Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (31)

30.

19 март, 17:28

Близо до Спрингбок, Южна Африка

Тъкър избута Каин към тунела. Грохотът в пещерата ставаше все по-силен и по-силен и започваше да звучи като връхлитащ локомотив.

— Бягай! Навън!

Каин се подчини на трескавата команда и хукна към шахтата. Овчарката бе по-бърза и имаше по-голям шанс да оцелее.

Нямаше никакъв смисъл да загинат и двамата.

Тъкър положи всички усилия да не изостава от Каин. Захвърли фенерчето, за да освободи едната си ръка. Не посмя обаче да зареже туристическата щека на Кристофър. Не бе измерил дължината й, преди да се спусне в шахтата. Нуждаеше се от точната й дължина, за да изчисли точно координатите на извора.

Светлината, която хвърляше светодиодният прожектор на Каин, подскачаше далеч пред него в тунела. Тъкър пълзеше на четири крака. Камъните раздираха кокалчетата на едната му ръка, но той не изпускаше щеката на Кристофър. Коленете му се влачеха по остри скали и твърди камъни.

Нямаше да успее.

Да, точно така. Нямаше да успее.

Над главата му се разнесе нов тътен, последван миг по-късно от облаци прах и фини песъчинки, понесли се във въздуха.

Тунелът се бе срутил.

Въпреки прахоляка Тъкър не изпускаше от очи светлината, хвърляна от Каин — тя като че ли подскачаше на място, а не се отдалечаваше. Тъкър се закашля от праха и забърза към партньора си.

Каин стоеше пред стена от камъни, пясък и счупени греди, която запушваше тунела. Нямаше начин да минат през нея.

Тъкър застана до Каин. Опря ръка в стената на тунела и долови вибрациите на земята. Щяха да последват нови срутвания, породени на принципа на доминото. Когато плъзна длан по стената обаче пръстите му напипаха в края на срутването ъгъл.

— Стой — нареди той на Каин.

Наведе се и насочи закрепената върху елека на овчарката камера така, че да освети дланта, която не бе отлепил от стената на тунела. Погледна назад през рамо, после пръстите си и се замисли.

Разбра, че са стигнали до мястото, където двата тунела се пресичаха.

Срутването бе запушило тунела, който водеше надясно, към шахтата, през която се бяха спуснали. Пътят им бе блокиран от купища пясък и камъни, рухнали след като таванът бе поддал. Ако имаха късмет обаче щяха да се измъкнат през другия тунел, който не бе напълно затрупан. Разбира се, нищо не им гарантираше, че този маршрут ще ги изведе навън, но нямаха друг избор.

— Копай! — нареди той на Каин.

Застанаха рамо до рамо и се заеха за работа. Каин риеше пясък и камъни с лапите си, а Тъкър хващаше парчетата греди и дъски и ги хвърляше назад. Бавно и упорито успяха да прокопаят дупка в купчината камъни, а след това се заеха да освободят тунела.

Тъкър отмести голямо парче пясъчник и го захвърли зад гърба си, след което протегна ръце напред и… пръстите му не опряха в нищо. Подвикна на Каин и започна да копае по-бързо. Скоро успяха да разчистят достатъчно място, за да пропълзят и да влязат в незасегнатия за момента тунел.

Каин изтръска пясъка от козината си.

Застаналият на четири крака Тъкър последва примера му, макар тялото му да се тресеше по-скоро от комбинация от облекчение и остатъчен ужас.

— Огледай напред! — прошепна той.

Навлязоха в непознатата част от подземния лабиринт на стария бурски форт. На всеки ъгъл откриваха нови тунели и помещения без изход. Тъкър спираше от време на време, за да опипа гредите, които придържаха тавана над главите им, или за да насочи прожектора на Каин нагоре.

В далечината отекна нов грохот, а това означаваше ново срутване; някъде бе рухнал таванът на още някой тунел.

Най-сетне се озоваха в галерия с размерите на гараж. Ако се съдеше по формата на извитите рафтове и прогнилите останки от счупени дървени сандъци, това някога бе служило за склад. В другия му край започваха няколко тунела.

Тъкър клекна и насочи прожектора на Каин към тавана.

Въздъхна от облекчение.

Таванът бе укрепен с греди.

Когато Тъкър се изправи, Каин изръмжа гневно и се втурна към купчината сандъци. Зарови нос в тях, после отстъпи назад, като тресеше ядосано глава. Няколко секунди по-късно се върна при Тъкър. От устата му висеше нещо.

Каин го остави в краката му.

Еднометрова черна змия с триъгълна форма на главата, което подсказваше, че е отровна.

Сърцето на Тъкър биеше толкова силно, че едва сега чу тихото, но несекващо съскане. Когато зрението му се адаптира към светлината, видя по пода множество сенки, които се отдалечаваха от прожектора. Пещерата се пълнеше със змии, които идваха от другите тунели. Срутванията ги бяха прогонили от леговищата им и ги бяха принудили да потърсят път към повърхността.

Тъкър избута една змия, дошла съвсем близо до обувките му, с върха на туристическата щека и бе възнаграден със злобно съскане.

„Време е да изчезваме оттук.“

— Пази — нареди той на Каин.

Хвана щеката с две ръце и я заби с острата част в тавана; когато тя се удари в дъските над главата му, звънчетата й зазвъняха. Няколко парчета дърво се отчупиха и паднаха на земята. Тъкър продължи да удря отново и отново гнилите дъски над главата си, докато Каин държеше под око змиите.

Тъкър продължи да разбива тавана — опитваше се сам да предизвика срутване, тъй като бе сигурен, че се намират съвсем близо до повърхността. Спомни си предпазливите стъпки на Каин по платото, спомни си и как Кристофър бе почуквал земята при всяка стъпка, опасявайки се от срутвания под краката им.

Таванът започваше да се руши все по-бързо и на земята се посипаха парчета дърво, камъни, пясък. Падането им допълнително раздразни съскащите змии.

Раменете вече го боляха, но Тъкър заби отново щеката в тавана и пречупи една дебела дъска на две.

Това се оказа достатъчно.

Голям участък от тавана просто рухна на пода и около Тъкър се посипаха прогнили парчета дърво — едно го удари по лицето и одраска бузата му. След дъските се посипаха пръст и пясък. Тъкър направи всичко възможно, за да заслони Каин с тялото си.

И тогава в тунела нахлу ослепителна светлина.

Тъкър вдигна поглед към синьото небе и слънчевите лъчи, пронизали рухналия купол на този подземен свят. Изненада се, когато някъде отгоре долетяха радостните викове на Аня и Кристофър.

— Добре съм! — викна им той.

Въздъхна облекчено, клекна до Каин и прошепна:

— Добре сме!

Каин махна с опашка и вдигна гордо глава, очевидно доволен от множеството мъртви змии около себе си. Нахлулата внезапно светлина бе прогонила останалите влечуги.

— Май се наслаждаваш на това повече, отколкото трябва — смъмри го Тъкър с усмивка.

 

 

18:13

Веднага след като излезе на повърхността, Тъкър измъкна и Каин с помощта на найлоновото въже, което им бе пуснал Кристофър: прокара единия му край през тактическия елек на овчарката, а самият той се качи, като се набра по въжето на ръце.

Аня почисти драскотината на лицето му, намаза я с антибактериален гел и й сложи лейкопласт.

Останалите грижи щяха да почакат, докато се приберат в пансиона.

Слънцето щеше да залезе скоро, затова побързаха да напуснат платото. Тъй като на връщане слизаха надолу по стръмните склонове, успяха да изминат разстоянието доста бързо, подканяни от рева на лъвовете в далечината.

— Откри ли това, което търсеше? Направи ли изчисленията? — попита Аня.

— С точност до последния сантиметър.

Не бе забравил да измери туристическата щека на Кристофър.

— Добре — отвърна тя. — Защото умирам от глад, а и се наситих на южноафриканската природа за днес.

Тъкър бе напълно съгласен с нея.

Когато най-после се добраха до джипа, паркиран пред автосервиза на Хелман, Кристофър седна зад волана и подкара към Спрингбок. Пътуването премина в тишина, тъй като всички бяха изморени. Кристофър се обади на брат си Пол, който потвърди, че всичко в пансиона е наред. Или почти всичко. Оказа се, че Буколов е отпочинал и събрал достатъчно сили, за да се превърне в добре познатото раздразнително старче, което много се ядосвало, че го били зарязали в града, и настоявало час по-скоро да научи за събитията от изминалия ден.

Тъкър не изгаряше от желание да се среща с Буколов. Копнееше единствено за една хубава гореща вана, последвана от плуване в басейна на пансиона.

Тъкмо спираха на паркинга, когато телефонът на Кристофър иззвъня. Той го вдигна до ухото си и тръгна към стъпалата пред входа на пансиона.

Спря и се обърна към Тъкър.

— Обажда се Манфред. Пита дали можеш да отидеш в черквата. Още тази вечер. Казва, че има новини, които могат да те заинтригуват. — Прикри телефона с ръка и добави: — Мисля, че ще успея да отложа срещата за утре.

— Трябва да отида — отвърна Тъкър, който реши да отложи ваната и басейна.

Аня отново закопча предпазния колан, явно решила да придружи Тъкър, но той се обърна към нея и сложи ръка на рамото й.

— Аз ще поема Манфред, а ти се оправи с Буколов. Някой трябва да му разкаже какво сме открили, за да не побеснее, че го държим настрана.

Аня се поколеба.

— Сигурен съм, че ще се държи прилично. Разкажи му кратко и ясно какво се е случило, без да изпадаш в подробности.

Аня кимна.

— Добре. След това, което преживя ти, мисля, че ще успея да се справя с Буколов.

— Благодаря.

Аня влезе в пансиона, а Кристофър и Тъкър подкараха към черквата. Откриха любезния свещеник да си почива там, където го бяха оставили — край масичката за пикник в двора. Този път Манфред Клуте бе напълно облечен — беше се издокарал в светлосив костюм, — но краката му пак бяха боси. Пушеше лула и когато ги видя, им махна с нея да се присъединят към него.

— Как мина малката ви експедиция?

— Много добре — отвърна Тъкър.

— Убеден съм, че тази лепенка на лицето ти подсказва, че едва ли е минало без премеждия.

— Всяко откритие си има цена.

— И този път цената е била пролята кръв.

„Нямаш представа какво преживяхме.“

Тъкър се приведе напред и каза:

— Отче, Кристофър ми предаде, че имате новини за нас.

— А, да! И те са доста интригуващи. По всичко изглежда, че Спрингбок изведнъж е станал много популярно място.

— Какво имате предвид?

— Преди час ми позвъни някаква специалистка по генеалогия. Разпитваше за вашия прадядо Паулос де Клерк.

— Специалистка? — възкликна Тъкър и мигом застана нащрек. — Жена?

— Да. Акцентът й… мисля, че беше скандинавски.

„Фелис.“

Манфред присви очи.

— Тъкър, по изражението ти мога да преценя, че това не са добри новини. Отначало предположих, че тази жена е част от екипа, който проучва родословието ти.

Той поклати глава.

— Не.

— В такъв случай… конкуренция? Някой се опитва да ви открадне откритието?

— Нещо подобно — отвърна Тъкър, принуден от обстоятелствата да излъже свещеника. — А можете ли да ми кажете дали разговорът бе градски, или международен?

— Връзката бе направена от международен оператор.

Значи Фелис се бе обадила от чужбина.

„Е, това поне е добре.“

— И какво й разказахте за Де Клерк? — попита Тъкър.

— Много малко. Че е бил лекар и ботаник и че частта му най-вероятно е била разквартирувана в Клипкопи.

Тъкър едва потисна възклицанието си и се спогледа с Кристофър.

— А за мен? — поинтересува се той. — Тази жена попита ли за мен?

— Нито дума. А и да беше питала, нямаше да й кажа нищо. Още по време на разговора с нея почувствах, че нещо не е наред. Реших да говоря първо с вас, преди да й помогна. Затова ви потърсих.

— А тя попита ли за Кладенеца на Грите?

— Да, а аз споменах форта Клипкопи.

Това бе истинска катастрофа.

Манфред долови разочарованието му и го потупа по ръката.

— Но не й казах къде се намира Клипкопи.

— Да, но тя ще научи…

— Ще научи това, което бяхте научили и вие. Че Клипкопи се намира в центъра на град Спрингбок. Пише го във всички пътеводители.

Тъкър си спомни презрението, с което Манфред бе коментирал онзи капан за туристи в центъра на града. Изпита задоволство. Подобна фалшива следа можеше да им спечели още малко време.

Успокои се. Донякъде. Не се съмняваше, че Фелис вече пътува насам, затова искаше да се върне час по-скоро в хотела, да разгърне картите и с помощта на координатите на онзи извор да изчисли местоположението на пещерата на Де Клерк.

Пред него обаче седеше човек с огромни познания за района и той искаше да се възползва от това.

— Отче, споменахте, че Де Клерк се е намирал под командването на генерал Мани Рооса. В своите проучвания попадали ли сте на описание на обсадата в планините Гроот Карас? Мисля, че там е загинал моят прадядо.

— Не, но това не означава, че не е имало подобно сражение. Войните по онова време са се различавали от днешните, не е имало нито телевизионни камери, нито журналисти и прочие. Но мога да потърся повече информация.

— Ще ви бъда благодарен.

Манфред впери поглед в него, всмукна дълбоко от лулата и изпусна облаче дим.

— По нетърпението в гласа ти съдя, че възнамеряваш да заминете за планините Гроот.

— Да, така е.

— Ако оставим настрана бунтовниците, намибийската армия, бракониерите и магистралните бандити, ще трябва да се справите с трудния терен, с жегата и липсата на вода. Да не споменавам дивите животни, голяма част от които ще се опитат да закусят с вас.

Тъкър се ухили.

— Трябва да ви назначат в намибийското министерство на туризма.

— Ако все пак отидете там — предупреди го напълно сериозно Манфред, — погрижете се да не приличате на бракониери. Намибийската армия първо стреля по бракониерите, после задава въпроси. Ако ви нападнат бунтовници или бандити, бийте се за живота си, защото паднете ли им в ръцете, с вас е свършено. И накрая, намерете си надежден автомобил, защото повреди ли се, никога няма да стигнете цивилизацията пеша.

Тъкър кимна, оценил мъдростта в думите на свещеника.

— Благодаря.

Бившият рейнджър се изправи и стисна ръката на Манфред Клуте.

Докато двамата с Кристофър прекосяваха двора на път към паркинга, Манфред извика подире им:

— Ако се появи… конкуренцията ви, какво да им кажа?

— Усмихнете се и ги пратете в онзи капан за туристи в центъра на града.

Е, не такъв капан би пожелал на Фелис.

Би предпочел мечи капан с остри като бръснач зъби. Но и този щеше да свърши работа за момента.