Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (10)

9.

9 март, 17:44

Нерчинск, Сибир

Преходът до Нерчинск се оказа по-труден от очакваното и бързо се превърна в истинско мъчение.

Заобикалящият ги пейзаж бързо се променяше и покритата с гори планина отстъпи място на поредица снежни хълмове, наредени един зад друг, а накрая преля в долина, която се спускаше източно от град Нерчинск.

Първите седем-осем километра трябваше да си проправят път през висок почти до кръста му сняг, над който се издигаха навявания, два пъти по-високи от Тъкър. Рано следобед ги забрули силен вятър, който използваше всяка пролука в якето на Тъкър, за да прониже със сибирски студ цялото му тяло чак до мозъка на костите. Каин обаче сякаш бе попаднал в рая — скачаше из пухкавия сняг, а когато вдигнеше глава над някоя пряспа, Тъкър виждаше изплезения му език и радостните искрици в погледа му.

Само два пъти по време на целия преход видяха признаци на живот. Първия път зърнаха в далечината ловец, който вървеше покрай гората. Втория път беше стар бронетранспортьор — може би от петдесетте години на миналия век, — натоварил десетина хлапета, които се смееха радостно. Боботенето на дизеловия двигател долетя откъм тесния път, който водеше към Нерчинск.

Най-накрая, цели осем часа след като бяха тръгнали, изкачиха последния хълм и пред погледите им се появиха първите признаци за присъствието на някаква цивилизация: руска православна черква с белосани стени и позлатени куполи, заобиколена от дъсчена ограда, зад която се простираше градското гробище. Част от прозорците на храма бяха заковани с дъски, а стрехите бяха увиснали на няколко места.

Тъкър намери безопасно местенце зад една канара и извади бинокъла си. На двеста-триста метра източно от черквата се издигаха къщи с формата на солнички, боядисани в пастелни нюанси на синьото, жълтото, червеното… Нерчинск изглеждаше тихо и спокойно градче: забеляза много малко минувачи и само два евтини автомобила с грубовати форми, които се движеха по заледените улици, бълвайки облаци дим.

Насочи бинокъла към покрайнините на градчето и огледа околностите му. На североизток забеляза нещо, което му заприлича на изоставено летище.

Огледа го по-внимателно и разбра, че е сгрешил.

Не беше летище, а военновъздушна база.

Върху част от сградите и хангарите личеше голямата червена звезда на руските военновъздушни сили. Дали базата не бе изоставена? Насочи вниманието си към хангарите и със задоволство установи, че снегът пред вратите им е разчистен. Някой се грижеше за това място, което на свой ред даде крила на надеждата му да открие там самолет, който да го отведе някъде.

Завъртя отново бинокъла към градчето и потърси мотел или универсален магазин. Забеляза войник с масленозелен шинел да стои до ъгъла на една сграда и да пуши. Не бе някой стар ветеран, а човек на активна военна служба. Униформата му бе чиста и спретната, шапката му не бе килната, а стоеше на главата му точно както трябва. Мъжът допуши цигарата, хвърли фаса, после се обърна и тръгна по една странична улица.

— Откъде се появи пък ти? — промърмори Тъкър.

Продължи да оглежда градчето и реши, че е открил откъде е дошъл войникът. После забеляза втора аномалия. Над една постройка в покрайнините стърчеше ротор на хеликоптер. Машината бе толкова голяма, че в сравнение с нея сградата приличаше на детска играчка. По сивите камуфлажни шарки на корпуса Тъкър заключи, че хеликоптерът е военен.

Нямаше представа какво означава присъствието му тук, но при всички случаи с Каин трябваше да намерят подслон. Бяха уморени и измръзнали, скоро щеше да се стъмни и температурите да паднат много под нулата.

Насочи вниманието си към занемарената черква. През следващите трийсетина минути, докато нощта бавно поглъщаше градчето, не откъсна поглед от нея в търсене на някакви признаци на живот.

Нищо.

Въпреки това прояви предпазливост и използва прикритието на снежните преспи и дърветата, за да се добере до черковния двор. С Каин пропълзяха под оградата и заобиколиха откъм входа на черквата. Тъкър почука, но се оказа, че вратата е отворена. Влязоха и се озоваха в сумрачния храм. Лъхна ги вълна топъл въздух, носещ със себе си мирис на дим и тор. В дъното гореше печка на дърва, която озаряваше помещението с танцуващи оранжеви отблясъци. Над печката се издигаше тенекиен комин, който водеше към нещо като втори етаж.

Тъкър остана близо до прага, за да изчака очите му да се приспособят към тъмнината, после извика:

— Добрый вечер?

Никакъв отговор.

Опита отново, този път малко по-високо, но отново не получи отговор.

Въздъхна и тръгна по протритата червена пътека, постлана в центъра на нефа. Зад малкия олтар се издигаше иконостасът, дървена стена с множество икони, чиято позлата се лющеше на едри люспи. Там откри врата, за която предположи, че води към административната част на черквата.

Отвори я въпреки недоволното скърцане на старите панти и видя вита стълба. Качи се по нея, следван от Каин, и се озова в малка стая. В нея имаше грубо сковано легло, гардероб и кухненски бокс с размерите на килер, което наведе Тъкър на мисълта, че помещението се използва и като жилище.

Ако се съдеше по паяжините обаче, тук от месеци не бе влизал никой. Над главата му минаваха кюнците на печката и затопляха стаичката.

Щеше да им свърши работа.

Тъкър свали раницата, съблече дебелото си яке и ги захвърли на леглото, където вече се бе настанил Каин. Претърсването на кухненския бокс му отне няколко минути, но в него не откри нищо, освен няколко нащърбени чинии, ръждясала кутия с инструменти под мивката и потъмняла сребърна вилица. В гардероба откри стар шинел, целия в кръпки, насъбрал доста прах по раменете.

— Като че ли това ще бъде нашият дом. Какво ще кажеш, Каин?

Овчарката махна уморено с опашка.

Тъкър умираше от глад, затова се зае с приготвянето на вечеря от кафе и пакети дехидратирана походна храна в количество, достатъчно и за двамата. Прозорецът на горния етаж, покрит целият с мръсотия, му позволи да огледа градчето, докато се храни. Тук всеки непознат би се откроил незабавно и би предизвикал подозрение, особено ако не говори руски като майчин език.

Тъкър имаше спешна нужда от прикритие, от приемливо обяснение.

Замисли се малко, след което започна да рови в раницата си и измъкна парче тел. Отряза от него четири къси парчета и с помощта на изолирбанд, който също извади от раницата, оформи парчетата в грубо подобие на ортодонтски шини. Намести импровизираната конструкция между долната си устна и венеца и я притисна здраво. Погледна се в напуканото огледало и опипа лицето си с пръсти.

Всеки неспециалист щеше да реши, че най-новият посетител на град Нерчинск неотдавна е счупил долната си челюст. Това щеше да му осигури извинение и да му позволи да не говори.

— Време е да потърсим самолет и пилот — каза Тъкър, за да провери как звучи гласът му. Изречените думи бяха почти неразбираеми.

Идеално!

Той извади стария шинел от гардероба и нахлупи ушанката над очите си.

— Ти стой тук — нареди на Каин. — Не се показвай навън.

Овчарката не възрази. Не беше гладна, а и тук бе топло — защо й бе да излиза навън?

Тъкър слезе по стълбите и излезе от черквата. Присви рамене и се затътри към центъра на Нерчинск по покрития с кал и киша път. Надяваше се да е заприличал поне малко на човек, който е прекарал целия си живот в сивата ледена пустош на Сибир. Атмосферните условия улесняваха изпълнението на задачата му. Температурата бе паднала доста под нулата. Топлият му дъх излизаше на облачета пара, а под ботушите му проскърцваше кал, покрита с ледена коричка.

Улиците изглеждаха пусти. Зад прозорците на някои къщи мъждукаше светлина, тук-там блещукаха неонови надписи, но други признаци на живот не се забелязваха. Отправи се към ъгъла, където бе видял войника да пуши. Опита се да проследи стъпките му и се озова на една пряка от хеликоптера.

Огледа крадешком корпуса му.

Машината определено бе военна: щурмови вертолет Ми-28, който на Запад наричаха Havoc, или „Опустошение“. Тъкър знаеше спецификациите му наизуст. Под крилата си можеше да носи петдесет ракети, освен това разполагаше и с трийсетмилиметрова картечница.

На фюзелажа на вертолета обаче отсъстваха знаците на руските военновъздушни сили. Вместо това корпусът му бе покрит със сиво-черни камуфлажни петна. Тъкър нямаше представа на кого принадлежи подобна маскировка. Възможно бе машината да е на ФСС, Федералната служба за сигурност, наследника на КГБ. В такъв случай обаче какво правеше такъв хеликоптер на място като Нерчинск?

Тъкър знаеше кой е най-логичният отговор!

„Търси мен.“

Откъм опашката на вертолета се появиха двама души. Единият бе с униформа, другият беше цивилен.

Тъкър се скри, за да не го забележат, но преди това успя да зърне знака на петлиците на униформения. Стилизирани червени карамфили на черен фон, кръстосани меч и боздуган, а между тях старинни гранати, използвани някога от руските гренадири.

Беше сгрешил.

Тези мъже не бяха служители на ФСС, а на ГРУ, Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на руската армия. С други думи, на военното разузнаване. За провеждане на специалните си операции ГРУ разчиташе почти изцяло на войниците от своя Спецназ, най-добрите сред и бездруго добрите руски специални части.

„Ако са тръгнали по петите ми…“

Забърза по улицата, осъзнал, че трябва колкото се може по-скоро да напусне не само Нерчинск, но и областта. Както и че трябва час по-скоро да се свърже с Рут Харпър.

 

 

19:55

Продължи да обикаля улиците, докато не откри оживена кръчма. Неоновата табела над вратата бе изписана на кирилица, но бурният смях и миризмата на бира служеха като добра реклама на заведението.

Мястото бе добро като за начало.

Спря за миг, за да се увери, че импровизираната му шина е на мястото си, после пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Гъста вълна от горещина, цигарен дим и мирис на застояло се стовари в лицето му като юмрук. Посрещна го какофония от руски гласове, чиято провинциална реч бе изпъстрена от силен кикот и гръмки ругатни. Никой не обърна внимание на появата му.

Тъкър присви рамене и си проправи път сред тълпата към онова, което предположи, че служи като бар. Наложи се да разбута този-онзи и да измърмори нещо неразбираемо под нос, докато се добере до продълговатия барплот, скован от борови дъски, осеяни с безброй чворове.

Като по чудо кръчмарят се отзова мигом на новия си клиент, кимна му, застана пред него и каза нещо, което Тъкър взе за въпрос какво ще си поръча.

Вместо отговор Тъкър изръмжа нечленоразделно.

— Е?

Той се покашля и отново издаде някакъв неразбираем звук.

Кръчмарят се приведе напред и нададе ухо.

Тъкър отвори широко уста и показа шината си, после изигра пантомима, завършваща с удар в челюстта, и вдигна уморено рамене.

Кръчмарят кимна в знак на разбиране.

Тъкър посочи с пръст халбата бира на мъжа до себе си. Миг по-късно пред него се материализира халба, от която се стичаше пяна. Той подаде на кръчмаря няколко банкноти и прибра рестото.

Изпита облекчение. Всичко щеше да се нареди добре, стига някой да не проявеше любопитство и да не се опиташе да го заговори.

Пиенето на бира с шината му причиняваше известно неудобство, но Тъкър използва времето, за да огледа заведението за войници. Видя поне десетина души с военни униформи, но ако съдеше по състоянието на дрехите им, никой от тях не бе на действителна военна служба. Мнозина руски ветерани запазваха и продължаваха да носят униформите си след като напуснеха армията, както по необходимост, така и от чисто икономически съображения. Обичайна практика сред обикновените руснаци бе да почерпят с нещо за пиене или за ядене някой бивш войник или да пъхнат в ръката му монета или банкнота. Вероятно го правеха не само от състрадание, но и от съображения за сигурност. Никой не искаше по улиците да се появят обеднели или озверели от глад бивши войници.

Доволен, че в кръчмата не се виждат служители на ГРУ, Тъкър насочи вниманието си към основната си задача: как да се измъкне от този град и да стигне до Перм. Огледа се за някой, който би могъл да е свързан с близката военновъздушна база, но не откри такъв човек. Вероятно щеше да се наложи да го направи по най-трудния начин и да…

— Имате много хубаво куче! — каза нечий прегракнал глас в ухото му. Мъжът говореше на приличен английски, но със силен руски акцент. — Немска овчарка ли е?

Тъкър се обърна и видя нисък мъж, превалил шейсетте, с дълга бяла коса и рошава брада. Сините му очи издаваха интелект.

— Ъ? — изсумтя Тъкър.

— О, разбирам — каза непознатият. — Вие сте пътуващ боксьор или борец.

Сърцето на Тъкър учести ритъм. Той се огледа. Като че ли никой от присъстващите не им обръщаше внимание.

Мъжът го посочи с пръст и се приведе напред.

— Зная, че не си руснак, приятелю! Чух те да разговаряш с кучето си в черквата. Най-добре ела с мен.

Обърна се и започна да си проправя път сред тълпата, която като че ли се отдръпваше пред него и хората му кимаха почтително.

Тъкър бе притеснен, но нямаше избор, затова го последва и се озова пред една маса в дъното на заведението, близо до иззиданата от камъни камина.

След като се настаниха на масата, на която нямаше други клиенти, мъжът се взря в Тъкър с присвити очи.

— Добре си се дегизирал, между другото. Усвоил си походката на сибиряците… нали разбираш, присвити рамене, наведена глава. Студеният вятър по тези места те кара да се присвиеш, буквално те превива на две. А когато останеш по-дълго тук, това се превръща в обичайната ти стойка.

Тъкър не отвърна нищо.

— Предпазлив си. Това е добре, много добре. Предполагам, че си видял войниците? Имам предвид онези от Москва — командосите с онзи хеликоптер. За първи път от години виждам хора като тях в нашето градче. Появата им съвпада с пристигането на американец с куче, настанил се в моя дом. Предполагам, че едва ли е съвпадение.

Тъкър не отвърна нищо.

— Виж какво, ако исках да те предам, досега можех да го направя.

Тъкър се замисли върху думите му, съгласи се с логиката му и реши, че е дошло време да рискува. Свали шината си, отпи глътка бира и каза:

— Белгийска малиноа.

— Моля?

— Не е немска овчарка, а белгийска малиноа. Надявам се за ваше добро да я намеря в отлично състояние там, където я оставих.

— Всичко е наред — усмихна се мъжът и протегна ръка. — Аз съм Димитрий.

— Аз съм…

— Не ми казвайте името си. Колкото по-малко зная, толкова по-добре. Аз съм епископът на Нерчинск. Отговарям за града и за още няколко села наоколо. Паството ми не е голямо, но си го обичам.

Възрастният мъж огледа с любов препълненото заведение.

Тъкър си спомни как останалите клиенти бяха отстъпвали, за да му направят път.

— Английският ви е много добър.

— Благодарение на сателитната чиния. Гледам доста американска телевизия. И на интернет, разбира се. Що се отнася до руския ви, той…

— За нищо не става — довърши Тъкър с усмивка. — А как разбрахте за мен и за кучето ми?

— Бях излязъл на лов и открих следите ви край града. Проследих ги до моята черква.

— Съжалявам, че нахълтахме така.

— Няма нищо. Православните черкви са не само храмове, но и убежища. Човек винаги има от какво да бяга. А като стана въпрос за бягство… — свещеникът кимна към вратата на кръчмата, — струва ми се, че сте привлекли нечие внимание.

Тъкър сви рамене.

— Нямам представа дали войниците са пристигнали в града заради мен, но не съм голям почитател на случайните съвпадения.

— Последния път, когато видях подобна група в областта, бе малко преди падането на Берлинската стена. Издирваха някакъв чужденец… англичанин.

— Какво стана с него?

— Откриха го на три километра от града. Застреляха го и го заровиха на място. Не знам подробности, но и той бягаше от нещо, досущ като вас и вашето куче.

Тъкър явно бе пребледнял, защото свещеникът го потупа по ръката.

— Да, но англичанинът не разполагаше с вашето предимство.

— И какво е то?

— Имате приятел в града.

Тъкър се почувства неловко.

— Знаете ли израза: ела зло, че без тебе по-зло?

— Искате да кажете, че подобен късмет ви се струва подозрителен?

— Нещо подобно.

— Разбирам опасенията ви. В такъв случай да прескочим формалностите и да се захванем със същината на въпроса. Навредили ли сте и възнамерявате ли да навредите по някакъв начин на Майка Русия?

— Не.

— Ще навредите ли на паството ми?

— Не, освен ако някой не се опита да навреди на мен.

— Нет, разбира се, че няма. — Димитрий махна пренебрежително с ръка. — След като изяснихме този въпрос, ще предположа, че вие сте най-обикновен турист, който се е изгубил в Сибир, а онези главорези ви преследват по обвинение, че сте откраднали сапунчето от хотелската стая.

— Всъщност си е почти точно така.

— Знаете ли, изплатих дълга си към родината още през осемдесетте, когато служих като десантчик в Афганистан. Избих доста джихадисти, а армията ми се отплати с цял куп лъскави медали. Сега обаче съм напълно забравен, както това се случи с повечето ветерани от тази война… особено с онези, които воюваха честно. Обичам страната си, но не обичам чак толкова правителството си. Изглежда ли ви логично?

— И още как.

— Добре. Ето защо, мой заблудени приятелю, нямам нищо против да ви помогна. Предполагам, че двамата с рунтавия ви партньор сте забелязали военновъздушната база.

— Така е.

— Можете ли да управлявате самолет?

— Не.

— Аз също. Но имам приятел, който може. Всъщност… — Свещеникът се надигна, за да огледа помещението, и откри онова, което търсеше. — А, ето го и него!

И посочи към чамовата маса до прозореца, на която седяха двама мъже.

— Кой от тях е?

— Не, не, не е на масата… Под нея е.

Тъкър погледна към пода и видя там пиян мъж. Краката му бяха свити към корема, а под главата си бе пъхнал смачкана покривка. От ъгълчето на устата му се точеше лига и чезнеше в ръкава на палтото му.

— Това е Фьодор — каза Димитрий. — Нашият пощальон. Той кара пощата със самолет.

— Но той е пиян!

— Като кирка! — съгласи се свещеникът. — В края на краищата сега е вечер. На сутринта обаче ще е напълно трезв. Разбира се, това не решава изцяло вашия проблем. През деня московските главорези ще патрулират в небето. Това означава, че трябва да отложим заминаването ви до утре вечер, което на свой ред изисква да опазим Фьодор трезв за по-дълго, отколкото е свикнал. — Димитрий се намръщи. — Да, сега виждам, че планът ми не е безупречен. Няма значение. Ще решим и този въпрос, но по-късно.

— Да го решим още сега — отвърна Тъкър. — Фьодор не може да е единственият пилот в града.

— Не е. Но пък е най-опитният. Освен това е ненадминат контрабандист. Разбирате ли, тук в Нерчинск човек не може да живее с единия хляб. Налага се да свършиш едно-друго под носа на властите, ако искаш да изкараш някоя рубла. И то без никой да разбере. Освен това Фьодор много обича кучета.

Тъкър продължаваше да изпитва съмнения.

Димитрий допи бирата си и се изправи.

— Хайде, време е да го приберем!