Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (34)

33.

20 март, 22:11

Близо до намибийската граница

— Би трябвало да е зад онази дюна — каза Тъкър.

Бе разгънал в скута си карта, а в ръката си държеше джипиес приемник.

— Какво търсим? — попита Аня и се приведе между двете предни седалки, като внимаваше да не удари гипсираната си ръка.

След бясната скорост, с която бяха прекосили границата, Кристофър натискаше умерено педала на газта и напредваше към вътрешността на страната, като използваше особеностите на релефа, за да останат незабелязани колкото се може по-дълго.

— Трябва да има павиран път — отвърна Тъкър, — който води на запад към планините.

— Това разумно ли е? — попита тя. — Няма ли да има трафик?

— Вероятно. Но автомобилите с южноафрикански номера са съвсем обичайна гледка в Намибия. Стига да не привличаме излишно внимание, шансовете са на наша страна.

Кристофър се извърна и я погледна.

— А излезем ли на шосето, вероятността да се натъкнем на бунтовници или на бандити намалява.

— Но това е докато стигнем планините — добави Тъкър. — Свърнем ли от пътя и навлезем ли в пустошта, трябва да сме готови за всичко.

Продължаваха да се движат с изключени светлини. Когато Кристофър преведе роувъра между последните дюни, пред тях се появи път, който пресичаше пясъците по права линия. Изчакаха минута, за да се уверят, че не приближава кола, после се изкатериха по насипа и се озоваха на гладкия паваж.

Кристофър включи фаровете и потегли на запад.

Шосето бе добре поддържано и маркирано, но нямаше и следа от трафик. Изминаха четирийсетина километра, през които пътят започна да навлиза все по-навътре в хълмовете, разположени в подножието на планините, без да срещнат нито едно превозно средство, нито един човек и никакъв признак за цивилизация.

Пътят ги отведе до Т-образно кръстовище и Кристофър спря роувъра. Буколов похъркваше шумно на задната седалка. Аня също бе заспала, свила се като бебе и облегнала глава на вратата.

— Красива е — каза Кристофър. — Приятелка ли ви е?

— Не.

— Разбирам. Но се харесвате, нали?

Тъкър извъртя очи.

— Сложно е. Гледай си работата.

Въпреки това обаче се замисли върху думите на Кристофър. Аня определено бе привлекателна, но той изобщо не бе мислил по въпроса да започне връзка с нея. Да, когато пристигнеше в Америка, тя несъмнено щеше да има нужда от приятел и той можеше да бъде този приятел, но дали щеше да е нещо повече от това… само времето можеше да покаже. Изпитваше към нея жал и стремеж да я закриля, но това едва ли бяха най-уместните чувства, които да положат началото на една връзка. Освен това сега не бе нито времето, нито мястото да мисли за каквато и да било връзка с когото и да било.

Особено в Намибия, която гъмжеше от бунтовници.

Сравни координатите от джипиеса с картата и каза:

— На прав път сме. Трябва да завием ето тук, да изминем четиристотин метра, след което да тръгнем на северозапад по този черен път.

— Какво е разстоянието до целта?

— Трийсет километра.

Или поне се надяваше да е толкова. Ако в изчисленията си бе допуснал грешка в рамките дори на половин или четвърт градус, това щеше да ги изпрати на много километри от мястото, което търсеха. Освен това дори изчисленията му да бяха точни, природната забележителност с форма на глава на глиган, която търсеха, можеше да се окаже унищожена от годините и ерозията. Усети в него да се надига пристъп на паническо отчаяние. Опита се да го потисне.

„Решавай проблемите един по един, рейнджър“, напомни си той.

— Разстоянието не е никак малко — отбеляза Кристофър. — Освен това теренът ще става все по-неравен.

— Зная — отвърна Тъкър и си погледна часовника. — Наближава полунощ, а не искам да обикаляме из планините чак до изгрев-слънце. Предлагам щом навлезем по-навътре сред хълмовете да потърсим място за лагеруване и почивка. На сутринта с Каин ще отидем на разузнаване.

На задната седалка Буколов изсумтя, изохка и промърмори:

— Болят ме ушите.

— Изкачихме се на надморска височина от над хиляда метра, професоре — каза Кристофър. — Ушите ви скоро ще се приспособят. Най-добре поспете още малко.

Скоро отбиха от шосето и роувърът заподскача по черен път с дълбоки коловози, който ставаше все по-тесен колкото по-нависоко сред хълмовете навлизаше.

След около час Тъкър посочи скалист хълм, покрит с шубраци и рехава горичка.

— Виж дали можеш да стигнеш там.

Кристофър свърна вдясно от пътя и пое по пресъхналото речно корито, което заобикаляше южния склон на хълма. Откри естествена рампа, която водеше нагоре. След стотина метра стигнаха до равна полянка, заобиколена от големи камъни и нисички дървета.

— Мястото е подходящо — каза Тъкър. — Спри.

Тъкър и Каин слязоха и овчарката получи команда да разузнае и да се върне.

Каин затича в мрака, обиколи полянката по периферията, огледа и пътеките, които приличаха на прокарани от дивеч. Тъкър направи същото, но съсредоточи вниманието си върху района около роувъра. В далечината се разнесе приглушеният рев на лъвове, последван от ръмжене и писъци на други животни.

Той махна на Аня и Буколов да слязат от колата и се обърна към Кристофър.

— Да опънем палатката. Какво ще кажеш да запалим огън?

— Пламъците държат любопитните животни настрани, но привличат бунтовници и бандити. Не бих запалил огън.

Тъкър се съгласи. Бързо разположиха лагера — дори Буколов взе участие, преди накрая — останал съвсем без сили — да легне да спи. Скоро го последва и Аня.

— Ще поема първата смяна — каза Тъкър на Кристофър. — Ти караш цял ден, по-добре се наспи.

— Не се нуждая от много сън. Ще те сменя след два часа.

Тъкър не възрази.

Отиде до роувъра и се подпря на бронята му. Небето бе обсипано с безброй искрящи като диаманти звезди, бялата ивица на Млечния път хвърляше по-мека и приглушена светлина. Заслуша се в какофонията на африканската нощ: жуженето на насекомите, ръмженето и воя в далечината, шумоленето на вятъра.

Трудно му бе да си представи, че подобна прелест може да крие толкова опасности.

 

 

21 март, 01:24

Тъкър клюмаше на поста си. В един момент Каин се размърда и се измъкна иззад една от гумите на джипа, където се бе излегнал.

Тъкър чу да се отваря ципът на палатката.

Обърна се и видя Аня. Беше загърната с одеяло. Дъхът й се открояваше ясно в студения въздух в пустинята. Тя пристъпи към Тъкър бавно и свенливо.

— Не можеш да спиш ли? — прошепна той. — Или те боли китката?

— Не. Не е това… — каза тя и вдигна рамене.

Той потупа с длан капака на роувъра до себе си.

Тя седна, премести се по-близо до него и загърна раменете му с края на одеялото.

— Сигурно ти е студено.

Тъкър не възрази. Трябваше да признае, че няма нищо против да се постопли… както нямаше нищо против и нейната компания.

Каин ги изгледа, изръмжа тихичко и отново легна.

— Мисля, че някой ревнува — каза Аня, като едва прикри усмивката си.

— Когато е уморен, става кисел.

— Явно добре познавате промените в настроенията си.

— Отдавна сме заедно. Грижа се за Каин, откакто бе паленце. След като сме се обучавали заедно толкова години, вече си познаваме и кътните зъби.

Изведнъж му се стори глупаво да обсъжда подобни неща с красива жена, седнала до него и опряла бедро в крака му.

Тя обаче нямаше нищо против.

— Хубаво е в живота на човек да има някое близко същество… някой, който те познава толкова добре.

В този момент Тъкър осъзна колко малко знае за истинската Аня Аверина и какво голямо желание има да научи повече.

— Като стана въпрос за опознаване — прошепна той, — аз не зная нищо за твоето минало. Къде си израснала например?

Настъпи продължителна пауза: очевидно й бе трудно да допусне някого до себе си, особено след като години наред бе крила истинското си „аз“ зад маска.

— На много места — промълви най-сетне тя. — Баща ми служеше в руската армия. Той беше… труден човек. Често сменяхме града, в който живеехме.

Той долови болката й, когато тя сведе очи. Настъпи продължителна неловка тишина и Аня стана от капака на колата. Явно Тъкър бе засегнал болна тема.

— Май трябва да се опитам да поспя още малко — каза тя и тръгна към палатката.

Нощта изведнъж му се стори много по-студена.