Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (3)

2.

4 март, 12:44

Владивосток, Русия

— Дължиш ми ново предно стъкло — прогърмя гласът на Федосеев, докато подаваше на Тъкър чаша леденостудена водка.

Той взе чашата, но я постави на масичката до дивана. Бездруго не обичаше водка, освен това — и което бе по-важното в случая — не можеше да се довери на ръцете си. Макар да бе изминало доста време сред престрелката край доковете, адреналинът, изпълнил тялото му, не бе слязъл до обичайните си нива, което не бе нито непознато, нито неприятно усещане за него. Дори сега нямаше представа каква част от възбудата му се дължи на прилива на адреналин и каква на ПТСР, посттравматичното стресово разтройство, което в армията наричаха снаряден шок, боен стрес или просто умора от бойните действия. Състояние, добре познато на множество ветерани от войните в Ирак и Афганистан.

Състоянието на Тъкър можеше да бъде квалифицирано като умерено в сравнение с посттравматичния синдром, от който страдаха повечето му колеги от армията, но това разстройство бе неизменен спътник в живота му. Макар да смяташе, че общо взето го е преодолял, усещаше, че то се е спотаило някъде, досущ като кръвожаден хищник, който изчаква удобния случай да забие зъби в бронята на психиката му. Това сравнение му допадаше. Бдителността бе качество, което несъмнено притежаваше. И въпреки това будистът в него му прошепна, че трябва да се отпусне, да не е непрекъснато нащрек.

Успокой се.

Вкопчиш ли се в нещо, правиш го още по-силно.

Превръщаш се в това, за което си мислиш.

Тъкър не можеше да се сети кога и къде точно бе възприел тази философия, но тя му бе допаднала. Няколко души му бяха помогнали в това отношение — макар един от тях да се открояваше сред останалите, — но Тъкър подозираше, че в по-голямата си част тази философия се е формирала в резултат на скитанията му с Каин. Бе срещал какви ли не хора, затова се бе научил да ги приема такива, каквито са, без да се натоварва с предразсъдъци и предварителни очаквания. Между хората съществуваха повече прилики, отколкото разлики. Всеки от тях просто се опитваше да открие своя път към щастието, към удовлетворението от живота. Начините, по които го търсеха, бяха много различни, но крайната цел си оставаше една и съща.

„Достатъчно“, каза си Тъкър. Нямаше нищо против да потъва в подобни размисли от време на време, но отдавна бе стигнал до извода, че това му състояние наподобява текилата, която е най-добре да бъде приемана на съвсем малки дози.

Каин седеше свит в краката му; позата му бе отпусната, но умният му поглед издаваше, че е нащрек. Кучето не пропускаше нищо: поза, жест, дишане, изпотяване… Всичко това помагаше на партньора му да си състави онази ясна картина, от която се нуждаеше. Затова не бе изненада, че Каин долавяше напрежението във въздуха.

Тъкър също го усещаше.

Една от причините да избере Каин за свой партньор бе необичайно високото ниво на емпатия. Водачите на армейски кучета имат един израз, който гласи, че човекът и кучето общуват по каишката. Така се опитват да опишат начина, по който двамата предават емоциите си един на друг, емоции, които с течение на времето стават общи и създават уникална връзка.

В този момент и двамата долавяха напрегнатата атмосфера в стаята.

— А също и за страничното огледало — добави Федосеев с неискрена усмивка. — Съсипа и стъклото, и огледалото. А те са много скъпи. Най-лошото от всичко обаче е, че Пьотър, моят шофьор, можеше да пострада.

Тъкър отказа да отстъпи, тъй като знаеше, че това би било проява на слабост.

— При това разстояние и този ъгъл пушката, която използвах, не би могла да пробие бронираното стъкло на лимузината. Можете да се тревожите само в случай че Пьотър бе седнал на покрива на колата.

Думите му поставиха Федосеев в затруднено положение и той се намръщи.

— Въпреки всичко ремонтът на лимузината ще ми струва много пари!

— Можете да ги приспаднете от бонуса ми — отвърна Тъкър.

— Бонус? Какъв бонус?

— Този, който ще ми платите за това, че ви спасих живота.

Юрий, който стоеше зад Федосеев, се обади:

— Ние можехме да се справим…

Федосеев вдигна ръка и шефът на охраната му замълча. Нещо повече, дори се изчерви. Другите двама телохранители, които стояха до вратата, пристъпиха притеснено от крак на крак; не смееха да вдигнат очи от пода.

Тъкър добре знаеше какво си мислят Юрий и екипът му. Можехме или щяхме бяха думи, които нямаха никакво значение, когато ставаше въпрос за физическа охрана. Нищо не бе в състояние да промени факта, че един външен човек — при това американец — и кучето му бяха спасили живота на шефа им. Юрий бе помогнал на Тъкър да уреди проблемите с милицията, които биха могли да възникнат в резултат на обстоятелството, че чужд гражданин е застрелял първия убиец. От руските телохранители на Федосеев, а не от бивш американски рейнджър се очакваше да застрелят всеки наемник, вдигнал ръка срещу шефа им.

Час и половина след като неутрализира втория убиец, който в момента вече се намираше в ареста на местното управление на милицията, Тъкър се срещна с Федосеев и антуража му в хотел „Меридиан“, където руснакът бе наел целия последен етаж с вип апартаменти. Декорацията и обзавеждането бяха комфортни, макар и доста претрупани за вкуса на Тъкър, но вероятно попадаха в категорията „съветски шик“. Навън продължаваше да вали сняг и да закрива великолепната при хубаво време панорама към залива Петър Велики и континентална Русия.

— Ще ти предложа нещо по-добро от бонус — каза Федосеев. — Предлагам ти да станеш част от моя екип. Важна част! Аз съм щедър човек. Кучето ти ще яде пържола всяка сутрин. Няма да има нищо против, нали?

— Попитайте го сам.

Федосеев отмести поглед към Каин, после се усмихна и размаха пръст към Тъкър.

— Много забавно — каза и опита друг подход. — Знаеш ли, тези две суки може да са имали и помагач. Ако той продължава да се навърта…

Сука бе една от любимите жаргонни думи на Федосеев. В приблизителен, но и цензуриран превод означаваше нещо като скапаняк.

Тъкър го прекъсна.

— В случай че сте прав, не се съмнявам, че Юрий ще открие кой още е замесен в този опит за убийство.

Особено след като един от наемниците се намираше в ръцете на милицията.

По тези места разпитите трета степен бяха нещо също толкова обикновено, колкото… да речем ножа и вилицата.

Федосеев въздъхна.

— Та какъв е отговорът ти?

— Оценявам предложението — каза Тъкър, — но договорът ми изтича след два дни. Освен това трябва да поема изпълнението на друга задача.

Това беше лъжа, но бе невъзможно да го разобличат.

Истината бе, че нямаше какво друго да прави, но това му допадаше. Освен това Юрий и колегите му бяха бивши военни и това си личеше във всяка тяхна дума, във всяка тяхна постъпка. Беше му писнало от тях. Тъкър бе посветил на армията немалка част от живота си и раздялата му с нея не можеше в никакъв случай да се нарече дружеска.

Да, а в началото се наслаждаваше на службата и кроеше планове за военна кариера.

Но това беше преди „Анаконда“^[1].

Посегна към чашата с водка, тъй като в съзнанието му нахлуха нежелани спомени от миналото. Мразеше начина, по който кубчетата лед иззвънтяха в кристала, когато вдигна чашата. Посттравматично стресово разстройство. Приемаше го като парче шрапнел, забило се някъде в сърцето му.

Отпи от водката, която сякаш отприщи пороя от спомени.

Не бе имал друг избор.

Отново долови пукането в ушите си, когато спасителният хеликоптер се вдигна от земята, и усети струята горещ въздух.

Затвори очи и си припомни онзи ден, върна се към онази престрелка. Помагаше на войници от Десета планинска дивизия да установят контрол върху няколко бункера в долината Шах и Кот. В този ден капитан Тъкър Уейн бе придружаван от двама свои партньори: Каин и брат му Авел. Ако Каин бе дясната ръка на Тъкър, то Авел бе лявата. Той беше обучил и двете кучета.

Бяха в планините Арма и чуха съобщение с молба за помощ: хеликоптер „Чинук“, превозващ американски „тюлени“, бил свален с гранатомет край връх Такур Гхар^[2]. Тъкър и екипът му се намираха на изток от мястото и по време на трудното си изкачване към върха попаднаха в засада. Взривът на няколко импровизирани мини изби по-голямата част от другарите му и рани останалите, включително Авел, чийто ляв преден крак бе откъснат почти до коляното.

Миг по-късно талибанските бойци изскочиха от прикритията си и обсипаха оцелелите с куршуми. Тъкър и още неколцина войници успяха да заемат позиции за отбрана, които да им позволят да удържат на атаките до пристигането на спасителния хеликоптер. След като Каин и останалите се качиха на борда му, Тъкър понечи да се върне за Авел, но един от членовете на екипажа го хвана и го качиха в хеликоптера насила.

Тъкър можеше само безпомощно да наблюдава какво се случва на земята. Когато машината се понесе над планинската клисура, двама талибански бойци хукнаха след Авел, който куцукаше към издигащия се хеликоптер. Откъснатият му крак оставяше кървава диря, а изпълнените му с болка очи бяха устремени към Тъкър.

Тъкър се втурна към вратата, но екипажът на хеликоптера успя да го удържи.

И тогава талибаните настигнаха Авел… Тъкър успя да прогони последните спомени за случилото се, но не и онзи глас, който не спираше да му нашепва някъде от дълбините на съзнанието му: „Можеше да положиш повече усилия, можеше да го спасиш“.

Не се съмняваше, че ако бе скочил от хеликоптера, щеше да се прости с живота си, но така поне Авел нямаше да остане сам. Нямаше да остане сам и нямаше да се чуди защо Тъкър го е изоставил…

Мислите му се върнаха към настоящето, той отвори очи и допи водката на един дъх с надеждата, че острата пареща болка ще прогони агонията от миналото.

— Уейн… — Богдан Федосеев се бе привел напред, сбърчил загрижено чело. — Добре ли си? Пребледнял си като платно, приятелю!

Тъкър се покашля, после поклати глава. Знаеше къде точно е Каин и без да поглежда към него; протегна ръка и го погали успокоително по врата.

— Добре съм. За какво говорехме?

Федосеев се облегна назад.

— Обсъждахме възможността двамата с кучето да се присъедините към нас.

Тъкър насочи вниманието си изцяло върху Федосеев и настоящето.

— Не, съжалявам, но, както вече ви обясних, очаква ме друга задача.

Това беше лъжа, но Тъкър бе готов да продължи напред, трябваше да продължи напред към следващата си мисия.

Това оставяше открит един въпрос. Какво щеше да прави?

Федосеев въздъхна.

— Е, добре. Но ще те помоля да ме уведомиш, ако промениш решението си. Тази вечер ще те настаним в един от нашите апартаменти. И ще ти изпратя две пържоли. Една за теб. Една за твоето куче.

Тъкър кимна, надигна се и стисна ръката на Федосеев.

За момента плановете му не се простираха по-далеч от утрешния ден.

 

 

23:56

Писукането на сателитния телефон в стаята го събуди мигновено.

Тъкър посегна към него, като в същото време погледна и часовника.

Почти полунощ!

Какво ставаше? Тъй като Федосеев не възнамеряваше да напуска хотела, Тъкър и Каин бяха свободни да прекарат вечерта както си искат. Случило ли се бе нещо? Юрий го бе уведомил по-рано вечерта, че кавказкият сепаратист, арестуван от милицията, е направил самопризнания и е разказал всичко за планираното убийство.

Затова Тъкър бе очаквал да прекара една спокойна нощ.

Погледна номера, изписан на дисплея. Скрит номер. Това обикновено вещаеше неприятности.

Взе телефона и натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

Писукането и цвърченето в слушалката показваха, че разговорът минава през цифрови кодиращи устройства.

Най-сетне прозвуча гласът на човека, който го търсеше.

— Капитан Уейн, радвам се, че успях да се свържа с вас.

Тъкър се отпусна, но не напълно. Позна гласа и това го изпълни с подозрение. Обаждаше се Пейнтър Кроу, директорът на „Сигма Форс“, който неотдавна се бе опитал да привлече Тъкър на служба при себе си. Истинските мащаби на ролята, която „Сигма Форс“ играеше в американската разузнавателна и военна общност, си оставаха загадка за него, но едно знаеше със сигурност: „Сигма“ работеше под егидата на свръхсекретната Агенция за съвременни отбранителни технологии.

Тъкър прогони съня от гласа си.

— Предполагам знаете колко часът е тук, господин директор?

— Да, съжалявам, но е много важно.

— Винаги е нещо много важно. Какво става този път?

— Доколкото зная, договорът ви с Богдан Федосеев изтича. Остават ви два дни, ако не греша.

Тъкър би трябвало да се изненада, че събеседникът му разполага с подобна информация, но все пак ставаше въпрос за Пейнтър Кроу, който разполагаше с такива ресурси, че чак го плашеше.

— Господин директор, предполагам, че не се обаждате току-така, затова защо не минете направо на въпроса?

— Трябва ми услуга. Доколкото зная, руската ви виза ще изтече след четирийсет и два дни.

— И нещо ми подсказва, че желаете да се възползвате от услугите ми през това време.

— Не през цялото. Бих искал да се срещнете с един мой приятел.

— Имам достатъчно приятели. С какво този е по-специален от другите?

Настъпи пауза. Прекалено дълга пауза, както му се стори. Тъкър проявяваше разбиране. Да, разговорът бе кодиран, но пък в стаята на Тъкър можеше да има подслушвателно устройство. Всъщност, като познаваше руснаците, можеше да не се съмнява, че в стаята му е монтирано подслушвателно устройство. Разкриването на допълнителни подробности изискваше и вземането на допълнителни предпазни мерки.

Подобна предпазливост можеше само да го заинтригува.

Освен това подозираше, че тази пауза в разговора е по-скоро своеобразен тест.

Тъкър прояви разбиране по отношение на необходимостта от запазване на разговора им в тайна и попита:

— Къде?

— На седем-осемстотин метра от хотела ви има обществен телефон. Намира се на североизточния ъгъл на жилищен комплекс „Сивият кон“.

— Ще го намеря. Дайте ми двайсет минути.

 

 

Стигна въпросното място след осемнайсет минути и докато чакаше, запристъпва от крак на крак, за да се стопли в студа. Използва предплатена карта, за да набере номера, който да го свърже с обезопасена линия на „Сигма“, изчака да прозвучат сигналите на кодиращите устройства и най-накрая чу гласа на Пейнтър Кроу.

Директорът на „Сигма“ заяви направо:

— Искам да придружите един човек, който трябва да напусне страната.

Това простичко на пръв поглед изречение съдържаше много информация, разпределена в различни пластове. Обстоятелството, че Кроу не смяташе, че неговият приятел е в състояние да се справи сам с тази задача, означаваше две неща.

Първо, този човек бе от голямо значение за „Сигма“.

И второ, този човек не можеше да пътува по обичайните за целта канали.

С други думи, някой не искаше той да напусне страната.

Тъкър бе достатъчно интелигентен, за да попита защо въпросният „приятел“ трябва да избяга от Русия. Самият той бе привърженик на принципа, че всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо, за да изпълни задачата си, и нищо повече. Тъкър обаче искаше да получи отговор на един друг въпрос.

— Защо аз?

— Вече сте в страната, разполагате с добро прикритие, а уменията ви съответстват на задачата.

— С други думи, не разполагате със свои хора на място.

— Това също е вярно, но… не е водещо в случая.

— Искам да бъда пределно ясен, господин директор. Това е услуга. Нищо повече. Ако се опитвате да ме примамите да се присъединя…

— Не. Измъкнете ли нашия приятел от страната, слагате край на контактите си с нас. Ще удвоим обичайното ви възнаграждение. За нуждите на тази операция съм ви определил вече свръзка. Казва се Рут Харпър.

— Няма ли да сте вие? — Това го изненада, а Тъкър Уейн не обичаше изненадите. — Господин директор, знаете, че не работя добре в екип… особено с хора, които не познавам лично.

— Харпър е добра, Тъкър, много добра. Разбира си от работата. Дайте й шанс. Е, ще приемете ли?

Тъкър въздъхна. Макар да не изпитваше доверие към правителствените агенции, знаеше, че Пейнтър Кроу е свестен тип.

— Изпратете ми всички подробности.