма желание да общува с родителите й. И не беше направил ни най-малък опит, дори само заради нея. А не бяха лоши хора… бедни, да, но трудолюбиви и набожни индуси, които бяха възпитали у децата си непоклатима морална система и се бореха да ги образоват, поне доколкото го позволяваха скромните им възможности.

Ари се стовари изтощено в близкия стол, приведе се напред и отпусна глава в дланите си. Чак сега осъзнаваше, че се бе отнесъл пренебрежително не само към тях самите, но и към ценностите им — сляпата вяра в боговете и безусловното примирение със съдбата бяха идеали, които ненавиждаше. Те бяха представители на „старата Индия“ — също като неговите родители, — чието раболепие бе плод на стогодишното британско господство в страната им.

Старото поколение като че ли отказваше да проумее, че времената се бяха променили, че вече нямаше нужда от поклонничество. Индийският народ започваше да стъпва на краката си, вече нищо не го спираше и пред него се простираха безгранични възможности.

Ари бе целял да избяга от всички остарели ценности, които според него ограничаваха застъпниците си. А сега, докато седеше, приковал очи в пода, започваше да го изпълва гняв. Но защо?

Най-внезапно Ари направи нещо, което от години си беше забранявал. Зарови лице в дланите си и зарида.

 

 

Ари знаеше, че няма лесно да забрави дългите часове на отминалия уикенд, през които беше застанал лице в лице със себе си и причините да се превърне в подобен човек. Не беше сигурен дали скърби заради загубата на Лали или заради появата на този самотен, егоистичен, гневен човек. Докато болката се лееше от него, Ари се чудеше дали не преживява психически срив, навярно резултат от петнайсетте години на безспирни напъни.

Да, беше изградил успешен бизнес и стабилно финансово положение. Но през това време беше загубил себе си.

Опита да си изясни причините за яростта, която го изпълваше, и, още по-страшното, прокуждането на всички емоции и човешки чувства, които някога бяха живели в сърцето му. Замисли се за годините, прекарани в пансионното училище в Англия, и за това как другите момчета го бяха гледали отвисоко само защото беше индиец. Индия бе спечелила независимостта си преди повече от шейсет години, но по онова време висшето британско общество още не беше изоставило претенциите си за емпирично превъзходство.

А фактът, че родителите му толкова се бяха гордели с него, единствено бе влошавал нещата. Макар че той самият разпознаваше ужасните последици от британското управление за индийския народ, културата и традициите на някогашните им господари бяха неизличимо отпечатани върху съзнанията им. В техните очи постъпването на индийско момче в британско частно училище все още беше перлата в короната.

Ари обаче съзнаваше, че дори петте му години в Англия да му бяха помогнали да докаже, че е не по-малко достоен и умен от английските ученици, основният импулс към успеха беше дошъл от самия него. Освен това беше наясно, че отбягвайки всички отличителни качества на собствената си раса, се беше превърнал в не по-малък империалист от онези, които бяха управлявали страната му някога. Беше загубил индийската си душевност.

В неделя вечерта Ари излезе от блока си и попита първия човек, когото срещна на улица „Джуху Тара“, къде се намира най-близкият храм. Тъй като се срамуваше от въпроса си, обясни, че за пръв път идва в Мумбай.

Като влезе в храма, събу обувките и изпълни поклонническите и молебствени ритуали, които някога бе чувствал инстинктивни като дишането, а сега — странни и чужди. Ари отдаде почит чрез ритуала пуджа, но този път не на Лакшми, богинята на богатствата, както бе правил в редките си посещения в храмове през последните години, а на Парвати, богинята на любовта, и Вишну, всемогъщия закрилник и бранител. Поиска им прошка, особено заради умишленото му отчуждение от собствените му родители. И им се помоли да му върнат Лали.

Веднага щом се прибра у дома, вече поуспокоен, Ари се обади на родителите си. Този път майка му отговори.

— Ало, мамо. Аз…

— Какво има, бета^[1]?

Мигновено беше усетила, че нещо не е наред и това го накара да се просълзи отново. Не след дълго вече ридаеше и молеше за прошка, както от нея, така и от баща си и братята и сестрите си.

— Толкова много съжалявам, мамо, наистина — изповядваше се през сълзи.

— Синко, къса ми се сърцето, като те слушам. Лали ли разби твоето?

Ари спря.

— Откъде знаеш, мамо?

— Каза ли ти, че дойде да ни види преди две седмици?

— Не, не ми е казвала.

— Разбирам.

— За какво говорихте, мамо? — попита той.

— Лали ни каза — Ари чу въздишката на Самина от другата страна на линията, — че не можела да чака повече да й се отдадеш напълно. Че явно не си я обичал достатъчно и било най-добре да ти даде свобода. Знаеш колко искаше да си създаде семейство, пиара.

— Да. Да, разбира се, че знам. Моля те, мамо, повярвай ми, наистина я обичам. Толкова ми липсва… искам да се върне при мен. Ако знаеш къде е, предай й го. Аз… — Ари нямаше сили да каже повече.

— Ох, синко, съжалявам, но няма да се върне при теб.

— Но защо? — Ари съзнаваше, че звучи като разглезено тригодишно хлапе, на което току-що бяха отнели любимата играчка.

— Съжалявам, че точно от мен трябва да го чуеш, но е най-добре да знаеш. Сигурно си спомняш, че нейните родители й бяха намерили жених, за когото тя отказа да се венчае, след като се запозна с теб.

— Да. — Ари имаше смътен спомен. — Някакъв неин братовчед от село до Колката, ако не ме лъже паметта. Фермер, доста по-възрастен от нея. Лали каза, че още от пръв поглед й станал неприятен.

— Е, може и така да е било — отвърна загадъчно Самина, — но вчера се е омъжила за него.

Ари замлъкна от смайване.

— Ари, там ли си още?

— Да — съумя да намери гласа си той. — Но защо? Не разбирам…

— Аз пък разбирам — отвърна тихо майка му. — Лали е почти на трийсет, Ари. Няма професия или кариера, с която да се издържа, а родителите й са твърде бедни, за да й подсигурят зестра. Каза, че поне с този възрастен мъж щяла да има финансова сигурност до края на дните си.

— Какво?! — Ари не можеше да повярва какво чуват ушите му. — Но, мамо, тя имаше финансова сигурност и тук, с мен! Може да не й отделях много време, но винаги беше подсигурена парично.

— Да, но не си й дал точно онова, от което се е нуждаела. По което всяка жена копнее, особено тук, в Индия.

— Брак ли? — простена Ари.

— Разбира се. Лали се опасяваше, че ако един ден ти омръзне, ще можеш просто да я изгониш на улицата без нищичко. В ролята си на твоя любовница нямаше да има никакви права, никакво общество положение, нищо на свое име… а това са изключително важни неща, Ари, разбери.

— Защо не е говорила с мен по този въпрос? — запита се Ари, прехапвайки долната си устна.

— Доколкото знам, е подхващала темата многократно, но накрая се е отказала. — Самина въздъхна. — Каза, че изобщо не си я слушал. А сега разполагала само с младостта и красотата си. Но времето тече.

— Не съм… предполагал. Наистина, мамо, повярвай ми.

— А както се досещаш, гордостта й е попречила да ти се моли.

— Мамо, какво да правя? — попита отчаяно той.

— Започни отново — посъветва го Самина. — И си вземи урок. Но Лали няма да се върне в живота ти.

— Трябва да… затварям. Чака ме работа.

— Обаждай се… — чу майка си да казва, преди да прекъсне разговора, неспособен да понесе повече.

 

 

За пръв път в живота си Ари не отиде в офиса на следващия ден. Обади се на Дхирен, новия му търговски директор, и го излъга, че има треска. През следващите няколко дни спа като животно, изпаднало в зимен сън. Ставаше от леглото само колкото да яде, да пие вода и да ходи до тоалетната. Легендарната му енергия като че ли го беше напуснала, а от огледалото го гледаше някак смален, пребледнял човек — сякаш се беше разделил с част от себе си. Както и се беше случило в известен смисъл, помисли си горестно той.

В редките си моменти на будност лежеше в леглото, вперил поглед в тавана, чудейки се как ли беше изчезнала онази типична за него решимост, която го беше тласкала напред ден след ден в продължение на последните петнайсет години. Сега не отговаряше дори на обажданията от офиса. Просто нямаше сили за това.

Във вторник вечерта, като излезе на осветената тераса и се облегна на парапета й, наблюдавайки как светът под него продължава да се върти постарому, Ари се замисли какво бъдеще го очаква. И го видя пред себе си, зейнало като празна черна дупка. Той отпусна глава върху ръцете си.

— Лали, толкова много съжалявам — въздъхна тежко.

От апартамента се чу жуженето на интеркома. Ари хукна към него, молейки се от все сърце да е тя, и грабна слушалката.

— Да?

— Бета, аз съм, майка ти.

— Качвай се — покани я той, безкрайно разочарован, задето не беше чул гласа на Лали. Но и изненадан, родителите му живееха на пет часа път от Мумбай.

— Синко. — Самина протегна любящи ръце към момчето си, когато Ари й отвори вратата.

В този момент напрежението и горчивината от последните десет години се изпариха и Ари се отпусна в прегръдките на майка си, ридаейки като дете.

— Толкова много съжалявам, мамо, толкова много.

— Ари — Самина отметна косата на сина си от очите му и се усмихна, — върна се при семейството си, това е най-важното. А сега какво ще кажеш да направиш на старата си майка един чай? Дълго пътувах.

 

 

Същата вечер Ари поговори с майка си, разкривайки й мислите, с които се бе обкръжил през последните няколко дни, и тъмнината, която виждаше в бъдещето си.

— Е, поне вече думите извират от сърцето ти, а не от коравата ти глава — пошегува се Самина в опит да го утеши. — През цялото това време се питах къде се е загубил синът ми и дали някога ще се завърне при мен. Така че това е добро начало. Научил си много важен урок, Ари; че щастието е сбор от много различни неща, а не плод на едно-единствено. Парите и успехът не могат да ти донесат удовлетворение, ако сърцето ти е затворено.

— Анахита ми каза почти същото нещо при последната ни среща — замисли се Ари. — И че един ден ще го осъзная.

— Прабаба ти беше много мъдра жена.

— Да, и ме е срам, че не дойдох да се сбогувам с нея.

— Е, ако и ти като нея вярваш в безсмъртието на духа, то сигурно нейният е с нас и приема извинението ти. А сега — Самина се прозя, — да ти призная съм доста изморена и имам нужда от сън.

— Разбира се — отвърна Ари и я отведе в една от стилно обзаведените спални на долния етаж.

— Толкова голямо жилище само за теб — коментира Самина, когато Ари остави пътническата й чанта в стаята. — А и ще прекарам цяла нощ без баща ти да хърка в ухото ми. Сигурно няма да ми се тръгва оттук!

— Остани колкото искаш, мамо — каза Ари, изненадан от факта, че наистина го мислеше, и засрамен, че никога преди не я бе канил в апартамента си. — И ти благодаря, че дойде — добави той, докато я целуваше за лека нощ.

— Ти си ми син, тревожех се за теб. Колкото и голям апартамент да имаш, колкото и да си богат, си оставаш обичният ми първороден син. — Самина погали ласкаво бузата му.

Когато половин час по-късно Ари легна в леглото си, изпита странно облекчение от това, че майка му спеше само на няколко метра от него. Беше го трогнала с всеопрощаващото си поведение и това, че беше долетяла до него веднага щом беше усетила тъгата му. После се замисли и за Анахита и дългогодишния й отказ да повярва, че собственият й първороден син е мъртъв.

Дали всяка майка нямаше вродено шесто чувство по отношение на рожбата си?

Очите му попаднаха върху скрина, в едно от чекмеджетата на който се криеше историята на прабаба му, недокосната от цели единайсет години. Въпреки че беше сам в стаята, Ари усети как по бузите му изплува червенина, както се беше случило и последния път в присъствието на прабаба му.

Ако наистина беше с него сега, Ари се надяваше да усети колко съжалява, задето бе пренебрегнал повереното му от нея. Той стана от леглото, отвори чекмеджето и извади пожълтелите страници. Поглеждайки ситния, красив почерк, установи, че текстът е изписан на четлив английски.

Клепачите му като че ли натежаха още повече. Сега не беше моментът да дешифрира думите й, но още утре щеше да започне с четенето.

 

 

На сутринта Ари изведе майка си на закуска, преди да е потеглила на дългото си пътуване към дома.

— Ще се върнеш ли на работа утре? — попита Самина. — Добре би било. Тъкмо ще се поразсееш, вместо да униваш още повече в оня самотен, бездушен апартамент.

— Ама и ти си една, мамо — позасмя се Ари. — В единия момент ми се караш, задето се преуморявам, а в следващия ме увещаваш да се върна в офиса!

— В живота винаги трябва да има равновесие и вече е време да откриеш своето. После може да намериш и щастието, което заслужаваш. О, докато не съм забавила… — Самина бръкна в чантата си, извади оръфано копие на „Награди и феи“ на Ръдиард Киплинг и го подаде на Ари. — Баща ти я изпраща. Заръча да прочетеш стихотворението „Ако“, едно от любимите му.

— Да — усмихна се Ари. — Знам го, но не съм го чел от училищните си години.

 

 

Когато майка му си тръгна, след като си беше издействала обещание от Ари да посети дома им веднага след предстоящата му командировка, той се качи в колата и тръгна към офиса.

Извика Дхирен в кабинета си и го уведоми, че поверява бизнеса в негови ръце по време на престоя си в Лондон и че може да се задържи там повече от очакваното.

Двайсет и четири часа по-късно Ари хвана нощния полет до „Хийтроу“. Вместо да си избере филм, препрочете стихотворението на Ръдиард Киплинг, което баща му беше изпратил, с иронична усмивка на уста. Разбираше посланието му. После, поръчвайки чаша вино, извади пожълтелия ръкопис на прабаба си от куфарчето си.