Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (27)

26.

17 март, 20:47

Каспийско море

Тъкър се присви пред седалките. Усети нещо топло да капе по лицето му и го избърса с ръка.

Кръв.

Извърна глава и извика през отворената врата.

— Лягайте всички на пода!

Каин започна да се прокрадва към него, но Тъкър вдигна ръка и овчарката спря.

— Какво става? — извика Аня, гласът й беше изпълнен с ужас.

— Пилотът е мъртъв! Имаме си компания!

Надигна се и надникна през страничния прозорец.

Хеликоптерът бе изчезнал.

„Умна си, Фелис! Уби пилота, за да няма кой да управлява самолета.“

Сега снайперистката и екипът й можеха да пленят или избият групата им, без изобщо да бързат.

Погледна през предното стъкло. На стотина метра пред тях изникна черният силует на хеликоптера и закри звездите. Под него се виждаше по-светла ивица бял пясък.

Едва тогава бившият рейнджър забеляза, че хидропланът продължава да се движи към зададената от Елена цел. Огледа арматурното табло и… ето! Откри светналата пиктограма на въртящо се витло, заобиколено от двете страни от знаци „плюс“ и „минус“.

Не беше трудно да се ориентира кое какво означава.

Пресегна се и побутна сдвоения дросел напред. Двигателите изръмжаха, носът на самолета леко се повдигна, после се изравни и старият „Бериев“ започна да набира скорост. Плъзна се по водата и се понесе към острова, като бързо скъсяваше разстоянието. Тъкър добре знаеше, че никога няма да успеят да се измъкнат на по-бързия и по-маневрен хеликоптер във въздуха.

Затова бе намислил нещо съвсем друго.

Завъртя щурвала, насочи хидроплана към плажа и извика:

— Затегнете коланите! Пригответе се за удар! Каин! Ела!

Овчарката скочи при него. Тъкър обви лявата си ръка около гърдите й и се облегна на металната преграда между кабината и салона. Опря крака в седалката на първия пилот и затвори очи.

Поплавъците на самолета застъргаха в плитчините и целият фюзелаж се разтресе. Последва острият, пронизителен звук на разкъсан метал и чегъртане по пясъка.

Самолетът се наклони рязко вляво, тъй като единият му поплавък се закачи в нещо — скала или пясъчен нанос, после заби нос надолу и поднесе по брега.

Някъде се счупи стъкло.

Откъм салона долетяха викове и писъци.

Седалката на втория пилот се откъсна, подскочи във въздуха и се заби в прозореца над главата на Тъкър.

Миг по-късно самолетът връхлетя дърветата край плажа и се прости с едното си крило. Разклати се и най-сетне спря, наклонен на една страна, остатъкът от счупеното крило сочеше към небето.

Тъкър се огледа. Двете аварийни лампи на тавана хвърляха приглушена светлина. През страничния прозорец стърчаха клони. Над главата му — точно над лявото му рамо — през разбития преден прозорец се виждаше късче тъмно небе.

Провери дали е пострадал, после опипа Каин, за което бе възнаграден с приятелско близване по лицето.

„Мисли“, каза си Тъкър.

Фелис продължаваше да кръжи някъде над главите им, но хеликоптерът не разполагаше с поплавъци, което означаваше, че не може да кацне във водата. Тъкър си припомни как изглеждаха плажът и дърветата над него. Като че ли не бе достатъчно широк, за да осигури достатъчно място за перката.

„Това означава, че разполагаме с известно време, но не много.“

Трябваше да оцелеят, докато пристигне самолетът, който им бе осигурила Харпър.

Извика към салона:

— Добре ли сте?

Тишина.

— Отговорете ми!

Буколов се обади с немощен глас:

— Аз съм… вися във въздуха. Аня също. Ударила си е ръката.

— Уткин?

— Заклещен съм под седалката.

— Никой да не мърда. Идвам веднага!

Нареди на Каин да остане на място, след което се изправи с усилие и се хвана за вратата на кабината. Завъртя крака и седна върху оребрението на металната преграда. Тъй като самолетът се бе килнал на една страна, лявата преграда играеше ролята на под. Видя аварийното фенерче на стената, взе го и светна, за да се ориентира.

Уткин седеше привързан за седалката си, но тя се бе откъснала от мястото си и го бе притиснала. Над него Аня и Буколов седяха на местата си, придържани във въздуха от коланите.

Като че ли никой не беше сериозно пострадал. Аня обаче бе притиснала ръка към гърдите си, а в очите й се четеше болка. За момента обаче Тъкър не можеше да направи нищо, за да й помогне.

— Уткин, откопчай се и ела при мен.

Докато младият руснак изпълняваше нареждането, Тъкър успя да се добере до него и застана под Буколов и Аня. Насочи фенерчето към тях.

— Аня, ти си първа. Откопчай колана и се пусни, аз ще те хвана. Не е толкова високо, колкото ти се струва.

След като се поколеба за миг, тя откопча колана си. Тъкър я хвана във въздуха и я свали на земята.

Повтори същата процедура и с Буколов.

Щом стъпи на крака, докторът размаха пръст пред лицето на Уткин и викна:

— Ти…! За малко да загинем заради теб. За пореден път!

— Аврам, аз не съм…

— Тишина! — извика Тъкър. — Разполагаме само с няколко минути, преди Фелис да открие как да стигне до нас. Трябва да излезем от самолета, без да ни забележи.

— Как? — попита Аня и трепна. По всичко изглеждаше, че е изкълчила или счупила китката си.

— Един от прозорците в пилотската кабина е счупен. Ще се измъкнем през него.

Обърна се, тръгна към кабината и нареди:

— Вземете си багажа. Аня е първа.

Действаше бързо и успя да помогне на всички да се измъкнат през счупения прозорец. Едва успяха да се промъкнат между прекършените клони, толкова бе тясно, но пък това им позволи да излязат директно в гората, а не на плажа, където не разполагаха с никакво прикритие.

Уткин се измъкна последен. Погледна Тъкър и каза:

— Грешиш за мен. Съжалявам, че не мога да ти го докажа.

— И аз съжалявам.

Когато руснакът се провря навън, Тъкър се обърна към Каин и го попита:

— Готов ли си, приятелю?

Каин махна с опашка и изскочи навън.

Тъкър го последва, но едва след като взе автомата „Шпагин“. Преметна го на гръб, погледна безжизненото тяло на младата жена и каза:

— Съжалявам, Елена…

Реши, че думите му са адски глупави…

„Съжалявам, че си мъртва. Съжалявам, че те забърках в това.“

Обзе го гняв, изгарящ, изпепеляващ гняв. Използва го, за да овладее надигащата се паника, за да проясни мислите си и да се съсредоточи.

„Фелис, мъртва си!“

Даде мълчалив обет да отмъсти за Елена.

Измъкна се навън и се присъедини към останалите, които се бяха скупчили в тъмната гора. Луната, която надзърташе зад облаците, огряваше плажа и той блестеше като полирано сребро.

— Какво ще правим сега? — попита Буколов. — Не виждам хеликоптера. Сигурно смятат, че сме загинали.

— Възможно е. Но целта им си ти, докторе. Няма да си тръгнат преди да узнаят какво се е случило с теб.

— Кога ще дойдат твоите хора? — попита Аня.

Тъкър си погледна часовника. Трябваше да пристигнат след няколко минути.

Извади сателитния телефон. Още преди да го погледне, разбра, че е счупен. Задният му панел бе натрошен на парчета.

— Останете тук — нареди той на тримата и изпълзя до плажа. Огледа небето, ослуша се внимателно. Стори му се, че чува някъде в далечината боботене на вертолет, но когато извърна глава, шумът като че ли отслабна.

„Какви възможности имаме? — замисли се Тъкър. — Какво можем да направим?“

Фелис ги бе поставила в безизходно положение.

Отново чу вертолета.

Да, хеликоптерът определено бе някъде над главите им и летеше с изключени светлини, както и преди. Изчакваше ги, дебнеше ги.

„Едва ли дебне само нас“, проумя изведнъж Тъкър.

Нищо чудно, че Фелис не ги бе атакувала незабавно.

Върна се при останалите и каза:

— Генерал Харзин знае, че това е мястото на срещата ни. Затова сега Фелис дебне в мрака с надеждата да изненада нашите хора, да връхлети изневиделица и да се разправи с тях, след което да се заеме с нас.

— Какво ще правим? — попита Аня.

— Не зная…

Изведнъж Уткин хукна покрай Тъкър, излезе от прикритието, което му осигуряваше гората, и затича по плажа — подметките му хвърляха пясък във въздуха.

Тъкър инстинктивно понечи да вдигне шпагина, но се овладя. Никога не би застрелял невъоръжен човек в гърба.

— Спри! — извика той на Уткин. — Няма къде да избягаш!

Над върховете на дърветата в северния край на острова блеснаха светлини. Грейна прожектор и се насочи право към плажа. Миг след това се появи и хеликоптерът, който бързо набираше скорост.

Снопът светлина улови Уткин и той спря. Заслони с длан очите си срещу ослепителния лъч на прожектора и започна да маха с другата си ръка.

— Какво прави този идиот? — зачуди се Буколов. — Да не си въобразява, че ще кацнат и ще го вземат?

— Ще се измъкне! — извика Аня.

Хеликоптерът прелетя над гората и закръжи над разбития хидроплан. През цялото време прожекторът не се откъсваше от Уткин.

Изведнъж от отворената странична врата на хеликоптера прогърмяха изстрели.

Куршумите вдигнаха облачета пясък по плажа и един прониза Уткин в крака. Той падна напред, остана неподвижен за миг, след което запълзя в агония към дърветата, като се отблъскваше със здравия си крак.

От страничната врата на хеликоптера проблесна ново пламъче.

Нов куршум се заби в другия крак на Уткин и той се сгърчи върху пясъка. После се опита да запълзи само на лакти.

Стрелбата бе прецизна, което означаваше, че стреля не друг, а Фелис.

Тъкър добре разбираше какво цели тя: изтезаваше Уткин с надеждата да накара Тъкър да напусне прикритието си. Нямаше представа, че предателят е разобличен… а може би не й пукаше.

Част от Тъкър знаеше, че Уткин сам е виновен за случващото се.

Друга част от него обаче възнегодува срещу подобна жестокост.

Почувства как ушите му изпукват, долови горещия въздух покрай лицето си, виковете на ранените рейнджъри отекнаха в главата му. Видя като в мираж едно куцащо куче, обляно в кръв…

„Не, не пак… никога…“

Изскочи от прикритието си, изтича покрай хидроплана и хукна по пясъка. Измина шест-седем метра, приклекна, опря шпагина на рамо и се прицели.

Изстреля кратък откос от само три куршума. Автоматът подскочи в ръцете му. Куршумите минаха далеч от целта. Той притисна приклада по-здраво към рамото си и стреля отново. Този път задържа спусъка по-дълго. Част от куршумите пронизаха опашката на хеликоптера.

Изви се дим.

Хеликоптерът се завъртя и се обърна към Тъкър с отворената врата, на която бе Фелис. Макар лицето й да бе скрито зад шал, Тъкър знаеше, че това е тя.

Стреля отново и този път надупчи целия фюзелаж от носа до опашката.

Фелис се скри.

Изведнъж хеликоптерът се наклони рязко наляво, понесе се над вълните, набра скорост и се отдалечи, повлякъл след себе си опашка от гъст черен дим.

Побеснял от гняв, Тъкър продължи да стреля подире му, докато хеликоптерът не се скри от поглед. Машината бе сериозно повредена и Тъкър не очакваше да се върне скоро.

Изтича до Уткин.

Младият мъж бе успял да се претърколи по гръб. Лявото му бедро бе цялото в кръв. Дясното бе оставило алено петно върху пясъка — кръвта бе толкова светла, че трябваше да е артериална.

Тъкър опря длан върху раната и натисна силно.

Уткин изохка. Едната му ръка докосна горещото дуло на автомата.

— Знаех си, че ще успееш…

— Мълчи. Не мърдай.

— Някой… някой трябваше да подмами тази гадна сука, преди да вкара приятелите ти в капан…

Горещата кръв на Уткин бликна между пръстите на Тъкър.

Тъкър не успя да сподави хлиповете, които разтърсиха цялото му тяло.

— Дръж се… моля те, дръж се.

Уткин го погледна в очите.

— Тъкър… съжалявам… приятелю…

Това бяха последните му думи.

 

 

21:02

Тъкър седеше на пясъка, обгърнал коленете си с ръце. Каин, почувствал мъката му, се беше притиснал плътно до него. На плажа гореше малък огън, запален с помощта на плавей и гориво, изтекло от разбития самолет — целта му бе да покаже местоположението им на екипа, който идваше за тях.

Явно свърши работа, защото над водата отекна бученето на самолетен двигател. Миг по-късно над плажа прелетя хидроплан. От страничния му прозорец премигна фенерче — сигналът на техните спасители.

Докато самолетът правеше широк кръг, за да подходи за приводняване, Буколов каза:

— Продължавам да не разбирам защо го направи.

До тях лежеше тялото на Уткин, покрито с парче брезент.

— Нарича се изкупление — отвърна Тъкър. — Мисля, че нарочно привлече вниманието на хеликоптера: подмами ги, за да опитам да ги сваля, преди да пристигнат другите.

— Но защо? Заради гузната си съвест ли?

Тъкър си спомни последните думи на Уткин.

„… приятелю…“

Сложи ръка на гърба на Каин.

— Не. Направи го от приятелство.