Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (1)

Пролог

Пролетта на 1900 г.

Бечуаналанд, Африка

Доктор Паулос де Клерк прибра последните си запаси лекарства в дървения сандък и заключи трите месингови заключалки, като мърмореше под нос:

— Amat… victoria… curam.

Победата обича старанието.

Или поне така се надяваше.

— И така, добри ми докторе, докъде стигнахте? — прогърмя от наблюдателната кула на форта гласът на генерал Мани Рооса.

Де Клерк заслони с длан очи от яркото слънце и вдигна поглед към широко усмихнатия брадат мъж, опрял ръце на парапета. Макар външността му в никакъв случай да не можеше да се нарече внушителна, Рооса притежаваше такова властно присъствие, сякаш на ръст бе поне два метра. Тайната се криеше в погледа му. Генералът винаги изглеждаше готов за бой.

А сега наистина щеше да даде знак за началото на поредното сражение, ако, разбира се, слуховете, дошли от север, се окажеха истина.

— Готови ли сме? — попита Рооса.

Де Клерк насочи вниманието си към останалите сандъци, щайги и чували от зебло. Макар думите на генерала да звучаха като въпрос, той много добре знаеше, че Рооса не го пита току-така. През целия ден командирът бе задавал този „въпрос“ на почти всеки бурски войник под свое командване. А войниците на свой ред бяха прекарали последните часове в напрегната суетня, обзела целия район на платото, където се издигаше фортът: чистеха оръжията си, брояха мунициите, подготвяха се за предстоящия поход.

Де Клерк въздъхна театрално и отвърна:

— Както обикновено, ще бъдем готови да потеглим пет минути преди вас, генерале.

Рооса се разсмя гръмогласно и плесна с ръка по парапета на наблюдателната кула.

— Разсмивате ме, докторе. Ако не бяхте толкова добър в работата си, можех да се изкуша да ви оставя тук, заради собствената ви безопасност, разбира се.

Де Клерк обхвана с поглед гъмжащия като мравуняк форт. Изобщо не се радваше, че напуска сигурните му стени, но ясно съзнаваше, че помощта му е необходима на съвсем друго място. Колкото и примитивно да бе укреплението им, то все пак разполагаше с палисада и солидни, макар и набързо издигнати постройки. Фортът бе устоял на безброй атаки на британците, за да се превърне в истински бастион на бурските войски. Сега трябваше да изоставят закрилата, която предоставяха стените му, а това означаваше, че най-вероятно той и медицинският му екип ще имат доста работа през следващите дни.

Това в никакъв случай не означаваше, че не са свикнали с ужасите на войната.

Макар Де Клерк да бе само на трийсет и две, пет от последните десет години бе прекарал на бойното поле. Първата Vryheidsoorloë, или Война за свобода, бе избухнала още през 1880 и, слава на Бога, бе продължила около година, като изходът й бе благоприятен за бурите — холандско-африкаанската дума за селяни, — които бяха успели да извоюват независимостта си от британското колониално управление в Трансваал. След осем години бе започнала втората Vryheidsoorloë, в която този път се бе включил не само Трансваал, но и съседната Оранжева република.

„Все същата война, само дето този път войниците са повече“, помисли горчиво Де Клерк.

Англичаните искаха да поставят бурите под своята колониална зависимост, идея, която определено не бе допаднала на самите бури. Предците на Де Клерк бяха пристигнали сред саваните и планините на Африка именно в търсене на свобода, а сега тези Engelse искаха да им я отнемат. За разлика от първата Vryheidsoorloë, тази продължаваше вече доста време, а британците прилагаха политиката на изгорената земя. Макар нито Де Клерк, нито който и да било от другарите му да изричаха тази мисъл на глас, всички добре съзнаваха, че поражението им е неизбежно. Единственият човек, който като че ли не виждаше накъде отиват нещата, бе самият генерал Мани Рооса: този човек бе непоправим оптимист, особено когато ставаше въпрос за военни действия.

Рооса се отблъсна енергично от парапета, слезе по грубо скованата стълба и се приближи до Де Клерк, като пътьом оправи гънките на униформата си с привични движения. На ръст бе колкото доктора, но раменете му бяха доста по-широки, а брадата — доста по-рунтава. Ръководен от хигиенни съображения, Де Клерк се бръснеше всеки ден и изискваше от подчинените си да правят същото.

— Като гледам колко много бинтове сте приготвили — започна Рооса, — стигам до заключението, че не оценявате високо уменията ми на пълководец, докторе. Или може би смятате, че онези Engelse са по-добри войници от нас?

— Не и второто, генерале. Просто зная, че скоро в ръцете ни ще попаднат вражески пленници, ранени от нашите куршуми.

Рооса се намръщи и се почеса по брадата.

— Да, като стана въпрос за това, докторе… това си е все едно да помагате на врага…

Това бе неизменна тема на спорове между двамата, но Де Клерк отказваше да отстъпи от позицията си.

— Ние сме християни, нали така? Наш дълг е да предоставим такава помощ на ранените ни врагове. Същевременно обаче добре съзнавам, че първата ни задача е да се погрижим за собствените си войници. Ще предоставя на британските войници необходимата им помощ, за да оцелеят, докато бъдат предадени в ръцете на техните лекари. Не го ли направим, с нищо няма да се отличаваме от тях.

Рооса го потупа по рамото, жест, който показваше, че може да не е съгласен с мнението му, но приема и уважава аргументите му.

Поради причини, които докторът така и не можеше да разбере, Рооса се отнасяше с него като с изповедник. Непрекъснато споделяше с него информация, която нямаше нищо общо с медицинските му задължения, сякаш генералът откриваше в него огледално изображение на собствената си съвест.

И все пак Де Клерк знаеше, че има и друга причина Рооса да проявява такъв интерес към приготовленията му. Хората, които командваше генералът, отдавна се бяха превърнали в нещо като негово семейство, заместващо собствената му съпруга, трите му дъщери и двамата му сина, които едрата шарка бе покосила преди две години. Загубата едва не бе пратила в гроба и самия Рооса, който продължаваше да носи белезите от тази трагедия. Станеше ли въпрос за рани, причинени от щикове и куршуми, генералът проявяваше завидно спокойствие и оптимизъм, но станеше ли въпрос за болести, особено за заразни, го изпълваха страхове и тревоги.

Рооса реши да смени тази деликатна тема и посочи подвързания с кожа дневник, който Де Клерк никога не изпускаше от очи.

— Като гледам, май продължавате да описвате разни цветя и да се опитвате да ги каталогизирате?

Докторът докосна с любов дневника си, сякаш искаше да го опази от света около себе си.

— Да, ако е такава волята на провидението. Ако отиваме там, където смятам, че отиваме, непременно ще открием много растения, които никога не съм виждал.

— Наистина ще се отправим на север, към планините Гроот. Според сведенията на разузнавачите една бригада Engelse е потеглила от Кимбърли и се е насочила на запад. Командирът им е нов — някакъв полковник, току-що пристигнал от Лондон.

— И несъмнено изгаря от желание да се докаже.

— Че те всички са такива! Ако тръгнем сутринта, предните им отряди ще ни открият до вечерта.

И тогава преследването щеше да започне. Макар в никакъв случай да не бе военен стратег, Де Клерк бе прекарал с Рооса достатъчно време, за да разбере, че това е любимата му тактика: да позволи на британските съгледвачи да ги открият, след което да примами врага на север в планините Гроот, където суровият пресечен терен позволяваше на бурите да организират засада.

Британците предпочитаха да се бият в саваната, където добре подредените им дисциплинирани части и превъзходството им в огнева мощ винаги им осигуряваха победата. Вражеските командири ненавиждаха хълмовете, планините и долините, ненавиждаха Рооса и шайката му примитивни фермери, защото отказваха да се бият при условията, които предпочитаха самите те. А тъкмо тази стратегия бе позволила на Рооса — при това неведнъж или два пъти — да подмами британците в смъртоносни засади. По всичко изглеждаше, че врагът не си е извлякъл поука.

Колко дълго обаче щеше да продължи да проявява подобна арогантност?

Студени тръпки побиха Де Клерк, когато взе изследователския си дневник и го прибра в джоба си.

 

 

Войниците се строиха още по тъмно и потеглиха на север. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. По обед един от бурските разузнавачи забеляза вражеска част на юг и пришпори запотения си кон към челото на колоната, където се намираше Рооса, за да съобщи новината.

Де Клерк не чуваше нито дума от разговора им, но въпреки това добре знаеше какъв е проблемът.

Врагът ги бе открил.

Щом съгледвачът се отдалечи, генералът обърна назад и дойде при медицинския фургон.

— Англичаните скоро ще започнат да ни преследват, докторе. Фургонът, който досега ви е возил толкова комфортно, може да ви пораздруса малко.

— Притеснявам се не толкова за фургона, колкото за деликатните си вътрешни органи. Все пак се надявам да оцелея.

— Духът ви е несломим, докторе.

Минута след минута, час след час бурските войници напредваха на север, водени от своя генерал, като постепенно скъсяваха разстоянието, което ги делеше от Гроот. Скоро върховете на планините се появиха на хоризонта — очертанията им бяха размити от горещината, издигнала се над саваната.

Два часа преди залез дойде друг съгледвач. Изражението и стойката му, които Де Клерк успя да зърне, докато войникът минаваше покрай медицинския фургон, показваха, че нещо не е наред. След като докладваха на генерала, съгледвачът отпраши нанякъде.

Рооса обърна коня си и извика на командирите:

— Подгответе фургоните за бърз преход! — После дойде при Де Клерк и каза: — Новият английски полковник се опитва да ни надхитри. Скрил е от нас числеността на хората си и ги е разделил на две, като едната част трябва да изиграе ролята на чук, а другата — на наковалня.

— А ние ще сме нажеженото желязо по средата.

— Такива са поне плановете им — отвърна Рооса с усмивка. — Надеждите им обаче ще изчезнат с последните лъчи на слънцето, докторе. Особено след като ги подмамим в Гроот.

Махна самодоволно с ръка, пришпори коня си и се отправи към челото на колоната.

След броени минути гръмогласният му вик отекна над колоната бурски войници:

— Бърз марш… Раз — два, раз — два!

Кочияшът, който караше фургона на Де Клерк, изплющя с юздите и викна на конете:

— Дий! Дий!

В първия миг животните се сепнаха, после затичаха в галоп. Де Клерк се хвана здраво за страничните дъски и устреми поглед към планините Гроот Карас в далечината.

„Прекалено далече са — помисли си, изпълнен с мрачни предчувствия. — Прекалено далече са и времето няма да ни стигне.“

След час опасенията му се потвърдиха.

 

 

Облаци прахоляк съпровождаха завръщането на двамата съгледвачи, които Рооса бе изпратил на север, за да огледат пътя напред, но когато прахът се уталожи, всички видяха, че се е завърнал само един ездач. Беше се наклонил на седлото и когато стигна до колоната, падна от коня. Бе прострелян два пъти в гърба с карабина.

Рооса нареди да спрат и даде знак на Де Клерк да изтича отпред. Докторът се втурна към падналия на земята мъж и коленичи до него. И двата куршума бяха разкъсали жизненоважни органи, преди да излязат от тялото на младия войник.

— Единият му бял дроб отказва — каза Де Клерк на Рооса, който бе положил в скута си главата на войника.

Съгледвачът — едва навършил осемнайсет — се казваше Меер. Вкопчи се в ръкава на Рооса, опита се да каже нещо, но вместо думи от устата му излезе само кървава пяна.

— Генерале — успя все пак да изхрипти младежът, — цял батальон Engelse… на север от нас. Кавалерия… с оръдия, монтирани на двуколки…

— На какво разстояние са от нас, синко?

— Десетина километра.

Меер се задави. Закашля се. От устата му отново бликна кървава пяна. Тялото му се изви, като че ли правеше последно усилие да отложи неизбежното, след което се отпусна безжизнено в ръцете на генерала.

Де Клерк провери пулса му и поклати глава.

Рооса затвори очите на момчето и го погали по косата, после се изправи. Двама войници отнесоха тялото на Меер.

— Всичките ми приказки за английската арогантност… — промърмори Рооса. — Оказа се, че арогантният съм аз. Този новодошъл британски полковник се опитва да ни попречи да стигнем Гроот. Спипат ли ни тук, на открито… ако това се случи, докторе, ще имате повече работа, отколкото можете да поемете за цял живот.

Лекарят не отговори, но Рооса несъмнено забеляза пребледнялото му лице и стисна здраво рамото му.

— Този полковник е умен, но клещите му все още са разтворени прекалено широко, за да ни сграбчат, така че ще се измъкнем. Ще потънем в нощта.

 

 

След час Де Клерк седеше в задната част на фургона, който подрусваше из саваната, и наблюдаваше как горният край на слънчевия диск се скрива зад хоризонта. Нощта започваше да ги обгръща, но на изток се вдигаше облак прах — златисточервен на фона на залязващото слънце, — който бързо покри една четвърт от небето. За да вдигнат толкова голям облак, конниците трябваше да са наистина много.

Поне двеста.

А след тях идваха фургони с войници и оръдия на двуколки.

„Бог да ни е на помощ…“

Все пак бяха успели да се измъкнат от вражеските клещи и да се доберат до подножията на Гроот. Фургонът подскочи за пореден път и навлезе в тясна сумрачна долина.

Де Клерк огледа суровия пейзаж — същински лабиринт от скалисти хълмове, пресъхнали речни корита и пещери. Генерал Мани Рооса обичаше да хвали „джобните крепости“, скрити в планините, същински цитадели на бурите, които можеха да издържат всяка английска обсада.

Или поне така се надяваха.

Времето напредваше в синхрон с камъчетата, които стържеха под колелата на фургоните и копитата на конете. Най-накрая един отряд съгледвачи, който Рооса бе изпратил на юг, се завърна с новини. След кратък разговор командирът им се отправи отново на юг, а Рооса нареди на войниците си да намалят темпото и подкара коня си към фургона на Де Клерк.

— Спечелихме малко време. Онзи полковник Engelse обаче е не само хитър, но и упорит. Войниците му продължават да ни преследват.

— Какво означава това?

Рооса въздъхна, извади кърпа и избърса праха от лицето си.

— Ако трябва да цитирам Шекспир, или по-точно неговия герой Фалстаф, най-голямото достойнство на храбростта е благоразумието. Време е да намерим укритие. Една от крепостите е съвсем наблизо. Добре прикрита е и лесно се защитава. Ще спрем там, ще изчакаме англичаните да се уморят да обикалят из Гроот и ще ги ударим в гръб, когато се наканят да си тръгнат. Нали не страдате от… как беше онази дума? Онази болест, когато някой се страхува от тесни пространства?

— Клаустрофобия? Не, не страдам от клаустрофобия.

— Радвам се да го чуя, докторе. Надявам се и останалите да проявят същия кураж като вас.

Рооса ги поведе в планините и след около половин час навлязоха в тесен пролом и се озоваха пред широкия вход на някаква пещера. Войниците веднага се заеха с прехвърлянето на мунициите в нея.

Де Клерк отиде при генерал Мани Рооса, който стоеше до входа на пещерата, и го попита:

— Какво ще правим с конете и фургоните?

— И тях ще приберем вътре, докторе. Ще се наложи да разглобим частично фургоните, но вътре има достатъчно място, за да се побере цяла конюшня.

— Ами припаси?

Рооса се усмихна.

— Заредили сме тази пещера с всичко необходимо, докторе… Освен това крия няколко коза в ръкава си. Няма от какво да се боим, освен ако този английски полковник не е решил да се лута из планините месеци наред. А сега, докторе, ако нямате нищо против, вземете двама души и започнете да прехвърляте лекарствата и бинтовете вътре. Искам до час да сте ги пренесли на сигурно място.

 

 

Както обикновено, нещата се развиха съгласно желанията на генерал Рооса. Когато и последният сандък с муниции бе пренесен в пещерата под оскъдната светлина на фенерите, генералът се зае лично да надзирава поставянето на няколко бурета с барут край входа на пещерата. Де Клерк, който вече бе разположил полевата си болница в една странична галерия, отиде до входа на пещерата, за да наблюдава действията на Рооса и войниците.

— Добре! Добре! — подвикна Рооса на един от сапьорите си. — Повдигни заряда няколко стъпки по-високо… Да, точно там! — Обърна се, когато усети приближаването на Де Клерк. — А, докторе, настанихте ли се вече?

— Да, генерале. Но позволете да ви попитам… разумно ли е това, което правим? Да се окопаем в тази пещера…

— Би било изключително неразумно, докторе, ако пещерата имаше само един изход. Тази пещерна система обаче е огромна и разполага с множество по-малки входове и изходи. Анализирал съм много сериозно тактическите й предимства и недостатъци.

— Разбирам.

Отвън долетя чаткане на копита и стрелците, които генералът бе изпратил, за да забавят настъплението на англичаните, влязоха в пещерата, като водеха изморените си задъхани коне. Последният ездач спря до Рооса.

— Забавихме ги доста, генерале, но съгледвачите им са на не повече от час зад нас. Силите им наброяват триста души кавалерия и двеста пешаци и имат четири дванайсетфунтови оръдия.

— Да, впечатляваща сила — каза Рооса. — По всичко изглежда, че англичаните са обявили голяма награда за главите ни. Е, дори да успеят да ни открият, ще са принудени да се бият при условията, които ще им диктуваме ние. А тогава, приятели, ще видим бива ли ги англичаните да копаят гробове.

 

 

След като сапьорите взривиха и срутиха входа на пещерата, войниците на генерал Мани Рооса прекараха една спокойна нощ. Същото се отнасяше и за следващия ден, както и за шестте дни след него. Бурските войници свикнаха с новата си крепост и се заеха да направят пещерната система не само по-удобна, но и по-лесна за отбрана.

Междувременно съгледвачите на Рооса използваха тайните изходи, за да напускат пещерите нощем и да се завръщат все с едни и същи сведения: британските батальони претърсвали упорито планините, но без резултат. Така и не успяваха да открият планинската им крепост.

След седмица, някъде по изгрев-слънце, от разузнаване се върна самотен съгледвач и дойде при генерала в офицерската столова, разположена в една от страничните галерии. За маса и пейки им служеха дъски от полуразглобените фургони. Рооса и Де Клерк се бяха усамотили в един ъгъл: седяха под мъждукащата светлина на един фенер и лекарят тъкмо даваше на генерала отчет за болните войници.

Съсипаният от умора съгледвач спря пред Рооса. Генералът се изправи, извика да донесат вода, заповяда на скаута да седне и го изчака да се напие.

— Кучета — рече разузнавачът. — Ловни. Идват насам.

— Сигурен ли си? — попита Рооса и присви очи.

— Да, генерале. Чух лая им. Едва ли са на повече от три километра от нас. Мисля, че са открили позицията ни.

— Не е ли възможно да са чакали? — попита Де Клерк. — Или диви кучета?

— Не, докторе, баща ми имаше ловни кучета. Добре познавам лая им. Нямам представа как…

— Заловиха трима от хората ни — обясни Рооса, който сякаш бе очаквал това да се случи. — Тяхната миризма е нашата миризма. А тук, в тази проклета пещера, тя е толкова силна… — Генералът не довърши. Огледа угрижените лица на командирите, насядали около масата. — Господа, хората ви да заемат позиции. По всичко изглежда, че тези Engelse ще се появят навреме за сутрешния чай.

 

 

Първият таен вход в пещерната система, който британците успяха да открият, се намираше в южната й част и представляваше най-обикновена дупка, замаскирана с няколко големи камъка.

Така започна обсадата.

Де Клерк откри Рооса коленичил зад укритие от чували с пясък заедно с един от командирите на взводове — казваше се Вос. Сводът на пещерата зад чувалите с пясък се спускаше до височината на рамото му, а на петнайсетина метра от него се намираше вертикалната шахта, която водеше към тайния изход. Десетина войници с карабини се бяха спотаили зад сталагмитите.

Де Клерк огледа тавана на пещерата. От него висяха странни образувания, широки не повече от един пръст, и я озаряваха със сребристото си сияние.

Рооса му махна с ръка, постави пръст пред устните си и посочи ухото си.

Де Клерк кимна, без да каже нито дума, вслуша се и чу приглушения лай на копоите. След малко лаят заглъхна.

Всички бяха затаили дъх. Войникът, застанал зад най-предния сталагмит, даде някакъв сигнал.

Рооса кимна и прошепна:

— Чува гласове. Британците идват през тунела. Вос, знаеш какво да правиш.

— Да, генерале.

Вос изчегърта с щика си по каменния под и войниците, скрити зад сталагмитите, се обърнаха към него. Вос им даде заповеди, като използваше единствено сигнали с ръце. Въпреки че знаеше какво предстои, Де Клерк изпитваше страх.

В тунела се появи първият британски войник — държеше фенер. Пропълзя през входа, сетне зави наляво и спря, за да направи място на човека след себе си. Всички британски войници допълзяха един по един и се скупчиха в далечния ъгъл на пещерата. Бяха шестима. Не промълвиха нито дума, а само осветиха с фенерите си стените, тавана и сталагмитите.

Де Клерк ги наблюдаваше, затаил дъх.

Британците явно решиха, че пещерата е празна, защото закачиха фенерите на коланите си и пристъпиха напред с пушки в ръце.

Вос ги остави да изминат пет-шест метра, после драсна два пъти с щика си по пода и войниците му изскочиха иззад сталагмитите и откриха огън. Стрелбата продължи само секунди и завърши с мигновената смърт на всички британски войници, с изключение на един, който запълзя към тунела, като оставяше широка кървава следа.

Де Клерк грабна медицинската си чанта и се изправи. Рооса го сграбчи за ръката и поклати глава.

— Но, генерале, той е…

— Казах не, докторе. Колкото повече страх и ужас вдъхнем у англичаните, толкова по-скоро ще си тръгнат. Вос, погрижи се за него.

Вос прескочи стената от чували с пясък, отиде до пълзящия войник, клекна и му преряза гърлото.

Рооса се обърна към Де Клерк.

— Съжалявам, докторе. Никак не ми е приятно да давам подобни заповеди, но ако това е цената на нашето оцеляване… ще се наложи да проявим жестокост.

За Де Клерк това си бе чиста проба хладнокръвно убийство. Сякаш камък натежа в гърдите му. Извърна отчаян поглед. Едно знаеше със сигурност.

Нищо не можеше да убегне от всевиждащото око на Господ.

 

 

Дните се нижеха един след друг. Британците не се отказваха от опитите си да проникнат в пещерата и скоро успяха да открият всички тайни входове, с изключение на един. По барикадите и укрепленията, както ги бе нарекъл генералът, се водеха малки по мащаб, но изключително ожесточени сражения. Стана ясно, че британският полковник не просто изгаря от желание да превземе позициите на противника, но е готов да жертва живота на пет, шест, дори седем свои войници срещу един ранен или убит бур.

Де Клерк правеше всичко по силите си, за да спаси живота или да облекчи смъртта на бурските войници, но колкото повече време минаваше, толкова повече бури загиваха — първо от британските куршуми, а после и от някаква болест. Първият заболял дойде в лазарета с оплаквания от остри стомашни болки и само след няколко часа вдигна висока температура и започна да се гърчи в агония. На следващия ден дойдоха още двама със същите оплаквания. На по-следващия — четирима.

Лазаретът се превърна в същинска лудница, препълнена с пациенти, които пъшкаха и стенеха.

На двайсет и четвъртия ден от обсадата Рооса влезе в лазарета, за да провери как са ранените, нещо, което правеше всяка сутрин. Отчетът, който му даде Де Клерк, бе много мрачен.

Когато лекарят приключи, Рооса се намръщи и каза:

— Покажи ми.

Де Клерк взе фенер и поведе генерала към едно ъгълче на пещерата, където бе поставил болните под карантина. Наведоха се над първия пациент, проявил симптомите, русолявия Линден. Младежът гаснеше върху импровизираното легло. Лицето му бе мъртвешки бледо. Ръцете му бяха вързани с каиши за рамката на леглото.

— Необходимо ли е това? — попита Рооса.

— Нов симптом — отвърна Де Клерк.

После отметна тънката памучна завивка, покриваща тялото на младежа. Коремът на Линден бе покрит с нещо като циреи, които израстваха сякаш дълбоко от плътта.

— Господи! Какво е това?

Де Клерк поклати глава.

— Нямам представа, генерале. Ако го развържем, ще започне да се чеше и няма да спре, докато не стигне до живо месо. Погледнете!

И посочи с върха на скалпела един от по-големите циреи, с размер на грахово зърно.

— Виждате ли млечнозеления цвят непосредствено под кожата?

— Да, виждам го. Сякаш вътре расте нещо.

— Не сякаш, генерале. Вътре наистина расте нещо. И така е при всички пациенти с тази диагноза. Каквото и да е това, опитва се да излезе. Всички имат такива… Погледнете!

Рооса поднесе фенера по-близо. Подутината с размер на грахово зърно като че ли се гърчеше под кожата, досущ като червей. Докато я разглеждаха, на върха й се появи червена пришка, която започна бързо да нараства и след малко стана колкото узряла слива.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Рооса.

— Дръпнете се!

Докторът грабна някакъв парцал и го хвърли върху цирея. Парчето плат започна да се надига и след секунди се чу силно пукване. Върху парцала се появи червено петно с жълти оттенъци. Пациентът започна да се гърчи бясно и леглото се разтресе така, че едва не се преобърна.

Един от помощниците на Де Клерк дойде и двамата с доктора успяха да удържат Линден в леглото. По тялото на младежа избиха още циреи и започнаха да се пукат, като пръскаха жълтеникави капчици.

Линден се сгърчи конвулсивно, облещи очи, потрепна, а после тялото му се отпусна безжизнено.

Де Клерк не си направи труда да провери пулса му, а Рооса не си направи труда да го попита. Очевидно бе, че Линден е мъртъв. Помощникът на Де Клерк зави обезобразения му труп.

Колко са заразените с тази болест? — попита Рооса. Гласът му трепереше.

— Седем.

— Каква е прогнозата?

— Не успявам да открия източника на заразата, не успявам да открия и противодействие, така че се опасявам, че всички ще умрат. Също като това момче. Това обаче не е най-лошото.

Рооса откъсна поглед от трупа и погледна Де Клерк.

— Това е само началото — каза докторът. — Не се съмнявам, че и други ще се разболеят от същата болест.

— Смятате, че е заразна?

— Да. Видяхте капчиците, изхвърляни от тези пришки. Заразата очевидно се разпространява чрез тях.

— Колко според вас са заразените? — попита Рооса.

— Държа да ме разберете правилно. Никога не съм виждал, никога не съм чел за подобна болест. Инкубационният й период е изключително кратък. Това момче изглеждаше в цветущо здраве само преди три дни. А сега е мъртво.

— Колко? — повтори Рооса. Колко още ще се разболеят?

Де Клерк гледаше командира в очите.

— Всички. Всички в пещерата. — Пресегна се и сграбчи Рооса за китката. — Каквото и да ни убива, то е заразно. И е тук сред нас.