Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (21)

20.

15 март, 21:50

Волга, Русия

Тъкър насочи разговора от научните открития, които ще променят света, към по-практични въпроси. Като например защо генерал Харзин се опитва да ги убие.

— Да се върнем на генерал Харзин — предложи той.

— След като няма да се лъжем повече — каза Буколов, — трябва да призная, че зная кой е той. Не го познавам лично, но съм чувал за него. Съжалявам, но трудно се доверявам на непознати. Минаха много месеци преди да споделя за ПУОП дори с Аня.

— Какво знаете за него? Каква е репутацията му?

— С една дума… той е чудовище. През осемдесетте години е отговарял за Арзамас-16, научно градче близо до Казан. След като научноизследователските институти, разработващи нови оръжия, били закрити, архивите им били прехвърлени в Института за биохимия и биофизика в Казан.

— А няколко години по-късно бяха оставени на съхранение в подземията на Казанския кремъл — добави Аня.

— С други думи, генерал Харзин е голям почитател на Последния универсален общ предтеча… макар по онова време учените да наричаха ПУОП със съвсем друго име. Той обаче не видя в него нищо друго освен разрушителния му потенциал.

— И какъв е той?

— Трябва да имате предвид, че първичният свят, за който говорим, е бил несравнимо по-суров от нашия. Това е изначалната среда на местообитание, или хабитат, както гласи терминът, използван от специалистите. За да оцелее дадена форма на живот в подобни условия, тя трябва да е изключително агресивна. В противен случай няма да оцелее. Ако днес някой осъществи неконтролирано разпространение на ПУОП в околната среда, няма да има с какво да се защитим. Аз лично смятам — а съм сигурен, че и Харзин мисли така, — че нищо не е в състояние да спре ПУОП.

Тъкър започна да разбира каква опасност крие това.

Буколов продължи:

— Основната цел на ПУОП е да „похити“ клетките на съседните растения и да ги модифицира, така че да съответстват на неговите, за да може да започне да се размножава… А той се размножава изключително бързо, като вирус. Последният универсален общ предтеча притежава потенциала да се превърне в най-смъртоносния инвазивен растителен вид на света.

Тъкър разбираше как подобно растение би могло да се превърне в оръжие. Използвано срещу врага, то бе в състояние да унищожи цялата му селскостопанска индустрия, да съсипе реколтата му, без да е изстрелян нито един куршум.

— Докъде са стигнали проучванията ви? — попита той. — Вашите и на Харзин?

— В миналото изследванията ни протичаха паралелно, но в посока обратна на настоящата, като целта ни бе да създадем ПУОП или подобен на ПУОП организъм в лабораторни условия. Аз обаче исках да създам един по-добър свят, докато Харзин искаше да превърне ПУОП в оръжие. И двамата се сблъскахме с два проблема.

— Кои са те?

— Първо, нито аз, нито той успяхме да създадем стабилен и жизнеспособен организъм. Второ, не успяхме да измислим как да установим контрол над такава форма на живот, след като я създадем.

Тъкър кимна.

— Да. Ако Харзин иска да създаде биологична бомба, непременно ще трябва да разполага с неин антидот, противоотрова, която да неутрализира действието й.

— Именно. В противен случай не би бил в състояние да я контролира. Не би могъл да я използва като оръжие, без да изложи на опасност и собствената си страна. Ако използва ПУОП, без да разполага с надеждна защита, организмът може да се разпространи в глобален мащаб и да започне да унищожава екосистема след екосистема. В крайна сметка ПУОП ще се превърне в също такава заплаха за Русия, каквато е и за враговете на Харзин.

— В такъв случай какво се е променило? — попита Тъкър. — За какво е това бягство и тази гонитба? Защо е необходимо да напуснете Русия толкова бързо?

Несъмнено нещо бе нарушило патовата ситуация между Буколов и Харзин.

— Защото смятам, че зная къде да намеря образец от ПУОП… или поне най-близкия му наследник.

Тъкър кимна.

— И Харзин е научил за това откритие. Затова ви преследва.

— Не мога да му позволя да стигне първи до него. Разбирате ме, нали?

Тъкър разбираше, и то много добре.

— Но къде се намира този образец? И как научихте за него?

— От дневника на Паулос де Клерк. Отговорът е бил скрит точно под носа ни вече повече от век.

Бившият рейнджър си спомни историята, която му бе разказал Буколов — за бурския ботаник и за дневниците му, които научната общност оценявала толкова високо.

— Разбирате ли, през годините успях да се сдобия с голяма част от неговите дневници. Повечето от тези покупки направих в най-строга тайна. Не беше никак лесно, тъй като записките на Де Клерк са доста обемни и голяма част от тях са разпилени, изгубени или погребани в незнайни архиви, които никой не си е направил труда да систематизира и каталогизира. И все пак малко по малко успях да се сдобия с най-важната част от дневниците му. Като последните документи, които Аня успя да изнесе от Кремъл.

Тъкър си спомни голямата чанта „Прада“, която Аня бе стискала до гърдите си на излизане от подземието.

— Водил е дневник в продължение на десетилетия, започнал е като дете и е продължил до последния си ден. По-голямата част от дневниците му са изпълнени с банални подробности около всекидневието му, но един от тези дневници — онзи, който е водил по време на Втората бурска война — описва невероятни и… плашещи наблюдения. От малкото на брой рисунки, които успях да открия, както и от подробните му бележки, стигнах до извода, че е открил или колония живи представители на Последния универсален общ предтеча, или нещо, чието поведение наподобява това на тази хипотетична форма на живот.

— Защо смятате така?

— Не съм само аз. На страница, която открих в един музей в Амстердам, Паулос де Клерк описва откритието си като die oorsprong van die lewe. На африкаанс това означава първоизточникът на живота.

— Какво се е случило с този образец? Къде го е открил?

— В някаква пещера в Трансваал. Това е място, където бурският отряд, в който е служил и Де Клерк, е потърсил убежище. Били преследвани от британците. По време на обсадата Де Клерк открил цяла колония ПУОП. Откритието го заинтригувало, тъй като бил и лекар, и ботаник. Нямам представа какво точно се е случило в пещерата. Не разполагам с целия му дневник. Все едно съм прочел книга, половината страници от която липсват. Но той описва голяма беда, връхлетяла бурските войници.

— Какво е станало с него?

— За съжаление Де Клерк е загинал в пещерата. Бил прострелян, когато британците пробили защитата на бурите. В крайна сметка англичаните върнали всичките му вещи, включително дневниците му, на неговата вдовица. Не зная нищо повече. Все още проучвам документите, които откри Аня. Вероятно те ще ми помогнат да запълня част от белите петна.

— Нещо подсказва ли, че Де Клерк е разбрал на какво е попаднал?

— Не, не съвсем — отвърна Аня. — В книжата му обаче — онези, които събирах, когато ти дойде, — пише, че е нарекъл откритието си Die Apokalips Saad.

— Семето на апокалипсиса — преведе Буколов. — Каквото и да е открил, ужасно го е уплашило, но и заинтригувало в същото време. Което обяснява наличието на картата.

— Каква карта?

— Карта с местоположението на пещерата. Зашифровал я е в дневника си. Подозирам, че Де Клерк се е надявал да оцелее в обсадата и да се върне, за да продължи проучванията си. За съжаление не е успял.

— Разполагате ли с тази карта?

— Да.

— Къде е?

Буколов почука с пръст по главата си.

— Тук. Изгорих оригинала.

Тъкър го зяпна смаяно.

„Нищо чудно, че всички те издирват.“

 

 

22:18

След този разговор Тъкър имаше нужда да излезе на палубата и да подиша чист въздух, за да проветри главата си.

Двамата с Каин се качиха горе и Тъкър махна на Вадим, който продължаваше да стои на щурвала. В отговор получи също махване с ръка, придружено от припламване на огънчето на цигарата му в мрака.

Тъкър седна на носа и се заслуша във вълните, които се разбиваха в корпуса, впери изпълнен с копнеж поглед в мъждукащите светлини на къщите, покрай които минаваха и в които животът продължаваше да си тече постарому. Замисли се дали да се обади на Рут Харпър. След случилото се обаче реши да действа още по-предпазливо. Предполагаше, че никой не подслушва сателитния му телефон, но имаше ли средство за комуникация, което можеше да се приеме за абсолютно сигурно? Реши да заложи на предпазливостта и да не й се обажда, докато не пристигнат във Волгоград.

Зад гърба му прозвучаха стъпки. Каин помръдна неспокойно, но миг по-късно се отпусна.

— Мога ли да се присъединя? — попита Аня.

Тъкър посочи с ръка мястото до себе си. Тя седна на палубата, после се отдръпна няколко сантиметра от него.

— Съжалявам, че те излъгахме.

— Нищо ново под луната.

— Не се ли казва: нищо ново под слънцето?

— Луната май е по-подходяща в конкретния контекст — отвърна той и Аня се засмя неловко. — Това ме изненадва приятно — добави Тъкър.

— Кое? Смехът ми ли? Аз все се смея. Просто напоследък не съм в най-добра форма. — Поколеба се и добави: — Боя се, че ще става все по-зле.

Тъкър я погледна.

— Какво има?

— Обещай да не ме застреляш или да не ме изхвърлиш през борда.

— Не мога да ти обещая. Кажи какво има, Аня. Макар че изненадите за днес ми стигат.

— Аз съм от СВР — каза тя.

Тъкър издиша бавно.

— Което означава… — продължи Аня Малинова.

— Зная какво означава.

Служба за външно разузнаване. Руското външно разузнаване, руският еквивалент на ЦРУ.

— Агент или офицер? — попита Тъкър.

— Агент. От шест години. Но имам докторска степен по биохимия. Така че тази част от биографията ми е истина. Затова изпратиха именно мен.

— За да се сближиш с Буколов.

— Да.

— И освен това си хубава — добави Тъкър. — Идеалната стръв, на която да се хване един възрастен професор, останал вдовец.

— Не, не беше така — отвърна рязко Аня. — Казаха ми да го прелъстя, ако се наложи, но аз… не успях да го направя. Освен това се оказа излишно. Докторът бе погълнат от работата си. Интересът ми и помощта ми бяха достатъчни, за да спечеля доверието му.

Тъкър й повярва.

— От какво се интересува СВР? От ПУОП?

— Не, не точно. Знаехме, че Аврам работи върху нещо важно… че е близо до някакъв пробив. Шефовете ми решиха да узнаят повече за изследванията му.

— Е, вече знаят — отбеляза Тъкър. — Кога ще дойдат да ни приберат? Къде ще ни причакат?

— Там е работата, че няма да дойдат. Приключих с тях. Имаш право да се съмняваш в мен, но искам да знаеш, че аз вярвам в това, което прави Буколов. Затова промених решението си, когато разбрах върху какво работи. Той е искрен в желанието си да използва ПУОП за добро. Още преди месеци реших, че няма да предам на шефовете си едно толкова важно откритие. Оттогава им подавам невярна информация.

— Буколов знае ли?

— Не. Това би го разконцентрирало. Най-важното в момента е той да завърши изследванията си.

— Какво знаеш за Харзин?

— Днес за първи път чух, че е замесен в това, но съм чувала за него. Слави се като безскрупулен тип от старата школа, заобиколил се с хора, които споделят убежденията му. Това са все съветски хардлайнери.

— А какво правят шефовете ти? Успя ли да се свържеш с тях, след като те измъкнах от Кремъл?

— Не. Нали ти взе телефоните ни.

— Ами в Димитровград… когато изчезна?

— Наистина отидох за чай — отвърна Аня. — Само за чай. Не съм нарушавала комуникационното мълчание, както се казва. Кълна се!

— Защо да ти вярвам? Защо изобщо да вярвам на това, което ми разказа?

— Няма как да ти докажа, че съм искрена. Отговори си обаче на следния въпрос: ако продължавах да поддържам връзка с шефовете си от СВР и им бях останала вярна, нямаше ли хората им вече да са тук?

Тъкър призна, че аргументът й е съвсем логичен.

— Истинското ми име е Аня Аверина. Шефовете ти могат да потвърдят думите ми. Когато пристигнем във Волгоград, можеш да ме предадеш на своите хора. Нямам нищо против да ме разпитат. Ще се убедиш, че съм ти казала истината! — Гласът й прозвуча умолително, но въпреки това решително. — Само Аврам знае къде се намира пещерата на Де Клерк. Никога не е споделял местоположението й с мен. Можеш да го попиташ. Измъкнеш ли Аврам от страната и поставиш ли го под американска закрила, ПУОП ще бъде в безопасност от хора като генерал Харзин и други като него.

Тъкър зарея поглед над водата към схлупените къщурки на отсрещния бряг, където хората живееха далеч от подобни интриги и измами. Как успяваха шпионите да живеят в този свят, без да изгубят ума си?

— Какво ще правиш? — попита Аня.

— Ще запазя засега тайната ти от Буколов, но само докато стигнем границата.

Тя кимна с благодарност. Тъкър за миг се замисли дали да не я хвърли през борда, но потисна този импулс.

След като Аня Малинова си тръгна, Тъкър грабна един спален чувал и одеяло и се настани на носа на корабчето. Каин се сви върху одеялото и затвори очи. Тъкър се опита да последва примера му, но не успя.

Впери поглед в бреговете, покрай които минаваха, загледа се и в луната, която се издигаше над тях. Каин вече сънуваше — проскимтяваше и подритваше със задните си крака.

Тъкър се опита да си представи следващата им дестинация.

Волгоград.

Знаеше историята на града, знаеше за времето, когато се е наричал Сталинград. През Втората световна война тук се бе водила една от най-големите битки между германския Вермахт и съветската Червена армия. Бе продължила пет месеца, като оставила Сталинград в руини, а два милиона души — мъртви или ранени.

„И точно тук се надявам да намеря спасение.“

Нищо чудно, че не можеше да заспи.