Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (9)

8.

8 март, 23:24

Сибир, Русия

Мигновено осъзна, че не всички снежни преспи си приличат, особено в Сибир. Подложена на нескончаем цикъл от топене и замръзване през последните седмици, пряспата, която си бе избрал, се оказа покрита с няколко сантиметра твърд като камък лед.

Тъкър се стовари върху замръзналата повърхност странично, с надеждата да се претърколи.

Уви, събитията не се развиха според очакванията му.

Инерцията запрати краката му във въздуха, преобърна го и го засили надолу по склона. Той се претърколи по гръб, после се запързаля по задник върху дългия стръмен склон, а краката му заподскачаха по покрития с коричка лед сняг. Направи опит да забие лакти в склона, за да намали скоростта, но не успя. От дясната му страна изникна купчина големи камъни, които се приближаваха със заплашителна бързина.

Изведнъж чу ръмжене над главата си, погледна назад и видя Каин да тича с всички сили по склона. Овчарката го настигна след секунди и заби зъби в яката на якето му. След като се увери, че го е захапал здраво, Каин се отпусна на задните си крака и вдигна глава, така че силните мускули на гърба му да поемат по-голямата част от тежестта на Тъкър.

На няколко метра пред тях от снега стърчеше клон. Тъкър реагира инстинктивно, вдигна левия си крак, сви го и закачи клона с глезен. Инерцията го завъртя странично, при което той повлече и Каин, но това в крайна сметка сложи край на пързалянето и на двамата.

Изведнъж настъпи тишина.

Тъкър лежеше неподвижно. Провери мислено всичките си крайници. Май нямаше нищо счупено. Продължаваше да усеща тежестта на Каин, който висеше на яката на якето му.

— Каин? Как си, приятелю?

Овчарката отвърна с приглушен лай, който Тъкър изтълкува приблизително като: „Аз съм добре, но вече е време да направиш нещо по въпроса“.

— Чакай малко… дай ми една секунда…

Тъкър повдигна бедра и освободи десния си крак, който се оказа прегънат под тялото му, после го разгъна и го прехвърли върху клона, точно над левия глезен. Стисна зъби, завъртя се и притегли както собственото си тяло, така и това на Каин нагоре по склона. Успя най-после да стигне клона и да го хване с лявата си ръка. Дясната протегна назад и сграбчи с нея яката на Каин.

Овчарката разтвори челюсти, след което с помощта на Тъкър успя да се изкатери по склона, като забиваше нокти в ледената коричка.

Тъкър най-сетне освободи краката си от клона, завъртя тялото си и стъпалата му отново сочеха към дъното на склона. Заби пети в леда няколко пъти, докато направи нещо като стъпенка, после се облегна назад, за да успокои дишането си.

Каин го близна по ръката в израз на облекчение, но и на подкрепа.

Тъкър седна в снега и се огледа. Докато се бе спускал по склона в почти непрогледния мрак, бе решил, че наклонът е едва ли не отвесен. Сега виждаше, че едва ли надвишава двайсет и пет градуса.

„Можеше да е и по-лошо…“

На петнайсетина метра вдясно от тях растяха голи брези и натежали от сняг сибирски кедри. Далеч надолу минаваше тъмна линия, перпендикулярна на склона.

Река. Да, но коя? На всяко картографирано и наименувано езеро или река в Сибир се падаха по десет, които не бяха отбелязани на нито една карта и изобщо нямаха имена. Въпреки това реката означаваше цивилизация. Тръгнеш ли по нея, няма начин да не попаднеш на населено място.

Надеждата му да се измъкне оттук беше острият поглед на Каин.

Тъкър се обърна към белгийската овчарка и нареди:

— Раница! Търси!

Слава богу, че думата „раница“ влизаше в речника от хиляда думи, с които боравеше Каин. Когато пътуваха, повечето вещи на Тъкър — основно необходими за оцеляването му при всякакви условия — се намираха именно в тази раница.

След двайсет секунди Каин излая тихичко.

Тъкър се извърна и проследи погледа на овчарката, насочен нагоре и встрани към дърветата. Раницата се беше закачила в клоните на една бреза с бяла като снега кора.

Тъкър хвана яката на Каин и се закатери на четири крака към дърветата. Напредваше бавно, но някъде на половината разстояние усети, че Каин не се нуждае от помощта му. Ноктите на овчарката служеха като туристически котки за лед, осигурени й от майката природа.

Успяха с общи усилия да се доберат до горичката. Тук, под клоните на дърветата, снегът бе мек и пухкав като памук. Тъкър остави Каин до един дънер и продължи нагоре, към дървото, където се бе закачила раницата му.

Някъде изпращя клонче.

Тъкър замръзна. Откъде бе дошъл този звук?

Отгоре, реши той.

Продължи бавно напред, улови се за най-близкия дънер и легна в снега. Огледа склона. Нищо не се движеше. След десетина секунди напрегнато мълчание долетя нов отчетлив звук: приглушено скърцане на стъпки в снега.

Тъкър се напрегна. Прозвуча ново проскърцване.

Някъде над него крачеше човек и този човек не бе излязъл просто на разходка, а се движеше с определена цел. Или бе ловец, или Фелис ги бе последвала. В такъв случай излизаше, че е много по-опасна, отколкото бе очаквал. Бяха изминали петнайсетина минути, откакто двамата с Каин бяха скочили от влака. За това време Фелис бе успяла да запамети местоположението им, да избере място, където да скочи, и да се върне назад едва ли не тичешком.

Това бе напълно възможно, осъзна Тъкър, но говореше много за уменията й на ловец.

Дали обаче наистина бе Фелис?

Извърна глава. Каин лежеше по корем на пет-шест метра под него, полузаровен в мекия сняг. Очите му бяха вперени в Тъкър в очакване на команди.

Тъкър му даде знак с лявата си ръка: „Иди навътре сред дърветата и се скрий там“.

Тъкър се зарови по-дълбоко в пухкавия сняг, скри се толкова дълбоко, че се виждаха само очите му. Изминаха две минути. После още пет. Стъпките продължаваха надолу в неизменен ритъм: стъпка, пауза… стъпка, пауза. Накрая иззад едно дърво изникна неясна фигура, спря и приклекна.

Силуетът бе слаб и атлетичен. Тъкър успя да различи тъмно късо яке с прекалено модерна — и прекалено военна кройка. Определено не бе местен ловец. Непознатият извърна глава и под тъмната вълнена шапка се показа рус кичур, който проблесна на лунната светлина.

Проблесна и още нещо.

Над рамото на Фелис стърчеше дулото на карабина. Как бе успяла да качи снайперска пушка във влака? Тъкър не откъсваше поглед от нея. Тя свали оръжието от рамото си и го притисна към гърдите си.

Беше на дванайсет-тринайсет метра от него, нагоре и вдясно по склона. Продължеше ли напред, щеше да мине на няколко крачки от раницата му. Това бе много лошо. Бе въвлечен в игра на котка и мишка с опитен снайперист от шведските специални части. Решението бе просто, макар и трудно осъществимо: трябваше да убие Фелис, докато елементът на изненада бе на негова страна.

С изключително бавни и предпазливи движения той посегна към колана си и извади валтера, който бе взел от фалшивия шафнер. Вдигна го, насочи го към гърдите на Фелис, вдигна предпазителя и обра мекия спусък.

Не бе в състояние да обясни случилото се в следващия миг по друг начин, освен като интуиция на опитен воин.

Както бе приклекнала, Фелис започна да отстъпва и се скри зад едно дърво.

По дяволите!

Тъкър не свали ръката с пистолета: очакваше Фелис да се появи отново и този път да получи възможност да я простреля, но ако съдеше по темпото, с което тя се оттегляше назад по склона, използвайки дърветата като прикритие, тя бе променила първоначалния си план. Тъкър изчака пет минути и след като Фелис не се появи, реши, че е отгатнал намеренията й. Тя явно възнамеряваше да се оттегли сред дърветата, след което да го заобиколи в гръб. Предположила бе, че двамата с Каин не са стигнали до реката, както и че нямат представа, че е тръгнала по петите им. Щеше да намери някое удобно местенце долу и да ги чака в засада.

„Много ще има да чака“, каза си Тъкър.

Изчака още пет минути — пет леденостудени минути, — за да може Фелис да се отдалечи още повече, след което прибра валтера, измъкна се от пряспата и запълзя към раницата си. Изправи се и я смъкна от дървото.

Застина и се ослуша.

Тишина.

Нарами раницата, после посочи с изпъната ръка към последното място, където бе забелязал Каин, и му даде сигнал. Знаеше, че овчарката не е забравила на какво я е учил и не го е изпускала от поглед нито за миг.

„Върни се“, гласеше командата.

Не му се наложи да чака много. Някъде над него прошумоля сняг и след миг овчарката клекна в краката му. Тъкър се наведе, улови козината на врата й и я прегърна, за да я успокои, че всичко е наред.

— Следвай! — прошепна в ухото й.

Тръгнаха нагоре по склона, обратно към железопътната линия.

 

 

23:50

Изкачването им отне повече време от очакваното, а когато стигнаха горе, установиха, че вятърът е навял толкова много сняг, че е отрязал достъпа им до релсите. Тъкър стоеше пред стена от сняг поне три пъти по-висока от него. Трябваше да я заобиколи, да открие мястото, където бе скочил, и да се опита оттам да излезе на линията.

Направи само една крачка — една-единствена крачка — встрани от линията на дърветата и усети нещо да помръдва под крака му. През главата му пробяга една мисъл — „Дънер“, — но нямаше време да реагира. Под снежната покривка лежеше дървесен ствол с диаметър колкото бедрото му, удържан на мястото си от тънка ледена коричка. Щом Тъкър стъпи отгоре му, дървото се освободи от ледената прегръдка и се затъркаля по склона, като повлече и Тъкър, и огромна снежна маса.

Лавина.

Тъкър избута Каин встрани, тъй като знаеше, че овчарката ще се опита да го спаси.

— Бягай! — изсъска му.

Командата влизаше в противоречие с инстинкта на Каин, който изискваше да се грижи за партньора си. Овчарката се поколеба само за миг, но отскочи встрани и хукна към гората.

Тъкър знаеше, че е загазил. Спускащата се по склона снежна маса го влачеше с нарастваща скорост надолу. Раницата не му позволяваше да се претърколи, затова той разпери ръце и крака, за да забави плъзгането си и да излезе на върха на снежната вълна, но напразно. Направи последен опит да се измъкне, като заби лакът в земята и натисна с всички сили. Претърколи се по корем, но продължи да се пързаля надолу по склона.

Чуваше реката на петнайсетина метра под себе си. Повърхността й бе черна и гладка. Ако имаше късмет, щеше да е замръзнала покрай брега. Ако ли не, беше обречен.

Разсъждаваше трескаво.

Къде е Каин? Къде е Фелис?

Нямаше съмнение, че е чула лавината, но дали бе успяла да зърне тялото му в снега? Някъде напред и вдясно от Тъкър блесна оранжево пламъче — в храсталака покрай реката.

Пламъче от изстрел.

Ако не друго, то повличането му от лавината бе накарало Фелис да пропусне целта. Вторият изстрел обаче щеше да е по-точен. А третият — смъртоносен. Тъкър посегна назад, измъкна валтера от задния си джоб и го насочи натам, откъдето бе дошъл изстрелът.

Изведнъж нещо го ужили по врата.

Не беше ужилване, а одраскване от куршум.

Той не обърна внимание на болката, а стреля два пъти; изстрелите му едва ли се отличаваха с кой знае каква точност, но поне щяха да накарат снайперистката да спре стрелбата.

След миг стигна до брега на реката и полетя във въздуха. Сърцето му се качи в гърлото. Частица от секундата след това се стовари по корем върху леда, подскочи и се завъртя лудешки върху хлъзгавата повърхност. Блъсна се в няколко щръкнали от леда дървета и спря.

Пое си дъх, претърколи се и овладя желанието си да се свие на топка от болка.

Разпери ръце по леда и зашари с длани с надеждата да открие пистолета. Замръзналите му пръсти го бяха изпуснали при удара.

Къде…?

И тогава го видя — беше на няколко крачки от него, заплел се в някакви клони. Посегна към него.

Пред ръката му избухнаха парченца лед, ужилиха лицето му. Изстрелът отекна не по-силно от прекършен клон. Явно Фелис използваше заглушител.

— Нито сантиметър повече! — извика Фелис Нилсон. Гласът й долетя някъде отдясно.

Той извърна глава и я видя. Беше клекнала на петнайсетина метра от него и го държеше на прицел. От това разстояние не бе проблем да изпрати куршум в ухото му например.

Вместо това тя извърна леко цевта — явно не се канеше да го убие, а да го рани или осакати. Ледът отразяваше лунната светлина и придаваше на сцената необикновено рязък контраст.

— Кажи ми къде трябва да се срещнеш с Буколов — каза тя.

Вместо отговор Тъкър бавно вдигна едната си ръка от леда.

— Внимавай! — рязко каза тя. — Ще ти откъсна ръката! Няма да се поколебая нито за миг!

— Не се съмнявам — отвърна Тъкър и вдигна ръка, сякаш я молеше да прояви милост, но вместо това насочи показалеца си към нея.

— Какво…?

Тъкър завъртя длан и пръстите му посочиха леда.

— Сбогом, Фелис! — каза той през зъби, които тракаха от студ.

От гората, в гръб на русокосата наемничка, изскочи Каин.

Секунди преди това Тъкър бе забелязал предпазливите движения на овчарката. Всъщност не бе забелязал нещо повече от движение на сенки, отразени от лунната светлина, но не се бе усъмнил, че това е Каин. Партньорът му се подчини на простичкия сигнал, даден от Тъкър.

Атака!

 

 

Каин се оттласква и прескача дупката.

Уловил е миризмата на жената сред дърветата и е тръгнал по дирите й, без да ги обърка с тези на зайците и елените. Миризмата й обаче му е позната още от влака. Спомня си и омразата в гласа й. Миг по-късно прозвучава приглушеният гърмеж на пушката и по-острите изстрели от пистолета.

Партньорът му е в опасност!

Но Каин не е забравил последната команда, която му е дал.

Бягай!

Затова продължава да се крие, но и да следва миризмата на барутен дим, мускусния аромат на топлата й кожа. Спуска се към леда, който е сковал брега на реката.

Вижда партньора си прострян на леда някъде зад жената. Едва сдържа угриженото си скимтене.

А после забелязва, че партньорът му…

Вдига ръка.

Дава команда.

И Каин я изпълнява.

Жената се обръща, цялото й същество излъчва страх. При завъртането й цевта на пушката леко се накланя надолу.

Каин вижда това и скача високо във въздуха.

 

 

Тъкър наблюдаваше как Каин връхлита върху Фелис като защитник от отбор по американски футбол и забива зъби в ръката й и как и двамата се стоварват върху леда. Фелис изпищя и се замята, но не пусна оръжието си.

„Снайперист до мозъка на костите — помисли си Тъкър. — Изгубиш ли оръжието си, губиш живота си.“

Надигна се, за да помогне на партньора си, но чу под краката си рязко изпращяване. Ледът поддаде и към Каин и Фелис се плъзна пукнатина, от която бликаше черна, леденостудена вода.

— Фелис, спри! — извика Тъкър. — Не мърдай!

Обзета от паника, глуха за предупреждението му, тя продължи да се бори. Лявата й ръка стискаше здраво карабината.

Тъкър се надигна на колене, после успя да се изправи. Парчето лед под краката му помръдна и се наклони встрани. Тъкър скочи напред и успя да запази равновесие върху ледената покривка, която се пукаше под краката му. Заподскача към Каин и Фелис.

Пукнатините стигнаха и до тях, обхванаха ги като гигантска паяжина. Ледът се натроши и двамата потънаха.

Тъкър легна по корем и се плъзна с протегнати напред ръце. Видя първо бяла като платно длан, а миг по-късно главата на Каин се показа над водата — носът на овчарката бе вирнат високо.

Каин си пое дъх и се закашля.

Тъкър се плъзна успоредно на дупката, улови яката на елека му от кевлар и дръпна рязко, за да измъкне мокрото куче от реката.

С периферното си зрение забеляза карабината на Фелис да се показва от водата; дулото се завъртя към тях.

Фелис не се отказваше дори при тези обстоятелства!

Вкопчи се в леда с едната си ръка, от която течеше кръв, а с другата се опита да вдигне карабината.

Тъкър се извъртя, оттласна се с крак и набра скорост по леда. Изпъна другия си крак, изрита и я запрати надалече по леда.

Ръката на Фелис направи последно немощно усилие да се вкопчи в леда, след което изчезна под водата; течението повлече тялото й и тя изчезна от поглед.

Каин и Тъкър се добраха до брега и загледаха черната вода. Бившият рейнджър очакваше Фелис да се появи отново, но след като изминаха две минути, каза:

— Мисля, че няма да се върне.

Въпреки това продължи да държи брега под око, докато междувременно опипваше раната на врата си. Тя се оказа тясна, но дълбока. Каин, който бе застанал до него, се изтръска от водата и обля Тъкър с леденостуден душ. Когато и последните капки отхвърчаха от козината й, овчарката размаха опашка.

Тъкър провери партньора си за наранявания. Усилията му бяха възнаградени с топло близване по студеното лице, жест, който лесно можеше да бъде изтълкуван като: „Радвам се, че сме живи“.

— Аз също, приятелю, аз също — промълви Тъкър.

Свали раницата от гърба си, отвори страничния джоб и извади комплект за първа помощ. Не можеше да види раната, затова работеше опипом: изстиска от една тубичка щедра доза хирургическо лепило върху нея и притисна силно краищата. Парещата болка го накара да стисне зъби.

Когато приключи, потрепери целият. Задните крака на Каин също трепереха от студ.

— Да вървим — каза Тъкър.

Но преди това трябваше да свърши още нещо.

Слезе пак на леда и взе карабината на Фелис. Огледа я. Беше стандартната снайперска пушка, приета на въоръжение в шведската армия: PSG-90, усъвършенствана версия на британската РМ, предназначена за стрелба в арктически условия. Огледа я набързо за евентуални повреди, после я разглоби на четирите й основни части, всяка от които не надвишаваше четирийсет и пет сантиметра на дължина.

— А сега да се стоплим.

Откриха няколко дървета, израснали почти едно до друго, и си направиха лагер между тях. Старо гнездо и няколко парчета брезова кора изиграха ролята на подпалки, в резултат на което след няколко минути се разгоря хубав огън.

Тъкър свали тактическия елек на Каин и го закачи на един клон до огъня, за да се изсуши.

Овчарката не се нуждаеше от покана, за да се излегне край огъня, да се протегне и да изръмжи доволно.

Тъкър също се настани край огъня и след като се постопли, извади сателитния си навигатор, за да определи местоположението им.

— Време е да открием в каква каша сме се забъркали.

Според картата се намираха съвсем близо до две селца — Боршчовка и Бянкино, до които без проблем можеха да стигнат пеша. И двата варианта изглеждаха доста примамливи, но Тъкър ги отхвърли. Фелис най-вероятно бе уведомила колегите си — а сигурно и шефа си, който и да бе той, — за развитието на ситуацията. Това означаваше, че първото място, което щяха да претърсят хората, тръгнали по дирите му, бяха именно тези две села.

Армията бе успяла да набие в главата му стотици аксиоми, една от които описваше идеално ситуацията, в която се намираше, и действията, които трябваше да предприеме: „Не отивай там, където врагът очаква да отидеш“.

Затова той продължи да проучва картата. На двайсетина километра северозападно от мястото, където се намираха, беше град Нерчинск. Тук може да си почине и да реши как да се добере до Перм и да открие свръзката си.

Погледна кучето, после вдигна глава и зарея поглед в звездите.

Лесно би могъл да се откаже от тази мисия.

Да, но в нея вече се бе проляла кръв.

Спомни си пепелявото лице на младия шафнер, спомни си усмивката му, радостта, с която бе погалил Каин. Този спомен, тази отговорност, му напомниха за друг принцип, втълпен в съзнанието на всеки рейнджър: „Поеми инициативата, изпълни мисията“.

Тъкър Уейн възнамеряваше да направи тъкмо това.