Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (42)

41.

22 март, 07:57

Планините Гроот Карас, Намибия

Светът се бе разпаднал на парчета, които се носеха във въздуха, лишени от плътност и реалност: неясни очертания на лице, едва доловим шепот в ухото, студена течност, която се процежда през устните му…

После се появи нещо по-плътно, по-реално… нещо топло го близна с език по бузата.

„Но нали…“

Отвори с мъка очи, премигна и видя пред себе си черно-кафяв нос и тъмнокехлибарени очи. Влажният нос побутна лицето му.

Той простена.

— О, Спящата красавица се събуди!

Това трябва да беше Буколов.

Тъкър почувства, че се движи, че тялото му подскача над пътя… носеха го. Не, влачеха го.

— Не мърдайте, господин Уейн — каза Кристофър, докато влачеше импровизираната носилка, която бе стъкмил от отчупени клони и парчета от въжето за катерене.

Тъкър започна бавно да идва на себе си. Огледа се. Слънцето бе изгряло, но все още не се бе издигнало високо… ако се съдеше и по хладния ветрец, трябва да бе ранно утро. Движеха се през гори, които изглеждаха прекалено високи и прекалено гъсти, за да се намират високо в планините Гроот Карас.

„Някъде в подножието сме…“

Успя най-сетне да се надигне и да се подпре на лакът, но светът затанцува пред очите му… после погледът му се избистри.

Каин бе до него и махаше с опашка, като гледаше да не изостава и да не избързва, а да върви редом с носилката.

— Да… и аз се радвам, че съм жив — каза Тъкър на Кристофър. — Мисля, че достатъчно дълго си игра на вол, приятелю. Мога да ходя и сам.

Кристофър отпусна носилката.

— Сигурен ли сте?

— Ще разбера, когато се изправя — отвърна Тъкър и протегна ръка. — Ще ми помогнеш ли?

Буколов и Кристофър му помогнаха да стане, но не го пуснаха, за да не падне.

Тъкър се огледа.

— Къде сме?

— На пет часа път пеша от пещерата — отвърна Кристофър.

Буколов обясни:

— Когато чухме гранатите, дойдохме колкото се може по-бързо и ви намерихме да лежите край изгорялата кола.

— Казах ви да вървите, без да спирате. Казах ви да не се връщате, каквото и да стане.

— Не си спомням да сте казвали подобно нещо — възрази Буколов. — А ти, Кристофър?

— Сигурен съм, че ако го беше казал, щях да си спомням, доктор Буколов.

— Добре — каза Тъкър и се обърна към Буколов. Стомахът го присви, когато си припомни събитията от изминалата нощ. — Докторе, къде са образците от ПУОП?

— Тук, в чантата, заедно с лишея…

— Пребройте ги.

Буколов се намръщи, но клекна, отвори чантата и започна да брои.

— Един липсва!

— А образците от лишея?

Докторът преброи и тях, като този път кимна с облекчение.

— Всички са тук. Какво е станало с липсващата луковица?

— Аня я е взела по време на суматохата, настъпила при опита й за бягство. Сега е у Харзин.

„У баща й…“

— Това е ужасно! — простена Буколов. — Предвид ресурсите, с които разполага, той може да причини истинска катастрофа.

— Но не разполага с лишеите. Което означава, че не разполага с антидот и не е в състояние да контролира ПУОП.

В съзнанието на Тъкър изникнаха луковиците и стъблата, обгорели в резултат на контакта им с фосфоресциращите лишеи.

— А ние разполагаме с него… или поне бихме могли да разполагаме с него — каза Буколов. Изглеждаше изпълнен с решимост. — Трябва ми лаборатория, където да мога да анализирам лишеите и да експериментирам с въздействието им върху Последния универсален общ предтеча. Трябва да открия кой компонент или кой химикал има токсично въздействие върху този древен хищник.

— В такъв случай да се заемем час по-скоро с това. Нуждаем се от този антидот.

„И то колкото се може по-бързо.“

 

 

10:02

Изминаха два часа, откакто зарязаха носилката. Вървяха бавно на изток към мястото в подножието на планините, където бяха лагерували преди два дни. Каин, който се бе отдалечил, за да разузнае района, се върна тичешком. Клекна пред Тъкър, вдигна поглед и завъртя нос на изток.

— Има нещо пред нас — каза Тъкър.

Буколов отстъпи крачка назад.

— Бандити? Бунтовници?

— Възможно е. Кристофър, охранявай професора. Ние с Каин ще проверим за какво става въпрос.

Тъкър последва овчарката, която пое на изток и го отведе до следващата клисура в ниските хълмове. Той се изкачи на един от тях, за да огледа по-добре терена, и запълзя по корем.

На двеста метра от тях се простираше солна равнина. През нея се движеше джип, право към тях. Тъкър вдигна бинокъла, но слънцето светеше в очите му, затова се наложи да направи известни настройки. Най-сетне успя да фокусира бинокъла и да погледне към предното стъкло на колата.

Усмихна се, когато позна шофьора.

Бе шофьорът на групата им.

Пол Нкомо.

— Доведи всички! — нареди той на Каин.

Овчарката хукна обратно, а Тъкър се изправи и размаха ръце над главата си. Джипът спря и през прозореца се показа Пол. Проблясъкът, дошъл в резултат на отражението на слънчеви лъчи върху стъкло, показа на Тъкър, че Пол е насочил бинокъла си към него.

Миг по-късно Пол също махна с ръка и отвърна на поздрава му.

След броени секунди към Тъкър се присъедини Кристофър. Намръщи се, като видя колко бавно се движи колата, управлявана от по-малкия му брат.

— Трябваше да ни чака при лагера, но както винаги не слуша и прави каквото си иска. Винаги е бил непослушен и прибързан. Все се забърква в някоя каша.

Тъкър се обърна и изгледа приятеля си, който изглеждаше в ужасна форма — целият в синини и охлузвания, а предния ден дори бе навехнал глезена си.

— Да бе — каза той с изпълнен със сарказъм глас. — Той бил черната овца в семейството.

 

 

20:42

С помощта на Пол Нкомо Тъкър и останалите стигнаха до резервата Спитскоп малко след здрач. Персоналът ги очакваше с храна и напитки и се бе погрижил да им осигури първа помощ, включително ветеринарна.

Мъж с чиста бяла престилка, който разказваше невероятни истории от практиката си на ветеринар в Африка, почисти раните на Каин, преслуша сърцето и дробовете му, опипа ребрата му, където кевлареният му елек бе поел куршума на Аня. „Нищо счупено, само дълбоко натъртване“, гласеше заключението му. Едва тогава Тъкър позволи на сестрата да зашие десетсантиметровата рана в бедрото му.

След няколко часа двамата с Буколов седяха в една от конферентните зали в хотела. Докторът имаше специфични нужди, които не включваха единствено храна и лекарства. Бе взел назаем дисекционен микроскоп и друго лабораторно оборудване от група учени, извършващи проучвания в околността. Макар двамата с Тъкър да трябваше да заминат за Щатите още в полунощ, Буколов не искаше да губи време и се опитваше да осъществи колкото се може по-скоро така нужния им пробив в създаването на антидот за ПУОП.

Тъкър не го обвиняваше. Кратката му среща с генерал Харзин го бе убедила, че нямат нито миг за губене. Добре знаеше, че Харзин ще хвърли всички сили, за да превърне ПУОП в оръжие във възможно най-кратки срокове.

— Как вървят нещата? — попита той.

Буколов се бе навел над микроскопа. На стъкълцето под обективите лежеше разрязана наполовина луковица от ПУОП.

— Елате да видите.

Буколов отстъпи встрани, за да му направи място.

Тъкър се наведе, погледна и видя периферията на образеца. Външните му слоеве се белеха като глава лук, а тъканта му бе изпъстрена с миниатюрни дупчици.

— Това е образец от умиращ ПУОП, взет от пещерата — обясни Буколов.

Тъкър си спомни праисторическата градина, озарена от фосфоресциращите лишеи.

— Сигурен съм, че това, което виждате в момента, се дължи на химическо изгаряне, причинено неизвестно как от лишеите. Нямам представа за какъв химикал става въпрос, но вече имам хипотеза, които ще изложа след малко. Преди това обаче позволете да ви разкажа малко повече за загадъчния светещ лишей — каза Буколов и го погледна. — Знаете ли нещо за лишеите?

— Мислех, че онова там е мъх…

— Не, млади човече, не. Лишеите са много по-древни и много по-необикновени организми от мъховете. Всъщност става въпрос за два организма, които живеят в симбиотична връзка. Единият е гъба. Другият е нещо, което фотосинтезира.

— Като растенията.

— Да, но в случая с лишеите това е или водорасло, или цианобактерия, която се свързва с гъбата — обясни Буколов и му подаде чинийка на Петри, в която имаше образец от фосфоресциращия организъм. — В нашия случай става въпрос за цианобактерия. Цианобактериите са се появили преди три или четири милиарда години, което означава, че са на същата възраст като ПУОП. И двата организма са представители на необикновената и негостоприемна архайска ера^[1]. И най-вероятно са били конкуренти за оскъдните ресурси на онази епоха.

— Конкуренти?

Буколов плъзна образеца от лишея до чинийка на Петри, в която имаше тънки резенчета луковици.

— Разбирате ли, по време на архайската ера на сушата не е имало същински растения. Тези два организма са най-ранните им прародители.

Почука по стъкълцето с лишея и продължи:

— Цианобактериите са предтечи на съвременните хлоропласти — двигателите на фотосинтезата, — които откриваме в днешните растения.

Вдигна образеца от ПУОП и каза:

— А това е най-ранният универсален прародител. Може да се каже, че това са стволовите клетки в света на ботаниката.

В съзнанието на Тъкър изникна образът на онзи микрокосмос от растителния свят на древността, на който бяха попаднали в пещерата.

— И тези два организма са били конкуренти?

— Определено. В онези трудни, сурови праисторически времена светът е бил място, в което може да оцелеят само победителите. Убеден съм, че именно тази война между видовете е причина за еволюционното развитие, създало съвременните растения.

— А онова, което видяхме в пещерата?

— То е епизод от тази древна битка. Но както се случва при всички войни, настъпват периоди, когато враговете намират общ език, когато им се налага да действат заедно за определен период. Онова, което видяхме там, е пример за един такъв съюз по принуда, наложен от необходимостта двата враждуващи организма да си помогнат един на друг, за да оцелеят.

— Защо смятате така?

— По време на моите изследвания открих напълно здрави луковици на Последния универсален общ предтеча, в които е проникнал мъртъв лишей… всъщност той е достигнал вътрешността на луковицата, тъй като е бил погълнат от нея. Убеден съм, че живите лишеи са в състояние да убият ПУОП и да го използват като естествен тор. От друга страна, когато самите лишеи умрат и паднат от тавана и стените на пещерата върху намиращите се под тях луковици на ПУОП, те им осигуряват хранителни вещества и стимулират растежа на тези широки гугли, които приличат на гъби.

— Искате да кажете, че двата организма се хранят един с друг?

— Точно така. Освен това съм сигурен, че постоянният приток на вода в пещерата е осигурявал слаб, но неизменен източник на хранителни вещества и биологична материя. Мисля, че връзката им е била малко по-сложна, по-нюансирана, най-вероятно са си помагали и по друг начин. Възможно е биолуминесценцията на лишеите да е осигурявала някакви предимства на ПУОП, докато наситените със сяра изпарения — онази неприятна миризма, която усетихме вътре, — отделяни от покълващите луковици, е помагала на лишеите по някакъв начин. Нямам представа дали ще успеем да разберем този механизъм във всичките му аспекти. Това е уникална връзка, създадена не само на биологично, но и на геоложко ниво.

— А това как ни помага да открием антидот?

Буколов вдигна пръст.

— Първо, знаем, че живите лишеи са в състояние да убият ПУОП, но не и мъртвите лишеи. Дори само тази информация ми позволява да стесня обхвата на търсене до антидот на химическа основа.

Вдигна още един пръст.

— Второ, знаем кой е спечелил битката в древността. ПУОП е изчезнал от лицето на света. От него е останала само тази малка изолирана градина, а цялото му генетично наследство е преминало в съвременните растения. Цианобактерията обаче е оцеляла до ден-днешен. Известна е с най-популярното си име — синьо-зелено водорасло. Разнообразието от цианобактерии е толкова голямо, че днес те могат да бъдат открити във всеки воден басейн, във всяко кътче от сушата — от студените кътчета на тундрата до най-горещите вулканични кратери, от най-малките сладководни езера до изпепелените от слънцето каменисти пустини. Те са майстори на мимикрията, на оцеляването, умеят да влизат в симбиотични връзки с най-различни организми, не само с лишеите, както е в нашия случай, но и с други растения, гъби, бактерии… Цианобактерии могат да бъдат открити дори върху козината на южноамериканските ленивци.

— Звучи досущ като характеристиката на ПУОП, която направихте преди време. Организъм с безкраен потенциал.

— Именно! — възкликна Буколов и впери поглед в Тъкър. — Това е, защото цианобактериите са съвременните организми, които са най-близо до ПУОП. Моите проучвания обаче показват, че от гледна точка на генетиката ПУОП е хиляда пъти по-ефективен, по-агресивен, по-устойчив. Ако се озове на свобода днес, ако не разполагаме със средство да го укротим и опитомим, той ще хвърли цялата планета — и сушата, и океаните — в невиждан екологичен хаос.

— Докторе, но нали ПУОП е бил победен в миналото? Сам казахте, че не е оцелял!

— И това е втората улика, която ми подсказва къде да търся този антидот. Защо Последният универсален общ предтеча не е оцелял, а цианобактерията е оцеляла?

Тъкър бе впечатлен колко много неща е научил руският учен за толкова малко време. Можеше само да гадае какво би постигнал, когато на негово разположение бъдат поставени всички ресурси на лабораторията на „Сигма“ в Щатите.

— Трябва да обмисля още някои неща — каза Буколов.

Сателитният телефон в джоба на Тъкър иззвъня.

— В такъв случай ще ви оставя да работите.

— Как се справяте? — попита Харпър, когато Тъкър вдигна. Вече я бе осведомил за успехите и провалите от последните няколко дни. — Ще бъдете ли готови да потеглите на път около полунощ?

— Готови сме, и още как!

— Разговарях с военни биолози от Форт Детрик^[2] и те биха искали да узнаят колко време, според доктор Буколов, ще е необходимо на Харзин да превърне ПУОП в оръжие.

— Почти е готов. Според Буколов образците се нуждаят от съвсем лека модификация. Те са готово оръжие, създадено от природата. Харзин трябва само да избере начините за доставянето и разпространението му.

— И колко време би отнело на генерал Харзин да реши тези проблеми? По всичко изглежда, че Буколов познава добре този човек и възможностите, с които разполага.

— Не повече от седмица.

— Никак не е много — отвърна Харпър. — Буколов постигнал ли е някакъв напредък по отношение на антидота?

— Да, има известен успех, но едва ли ще получим отговорите преди да стигнем до Щатите.

— В такъв случай един последен въпрос. Смята ли Буколов — изхождайки от информацията за личността на генерала, с която разполага, — че Харзин би могъл да използва ПУОП като биологично оръжие, без да разполага с антидот?

— С други думи, питаш колко луд е Харзин?

— Именно.

— Не е нужно да питам Буколов — отвърна Тъкър, който вече бе анализирал поведението на Харзин от Владивосток до вчерашния ден. — Ще го използва. И то много скоро.