Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (40)

39.

21 март, 23:34

Планините Гроот Карас, Намибия

Тъкър надникна през дупката и освети пещерата под себе си. Редиците изправени снаряди приличаха на гигантско легло от пирони, досущ като онези на индийските факири.

Обърна се и погледна другите.

— Поне двайсет са.

— За какви ли оръдия са били предназначени? — попита Кристофър.

— Нямам представа. Ако съдя по размерите, би трябвало да са дванайсетфунтови. Британската кавалерия е използвала подобни оръдия по време на Бурските войни.

— Дали са в изправност? — зачуди се Буколов.

Тъкър се замисли за миг.

— Най-вероятно, тъй като за направата им е използван черен барут. Предполагам, че бурите са вадили от тях барута, за да си правят патрони.

— Бурите са били изключително находчиви, когато е ставало въпрос за оцеляване — отбеляза Буколов.

„Ние също“, помисли си Тъкър.

Провеси крака през дупката. Там долу би трябвало да се намира тайната градина, скрила зловещата тайна на Паулос де Клерк.

— Докторе, напомнете ми отново какво търсим. За какво да се оглеждам?

Буколов поклати глава.

— Нямам време да ви преподавам кратък курс по ботаника. Освен това не сте чели дневниците на Де Клерк. Трябва да сляза с вас. Освен това защо вие да се забавлявате, а аз да стоя тук и да скучая?

Кристофър не изглеждаше убеден.

— Доктор Буколов, чухте, че според господин Тъкър тези артилерийски снаряди са в изправност, а аз лично предполагам, че състоянието им е доста нестабилно.

— Чух, чух, но това едва ли е проблем, нали? Трябва само да внимавам да не съборя някой, нали така?

— Общо взето, да — съгласи се Тъкър. — Но долу ми се струва доста тясно. Ще трябва да пълзим. Няма да е лесно.

— Че за какво друго да си пазя силите? — възкликна Буколов. — Мога да се справя. Не съм изминал целия този път, за да се блъсна в някой снаряд и да хвръкна във въздуха! Дошъл съм, за да открия Последния универсален общ предтеча! Сам Господ ще насочва ръката ми!

— Не знаех, че вярвате в Бога.

— Това е отскоро. Предвид всичко, което преживях покрай вас…

— Добре, докторе. Да се захващаме за работа.

— Първо трябва да приготвя някои неща. Инструменти, петрита, пликчета за съхраняване на образци…

— Добре, вземете ги.

Докато Буколов се отдалечаваше забързано, Тъкър пак огледа артилерийските снаряди в долната пещера. Обърна се към Кристофър и каза:

— Там има поне сто килограма черен барут. Той би трябвало да реши проблема ни с липсващите експлозиви.

— Ще бъде ли достатъчно да срути цялата пещерна система?

— Не, но ще унищожи поне пещерите, в които се намираме.

Буколов се върна бързо. Беше събрал всичко, от което се нуждаеше, в кафява кожена чанта с инициалите му върху нея. Надникна в дупката.

— Господа, мисля, че ще имам нужда от вашата помощ, за да сляза долу. Виждам, че височината не е нещо особено, но предпочитам да вземем мерки, за да не би да скоча не където трябва.

Тъкър се съгласи. Провря се първи през дупката, като увисна на ръце и скочи далеч от първата редица снаряди. Изправи се, обърна се и помогна на Буколов да слезе. Кристофър държеше доктора за ръцете, а Тъкър насочваше краката му, докато туристическите му обувки най-сетне не стъпиха на пода.

— Благодаря, господа — каза Буколов, наведе се и освети помещението с челника си. — Предлагам да тръгваме.

Галерията се спускаше плавно надолу. Водата, която падаше върху главите им, се стичаше на ручейчета по пода и през вековете бе прокарала в мекия пясъчник миниатюрни канали, които приличаха на драсканиците на някой луд великан. Редиците артилерийски снаряди бяха разположени в най-равния и най-сух участък на пещерата.

— Трябва да следваме водата — каза Буколов. — Досега винаги сме правили тъкмо това.

— Аз ще тръгна първи.

Тъкър се приведе и внимателно заобиколи снарядите. Тръгна след ручейчетата, като се питаше кога ли мокрите му дрехи ще имат възможност най-сетне да изсъхнат. Преминаването покрай последната редица от смъртоносния арсенал изискваше да легне върху дясната си ръка и крак и да пропълзи странично. Едно невнимателно движение на лакътя му разклати последния снаряд. Тъкър се страхуваше дори да го хване и да го изправи.

Двамата с Буколов затаиха дъх.

Снарядът обаче се заклати, заклати, но не падна.

Тъкър помогна на доктора да се провре през този опасен участък.

— Мога да се справя — възрази Буколов. — Може косата ми да е побеляла, но не съм инвалид.

Запълзяха напред. Тунелът бе достатъчно широк и им позволи да напредват рамо до рамо. Изведнъж в мрака пред тях засия мека светлина.

— Виждате ли това? — попита Буколов. — Или очите ми са твърде уморени?

Тъкър заслони челника си с ръка. Буколов последва примера му. Мракът пред тях стана още по-плътен, но сиянието се усили.

Там определено имаше нещо!

Тъкър продължи напред, но таванът на тунела се спусна рязко надолу и ги принуди да запълзят по корем. Плъзгаха се един до друг по влажния песъчлив под. Той най-сетне се спусна под наклон, досущ като рампа, и двамата се озоваха пред езерце, дълбоко трийсетина сантиметра. Намираха се в сводеста галерия с размерите на купето на средно голям автомобил. Мястото бе достатъчно да се изправят на колене, но нищо повече.

— Невероятно! — възкликна Буколов и извърна глава, за да огледа помещението.

Сводестият таван бе озарен от меко сребристо сияние, наподобяващо лунна светлина, но в камъните не се виждаха никакви пукнатини и процепи. Светлината идваше от гъстия къдрав килим от мъх, покрил скалата.

— Това са лишеи — каза Буколов. — Някакъв фосфоресциращ вид. Погледнете в другия край!

Езерцето имаше форма на полумесец, чиито два рога заобикаляха полуостровче от пясъчник, врязал се във водата откъм далечната стена. Над повърхността му стърчаха кремави стъбълца, високи само петнайсетина сантиметра. Основата им наподобяваше луковица, над която се издигаха чадърчета с равен връх, а от периферията им висяха фини власинки. Именно те излъчваха леката миризма на сяра, която се носеше из застоялия въздух.

— Това е ПУОП! — промълви смаяно Буколов.

Запълзяха напред. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тежка и неприятна ставаше миризмата.

— Безопасно ли е да дишаме това? — попита Тъкър.

— Така мисля — отвърна Буколов.

Тъкър се надяваше докторът да не греши.

— Абсолютно същите се като на рисунките в дневника на Де Клерк — отбеляза Буколов.

Тъкър също трябваше да признае, че скиците на Де Клерк се отличават с голямо майсторство.

Докторът запълзя наляво.

— Елате да видите това! Погледнете мястото, където луковиците и стъблата опират стената.

Тъкър се наведе напред, за да проследи къде сочи ръката на доктора. Луковиците и периферията на гъбообразните шапчици, докосващи стената на пещерата, бяха тъмнокафяви, почти черни, сякаш светлината на фосфоресциращите лишеи, които растяха по тавана, ги бе изгорила.

— Мисля, че лишеите отделят вещество, чието въздействие върху ПУОП е еквивалентно на токсин — каза Буколов и се обърна към Тъкър. — В него може да се крие ключът към противоотровата.

Тъкър изпита едновременно облекчение и тревога.

Буколов продължи:

— Точно това се надявах да открием тук. Нещо, което да задържа този организъм тук, долу… нещо, което не му позволява да се разрасне. Не вярвах, че изолацията му се дължи единствено на отдалечеността на пещерата.

— В такъв случай да вземем образци и да…

Буколов прокара пръсти по тавана, при което сиянието на лишеите помръкна точно на местата, които бе докоснал.

— Не разбирате. Изправени сме пред един микрокосмос, дошъл от дълбоката древност, един джоб… едно кътче от праисторията на ботаниката. Имам толкова много въпроси…

— Но ще трябва да отложим търсенето на отговорите им за по-късно — каза Тъкър, хвана Буколов за лакътя, посочи му оборудването, което бе взел, а после полето с луковици. — Взимайте проби, докато още можете.

Някъде зад гърба им прозвуча лай… последван от ново излайване.

Каин.

— Захващайте се за работа, докторе — нареди Тъкър. — Аз ще проверя какво става.

Запълзя бързо по обратния път, провря се покрай артилерийските снаряди и се изкачи в залата с водопада. Провря глава през дупката, а Кристофър му помогна да се измъкне.

— Току-що започна да лае — обясни младият южноафриканец.

На светлината на единствената светодиодна лампа в помещението изглеждаше, че Аня не е помръднала от мястото си. Бе здраво завързана. Каин стоеше до нея, но погледът му бе насочен към двата успоредни тунела.

— Какво има? — попита Кристофър.

— Нямам представа. Каин сигурно е чул нещо.

Тъкър се сети за командосите на Харзин в каньона.

— Изглежда, че ви дължим огромна благодарност, капитан Уейн — обади се Аня. — Ако не бяхте вие, никога нямаше да се досетим. Благодарение на вас Русия ще прибави още едно оръжие към своя арсенал.

Говореше на него, но гледаше Каин.

„По дяволите, Аня, много си добра!“

Как би могла Аня да издаде местоположението им, при положение че е лишена от достъп до технологии?

Каин го погледна; очевидно очакваше заповед да провери източника на миризмата, която бе доловил.

Тъкър се обърна към Кристофър.

— Остани тук и бъди готов да помогнеш на Буколов.

— Има ли някакъв проблем?

„Винаги има някакъв проблем.“

Тъкър посочи Аня и каза:

— Мръдне ли — застреляй я.

— Ясно!

Тъкър забърза към купчината оборудване, което бяха донесли, и се приготви да посрещне надигащата се буря. Грабна два резервни пълнителя за карабината плюс една червена сигнална ракета и ги напъха в страничните джобове на панталоните си. Преметна оръжието през рамо и взе пластмасовата туба с бензин, която бяха свалили от роувъра.

Когато приготви всичко, от което имаше нужда, тръгна към тунелите, следван по петите от Каин.

Беше време да провери колко здрава е била отбраната на бурите.

 

 

23:55

Стигна до Катедралата, преодоля бързо лабиринта от сталагмити и се озова пред стените от чували с пясък в другия й край. Прескочи първите две — същото направи и Каин, — спря зад последната и клекна.

Откъм криволичещия тунел пред него долетя слаб лай.

Не, не беше обикновен лай… беше по-проточен, като по време на лов…

Врагът бе довел кучета.

Най-вероятно Харзин бе изпратил основната част от екипа си заедно с кучетата на мястото, където Тъкър бе оставил превърнатия в капан роувър. Останалите руснаци, които по-рано бяха навлезли в каньона, за да разузнаят, като че ли бяха по-малка експедиционна част, изпратена тук, за да проучи околността за всеки случай. Нищо чудно, че се бяха държали толкова спокойно, толкова отпуснато. Но капанът на Тъкър се бе задействал и Харзин бе открил, че роувърът е просто примамка, затова бе изпратил всички си хора обратно в каньона.

Срещу какъв ли противник бе изправен Тъкър?

Имаше само един начин да разбере.

Посочи тунела и каза:

— Провери! Тихо!

Каин прескочи стената от чували и се спусна в тунела. Тъкър извади телефона си и започна да следи движението на партньора си. Когато Каин стигна до правия участък, Тъкър докосна микрофона пред устата си и каза:

— Стой! Легни!

Каин спря и легна по корем, скрит зад купчината камъни.

Коридорът изглеждаше празен, нямаше и следа от неканени гости. Купчината камъни, която блокираше изхода, изглеждаше непокътната. За момента ловните кучета не бяха открили този своеобразен заден вход към пещерната система. За момента… Рано или късно обаче щяха да го открият.

Лаят им, който долиташе през микрофона на Каин, ставаше все по-силен.

Тъкър се зае за работа. Свали трескаво чувалите с пясък от средата на барикадата и след като направи достатъчно голяма дупка, пъхна в нея тубата с бензин. После върна чувалите по местата им, като скри тубата с тях.

Междувременно не откъсваше поглед от екрана на телефона. Неясно движение привлече погледа му към дисплея. Камерата на Каин, която работеше в режим на нощно виждане и предаваше образите в сиво и зелено, изведнъж показа как ивиците светлина в края на коридора стават по-широки и по-ярки. Част от камъните изчезнаха и през тях нахлу светлина.

Появиха се сенки.

Врагът ги бе открил.

Тъкър прошепна на Каин:

— Върни се! Тихо!

Образът заподскача нагоре-надолу — овчарката запълзя по обратния път. Първите няколко метра Каин се оттегляше заднешком, с лице към купчината камъни, след което се обърна и затича. Миг по-късно изскочи от тунела и прескочи стената от чували с пясък.

„Браво!“

След като се увери за пореден път, че тубата с бензин не се вижда, Тъкър извади сигналната ракета и я мушна между два чувала в основата на укреплението.

Обърна се към партньора си и му каза:

— Стой!

Погали Каин по врата, прескочи торбите с пясък, свали карабината от гърба си и влезе в тунела. Допълзя до последния ъгъл на зигзагообразния коридор. Остана скрит, като от време на време надзърташе иззад ъгъла с насочено напред оръжие. Оптическият прицел бе в режим на нощно виждане.

Първият спецназовец, който се появи, се открояваше отлично в правия участък на тунела, окъпан в лунната светлина, която нахлуваше през отвора зад гърба му.

Тъкър се прицели точно между веждите му и натисна спусъка. Ушите му писнаха от гърмежа. Нямаше нужда да остава на място, за да се увери, че е улучил. Оттегли се назад, докато дъжд от куршуми обсипваше коридора, изстреляни най-вероятно от втория войник в редицата. Знаеше, че противникът няма да посмее да хвърли граната в толкова ограничено пространство — нямаше да посмее да срути тунела, тъй като това щеше да сложи край на шансовете му да получи онова, за което бе дошъл.

И все пак Тъкър не можеше да разчита, че противникът му ще разсъждава логично.

Особено след като вече бе дал една жертва.

Затова запълзя бързо назад.

Ако не друго, то засадата, която бе устроил, щеше да спре спецназовците за известно време, щеше да ги забави, но… това едва ли щеше да му спечели кой знае колко време.

Стигна до края на тунела, изправи се и прескочи първата стена от чували с пясък. Коленичи зад нея, погали Каин по врата и огледа набързо тубата бензин и сигналната ракета. Остана доволен от видяното и се прехвърли отвъд останалите две барикади.

Тъкмо прескачаше последната, когато от другия край на Катедралата отекна силен вик:

— Тъкър… внимавай!

Беше Кристофър.