Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (12)

11.

10 март, 14:48

Нерчинск, Русия

Тъкър клекна до Каин и внимателно затвори капака. Тунелът излизаше под един голям бор. Тъкър покри дъските със сняг, за да замаскира отвора. Остана доволен от работата си, наведе се, за да мине под натежалите клони, и излезе на открито.

Каин го последва, като мимоходом се отърси от падналия върху козината му сняг.

— Готов ли си за малка разходка? — попита го Тъкър, който добре съзнаваше с колко малко време разполагат. Посочи на изток през рехавата горичка. — Върви!

Каин тръгна натам — подскачаше в снега, за да проправи пъртина.

Тъкър тръгна след него.

Напредваха относително бързо и за час успяха да изминат повече от километър. Можеше да се справят и по-добре, но Тъкър избираше маршрута така, че да останат скрити зад снежните преспи, за да не ги видят откъм града. Това беше най-неподходящият момент да бъдат забелязани от някой войник.

Когато стигнаха до няколко брезички, скупчени една до друга на двеста метра от военновъздушната база, часовникът на Тъкър завибрира на китката му.

Той го погледна и видя, че броячът на хронометъра е стигнал до нула.

Намръщи се, тъй като си представи как в този момент Транссибирският експрес спира на гарата в Чита.

„Колко време ще мине преди да се усетят, че не съм във влака?“

И тъй като нямаше друг избор, подкани Каин да побърза и тръгна след него със сетни сили. Насочваше цялото си внимание към следващата си стъпка в дълбоката пряспа.

След десетина минути стигнаха до самата военновъздушна база. На петдесет метра от тях се издигаше ограда, увенчана с бодлива тел.

Изведнъж Каин замръзна и наклони глава.

Миг по-късно и Тъкър чу странния шум.

Монотонно ритмично потракване.

Заслуша се и го разпозна.

Чук, удрящ стомана.

Звукът идваше някъде отпред и отляво, източникът му не бе далеч.

Отвъд оградата се простираше една-единствена писта, от двете страни на която се издигаха шест самолетни хангара и два пъти повече обслужващи и административни сгради, повечето укрепени с разноцветни парчета ламарина. Източният периметър на базата се намираше вдясно от тях и не се виждаше от мястото, където бяха застанали. Там някъде се намираше бараката, където трябваше да се срещнат със свещеника.

Силното тракане обаче продължи — дори се усилваше.

Заинтригуван, Тъкър извади бинокъла, огледа сградите и започна да се взира във всяка поотделно. Търсеше източника на тракането и го откри пред плъзгащата се врата на един покрит с ръжда хангар.

— Това не може да е истина! — промълви той.

На вратата на хангара стоеше Фьодор. С лявата си ръка държеше единия край на самолетно витло, а другия бе затиснал под мишница. С дясната стискаше петкилограмов чук и го стоварваше ритмично върху ръба на витлото.

Бам!

Звукът отекна над цялата база и, разбира се, долетя до мястото, където бе залегнал Тъкър.

Бам! Бам! Бам!

Тъкър свали бинокъла и притисна с два пръста челото си точно между веждите. Беше прекалено късно да се откаже. За добро или не, бе заложил всичко на тази руска мечка.

Запълзя отново, като се насочи надясно и започна да се оглежда за липсващата част от оградата, която маркираше местоположението на бараката. За щастие теренът от тази страна на базата му осигуряваше добро прикритие. Самата база изглеждаше изоставена от дълго време — в периметъра, изсечен около нея от съображения за сигурност, бяха порасли дървета. Тъкър се криеше зад стволовете им, за да заобиколи базата. Напредваше бавно и уверено.

Спря да си поеме дъх и чу ритмичния шум на вертолет. Изруга, скри се под гъстите клони на един кедър и подсвирна на Каин да се присъедини към него.

Щом овчарката изпълни командата, Тъкър вдигна глава и огледа небето. Шумът ставаше все по-силен, което правеше невъзможно определянето на посоката, от която идва. Изведнъж над върховете на дърветата прелетя тъмният силует на Ми-28.

Роторите му вдигнаха същинска вихрушка, която запрати хиляди снежни иглички в лицето на Тъкър и разлюля клоните на дърветата.

Бяха ли ги забелязали?

Дали бяха открили следите им в снега?

В следенето от въздуха имаше нещо много неприятно. Всеки първичен инстинкт изискваше от Тъкър да хукне да бяга, макар той добре да знаеше, че това е най-лесният начин да бъде прерязан на две от картечницата на вертолета.

Затова остана скрит под дървото.

Хеликоптерът отмина и бавно направи кръг над базата, сякаш оглеждаше периметъра около нея. Тъкър го изчака да отмине и не се показа от скривалището си, докато шумът на роторите не заглъхна.

Изчака още десетина минути, за да е напълно сигурен. Използва това време, за да сглоби снайперската пушка на Фелис. Когато приключи, направи последна проверка на оръжието. Едва тогава тръгна отново. Тежестта на пушката в ръцете му му действаше успокояващо.

След по-малко от сто метра стигна до ъгъла на военновъздушната база. Спря, вдигна бинокъла и огледа източния й периметър.

Както му бе казал Димитрий, част от оградата — намираше се на около триста метра — бе рухнала под тежестта на паднало дърво. Там се издигаше и барака.

Прииска му се да хукне право към относителната сигурност, която му предлагаше бараката, но овладя това си желание. Вместо да се насочи към нея, Тъкър предпочете да се върне в горичката, да направи широк кръг и да се озове точно срещу бараката. Крачеше, без да бърза, като използваше сенките на дърветата и снежните преспи за прикритие.

Бараката най-сетне се появи отново пред погледа му. Беше малка, четири на четири, покривът й бе покрит с мъх, а стените й бяха сковани от дъски. Тъкър не видя светлина, не долови и дим от горящи дърва.

Останал доволен от видяното, той се наведе и нагласи видеокамерата на Каин. Провери и дали радиоприемникът на овчарката не се е измъкнал от лявото й ухо. Когато приключи с това, провери с помощта на телефона си дали приема добре видео- и аудиосигналите, предавани от кучето.

Не искаше да поема никакви рискове, при положение че по петите му бяха екипи на ГРУ.

И определено нямаше да влезе в бараката, без да я провери.

Посочи дъсчената постройка, направи кръгово движение с ръка и прошепна:

— Тихо! Провери!

 

 

Каин стои до партньора си, но когато чува командата, започва да се прокрадва напред. Не се насочва директно към бараката, а към дърветата, за да я заобиколи. Лапите му откриват мек пухкав сняг и това му позволява да се движи безшумно. Придържа се към сенките на дърветата, привел се е ниско, движи се под прикритието на кедровите клони, от които се носи остра миризма на смола. Въпреки това различава мириса и на птичи курешки. Долавя и примамливата миризма на мъртва мишка, която гние някъде под снега.

Ушите му са щръкнали, опитват се да доловят и най-тихия шум.

Снегът се свлича от превитите под тежестта му клони и пада на земята…

При всеки порив на вятъра игличките започват да тракат една в друга като сухи кости…

В снега се прокрадват разни дребни животинки, над главата му се разнася плясък на криле…

Каин напредва, без да изпуска бараката от поглед, от време на време извръща поглед към своя партньор. Заобикаля постройката от далечната й страна, където сенките са най-плътни: знае, че това е най-подходящото място да се доближи до нея, тъй като там е най-незабележим.

В лявото му ухо прозвучава команда, произнесена с рязък, но приятен тон.

Стой!

Каин пристъпва към най-близкия ъгъл. Открива паднал дънер, който гние и изпуска силна миризма. Снишава се, присвива крака под тялото си и запълзява по корем, мускулите му се напрягат, готови да реагират мигновено в случай на необходимост. Навежда брадичката си толкова ниско, че тя опира в снега.

Не откъсва поглед от бараката. Диша дълбоко, долавя всяка миризма и я анализира за опасност: стар дим, урина от човек и някакво животно, смола от насечени дърва, тънки дъски, покрити с дебел мъх…

Изчаква следващата команда, тъй като знае, че партньорът му наблюдава мястото също така внимателно. Тя не закъснява.

Напред! Провери отблизо!

Каин се изправя и приближава бараката, без да спира да души земята. Ушите му остават щръкнали, готови да уловят всеки звук, предвещаващ опасност. Стига до един прозорец и се надига, балансира на задните си крака. Вперва поглед през мръсното стъкло и завърта глава, за да не пропусне нито един ъгъл.

Не забелязва движение в сумрака и скача обратно на четири крака.

Обръща се към партньора си, когото е оставил скрит между дърветата; не помръдва, което означава, че не е забелязал никаква опасност.

Партньорът му разбира посланието.

— Напред! Провери пак!

Каин тръгва встрани, за да заобиколи бараката. Оглежда я от всички страни, надзърта през друг прозорец, подушва напрегнато затворената врата. Връща се там, откъдето е започнал.

— Браво! Върни се!

Каин не се подчинява на командата, а вместо това прикляква до гнилия дънер.

В гърдите му се надига тихо ръмжене, което самият Каин едва чува.

Предупреждение.

 

 

Тъкър наблюдаваше образа, излъчван от камерата на Каин, който току-що бе приклекнал и бе заровил нос в снега. Бе чул ръмженето, благодарение на радиовръзката и бе забелязал, че напрегнатият поглед на овчарката е насочен към гъстата гора вдясно от бараката.

Не откъсваше поглед от екрана на телефона. Въпреки че разполагаше с камера, зрението му не можеше да се мери с това на Каин. Взираше се в изображението и се опитваше да открие какво е привлякло вниманието на овчарката. Изминаха десет дълги, изпълнени с напрежение секунди, преди да забележи някакво движение на петнайсетина метра встрани.

Сред дърветата се движеше мъж, приведен, с увиснали рамене, вървеше към бараката.

Тъкър изруга тихичко и легна по корем в снега. Свали снайперската пушка и освободи предпазителя.

Непознатият също бе въоръжен — ако се съдеше по размерите и формата, най-вероятно с автомат. Сред гъстите сенки едва се забелязваше, тъй като беше със зимен маскировъчен костюм. Движеше се умело като човек, свикнал да ловува в гората през зимата, стъпваше предпазливо, което подсили подозрението на Тъкър, че е войник от Спецназ, а не местен ловец.

Можеше само да благодари на Бога, че Каин го бе забелязал навреме.

Но защо войникът бе само един?

Каин щеше да го предупреди, ако войниците бяха повече.

В това нямаше никаква логика. Ако спецназовците знаеха, че двамата с Каин са тук, щяха да организират цяла хайка. А този идваше сам. Тъкър се сети за хеликоптера, който бе огледал периметъра на военновъздушната база. Вероятно командирът бе изпратил патрул от един или двама души, които да обходят оградата.

Вдигна снайперската пушка, опря я в рамото си и погледна през оптичния прицел, за да огледа обстановката по-добре. След секунди прошепна в прикрепения с лепенка за шията му микрофон следващата команда:

— Мишена! Тихо! Приближи!

Това бе заповед, която Каин добре познаваше от мисиите им в Афганистан: трябваше да се приближи колкото се може по-близо до врага и да се подготви.

Каин запълзя към руския командос.

Щом партньорът му тръгна към целта, Тъкър опря буза в приклада на карабината и отново погледна през оптичния прицел. Мишената се намираше на дванайсетина метра и продължаваше да се движи с опитни, пестеливи движения. Никога не спираше на открито, а само зад някое дърво. Линията, която следваше, щеше да го отведе право срещу Каин.

Десет метра.

Тъкър разбираше, че от този ъгъл ще му е много трудно да простреля войника в главата, затова се прицели отляво на гърдите, където се намираше сърцето.

Войникът спря зад едно дърво. Беше изключително предпазлив. Изминаха две секунди. Войникът излезе от прикритието си и се приготви да завие към бараката.

Тъкър едва ли щеше да получи по-добра възможност. Обра спусъка, вдиша, издиша и… стреля.

Войникът бе вдигнал ръка в последната милисекунда и куршумът се заби в лакътя му и раздроби костта, но изстрелът определено не бе смъртоносен.

Войникът се завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка и изчезна зад дънера на един смърч.

— Атака! — извика Тъкър на Каин.

Не изчака да види какво ще направи партньорът му, а захвърли пушката и се втурна напред, като извади пистолета в движение.

Каин тичаше в снега напред и вляво от него, след което изчезна зад смърча. Чу се писък, последван от автоматен откос, предизвикал порой от клонки и иглички от дървото.

Тъкър също стигна до смърча, улови се за един клон и се завъртя с насочен пистолет. Войникът се мяташе на земята, съборен по гръб. Каин стоеше отгоре му, захапал здраво дясната му китка. Наблизо лежеше захвърлен автомат, но в лявата си ръка руснакът стискаше пистолет „Макаров“.

На Тъкър му се стори, че времето сякаш забавя ход. Войникът изви ръка, опитвайки се да насочи пистолета към Каин. Отекна изстрел. Оранжевото пламъче, излетяло от дулото на оръжието, само опари овчарката. Подведен от болката и страха, мъжът бе стрелял прекалено рано.

Тъкър нямаше никакво намерение да му даде втори шанс.

Изскочи отстрани, прицели се и стреля. Куршумът му проби дупка в дясното слепоочие на войника и той се отпусна безжизнено.

— Пусни! — каза Тъкър с дрезгав глас.

Каин се подчини и отстъпи няколко крачки.

Тъкър настъпи пистолета, който лежеше полузарит в снега. Нямаше никакъв смисъл да проверява пулса на руснака — той беше мъртъв. Мислите му се насочиха към следващия им проблем. Гърмежите със сигурност се бяха чули надалече.

Колко надалече обаче? Кой би могъл да ги чуе?

Спря за миг, за да огледа дали Каин не е пострадал. Когато се увери, че овчарката не е ранена, я погали по врата и посочи пътеката, по която бе дошъл войникът.

— Тихо! Провери!

Искаше да се увери, че няма да пристигне подкрепление.

Каин тръгна напред, а Тъкър прибра пистолета на войника, свали камуфлажния му костюм и го прибра в раницата си. Макар да не разполагаше с никакво време, отдели минутка, за да покрие трупа със сняг. Минеше ли някой наблизо, вероятно щеше да забележи импровизирания гроб, но Тъкър не биваше да изключва възможността това да му спести ценни секунди.

Когато приключи, взе пушката и навлезе в гората. Скоро откри няколко паднали едно върху друго дървета. От тях щеше да излезе добро снайперско гнездо.

Провери образа, който излъчваше камерата на Каин, но всичко изглеждаше наред. Останал доволен от видяното, нареди на партньора си:

— Върни се!

След трийсет секунди Каин застана до него с изплезен език.

— Браво, приятел!

Каин облиза бузата му.

Тъкър използва моментното затишие, за да облече камуфлажния костюм.

— А сега ще чакаме.

 

 

16:39

Изминаха няколко дълги, мъчителни минути. А после наблизо изпука клон и Тъкър се напрегна. Някой се приближаваше. Тъкър се заслуша в стъпките, които ставаха все по-шумни. Определено нямаха нищо общо с предпазливите движения на войника.

„Да, това не е спецназовец.“

Миг по-късно се появи Димитрий, провираше се сред дърветата.

Тъкър не помръдна, а изчака, изпълнен с подозрения.

Когато свещеникът стигна на три метра от него — по всичко личеше, че е сам — Тъкър каза тихо:

— Спри!

Димитрий подскочи, стреснат от гласа му. Вдигна и двете си ръце, за да покаже, че са празни.

— Вие ли сте, приятелю?

Тъкър не се показа от скривалището си.

— Вдигате много шум!

— Нарочно — отвърна Димитрий полуусмихнат. — Не исках да ме застреляте. Чух изстрелите.

— Имахме посетител — призна Тъкър и се отпусна. — Спецназ.

— Той…

— Мъртъв е. Вие ли ни предадохте?

— Нет. Кълна се, че не съм казал нищо на никого.

— Ами Фьодор?

Възрастният мъж поклати глава.

— Той си има недостатъци, но никога не е предавал нито мен, нито свой клиент. Освен това никога няма да се измъкнете оттук, ако не се доверите някому.

Тъкър му повярва. Освен това знаеше, че свещеникът е прав. Дори Каин помаха с опашка, за да поздрави Димитрий. Накрая Тъкър стана от прикритието си.

Димитрий огледа камуфлажното му облекло и каза:

— Сдобили сте се с нови дрехи?

— Е, на спецназовеца вече няма да му трябват — отвърна Тъкър и посочи към военновъздушната база. — Фьодор готов ли е за излитане? Тук може да стане доста напечено.

— Мисля, че е готов. Когато му се обадих, току-що бе приключил с фината настройка на витлото.

Тъкър се усмихна, като си припомни грубите удари с чука.

— Да, видях го.

Тръгнаха към бараката и навлязоха на територията на военновъздушната база. Димитрий го поведе по заобиколен маршрут, чиято цел бе да останат колкото се може по-незабележими по пътя си към хангара.

— Радвам се, че не сте пострадали — каза Димитрий. — В черквата, когато влязохте в тунела…

— Какво всъщност представлява този тунел? — прекъсна го Тъкър, когато се сети за новите дъски по тавана му.

— Открих го съвсем случайно една сутрин. Усетих необичайно течение откъм пода и започнах да оглеждам дъските една по една.

— И оттогава се грижите за него, поддържате го? — попита Тъкър.

Гласът му бе изпълнен с подозрение.

Димитрий се усмихна.

— Фьодор ми помага. Нали ви казах, че е контрабандист.

Тъкър повдигна вежда и погледна възрастния свещеник, спомни си уважението, което бяха проявили всички в онази кръчма; по всичко изглеждаше, че то се дължи не само на религиозна почтителност.

— Добре де, може и да сме партньори с Фьодор — призна Димитрий. — Трудно е да се грижа за моето паство, разчитайки единствено на вярата. Имайте предвид обаче, че не превозваме нищо опасно. Предимно лекарства и храни, особено през зимата. Много деца се разболяват, нали разбирате…

Тъкър не откри нищо нередно в подобно начинание.

— Вършите добро дело.

Димитрий разпери ръце.

— Тук всеки прави каквото може, за да помогне на съседа си. Така оцеляваме. — Посочи напред. — Това там е хангарът на Фьодор. Ще отида да проверя. Искам да съм сигурен, че е чисто. Става ли?

Тъкър остана на място, Каин приклекна до него, а Димитрий продължи напред. Върна се след две минути и им даде знак да го последват.

— Всичко е наред.

Въведе ги през големите врати на хангара. Помещението бе осветено от една-единствена клиг-лампа^[1]. Почти цялото пространство бе изпълнено от малък едновитлов самолет. Тъкър не успя да идентифицира модела, но подобно на всичко останало в тази изоставена военновъздушна база и той като че ли бе сглобен от части, взети от различни модели. Поне витлото му бе на мястото си.

Завариха Фьодор коленичил на пода до някаква червена кутия с инструменти.

Преди Тъкър да стигне до него, Каин изръмжа тихичко. Бе спрял на входа, вперил поглед навън.

Тъкър се върна при Каин, хвана го за нашийника и го дръпна вътре.

В другия край на базата проблеснаха фарове — минаха през портала, завиха и се насочиха право към тях. Машината очевидно бе военна.

Бившият рейнджър извади пистолета си и отиде при Фьодор. Вдигна оръжието и го насочи право в челото на пощальона.

— Имаме посетители. Случи ли се нещо, ти умираш първи.

Фьодор се облещи и заломоти първо на руски, сетне на английски.

— Аз не казал на никой! Никой!

Изправи се бавно, разперил ръце.

— Ела! Ела! Следвай! Аз покаже къде криеш!

Докато Тъкър обмисляше вариантите за действие, шумът на дизеловия двигател ставаше все по-силен. Спомни си думите, които Димитрий му бе казал преди малко: „никога няма да се измъкнете оттук, ако не се доверите някому“.

Не му оставеше друго освен да последва мъдростта, която се криеше в този съвет, затова прибра оръжието и каза:

— Покажи ми!

Фьодор бързо ги поведе към задната част на хангара, където имаше голяма боядисана в оранжево цистерна за гориво, цялата покрита с ръжда. Гумите й изглеждаха спукани. До нея лежеше навит на кълбо маркуч. Беше стара цистерна, използвана някога за зареждане на самолетите с гориво.

Фьодор посочи стълбата отстрани на цистерната.

— Горе! Горе! Влезе през дупка!

Тъкър бездруго вече се бе доверил на Фьодор, така че не му оставаше друго освен да се качи по стълбата и да влезе в цистерната. Обърна се към Каин и го потупа по рамото.

— Горе!

Каин отстъпи крачка назад, после скочи на рамото на Тъкър. Двамата се качиха по стълбата и пропълзяха до отвора на цистерната, за да се скрият в нея.

Фьодор забърза към вратата на хангара, като не пропусна да ги предупреди:

— Вие тихо. Аз върне.

Тъкър отвори трескаво люка и надникна вътре. Вътрешността на цистерната изглеждаше суха.

„Е, поне, няма да нагазим в керосин до кръста.“

Посочи надолу и Каин скочи в цистерната и се приземи безшумно. Тъкър го последва, макар слизането му да не бе така лесно и безпроблемно като това на овчарката, след което положи големи усилия, за да затвори люка. Когато скочи долу, стъпките му отекнаха в празната цистерна. Приклекна и затаи дъх, но шумът от двигателя на армейския джип бе заглушил всичко.

Тъкър извади пистолета си в непрогледния мрак. Носът и очите му вече пареха от изпаренията, останали от горивото. Освен миризма на керосин обаче долавяше и дъх на банани, което му се стори крайно нелогично. Направи крачка напред и кракът му опря в нещо дървено.

„Какво е това, по дяволите?“

Извади малкото си фенерче с формата на химикалка и го включи. Проследи тесния му лъч и установи, че задната половина на цистерната е пълна със сандъци и кашони, някои покрити с надписи на кирилица, други облепени с етикети на различни езици. Видя върху един от кашоните голям червен кръст. Явно това бяха лекарства или медицински консумативи. Върху кашона бе оставена чепка банани.

Това също бе част от контрабандата, която въртяха Димитрий и Фьодор.

По всичко изглеждаше, че сега и Тъкър Уейн се е превърнал в контрабандна стока.

Отвън долитаха приглушени гласове. В един момент прозвучаха в непосредствена близост до цистерната и Тъкър изключи фенерчето и стисна пистолета с две ръце. Като че ли се караха за нещо. Разпозна гласа на Фьодор, който се бе разгорещил, сякаш водеше трудни преговори. После гласовете се отдалечиха и накрая заглъхнаха.

След десетина минути двигателят на джипа отново запали, изръмжа силно и гумите му се превъртяха по мокрия асфалт, след което шумът от машината бързо заглъхна. Няколко секунди по-късно по стълбата отекнаха стъпки и люкът се отвори.

Тъкър насочи пистолета си право нагоре.

Фьодор се намръщи.

— Не стреля! Всичко наред!

Тъкър извика:

— Димитрий?

— Всички си отидоха, приятелю!

Фьодор добави:

— Да, да! Както аз казва, всичко наред!

Тъкър се покатери, подаде главата си навън и се огледа. Когато се увери, че хангарът е пуст, слезе долу, взе Каин и се измъкна навън.

— Сега цена по-висока — заяви Фьодор.

— Търсеха вас, но се интересуваха повече от това, с което се занимаваме ние — обясни Димитрий — Нищо необичайно. Всяко село в Сибир има нещо като черен пазар. А и хората говорят. Войниците дойдоха най-вече да вземат нещо, което можем да наречем… данък или такса.

Тъкър разбра за какво става въпрос. Войниците, които го издирваха, бяха прибегнали до елементарно изнудване.

— Струва ми един кашон най-добра водка — обясни Фьодор и постави ръка на сърцето си с изражението на дълбоко обиден човек.

— Обяснихме им, че се каним да отлетим, за да вземем пощата — продължи Димитрий. — След като си взеха таксата, войниците заявиха, че няма проблем. Дори обикновените войници знаят колко важно нещо е пощата. Тя е много важна… особено ако не искат да останат без водка.

Тъкър разбра.

— И нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито нощ…^[2]

Фьодор го погледна озадачено.

— Това стихотворение ли е? Ти ли си го написал?

— Няма значение. Колко още ти дължа?

Фьодор се замисли.

— Две хиляди рубла. Ти плаща, да?

— Да, ще платя.

Фьодор плесна с ръце.

— Аз щастлив! Време тръгва. Качва куче в самолет, после ти бута самолет навън, аз върти щурвал. Бързо, бързо!

Тъкър хукна да изпълни нарежданията му.

Е, полетът с Фьодор определено не можеше да се нарече луксозен или дори комфортен, но Тъкър не се оплакваше.