Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (20)

19.

15 март, 13:15

Северно от Волгоград, Русия

Тъкър караше на юг, като избягваше главните пътища. Обстоятелството, че Уткин познаваше района, се оказа изключително полезно, тъй като руснакът му помогна да открие затънтени селски пътища, които не бяха отбелязани на нито една карта.

Аня най-сетне не издържа и наруши напрегнатата тишина, за да даде израз на страховете, които очевидно я измъчваха.

— Какво стана с онзи младеж от багажника?

— Питаш ме дали съм го убил ли? — отвърна Тъкър.

— Да… Всъщност да.

— Ще се оправи.

„При едно условие“, добави мълчаливо той. Бе оставил Иван завързан за една греда в старата ферма. На сбогуване бе прошепнал в ухото му: „Този път отърва кожата. Това може да ти се случи само веднъж. Срещна ли те отново на бойното поле, ще те убия“.

— Моля те, кажи ми, че не си го наранил.

— Не съм го наранил.

Тъкър погледна в огледалото за обратно виждане. Сините очи на Аня Малинова бяха вперени в него.

Накрая тя отмести поглед.

— Вярвам ти.

Като следваше указанията на Уткин, Тъкър продължи на юг още петдесетина километра, в резултат на което се озоваха в някакво селце на брега на Волга.

— Това е Шчербатовка — обяви Уткин.

„Щом казваш…“

Половината къщи изглеждаха изоставени, прозорците им бяха заковани с дъски. В другия край на селото се виеше тесен кален път, който след няколко остри завоя ги отведе до скалист нос, до който се издигаше кей, навлязъл доста навътре в реката.

Слязоха от колата в началото на кея, който се оказа стара порутена конструкция от пропити с масло колове и дъски, в които зееха безброй дупки.

Уткин махна с ръка на някакъв мъж, който се бе излегнал на шезлонг в края на кея. Във водата до него се поклащаше покрита с ръжда плаваща къща. Или може би по-точното название би било плаваща палатка, тъй като над палубата бе опънат голям навес от насмолен брезент.

Уткин поговори с мъжа и се върна при колата.

— Може да ни закара до Волгоград. Ще ни струва двеста рубли, горивото отделно.

Тъкър не се притесняваше за цената.

— Можем ли да му имаме доверие?

— Приятелю, тези хора нямат телефони, телевизори или радиоапарати. Преследвачите ни няма да ни открият, освен ако не се отбият лично при всеки моряк от Саратов до Волгоград. Мисля, че няма от какво да се опасяваме. Освен това хората като него не обичат властта. Не обичат никоя власт.

— Влизам им в положението.

— Освен това добре познавам този човек. Приятел е на чичо ми. Казва се Вадим. Ако се споразумеем, няма проблем да тръгнем на здрачаване.

Тъкър кимна.

— Добре, да действаме.

След като прехвърлиха багажа си в трюма на лодката на Вадим, Тъкър подкара пежото обратно към Шчербатовка. Ориентираше се по картата, която Уткин му бе начертал. Подмина селото и на два километра след него излезе на брега на дълбок приток на Волга. Спря на самия бряг, включи на нулева предавка, преди да угаси двигателя, и слезе от колата.

Каин го последва, като не пропусна първо да се протегне, а сетне да огледа горичката около тях.

Тъкър хвърли ключовете във водата, отиде зад колата и започна да я бута към водата. Изчака пежото да потъне и да се скрие напълно.

После се обърна към Каин и го попита:

— Какво ще кажеш да се поразходим?

 

 

20:30

Капитан Вадим стоеше на кея, стиснал между устните си димяща цигара. Набитият широкоплещест мъж, чиято едноседмична брада изглеждаше почти толкова дълга, колкото и косата му, бе с цяла педя по-нисък от всички бегълци. Слънцето залязваше и температурите бързо падаха, но той продължаваше да стои само по риза и омазани джинси.

Махна с ръка на Тъкър и останалите и ги преведе по дъската, прехвърлена между кея и корабчето му. Измърмори нещо, което Тъкър прие като „Добре дошли на борда“.

Аня помогна на Буколов да мине по импровизираното мостче. Каин мина след тях, следван от Тъкър и Уткин.

Вадим отвърза швартовите въжета, скочи на борда и прибра дъската. Посочи надстройката, от която се стигаше до каютите в трюма, и заговори бързо.

Уткин се засмя.

— Казва, че долу ни очаква петзвезден лукс. Вадим определено има чувство за хумор.

„Ако това може да бъде наречено чувство за хумор“, помисли си Тъкър.

— Ще заведа баща ми в каютата — каза Аня. — Той трябва да си почива.

Буколов наистина изглеждаше изтощен, а за лошото му състояние допринасяше и сътресението, получено при катастрофата. Когато обаче Аня се опита да го удържи да не залитне, той я плесна по ръката.

— Татко, моля те, дръж се прилично.

— Не ми говори така! Караш ме да се чувствам като инвалид! И сам мога.

Продължи да мърмори, но й позволи да му подаде ръка, докато слизаха по стълбите.

Тъкър се обърна към Каин, който бе застанал на заобления бушприт с високо вдигнат нос, за да улови колкото се може повече миризми, и си помисли:

„Щастливо куче.“

Слънцето вече залязваше зад скалистия бряг на реката. Вятърът, който се бе извил следобед, сега бе стихнал и галеше водата, без да образува вълни. Под повърхността обаче се виждаха мътни кафяви водовъртежи.

Подводните течения по Волга се славеха като изключително коварни.

Уткин забеляза погледа му.

— Внимавай да не паднеш. Вадим няма спасителни пояси. Освен това не знае да плува.

— Добре, че ми каза.

След като всички се настаниха на борда, Вадим скочи на задната палуба и се настани зад щурвала. Дизеловият двигател забоботи, сетне заработи тихо и равномерно. От димоотвода заизлизаха гъсти черни облаци. Капитанът завъртя щурвала и корабчето пое надолу по течението.

— Кога ще стигнем Волгоград? — попита Тъкър.

Уткин погледна Вадим.

— Казва, че течението е по-силно от обичайното, така че след десетина часа ще сме там.

Тъкър отиде при Каин, а след двайсет минути на палубата са качи и Аня Малинова.

Застана до тях. Стана й студено, затова придърпа вълнената си жилетка около тялото си, жест, който несъзнателно подчерта женствените й форми.

— Как е баща ти? — попита я Тъкър.

— Най-после заспа.

Двамата зареяха погледи към потъналите в мрак брегове. Безоблачното небе беше обсипано със звезди. Нещо докосна ръката на Тъкър. Той сведе поглед и видя кутрето на Аня върху кокалчетата си.

Тя дръпна ръката си.

— Извинявай, не исках да…

— Няма проблем — отвърна той.

Чу стъпки и се обърна. Беше Уткин.

— Ей там съм израснал — каза младият руснак и посочи надолу по течението, където на западния бряг мъждукаха няколко светлинки. — Това е село Колишкино.

Аня се обърна към него, явно бе изненадана.

— Семейството ти са били селяни? Така ли?

— Всъщност рибари.

— Хъммм — отвърна тя неопределено.

Въпреки това Тъкър долови — а не се съмняваше, че и Уткин я е усетил — леката нотка на презрение, която се съдържаше както във въпроса, така и в отговора й. Това бе отражение на сляпото снизхождение на богатите към бедните, на гражданите към селяните, което проявяваше и Буколов. То несъмнено бе повлияло и върху мнението на доктора за способностите на Уткин като учен и изследовател. Тъкър нямаше представа дали Аня проявява същото отношение към Уткин, но пък предразсъдъците на родителите нерядко преминават и у децата.

Замисли се за собствения си произход. Родителите му бяха починали доста млади и поне част от асоциалното си поведение той дължеше на дядо си, който живееше сам в ранчото си и бе невъзмутим и суров като зимите в Северна Дакота. Въпреки това се отнасяше с животните в ранчото с изненадваща любов и привързаност и проявяваше към тях неочаквано състрадание. Това бе урок, който се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Тъкър и бе довел до множество разговори с дядо му на тема отговорностите на стопанина към животните.

В крайна сметка нормално е човек да тръгне по пътеката, утъпкана от предците му. И все пак…

След няколко минути Аня слезе в трюма при баща си.

— Доста неудобно се получи — каза Тъкър.

— Вината не е твоя — отвърна тихо Уткин.

 

 

21:22

Тъкър също слезе в помещението, което прие за столова на кораба. Беше обзаведено оскъдно, но блестеше от чистота, чамовите дъски на ламперията искряха, покрити с лак, покрай стените бяха наредени няколко кушетки, тапицирани със зелена изкуствена кожа, а в единия ъгъл имаше малък кухненски бокс. Цялото помещение бе ярко осветено от монтирани на стените аплици.

Всички, с изключение на капитана бяха тук. Явно търсеха уюта и сигурността, които можеше да им предложи по-голямата компания. Буколов изглеждаше освежен след кратката дрямка и започваше да прилича все повече на сприхавото старче, което бе преди катастрофата.

Тъкър им даде храната и напитките, включително някаква пастърма, която бе дал и на Каин. Овчарката се бе настанила до стълбата и дъвчеше доволно.

Когато приключи, Тъкър седна срещу Буколов и сложи длани върху масата.

— Е, докторе, смятам, че е време да си поговорим.

— За какво? Няма да започнете да ни заплашвате отново, нали? Не бих го понесъл.

— Какво знаете за Артур Харзин, генерал, свързан с руското военно разузнаване?

— Нищо. А трябва ли изобщо…

— Това е човекът, който ни преследва. Харзин смята, че изследванията ви са свързани с разработването на биологично оръжие. Дотолкова е убеден в това, че е поръчал да убият всички ни, освен вас, разбира се. — Обърна се към Аня. — А ти какво знаеш за това?

— Ще трябва да попиташ баща ми — отвърна тя и скръсти ръце пред гърдите си. — Откритието си е негово.

— В такъв случай ще започна с по-лесен въпрос. Коя си ти?

— Знаеш коя съм.

— Не. Зная за коя се представяш, но не зная коя си. Освен това, откакто се срещнахме, все се опитваш да изкопчиш някаква информация от мен. Доста си добра, в интерес на истината, но не си достатъчно добра.

Не бе сигурен в последното, но се постара да го каже твърдо. Аня наистина бе задавала множество въпроси, но интересът й можеше да е породен и от невинно любопитство или пък от грижа за баща й.

— Защо говориш така? — отвърна Аня. — Смятах, че сме разсеяли подозренията ти още в Димитровград.

— След което попаднахме в засада. Затова отговори на въпроса ми или ще продължа този разговор насаме с баща ти. А на него той никак няма да му допадне.

Тя се обърна към Буколов; в погледа й се четеше загриженост и любов. После поклати глава, хвана ръката на баща си и я стисна силно — жест, в който имаше нещо собственическо.

Буколов постави другата си ръка върху нейната.

— Добре. Кажи му.

Аня вдигна поглед, очите й плуваха в сълзи.

— Аз не съм му дъщеря.

Тъкър едва се овладя, за да не позволи изненадата да се изпише на лицето му. Това не бе отговорът, който бе очаквал.

— Името ми наистина е Аня Малинова, но не съм дъщеря на доктор Буколов.

— Защо трябваше да ме лъжете? — попита Тъкър.

Аня извърна поглед, явно се срамуваше.

— Аз го предложих на Аврам. Реших, че ако ти каже, че съм му дъщеря, ще се съгласиш по-лесно да вземеш и мен.

— Трябва да разберете — настоя Буколов, — Аня е изключително важна за моите проучвания. Не можех да поема риска да откажете да я вземем.

Нищо чудно, че тази част от плана бе останала скрита и от Рут Харпър.

— Говоря съвсем сериозно — подчерта Буколов. — Аня е изключително важна за моите проучвания.

— И какви са тези проучвания? — попита Тъкър. — Омръзна ми да слушам лъжи. Искам да чуя истината.

Най-накрая Буколов отстъпи.

— Предполагам, че заслужавате обяснение. Но имайте предвид, че е доста сложно. Може и да не разберете…

— Опитайте.

— Добре. Какво знаете за най-ранната история на Земята? Най-вече за флората отпреди… да речем, седемстотин милиона години?

— Абсолютно нищо.

— Естествено. Както и да е, от доста десетилетия в научните среди се обсъжда една хипотеза за така наречения Last Universal Common Ancestor, или в превод Последен универсален общ предтеча. Става въпрос за първото многоклетъчно растение на Земята. С други думи, за семето, от което е произлязло всяко растение на нашата планета. Ако ПУОП наистина съществува — а аз вярвам в това, — той е предтеча, родоначалник на всеки растителен вид от доматите до орхидеите и от глухарчетата до розите.

— Използвахте термина хипотеза, не теория — отбеляза Тъкър. — Никой ли не е успял да открие този Последен универсален общ предтеча.

— И да, и не. Ще стигна и до това. Но първо ще се спра на стволовите клетки. Това са клетки, които притежават потенциала да се превърнат във всяка друга клетка в човешкия организъм, ако, разбира се, бъдат манипулирани правилно. Това е нещо като бял лист, на който можеш да напишеш всичко, но бял генетичен лист, така да се каже. Учените са в състояние да манипулират стволовите клетки така, че да отгледат човешко ухо върху гърба на мишка. Успели са да „отгледат“ в лабораторни условия цял черен дроб, който сякаш са получили ей така, от нищото. Мисля, че можете да оцените значението на изследванията в тази област. Стволовите клетки вече се превръщат в цяла индустрия, в която се въртят милиарди долари. А това е само началото. Стволовите клетки са бъдещето на медицината.

— И?

— Най-просто казано, убеден съм, че за растителния свят Последният универсален общ предтеча е онова, което са стволовите клетки за животинския свят. Защо обаче това е толкова важно? Ще ви дам един пример. Представете си, че някой открие в джунглите на Бразилия непознато цвете, което лекува рака на простатата. Но амазонските джунгли са почти изцяло изсечени. Или пък цветето е застрашено от изчезване. Или че синтезирането на лекарството е толкова скъпо, че никой не може да си го позволи. ПУОП решава този проблем. С помощта на Последния универсален общ предтеча може да се създаде точно копие на въпросното растение.

Буколов заговори все по-въодушевено и все по-помпозно:

— Или, което е още по-добре, използваме ПУОП, за да възстановим самата джунгла. Или съчетаваме ПУОП с, да речем, соеви зърна и превръщаме пустеещите земи в плодородни поля. Разбирате ли за какъв потенциал става въпрос?

Тъкър се облегна назад.

— Я да видя дали съм разбрал. Ако сте прав, този Последен универсален общ предтеча може да послужи за възпроизвеждането на всяко растение, понеже в началото на земята е имало само растения. И този ПУОП е същият бял генетичен лист като стволовите клетки?

— Да, да. Освен това смятам, че ПУОП е в състояние да ускорява растежа на растенията. Той е не само репликатор, но и… как да се изразя… катализатор.

Аня кимна и добави:

— С негова помощ можем да направим флората по-устойчива. Представи си картофи или ориз, които вече могат да виреят на места, където преди това е имало само кактуси.

— Звучи чудесно, но нали става въпрос за недоказана хипотеза?

— Така е — отвърна Буколов с блеснал поглед. — Само че аз ще успея да я докажа. И ще променя света.