Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (23)

22.

16 март, 09:34

Волга, Русия

Миша поведе групата по обратния път към моторницата. Когато всички се качиха, хората му я отблъснаха от кея и той потегли надолу по течението към мястото, използвано от туристическата му компания за качване и слизане на пътниците. Мъглата се стелеше все така гъста, тъй като слабото утринно слънце не успяваше да я разсее.

— Каква е тази миризма? — попита Уткин след малко.

Тъкър също долови тежката воня на сяра, която се носеше около тях.

— Ей там има рафинерия на „Лукойл“ — отвърна Миша и посочи. — По реката минава много петрол.

— Толкова близо до Волга? — възкликна Буколов. — Рано или късно ще стане някоя авария.

Миша сви рамене.

— Рафинерията осигурява много работни места и никой не се оплаква.

Моторницата се насочи бавно към брега, като заобикаляше множеството пясъчни наноси. Навлезе в тесен залив, чиито брегове бяха покрити с гори, и спря край дървен кей. В другия му край се поклащаше една от миниподводниците на Миша.

— „Олга“ — каза гордо Миша. — Кръстена е на баба ми. Страхотна жена, но много дебела. „Олга“ също е претърпявала аварии, но никога не е потъвала.

Поведе ги към края на кея, където бе закотвена „Олга“. От люка се показа един от колегите му, облечен в син гащеризон, и слезе по разположената отстрани на корпуса стълба. Здрависа се с Миша и му каза нещо.

Миша го потупа по рамото, обърна се към групата и каза:

— Подводницата е проверена, заредена и готова за плаване. Кой ще се качи първи?

— Аз — отвърна Аня, стисна зъби и пристъпи към стълбата.

Тъкър се изпълни с уважение и симпатия към нея. Макар да бе уплашена, Аня бе решила да преодолее страха си.

Качи се по стълбата, без да пророни нито дума. Когато стигна върха на рубката, спусна единия си крак през отвора, после и другия и накрая изчезна вътре. Уткин се качи втори, последван от Буколов, който не спираше да мърмори под нос:

— Интересно… наистина забавно…

Когато дойде ред на Каин, Тъкър почука два пъти по стълбата и овчарката — тромаво, но все пак достатъчно бързо — се качи по нея и се напъха в люка.

— Страхотно! — възкликна Миша. — Гледай ти какви номера знае!

„Нямаш си представа на какво е способен.“

Дойде ред на Тъкър, а накрая се качи и Миша, затвори люка, който легна плавно върху гумените уплътнения, и завъртя здраво стоманеното колело, докато разположеният в съседство индикатор не светна в зелено. Когато се увери, че в подводницата няма да проникне вода, скочи долу и тръгна към кокпита.

Вътрешността на подводницата се оказа по-просторна, отколкото очакваше Тъкър. Стоманените ребра, подът, стените, както и кабелите и тръбите, които минаваха през салона, бяха боядисани в приятни кремави нюанси. По средата на помещението бе монтирана редица удобни широки седалки, тапицирани със синя изкуствена кожа. Всяка бе толкова голяма, че човек можеше да се излегне в нея.

Тъкър седна, облегна се назад, впери поглед през един илюминатор и видя, че слънцето е започнало да пробива през мъглата и тук-там вече се виждат късчета синьо небе. От време на време някоя вълна поклащаше подводницата и зелена вода закриваше гледката. Той се изправи, пое дълбоко дъх и долови във въздуха някакъв лек метален мирис.

— Ако някой е гладен — каза Миша от кокпита, — отзад има храна и напитки.

Тъкър се обърна и видя, че в задната част на салона, точно под тавана, е вграден шкаф с две врати.

— Ще намерите също така аспирин, хапчета против морска болест и прочие. На всеки четири часа ще спираме за почивка. Някакви въпроси?

— На каква дълбочина ще се потопим? — попита Буколов и притисна лице към един илюминатор. Приличаше на малко момче, тръгнало на приключение.

— Ще се движим средно на около пет метра и половина. Дъното е поне два пъти по-надълбоко. Така ще разполагаме с достатъчно пространство за маневри при необходимост. Освен това разполагам с хидрофон. С негова помощ ще чуя всеки кораб, който плава в нашата посока. Ще се потопим веднага щом заемете местата си.

Тъкър се настани най-отпред, а Каин се намърда под седалката му. Останалите седнаха отзад и се загледаха през илюминаторите. Електродвигателите замъркаха тихичко и подводницата се плъзна успоредно на кея, полюшка се върху вълните минута-две, после започна да потъва. Водите на Волга бавно покриха илюминаторите и вътрешността на „Олга“ се изпълни с меко зелено сияние.

— Пригответе се за потапяне — заяви Миша. — Или просто се отпуснете и се насладете на гледката.

Разнесе се приглушено бълбукане на въздушни мехурчета и подводницата започна да се плъзга под повърхността. Светлината, която все още се процеждаше през илюминаторите, бавно помръкна и от ментовозелена стана тъмноизумрудена. Под седалките светнаха меки халогенни лампи, които хвърлиха драматични сенки.

След няколко минути Миша обяви с гласа на опитен екскурзовод:

— Дълбочина — пет метра и половина. Пожелавам на всички приятно пътуване.

Подводницата се плъзгаше във водата така елегантно, че едва усещаха, че наистина се движи. Покрай илюминаторите преминаха няколко пасажа риби.

През следващия час умората налегна всички, тъй като никой от групата им не бе спал достатъчно през последните дни. Един след друг потънаха в сън на седалките, завили се с вълнени одеяла и подложили възглавници под главите си.

Тъкър издържа най-дълго, но след кратък разговор с Миша, който го увери, че всичко е наред, също се сви на кълбо и потъна в сън. Преметна ръка през страничната облегалка и положи длан върху гърба на Каин. Овчарката дишаше леко, все така излегнала се на пода, без да пропуска нито едно мехурче и нито една рибка зад илюминаторите.

 

 

13:00

Тъкър се сепна и се събуди, когато по радиоуредбата се разнесе гласът на Миша.

— Извинявам се, ако ви събуждам, но скоро ще направим първата си спирка.

Всички се размърдаха и се запрозяваха.

Каин — беше се свил на седалката до Тъкър — се изправи, протегна се, изви гръб, скочи долу и тръгна към кокпита.

— Кажи на приятеля ти, че няма право да управлява подводницата — извика развеселеният Миша.

— Той просто се наслаждава на гледката — отвърна Тъкър.

Буколов дойде при Тъкър и каза:

— Трябва да призная, че ме впечатлихте.

— Така ли?

— В началото се съмнявах, че наистина ще ми помогнете… ще ни помогнете да напуснем Русия, но сега разбирам, че съм сгрешил в преценката си.

— Все още не сме се измъкнали.

— Но не се съмнявам, че ще го направим — усмихна се Буколов. Потупа покровителствено Тъкър по ръката и се върна на мястото си.

„Чудесата нямат край.“

Усети пукане в ушите си, когато „Олга“ се насочи към повърхността. Илюминаторите претърпяха нова трансформация, този път от тъмнозелените води на реката към ослепителните лъчи на следобедното слънце. Миг по-късно подводницата забави ход, чу се стържене, когато килът й опря в пясъка, и накрая тя съвсем спря.

Миша се покатери по стълбата, отвори люка и извика:

— Всички на брега!

Цялата група побърза да напусне подводницата.

Отличните навигационни умения на Миша бяха позволили на „Олга“ да акостира до стар дървен кей. Бреговете на малкия залив бяха обрасли с висока блатна растителност. Малко по-далеч се издигаше не особено стръмен склон, над който се показваха върховете на дървета.

— Къде сме? — попита Уткин, като примигна на слънцето и се огледа.

— На няколко километра северно от Ахтубинск. Движим се с много добро темпо; всъщност изпреварваме графика. Разходете се наоколо, ако желаете. Разполагате с трийсет минути. Ще се опитам да заредя частично акумулаторите с помощта на слънчевия чадър.

Тъкър стъпи на брега, последван от Каин, и огледа района около кея. Прати Каин на бързо разузнаване, за да се увери, че са сами, остана доволен от огледа и махна с ръка на останалите да слязат от кея и да се поразтъпчат.

— Не се отдалечавайте обаче. Видите ли някого, дори да е далеч, върнете се незабавно.

След като тримата кимнаха и тръгнаха, Тъкър се върна при подводницата. Миша вече бе издигнал соларния чадър над корпуса й и зареждаше акумулаторите.

— Кажи ми, приятелю, престъпници ли сте? — попита руснакът. — Не че ви съдя. Вие плащате, аз ви возя.

— Не — отвърна Тъкър.

— В такъв случай някой ви преследва? Някой ви издирва?

— Вече не.

„Надявам се.“

Миша кимна, после се усмихна широко, при което златните му зъби блеснаха на слънцето.

— Много добре. Вие сте в сигурни ръце.

В интерес на истината, Тъкър също вярваше в това.

Аня се върна преди останалите и се приготви да влезе в подводницата.

— Къде са другите? — попита я Тъкър.

— Аз… налагаше да свърша нещо… — каза тя и се изчерви. — Оставих мъжете, за да могат и те…

Тъкър погледна Каин. Идеята не беше лоша. Щяха да спрат отново чак след четири часа.

— Какво ще кажеш, Каин? Не искаш ли да направиш и ти същото?

 

 

14:38

Докато „Олга“ продължаваше да плава по течението на Волга, пътниците й отново задрямаха или се взираха през илюминаторите, или четяха. От време на време Миша съобщаваше, че преминават покрай някоя местност или забележителност, която обаче не можеха да видят: отлично място за лов на есетри, раят на ловците на раци, селце, изиграло важна или не толкова важна роля в руската история.

Уткин и Аня си размениха научните списания, които носеха, и се потопиха в тях. Буколов преглеждаше записките си и от време на време правеше някакви допълнения.

Тъкър нямаше какво да прави, затова се унесе в дрямка, докато изведнъж Буколов не седна до него и не го събуди.

— Какво ще кажете за това? — попита го докторът.

— За кое?

Буколов му подаде тънък дневник. Беше много стар, с издраскана кожена подвързия и крехки пожълтели страници.

— Това е един от последните дневници на Де Клерк.

— И какво?

Буколов взе дневника, намръщи се, отвори го и посочи:

— От този… може би последен дневник на Де Клерк липсват страници. Виждате ли тук… страниците са изрязани съвсем близо до гърба.

— Сега ли го забелязвате? — попита Тъкър.

— Да, защото записките са в обичайната си последователност. Не липсват дати… а разказът на Де Клерк върви гладко. Тук, точно преди първите липсващи страници, той разказва как един от хората в тяхната бойна част се оплакал от необичайни стомашни болки. След липсващите страници пък започва да говори за Семето на апокалипсиса — къде го е открил, какви свойства притежава и прочие.

Тъй като не знаеше африкаанс, Тъкър трябваше да приеме думите на Буколов на доверие. Докторът обаче бе прав — ясно се виждаше, че част от страниците са били изрязани.

— Защо ли го е направил? — попита Тъкър.

— Сещам се само за една причина — отвърна Буколов. — Де Клерк се е опитал да скрие нещо. Но какво… и от кого?

 

 

19:55

Миша обяви ново спиране за почивка и зареждане на акумулаторите и насочи „Олга“ към брега. Това бе третото им акостиране за деня и не след дълго слънцето щеше да залезе. Капитанът им искаше да зареди слънчевите батерии за през нощта. Спряха край изоставен рибарски пристан. Очевидно Миша бе планирал маршрута им много внимателно и бе избрал възможно най-затънтените заливчета.

Щом Миша отвори люка, Тъкър усети воня на развалени яйца, подсилена от упойващия мирис на петрол и изгоряло масло.

— Уф! — възкликна Аня и стисна нос. — Ще остана вътре. Не ми се налага да слизам спешно на брега.

Тъкър и Каин обаче решиха да се поразходят, придружени от Уткин и Буколов.

Заливчето бе заобиколено от тресавища, гъсто обрасли с треви и тръстики; тук-там стърчаха изсъхнали ниски борове. Блатистият район бе прорязан от дъсчени пътеки, които вървяха успоредно покрай голям тръбопровод. Над покритата с мазни петна вода стърчаха няколко метални кули с размерите на автомобил.

— Извинявам се за уродливия пейзаж — каза Миша. — Тук има инсталация на „Лукойл“, мисля, че преработват пропан. А тези метални комини са изпускателни клапани. Жалко. Преди „Лукойл“ да купи това място, тук имаше рибарско селище, казваше се Сарай. Беше прочуто с хубавата си есетра. Но вече го няма.

Тръгнаха по дъсчената пътека, която се разклоняваше в няколко посоки, но май всичките водеха навътре в сушата към изоставеното рибарско селце.

— Тъкър, ела да видиш! — извика изведнъж Уткин, който се намираше вдясно от него.

Тъкър тръгна по пътеката, по която бяха поели Уткин и Буколов, следван по петите от Каин. Видя двамата да стоят под една секция на тръбопровода, която минаваше по-ниско от останалите. Видя и колко мътна е станала водата около тях. Проправи си път сред тръстиките, плъзна ръка по влажната повърхност на тръбата и откри това, което търсеше — контролен вентил. Продължи да търси опипом, докато попадна на прерязан синджир, от който висеше катинар.

Това беше саботаж.

— Вървете! — подкани той Уткин и Буколов. — Връщайте се в подводницата.

— Какво има? — попита Уткин. — Какво…

Тъкър го избута настрани:

— Върни Буколов на подводницата!

И както бе коленичил, се обърна към подводницата и извика:

— Миша!

— Какво има?

— Изтичане на газ! Потегляме незабавно!

Тъкър се опита да овладее пороя от въпроси, нахлул в главата му — кой, как, кога и прочие — и извади пистолета. Огледа водата и забеляза борово клонче, дебело колкото пръст. Взе го и го напъха в пробития вентил като коркова тапа в бутилка. Изтичането на газ намаля до тънка струя.

Изведнъж над блатата отекна оглушителен ритмичен вой, който сякаш идваше от всички посоки.

Вертолетни ротори.

Тъкър скочи на крака и хукна. Каин го последва.

Миша бе застанал на фона на залязващото слънце и се канеше да се спусне през люка в рубката. Останалите вече бяха в подводницата.

Тъкър му махна с ръка и викна:

— Давай! Давай!

Миша извика в отговор:

— Има консервна фабрика… на шест километра надолу по течението… ще те чакам там!

После се скри в рубката и затвори люка.

Хеликоптерът изскочи точно зад „Олга“ и се понесе ниско над водата. Закръжи над нея, наклони се рязко и увисна над блатата. Машината бе гражданска и нямаше нищо общо със страховития Ми-28. Явно влиянието и възможностите на генерал Харзин не се простираха чак дотук.

Страничната врата на вертолета се отвори и Тъкър видя висока стройна жена с пламтяща запалителна пръчка в ръка. Жената се наведе навън и въздушната струя от перката развя дългите й руси коси.

Сърцето на Тъкър подскочи.

Фелис Нилсон.

Шведската наемница се бе завърнала от света на мъртвите.

Намираше се на петдесетина метра от нея. Вдигна пистолета и стреля. Куршумът се заби във фюзелажа над главата на Фелис. Тя се дръпна назад… но Тъкър бе закъснял. Запалителната пръчка се запремята като на забавен кадър към земята.

Тъкър се обърна и хукна с всички сили. Каин го следваше по петите.

Някъде зад гърба му се разнесе силно съскане, последвано частица от секундата по-късно от приглушена експлозия. Тъкър знаеше какво става и без да се обръща назад. Блатната растителност, напоена с по-тежкия от въздуха пропан, изтекъл от пробитата тръба, създаваше гъста пелена от газ, която се стелеше ниско над земята.

И запалителната пръчка я бе възпламенила.

Над тревата и камъша се понесоха оранжево-сини пламъци, които полетяха към Тъкър. Горещината пареше гърба му. Стигнаха мястото, където дъсчената пътека се разклоняваше, и свиха наляво към брега, където бе спряла подводницата. Тя обаче вече се бе потопила и плуваше надолу по реката.

Пламъците настигнаха Тъкър и дори го изпревариха, прелитайки под дървения кей. Между дъските избухна огън.

А краят на кея изглеждаше толкова далеч!

Тъкър наведе глава, измина последните крачки, които го деляха от водата, и скочи. Каин се отърка в него, докато летяха заедно във въздуха, а пред тях се издигна същинска стена от пламъци.