Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (26)

25.

17 март, 15:33

Астрахан, Русия

Както бе обещал Миша, подводницата стигна покрайнините на Астрахан следобед.

Тъкър огледа координатите пак и посочи едно място, където основният ръкав на Волга навлизаше в Астрахан.

— Тук ли искаш да спрем? — попита Миша.

— Тук ще завием — поправи го Тъкър. — Ще продължиш четири-пет километра по течението и говорим пак.

Тази маневра отне около четирийсет минути.

Тъкър посочи друго място, разположено на два километра западно от сегашните им координати.

— Много си предпазлив — каза Миша. — Виждам тук едно малко заливче. Там ли отиваме?

— Не. Извикай ме, когато стигнеш там. — И Тъкър отиде при останалите.

След двайсетина минути Миша го извика.

Тъкър се усмихна и посочи с пръст заливчето, което Миша бе споменал преди малко.

— Тук отиваме.

— Но нали каза… О, разбирам! Много си недоверчив.

— Просто нещата се промениха. Не го приемай лично. Колко време остава до залез-слънце?

— За да се мръкне напълно… около два часа. Ще спрем под вода край този бряг. Би трябвало да останем незабелязани, докато чакаме.

Това бяха най-дългите два часа в живота на Тъкър. Останалите се опитаха да разберат какво става, но той им отговаряше уклончиво — поддържаше заблудата им, че подводницата е хвърлила котва някъде край Волгоград.

Накрая обяви на всички, че могат да си съберат багажа и да слязат.

Събраха се в един храсталак на брега на заливчето.

Нощното небе бе натежало от ниски облаци, които превръщаха луната в една забележим блед диск. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от жуженето на насекомите и крякането на жабите.

В другия край на заливчето имаше три ниски дъсчени бараки, построени на самия бряг. До вратата на едната светеше самотна крушка. Във водите край кея отпред се поклащаха два хидроплана.

Това бе билетът им към свободата.

— Това не е Волгоград — прошепна Уткин и се намръщи. — Тук въздухът е много по-чист.

Тъкър не му обърна внимание и се присъедини към Миша, който стоеше до подводницата. Двамата си стиснаха ръцете.

— Време е да се сбогуваме — каза Миша. Пусна ръката на Тъкър, но протегна отворената си длан.

Тъкър разбра какво иска да му каже руснакът и се усмихна. Извади от джоба си пачка рубли, отброи дължимото и добави още десет хиляди.

— Бонус за… опасни условия на труд.

— Знаех си, че има причина да те харесвам, приятелю!

— Ще успееш ли да се върнеш във Волгоград?

— Да, мисля, че да. Надявам се и вие да стигнете без проблеми… там, закъдето сте се запътили.

— И аз се надявам.

— Заради тези… допълнителните пари, ще остана тук, докато тръгнете. В случай че отново ви потрябвам.

— Благодаря ти, Миша. Ако не се видим отново, приятно плаване.

Тъкър поведе колоната, на края на която вървеше Каин, и всички заедно заобиколиха заливчето, движеха се в сенките на дърветата и по-високите храсти.

Когато наближиха бараките, Тъкър им нареди да спрат, клекна до Каин и посочи напред.

— Огледай и се върни!

Каин се запрокрадва напред и изчезна в мрака.

Изминаха няколко минути, след което от посоката, от която току-що бяха дошли, долетя шепот.

— Тъкър!

Беше Миша.

Сърцето на Тъкър заби тревожно, той каза на останалите да не помръдват от мястото си, върна се по брега и завари Миша приклекнал до водата.

— Какво има?

— Това!

Капитанът на подводницата му подаде черна пластмасова кутия с размерите на сапун. От двете й страни излизаха жици, които завършваха с метални щипки от онези, които наричат крокодилчета.

Миша обясни:

— Почиствах, след като си тръгнахте, преглеждах системите… нали обещах да ви изчакам. Намерих това под моята седалка. Крокодилчетата бяха свързани със системата за захранване на антената.

— Това е генератор на сигнали — промълви Тъкър със свито сърце. — Изпраща импулси с определена честота на равни интервали.

— Нещо като радиомаяк?

— Точно така — отвърна Тъкър и почувства как го обзема отчаяние. — Така са ни проследили.

Спомни си думите на Миша, който бе споменал, че на определени интервали трябва да се издига към повърхността, за да определи координатите им с помощта на сателитната навигация, особено когато приближаваха място, на което да акостират. Всеки път, когато капитанът бе правил това, генераторът бе издавал местоположението им и бе предоставял на преследвачите им достатъчно време, за да подготвят засада.

— Кой го е поставил там?

Тъкър погледна към тримата руснаци, скрити в сенките на бараките.

Кой наистина?

Анализира всички възможности и трепна, когато стигна до отговора.

„Не може да бъде…“

Миша разчете правилно реакцията му.

— Разбра ли кой е предателят?

— Така мисля — отвърна Тъкър и прибра генератора на сигнали в джоба си. — Предлагам да тръгнеш незабавно и да се отдалечиш с максимална скорост.

— Ясно. Успех, приятелю!

Тъкър се върна при групата. Каин се бе върнал от обиколката си. Позата на овчарката, наклонът на ушите й, добродушният поглед… всичко това подсказваше на Тъкър, че районът е чист.

„Да бе, да!“

Клекна, обви ръка около врата на Каин и събра всички сили, за да запази спокойствие.

„А сега какво?“

Каква част от информацията за маршрута им бе стигнала до генерал Харзин?

Нямаше време да разпита предателя както трябва, да го пречупи. Това щеше да стане по-късно. За момента имаше известно предимство, тъй като предателят не подозираше, че е разкрит.

Погледна към хидропланите. Противникът им не искаше Буколов да пострада, освен това, при положение че агентът им се намираше в същия самолет, едва ли щяха да рискуват да свалят хидроплана, след като излети. В такъв случай двамата можеха да му послужат като човешки щит, което да увеличи шансовете цялата им група да стигне до уреченото място. За да се случи това обаче трябваше най-напред да излетят.

Освен това Тъкър възнамеряваше да не изпуска от поглед предателя; всъщност щеше да възложи тази задача на някой, чийто поглед бе много по-остър от неговия. Обърна се към Каин. Прикри с длан сигналите, които му даваше, после посочи напред и докосна с пръст ъгълчето на окото си.

„Наблюдавай мишената.“

Овчарката щеше да изпълнява тази команда, докато Тъкър не я отменеше, а това означаваше, че ще наблюдава целта си за резки агресивни движения или враждебни действия, да следи тона, с който говори, да се ослушва за щракането на предпазители или за плъзгането на острие в ножница. Тази команда изискваше от Каин да покрие много широк спектър от действия, но Тъкър имаше пълно доверие на инстинктите на овчарката. Направеше ли мишената им дори един погрешен ход, Каин нямаше да се поколебае да я атакува.

— За какво си говорихте с Миша? — прошепна Аня.

— Поиска още пари. Наложи се да купя мълчанието му.

— И му платихте, така ли? — попита възмутено Буколов.

— Беше по-лесно да му платя, отколкото да го убия. Освен това бездруго след малко потегляме.

Тъкър се изправи и даде знак на тримата да останат по местата си. Отиде до осветената барака и почука на вратата.

Тя се отвори след секунди. На прага, обляна в жълтеникава светлина, застана млада жена, облечена в джинсов гащеризон. На ръст бе едва метър и петдесет и пет, а късата й черна коса бе подстригана по момчешки.

Тъкър стисна здраво магнума в джоба си, готов да реагира мигом в случай на нападение.

— Ти ли си Барток? — попита момичето с изненадващо силен и самоуверен глас за такова дребно тяло.

Барток?

Смути се за миг, но после си спомни, че това е кодовото име, което му бе дала Харпър.

— Да, аз съм Барток.

— Аз съм Елена. Колко души ще се качат с вас? Цената е хиляда рубли на пътник.

Явно не обичаше да си губи времето с празни приказки и се насочваше директно към същината на въпроса.

— Четирима плюс едно куче.

— Кучето струва повече.

— Защо?

— Кучето цапа… а после аз ще трябва да чистя, нали така?

Тъкър нямаше намерение да спори, не и с това дребничко момиче, което имаше вид на луда глава.

— Добре — съгласи се той.

— Повикай другите — нареди му тя. — Самолетът е готов. Можем да тръгваме.

След което тръгна към кея.

Тъкър махна на останалите да излязат от скривалището си и ускори крачка, за да настигне Елена. Тя бе спряла до един от двата самолета. Стъпи с единия си крак на поплавъка, след което отвори страничната врата и я спусна като рампа върху дъските на кея.

Двумоторният хидроплан, боядисан в небесносиньо, бе дълъг двайсетина метра, имаше горно разположени крила тип „чайка“ и овални стабилизатори на опашката. Фюзелажът изглеждаше доста тесен, а кабината приличаше на голям мехур от стъкло и стомана.

— Този модел не ми е познат — каза Тъкър.

Момичето постави ръце на кръста си и му обясни гордо:

— Това е Бериев Бе-6. В НАТО го наричат „Сова“. Построен е в същата година, в която е умрял Сталин.

— Това е било преди шейсет години — отбеляза разтревожено Аня.

— Петдесет и девет — отвърна Елена леко засегната.

— Може да е стар, но е мощен и издръжлив. И добре поддържан. Качвайте се.

Никой не посмя да не изпълни заповедта й.

Когато всички се настаниха по местата си, Елена освободи въжетата, които придържаха хидроплана, скочи вътре и затвори вратата с оглушителен трясък. Забърза към щурвала, като извика пътьом:

— Сядайте! И затегнете коланите!

С това инструктажът им за безопасност на полета бе изчерпан.

Буколов и Аня се настаниха в дясната част на салона, Уткин и Тъкър — отляво. Каин се сви в краката на Тъкър, но остана нащрек.

Самолетът се плъзна плавно покрай кея.

— Тъкър, явно имате слабост към необичайните транспортни средства — каза Буколов.

— Това е само едно от многото ми достойнства.

— В такъв случай, предполагам, че до Щатите ще пътуваме с дирижабъл.

— Нека това остане изненада — отвърна бившият рейнджър.

Откъм пилотската кабина долетя серия от писукания и странни шумове, последвани от кратка ругатня, изтървана от Елена, сетне отекна удар с юмрук върху твърда повърхност. Изведнъж двигателите оживяха и разтресоха фюзелажа.

— Потегляме! — извика Елена.

Самолетът ускори към изхода на заливчето, навлезе в реката и след секунди излетя.

 

 

19:44

— Барток! — извика Елена. — Ела тук!

Тъкър разкопча колана си, заобиколи Каин и се запъти към кабината. Наведе глава, влезе и приклекна до седалката на пилота. Мястото на втория пилот бе празно. През прозорците се виждаше единствено непрогледен мрак.

— Кажи ми сега къде отиваме. Човекът, с когото разговарях по телефона, каза само, че ще летим на югоизток. Обеща веднага щом излетим да науча крайната ни дестинация от теб.

Тъкър й даде координатите и тя ги записа в планшета си.

Направи няколко бързи изчисления и заяви:

— Петдесет минути. Имаш ли представа какво търсим? Някакъв сигнал или нещо подобно? Каспийско море е доста голямо, особено нощем.

— Ще ти кажа, когато наближим.

Тъкър се върна в салона. Грохотът на двигателите бе спаднал до тихо мъркане. Самолетът летеше съвсем плавно, единствените изключения бяха въздушните ями, в които попадаха от време на време.

„Какво пък толкова, моментът е достатъчно подходящ…“

Тъкър застана на пътеката между двете редици седалки и каза:

— Време е за един последен разговор.

— Какво има? — попита Буколов.

Тъкър започна:

— Каквото и да направехме, генерал Харзин знаеше и ни очакваше. Допреди малко нямах представа кой е отговорен за това.

Направи пауза и ги огледа един по един.

Аня се размърда неловко под острия му поглед.

— И? Какво се опитваш да кажеш, Тъкър?

Той извади генератора на сигнали от джоба си и го протегна, така че всички да могат да го видят.

— Какво е това? — попита Буколов и се приведе напред, за да го разгледа по-добре.

Тъкър се обърна към Уткин:

— Ти знаеш ли?

Младият руснак сви рамене и завъртя глава.

— Това е генератор на сигнали, който излъчва на принципа на радиомаяка — каза Тъкър. — Беше прикрепен към антената на „Олга“. От момента, в който напуснахме Волгоград, редовно е предавал сигнали. Изключих го само преди няколко минути. И тези сигнали са стигали до Харзин.

— Смяташ, че някой от нас го е поставил там? — попита Уткин.

— Да.

— Може да е Миша — предположи Аня. — Той със сигурност знае как да свърже подобно нещо. А и става въпрос за неговата подводница.

— Не. Тъкмо Миша го намери и ми го донесе.

Аня се облещи.

— Тъкър, плашиш ме! Какво си научил?

Тъкър се обърна към Уткин.

— Това под седалката твоята чанта ли е?

— Да.

— Извади я.

— Добре… но защо?

— Извади я.

Уткин се подчини.

— Покажи ми картите си за игра.

— Картите ми за… Защо?

— Покажи ги!

Каин забеляза промяната в гласа на Тъкър, изправи се и впери поглед в Уткин.

— Тъкър, приятелю, какво става? Нищо не разбирам, но… щом държиш, ще ти ги покажа.

Отвори чантата си и извади двете кутии карти за игра. Едната беше пълна, другата празна. Уткин му подаде празната.

Тъкър разбра по погледа му, че руснакът се е сетил за какво става въпрос.

Уткин обаче продължаваше да клати глава.

— Не, не, това не е мое.

Аня постави ръка пред устата си.

— Вярно ли е? — попита Буколов. — Вярно ли е, Тъкър?

— Питайте него! — отсече Тъкър.

Буколов бе пребледнял.

— Уткин… след толкова години заедно как можа да го направиш? Защо? Да не би да е свързано с проблема, който имаше с хазарта? Мислех, че си го преодолял.

Уткин също пребледня.

— Не! Това е грешка! — Той се обърна към Тъкър, погледът му бе изпълнен с безкрайно отчаяние. — Какво ще правиш с мен?

Аня се намеси:

— Тъкър, не го убивай, моля те! Допуснал е грешка. Може да са го принудили. Не забравяй, че аз познавам този тип хора. Възможно е да са го шантажирали. Нали така, Уткин? Не си имал избор. Тъкър, той не е имал избор.

Тъкър погледна Буколов и попита:

— Докторе, вие как ще гласувате?

Буколов поклати глава. Изобщо не погледна асистента си, а само махна пренебрежително с ръка.

— Не ме интересува. За мен той е мъртъв.

Като чу това, Уткин рухна. Преви се, опря чело в коленете си и захлипа.

Тъкър изпита жал към него, но запази невъзмутимото си изражение. Лаборантът едва не бе причинил смъртта им… а опасността съвсем не бе отминала. Фелис може би вече летеше към тях.

Именно този страх го накара да се върне при Елена и да остави Уткин под надзора на Каин.

— Можем ли да направим едно кръгче? — попита Тъкър. — Да проверим дали нямаме опашка?

Елена се намръщи.

— Смяташ, че някой може да ни следи?

— Можеш ли да го направиш?

Елена въздъхна.

— Добре, но ще струва двеста рубли допълнително заради горивото, което ще изразходваме.

— Става.

— Добре, добре. Дръжте се!

Завъртя щурвала и хидропланът направи плавен завой.

Закръжиха бавно над делтата на Волга и след десетина минути Елена каза:

— Не виждам никого. Ако има някой, лесно ще го открия в този мрак. Ще продължа да наблюдавам.

— Аз също — каза Тъкър и се настани в празното кресло на втория пилот.

Зеленикавото отражение от контролното табло му помогна да различи върху конзолата необичайна тъмна сянка, разположена между двете седалки. Беше автомат, прикрепен за конзолата със самозалепващи се ленти. Имаше дървен приклад и перфориран кожух на цевта. Непосредствено пред спусъка имаше голям кръгъл пълнител.

— Това да не е стар автомат „Томпсън“? — попита той.

— Това е картечен пистолет „Шпагин“ — поправи го Елена. — От Великата отечествена война. Беше на баща ми. Американските гангстери просто са откраднали дизайна.

— Интересна жена си ти, Елена.

— Да, зная — съгласи се тя и се усмихна самоуверено. — Но внимавай! Не си въобразявай разни неща! Имам приятел. Всъщност трима приятели. Никой от тях обаче не подозира за останалите, така че всичко е наред.

Според приборите приближаваха координатите, които отбелязваха края на пътуването им, макар в небето около тях да цареше все същият непрогледен мрак и пълна тишина.

— Какво ще правим сега, Барток? — попита Елена.

— Островът се намира право пред нас. Следвай координатите, които ти дадох. Срещата ни е на източния бряг, където има тесен плаж. Щом кацнем във водата, трябва да се насочим колкото се може по-близо до брега. Доберем ли се дотам, си свободна.

— Както кажеш. Сега си сложи колана. Кацаме след две минути.

Тъкър нареди на останалите също да си затегнат коланите, после се върна при Елена.

— Започваме снижаване — каза тя.

После започна да щрака някакви превключватели, да регулира елероните, да подръпва дросела… Хидропланът се понесе над водата и след малко поплавъците му докоснаха повърхността. Старичкият „Бериев“ се разтресе леко, подскочи веднъж, сетне се плъзна спокойно по водата. Скоростта му бързо намаля и той започна да се пързаля гладко като шейна.

Тъкър си погледна часовника. Полетът бе отнел по-малко време от очакваното, в резултат на което бяха подранили с двайсет минути.

— Много е плитко тук — заяви Елена, след като завъртя носа на самолета и го насочи към брега на острова.

— Приближи се максимално — каза Тъкър, разкопча колана си и стана. — Благодаря за полета. Аз…

Откъм страничния прозорец, точно над рамото на Елена, изневиделица се появи черна сянка. Първата мисъл на Тъкър, който все още не се ориентираше добре къде точно се намират, бе: скала.

Миг по-късно видя навигационни светлини и разбра какво представлява тази черна сянка.

Хеликоптер.

— Наведи се! — изкрещя Тъкър.

— Какво…?

В мига, в който тя се обърна към него, лицето й изчезна в облак червена мъгла.