Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (4)

3.

7 март, 08:07

Сибир, Русия

Вратата на купето се плъзна встрани и вътре надникна мъж със синя фуражка.

— Документите, моля — каза кондукторът, придружавайки милиционерския си тон с вежлива усмивка. Беше слаб като вейка и едва ли бе на повече от двайсет години. Черната му като катран коса изскачаше немирно изпод чисто новата му фуражка. Месинговите копчетата на униформата му бяха излъскани до блясък, което подсказваше, че се гордее с работата си.

Тъкър му подаде паспорта си.

Кондукторът го огледа, кимна и му го върна. Тревожният му поглед се спря на Каин. Белгийската овчарка бе клекнала на седалката срещу Тъкър и дишаше тежко с изплезен език.

— А животното има ли документи? — попита кондукторът.

— Разбира се.

Тъкър му подаде документите на Каин, подготвени от Пейнтър Кроу. Те потвърждаваха, че косматият му приятел служи като придружител, обучен да предсказва настъпването на честите и опасни епилептични припадъци на Тъкър. Всичко това бе измислица, разбира се, но пътуването в компанията на трийсет и пет килограмово армейско куче можеше да породи доста нежелани въпроси.

Кондукторът върна документите и кимна.

— Да, разбирам. Вторият ми братовчед страда от същата болест — каза той и се обърна към Каин. Сега в погледа му се четеше много повече симпатия и дори обич. — Мога ли да го погаля?

Тъкър сви рамене.

— Разбира се. Няма да ви ухапе.

„Освен ако не му кажа.“

Кондукторът пристъпи колебливо напред и погали Каин под брадичката.

— Добро куче.

Каин го изгледа с безразличие; не възразяваше против подобна фамилиарност, но… нищо повече.

Тъкър едва прикри усмивката си.

Доволният кондуктор се ухили и върна документите на Тъкър.

— Много хубаво куче, много ми харесва — каза младежът.

— На мен също.

— Ако имате нужда от нещо, просто ми се обадете.

Тъкър кимна. Кондукторът излезе и затвори вратата.

Бившият рейнджър седна до прозореца и зарея поглед в руския пейзаж, който на излизане от Владивосток се състоеше предимно от покрити със сняг дървета и стари сгради от съветската епоха. Пристанищният град бележеше единия край на Транссибирската железница. Другият бе Москва.

Двамата с Каин обаче нямаше да пътуват чак до руската столица.

Поради съображения, които Кроу не си бе направил труда да му обясни, човекът, с когото Тъкър трябваше да се срещне, щеше да е готов да напусне страната след седмица. Затова след като приключиха последните два дни от договора му с Богдан Федосеев, Тъкър се качи на борда на прочутия Транссибирски експрес за петдневно пътешествие до град Перм. Когато пристигнеше там, трябваше да установи контакт със своята свръзка, която да го отведе до обекта на цялата операция, някой си Аврам Буколов.

Тъкър продължаваше да тъне в неведение защо неговият човек трябва да напусне Русия по такъв необичаен начин, особено след като ставаше въпрос за доста известна личност. Тъкър мигом бе разпознал името, споменато от Кроу по телефона. Бившият му работодател Богдан Федосеев бе сключвал някакви сделки с него в миналото.

Аврам Буколов бе собственик на индустриален холдинг „Хоризонт“ и според мнозина бе най-големият фармацевтичен магнат в страната. Лицето му често се появяваше на кориците на различни списания или на телевизионния екран. В света на лекарствата Аврам Буколов бе онова, което бе Стив Джобс в света на персоналните компютри. В годините след разпадането на Съветския съюз руската фармацевтична индустрия бе затънала в хаос и корупция, обхванали цялата верига от производството на лекарства до дистрибуторската мрежа. Някои специалисти предполагаха, че хиляди руснаци са загубили живота си в резултат на фалшиви лекарства или погрешна дозировка. Благодарение на огромното си богатство, получено по наследство, както и на несломимата си воля, Аврам Буколов бавно и неотклонно бе подчинил цялата система и се бе превърнал в същински страж на руската фармация.

А сега този човек искаше да напусне страната, да изостави многомилиардната си империя, на чието изграждане бе посветил живота си.

Защо?

Какво можеше да накара човек като него да побегне презглава?

Според кодираното досие, което му бе изпратил Пейнтър Кроу, единствената улика се криеше в загадъчното предупреждение на Буколов: „Генералите от Арзамас-16 са ме погнали…“

Човекът отказваше да даде повече обяснения, докато не напусне Русия.

Тъкър бе проучил цялото досие за тази мисия, бе го изчел от кора до кора, при това няколко пъти. Буколов бе известен ексцентрик, необикновена личност, чиито феноменални качества, но и чудат характер изпъкваха във всяко интервю, което бе дал. Той несъмнено бе мечтател, човек не само с мисия, но и с нужната страст да я осъществи. Какво тогава се бе пречупило в него?

И кои бяха тези генерали от Арзамас-16?

От научно-техническите сведения, включени в досието, Тъкър бе научил, че навремето наистина е имало град, наречен Арзамас-16. По време на управлението на Йосиф Висарионович Сталин там бил разположен първият научноизследователски център за разработване на ядрени оръжия в Съветския съюз. През този период американското разузнаване го наричало просто Руския Лос Аламос^[1].

Арзамас-16 обаче бил просто първото от многото затворени научни градчета, както ги наричаха руснаците, изникнали на различни места из Съветския съюз. Разбира се, те били строго охранявани. В тях най-добрите съветски учени работели върху строго секретни проекти. По време на Студената война се носеха слухове, че в тези научни градчета се разработват биологични оръжия, медикаменти за установяване на контрол върху съзнанието, технологии, аналогични на стелт, и прочие.

Арзамас-16 обаче бе закрит отдавна.

На негово място се бяха появили два полигона за изпитване на ядрени оръжия. Но какво общо имаше това с Аврам Буколов?

И кои бяха тези зловещи генерали?

В това нямаше никаква логика.

Тъкър хвърли поглед към Каин, който размаха опашка, готов да изпълни всяка команда, която можеше да последва. Тъкър се облегна, стигнал до извода, че това е най-добрият курс на действие.

Да бъде готов за всичко.