Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (24)

23.

16 март, 20:18

Волга, Русия

В последния момент Тъкър протегна ръка и я сви около врата на Каин. Паднаха заедно през огнения килим и потънаха във водата.

Каин бе тренирал подобни внезапни потапяния, но животинският му инстинкт изискваше незабавно да изплува и да си поеме дъх. Колкото и жестоко да изглеждаше това, Тъкър трябваше да му попречи на всяка цена.

Когато потъването им към дъното се забави, Тъкър протегна ръка и вкопчи пръсти в някакви корени. Стисна здраво и задърпа и двамата към тинята. Тялото на Каин, което бе стиснал под мишница, се напрегна, но овчарката не оказа съпротива.

Тъкър изви глава назад и видя огъня да бушува на повърхността. Пропанът бе изгорял бързо, но сега пламтеше блатната растителност. През мътната вода обгърнатите от пламъци стволове на дърветата приличаха на горящи оранжеви факли, устремили се към смрачаващото се небе.

„Справихме се с единия проблем, но сега сме изправени пред друг, още по-сериозен.“

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над главите им. Тъкър знаеше, че шведката е прекалено упорита, за да остави пламъците да свършат нейната работа.

Навлезе още по-дълбоко в тресавището, като се хващаше за корените и се дърпаше напред. Когато белите му дробове започнаха да парят, нямаше какво друго да направи, освен да изскочи на повърхността.

Незабавно чу воя на роторите.

Фелис продължаваше да ги преследва като ястреб.

Докато двамата с Каин си поемаха въздух, тревата около тях пращеше и пушеше. По водата съскаха стъбла на блатни растения. Тъкър погледна Каин. Очите на овчарката бяха широко отворени, озъртаха се ту наляво, ту надясно. Животинските инстинкти на Каин крещяха: „Огън! Да бягаме!“ Но доверието му в Тъкър и добрата му дресировка го удържаха на място.

Тъкър прегърна партньора си и прошепна в ухото му:

— Добре сме… добре сме… спокойно… дръж се…

Самите думи нямаха никакво значение. Важни бяха тонът и близостта на Тъкър. Двамата бяха заедно. Напрежението бързо напусна тялото на Каин.

Пламъците около тях започнаха да стихват, тъй като вече бяха погълнали сухите блатни треви и сега изпълваха заливчето с облаци дим.

Тъкър пусна Каин и двамата заплуваха и зашляпаха във водата навътре в тресавището, за да се доберат до същинския бряг. Макар дробовете им да горяха от болка, а очите им да пареха от дима, Тъкър нарочно избираше маршрута така, че да минават под най-гъстите облаци.

Навлязоха в плитчините, където водата бе дълбока само трийсетина сантиметра. Тук тревата бе по-зелена и още димеше. В главата му звъннаха предупредителни камбани. Димящата трева им осигуряваше прикритие, но можеше да издаде местоположението им. Движението им през нея можеше да разлюлее високите стебла и съответно да разклати стълбовете дим.

А Фелис не би пропуснала да забележи подобна аномалия.

Тъкър се наведе и почти запълзя в калта. Каин не се отделяше от него.

„Не, чакай!“

Фелис не закъсня да се появи. Слънцето вече залязваше, затова хеликоптерът се бе спуснал ниско и кръстосваше над тресавището, за да разсее пушека. Накрая увисна над блатистото заливче. Тъкър видя силуета му през облаците дим.

Ако можеше да го види по-ясно…

„Не мърдай — каза си той. — Ти си част от блатото… ти си тиня.“

Стори му се, че минаха цели часове преди хеликоптерът да се отдалечи. Най-сетне шумът на роторите започна да се отдалечава… бавно, бавно. Въпреки това Тъкър не помръдна. Залезеше ли слънцето, температурите бързо щяха да спаднат. Студът от водата щеше да проникне до мозъка на костите му. Стисна зъби, за да не затракат.

„Чакай… чакай…“

Както бе предположил, след няколко минути вертолетът се върна. Фелис се бе надявала плячката й да се издаде сама, но Тъкър бе достатъчно опитен, за да допусне подобна грешка.

И тогава изтрещя изстрел. Тъкър трепна. След миг страхът му, че Фелис ги е открила, отстъпи място на трезвата логика, която подсказваше, че това не е възможно.

Фелис не би пропуснала.

Опитваше се просто да ги подплаши, да ги накара да излязат от скривалището си.

Прозвуча нов изстрел, този път по-близо, някъде вляво от Тъкър и Каин.

Той сложи ръка върху лапата на овчарката. Каин се напрегна, после се отпусна. Щом Тъкър запазваше спокойствие, и Каин щеше да запази спокойствие.

Още два изстрела.

Тези куршуми се забиха още по-близо. Чувството на пълна безпомощност направо подлудяваше Тъкър. Фелис се приближаваше. Тъкър затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Оцеляването му в момента бе въпрос единствено на чист късмет и зависеше от такива случайности като честотата, с която Фелис натиска спусъка, натиска на ръката на пилота върху лоста за управление, прищевките на вятъра…

Още един изстрел.

Вече отдясно.

Фелис най-сетне ги бе подминала!

Тъй като се страхуваше късметът да не му изневери, Тъкър затаи дъх, докато не чу следващия изстрел. Той отново дойде отдясно, но от доста по-голямо разстояние.

След няколко мъчителни минути хеликоптерът се отдалечи.

Тъй като се опасяваше, че Фелис може да се върне, Тъкър остана проснат в студената вода още десетина минути. Трепереше от студ, зъбите му тракаха. Вече беше нощ. Над главата му се простираше безоблачно небе, обсипано със звезди.

Тъкър се изправи, потупа Каин по гърба и тръгнаха към брега.

Щом стъпиха на твърда земя, поеха на юг; вървяха под прикритието на дърветата, а когато нямаше дървета, навлизаха навътре в сушата, като не спираха да се оглеждат за хеликоптера.

Тъкър мислеше за засадата, която им бе устроила Фелис Нилсон. Как бе открила местоположението им? Основният заподозрян бе Миша. Той бе разполагал с достатъчно време да ги издаде по време на краткия им престой в офисите на „Дивата Волга“, както и по време на пътуването с подводницата, когато спокойно би могъл да използва радиостанцията. Но всеки от останалите — Уткин, Аня, дори Буколов — също бе имал достъп до радиостанцията по време на престоите за зареждане на акумулаторите. Всеки от тях би могъл да я използва. Тази мисъл не му бе никак приятна, но не можеше да пренебрегне вероятността някой от спътниците му да се окаже предател.

Отново потъна в онази ужасна реалност, наподобяваща зала с огледала, където всеки е заподозрян и… никой не е заподозрян. И все пак Тъкър криеше още един, последен коз в ръкава си. Само двамата с Рут Харпър знаеха подробностите за последния етап на плана им за евакуация. Всички останали смятаха, че крайната цел на пътуването им с подводницата е в Каспийско море.

Ако Фелис искаше да им устрои нова засада, щеше да й се наложи да се поизпоти.

 

 

22:37

Отвъд горичката се простираше широка озарена от лунна светлина поляна. В единия й край, на самия бряг на Волга, се издигаше дъсчена постройка с размерите на самолетен хангар. Тъкър си спомни последните думи на Миша:

„Има консервна фабрика… на шест километра надолу по течението… ще те чакам там!“

— Какво мислиш? — попита той Каин. — Прилича ли ти на консервна фабрика?

Партньорът му го погледна безмълвно.

Тъкър кимна и каза:

— Да, и на мен.

Приближи внимателно, заобиколи на запад през дърветата и се озова на двеста-триста метра от постройката. Откри тесен канал, който се отделяше от реката и водеше към фабриката. По това време на годината в него имаше малко вода. Бетонните му стени се ронеха. Тъкър скочи в него и тръгна по изпопадалите камъни и парчета бетон.

Стигна до покрит с ръжда кран, надвиснал над канала. Въжето с куката висеше от стрелата му като гигантска въдица. Във въздуха се носеше миризма на гниеща риба.

Видя каменни стъпала, които водеха от канала към брега, и се качи по тях. Приклекна и огледа района. Мястото бе потънало в тишина: чуваше се само квакането на жабите и жуженето на насекомите. От спокойната поза на Каин Тъкър можеше да заключи, че овчарката не долавя никаква опасност.

Взе няколко камъчета от земята и хвърли едно към стената на фабриката. То изтрака в дървото, но отново нищо не помръдна.

Дали Миша и останалите бяха успели да се измъкнат? Или пък бяха дошли и вече си бяха тръгнали?

Хвърли второ камъче, после трето.

Някъде от вътрешността на сградата се чуха звуци… стъпки върху бетон. Каин също ги чу и се напрегна. Тъкър тъкмо се приготви да прати овчарката на разузнаване в мрака, когато проскърца врата и се появи нечий силует.

— Тъкър? — извика Миша.

Тъкър не отговори.

— Тъкър, ти ли си? — повтори Миша.

Тъкър реши да рискува, изправи се и тръгна към него. Каин го последва — пристъпваше напрегнато, тъй като чувстваше, че партньорът му е обезпокоен.

Миша въздъхна с облекчение.

— Радвам се да те видя, приятелю.

Въпреки че приветствието на руснака прозвуча сърдечно, Тъкър не пропусна напрежението в гласа му. Това не биваше да го изненадва — все пак човекът едва се бе отървал да не бъде изпечен жив в собствената си подводница. Въпреки това Тъкър остана нащрек, тъй като не знаеше доколко може да му има доверие.

— Успя значи — каза руснакът.

— Измъкнах се на косъм, но съм добре. — Тъкър надзърна в консервната фабрика и видя, че е празна. — Моите хора в подводницата ли са?

— Да.

— Как е „Олга“?

— Всичко е наред. Потопихме се преди експлозията.

— Не стреляха ли по вас?

— Не.

— Радиостанцията ти работи ли?

— Разбира се! Я чакай… — Той размаха пръст към Тъкър. — Разбирам защо питаш. Чудиш се как ли са ни открили, нали? Сигурно мислиш, че аз съм те предал?

Тъкър сви рамене.

— И ти щеше да си подозрителен на мое място.

— Прав си — съгласи се Миша и го погледна в очите. — Но не съм го направил. Ако знаех, че някой ще се опита да взриви подводницата ми, щях да откажа щедрото ти предложение да карам „Олга“ лично. Имам толкова много служители, които не харесвам… като например онзи лентяй зет ми. Обаче дойдох аз, нали? А аз се отнасям сериозно към своите ангажименти. Нали си стиснахме ръцете.

Тъкър му повярва. Почти. Времето щеше да покаже дали е прав.

— Как мога да ти докажа, че нямам нищо общо с това? — попита Миша.

— Като ми покажеш колко добър актьор можеш да бъдеш — отвърна Тъкър.