Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (38)

37.

21 март, 18:12

Планините Гроот Карас, Намибия

Тъкър подаде на Буколов револвер „Смит & Уесън“ 38-и калибър. Макар барабанът да побираше само пет патрона, това бе любимото му оръжие сред тези, с които разполагаха, заради неговите размери, точност и надеждност. Освен това оцеляването на бойното поле зависеше нерядко от качеството на оръжието, а не от количеството на куршумите. Винаги би предпочел да отбележи пет добри попадения, отколкото десет не толкова добри.

— Знаете ли как да боравите с оръжие?

Буколов повъртя револвера в ръцете си.

— Слагам показалеца тук и натискам. А куршумите излизат оттук. Мисля, че ще се справя — отвърна той и погледна Аня, която продължаваше да лежи вързана на земята. — Може ли да я застрелям?

— Не, освен ако не се освободи и не ви нападне. Докато това не се случи, ще ви помолим да стоите тук и да я охранявате, докато се върнем.

Кристофър стоеше настрани. Двамата щяха да слязат до роувъра, където се намираше багажът на Аня. Тъкър възнамеряваше да претърси и чантата й, и колата. Трябваше да открие проследяващото устройство, а двама души щяха да се справят по-бързо със задачата.

Вдигна поглед към небето.

Слънцето щеше да започне да залязва след по-малко от час.

Отиде при Аня и провери въжетата и възлите за последно, преди да се спусне.

— Няма да спечелиш, капитан Уейн — каза тя невъзмутимо, сякаш обсъждаше времето, в случая надигаща се буря. — Генерал Харзин ще доведе много хора, все елитни войници от Спецназ.

— Не се съмнявам.

— Можеш да ги забавиш известно време, но в крайна сметка ще изгубиш. Ще постъпиш по-добре, ако се предадеш.

— И до какво друго ще доведе това освен до куршум в главата ми? — отвърна той и дръпна силно въжетата около глезените й. — Ще ми отговориш ли на един въпрос?

Тя изви гръб и го погледна през рамо.

— След като знаеш какво се кани да направи Харзин с ПУОП, защо искаш да му го дадеш?

— Не е моя работа да задавам въпроси. Изпълнявам дълга си, като служа.

Тъкър гледаше смаяно това неестествено спокойствие, уверения й поглед, който не трепваше. Това започваше да му действа на нервите. Пред него стоеше истинската Аня.

— И как Харзин възнамерява да използва ПУОП? — попита той.

— Нямам представа.

Странно, но този път той й повярва.

 

 

18:33

— Погледнете тук — каза Кристофър, който бе клекнал на земята с раницата на Аня в ръце. Бе изсипал съдържанието й и сега бавно оглеждаше вещите й една по една.

Тъкър провеждаше също толкова внимателен оглед на роувъра, тъй като знаеше, че в един автомобил има стотици места, на които може да се скрие безжичен предавател. Работеше, тормозен от мисълта, че разполагат с прекалено малко време, тъй като слънцето вече започваше да се спуска зад хоризонта.

— Какво намери? — попита той и отиде при Кристофър.

Каин също се присъедини към тях и подуши вещите на Аня.

Кристофър му подаде някакъв предмет, който поне на пръв поглед приличаше на малко по-дебела химикалка.

— Отворете я.

Тъкър я разви и раздели двете половини. Вътре откри снопче тънки жици, миниатюрна интегрална схема и две литиевойонни батерии с размерите на нокътя на кутрето му.

Усмихна се. „Открихме го!“

— Ами рейндж роувърът? — попита Кристофър. — Искате ли да ви помогна да проверим за други предаватели?

— И да има други, те вече нямат значение. Този ще ми свърши работа.

— Какво ще правим сега?

— Ти ще се върнеш горе при езерцето. Трябва да заличим всички следи от присъствието ни тук. Това означава, че ти, Буколов и Аня трябва да слезете в пещерата — каза Тъкър и инструктира набързо Кристофър как да прекара всички през водовъртежа.

— Ще се върна по тъмно и ще се присъединя към вас — каза Тъкър. — Обади се по радиостанцията, ако има някакъв проблем.

След като Кристофър пое нагоре, Тъкър се настани зад волана на роувъра, а Каин скочи на седалката до него.

Тъкър включи двигателя и бавно измина обратния път през клисурата. Когато излезе от нея, пое на запад, като десетина минути следваше маршрута, по който бяха дошли; шофираше с максимална скорост и се надяваше, че Харзин наблюдава движението му.

Най-сетне откри подходящото място.

Спря роувъра на километър от пещерата на Де Клерк в началото на тесен каньон, който много приличаше на онзи, където бяха открили водопада. Скочи от колата и навлезе в каньона. Използва фенерчето си, за да огледа каменистата земя, и откри дълбока цепнатина в земята. Надзърна в нея, но не видя дъно.

Много добре.

Бръкна в джоба си, извади химикалката на Аня и я хвърли в пукнатината.

„Пожелавам ви приятно копаене, генерале.“

Върна се бързо при паркирания джип. Дори в колата да имаше скрити предаватели, това нямаше значение. Бездруго искаше да подмами хората на Карзин да дойдат тук. Остави ключа на таблото и се зае с изпълнението на втората част от своя план: изненада за добре дошли на командосите на генерала.

Извади от страничния джоб на панталоните си блокчето пластичен експлозив С-4, което бе носил целия ден.

Работеше бързо, но внимателно — плъзна се по гръб под автомобила и постави едната половина от блокчето между ауспуха и пода. Опъна връвчица между експлозива и предния ляв амортисьор, след което закрепи и химическия детонатор.

Изпълзя обратно и огледа свършеното.

Опиташе ли се някой да подкара или дори само да седне в колата, натискът върху амортисьора щеше да задейства бомбата. При малко повече късмет взривът щеше да отнесе един или двама от спецназовците на Харзин.

Това, разбира се, нямаше да спре генерала, но щеше да осигури на Тъкър и останалите още малко време, а в случая времето бе безценно.

Когато приключи, се обърна към Каин и попита:

— Искаш ли да потичаме?

Отговорът бе махване с опашка.

 

 

19:18

Вървяха бързо и успяха да стигнат до каньона само за десет минути, след което се изкачиха до езерцето на върха на платото. Тъкър завари Кристофър да ги чака край водата. Слънцето вече бе почти залязло, но още не се бе стъмнило съвсем.

— Другите двама без проблеми ли се спуснаха в пещерата? — попита запъхтяно Тъкър. — А провизиите и оборудването?

— Докторът слезе първи с пистолета. После спуснах Аня, овързана като коледна пуйка. После Буколов се обади по радиостанцията, че всичко е наред.

— В такъв случай предлагам и ние да слезем долу.

— Преди да го направим — каза Кристофър, — искам да споделя една идея. Мога да се обадя на братята ми и…

— Не. Не искам да ги въвличам в това.

— Нямам предвид да им кажа да дойдат тук. Обичам братята си прекалено много, за да им причиня това. Предлагам им кажа да идат на мястото, където лагерувахме за последен път. Ще им изпратя координатите. Измъкнем ли се живи, ще трябва да се доберем някак си до цивилизацията, особено след като роувърът ни ще полети във въздуха.

Звучеше логично.

Кристофър се свърза с братята си по сателитния телефон, поговори с тях и после каза:

— Ще ни чакат там утре вечер.

След като уредиха и този въпрос, се спуснаха в пещерата. Кристофър се провря първи, после Тъкър спусна Каин с помощта на въже, провряно през две халки в тактическия му елек, и се вмъкна последен, като не забрави да закрепи въжето по такъв начин, че да го издърпа, след като мине през водовъртежа.

След няколко секунди мокрият до кости Тъкър бе в пещерата. Дръпна здраво и свали въжето долу.

— Какво правите? — учуди се Кристофър, като видя въжето да пада на пода.

Буколов, който бе седнал върху оборудването им, стана от мястото си, но без да отмества револвера от главата на Аня, която пак лежеше по корем, както и преди.

Тъкър не бе споделил с никого последната част от плана, за да не би някой от тях да се уплаши и да откаже да слезе.

— Не искам да оставяме следи, че сме били горе. Още по-малко искам да оставим следи, че сме се спуснали тук, долу.

— Но как ще се измъкнем? — попита Буколов.

— Според Де Клерк това е било стар бункер, използван от бурите — отвърна Тъкър, припомнил си лабиринта от тунели и изби под Клипкопи. — Предполагам, че тази система от пещери ще разполага с поне няколко изхода.

— Това предположение излага живота ни на риск — предупреди го Буколов, но в крайна сметка вдигна небрежно рамене. — Прав сте, бурите са били доста изобретателни.

— А дори да греша, имам резервен план.

— И какъв е той? — попита Кристофър.

— Ще го обсъдим след като огледам мястото.

Тъкър осъзна, че един член от екипа е необичайно мълчалив, отиде при Аня и клекна до нея.

Буколов пристъпи неловко от крак на крак.

— Когато вие слязохте долу и останахме сами, тя започна да говори. Много хитро, много находчиво. Започна да ме придумва, да настоява, да обещава… Наложи се накрая да й пъхна един чорап в устата.

Тъкър се усмихна. Докторът наистина бе навил един чорап на топка и го бе напъхал в устата на Аня.

Бившият рейнджър се изправи.

— Затова сте станали милиардер, Буколов. Защото сте използвали главата си.

„Или в този конкретен случай — крака си.“

Тъкър посочи Аня и поднови командата си към Каин:

— Пази!

Овчарката отиде при Аня и наведе глава, докато муцуната и изплезеният й език не се озоваха на няколко сантиметра от лицето й. Аня се дръпна назад с пламнали от омраза очи; в бронята на професионалното й хладнокръвие се забелязваха първите пукнатини.

Буколов се засмя:

— Започвам да харесвам това куче все повече и повече.

 

 

19:55

Тъкър и Кристофър, които се готвеха да изследват пещерата, сложиха челници на главите си. Единственото друго осветление в подземната зала идваше от светодиодния фенер до Буколов. Докторът седеше върху провизиите и оборудването им и не откъсваше поглед от Аня. В едната си ръка държеше револвера, а в другата дневника на Де Клерк с надеждата да открие някакви указания къде точно може да се намира колонията от ПУОП.

— В този проклет дневник пише какво ли не — бе възкликнал Буколов преди малко. — Пише за бункери, за офицерски столови, за медицински отделения, за някакво място със зловещото име Die Bloedige Katedraal или Кървавата катедрала. Бурите, изглежда, са успели да вкарат тук и конете и фургоните.

Тъкър погледна водопада и си помисли:

„Но не и през тази дупка.“

— Непрекъснато попадам обаче на едно и също название. Предполагам, че е място, което нарича просто Die Horro, или Ужаса. Изглежда, е било доста важно за Де Клерк. Щеше да ни е по-лесно да проследим маршрута му под земята, ако си бе направил труда да остави карта.

Точно това възнамеряваха да направят Тъкър и Кристофър с помощта на Каин — да картографират пещерата. Тъкър прецени, че е по-добре да използва уменията на овчарката за проучвателна мисия, отколкото за охрана на Аня. Тя и без това бе здраво вързана, а Буколов не сваляше поглед от нея. А и къде можеше да избяга?

Затова Кристофър и Тъкър тръгнаха към двата коридора, които наподобяваха дулата на двуцевка.

Тъкър пое по десния, придружен от Каин. Кристофър изчезна в левия. Тъкър измина едва шейсетина крачки, когато тунелът го отведе в друга пещера, доста по-голяма от тази, в която бяха влезли през водовъртежа, с висок сводест таван, от който висяха сталактити. Подът бе осеян с множество устремили се нагоре сталагмити. Някои се бяха съединили и образуваха колони като в…

— Катедрала! — промълви Тъкър.

За това място ли говореше Буколов?

Die Bloedige Katedraal.

Когато навлезе в нея, видя, че в стените са издялани големи ниши с лавици. Да, определено бяха дело на човешка ръка, най-вероятно издялани от бурите.

Зад гърба му се разнесоха провлачени стъпки. Кристофър спря на десетина метра зад гърба му: светлината от челника му заслепяваше Тъкър. Неговият тунел също го бе довел в катедралата.

— Леле! — възкликна Кристофър и обходи с лъча си цялата зала. — Колко голяма смятате, че е тази пещера?

— Предполагам, че на ширина е около петнайсет метра, а на дължина два пъти повече. — Тъкър посочи издълбаните в стените лавици и добави: — Искам да ги огледам. Определено не са естествени образувания. Виждаш ли следите от кирки и длета в пясъчника?

Отиде до стената и стъпи на първата лавица, сетне на втората, на третата, сякаш това бяха стъпала. Каин го последва. Намираха се на три метра над земята. В горната част ясно си личаха следите от дейността на бурите. Най-високата бе издълбана по цялата си дължина като окоп, така че предлагаше достатъчно място някой войник да се скрие вътре, без да бъде забелязан от онези под него.

Тъкър освети с лампата си импровизирания окоп и видя, че дъното му е осеяно с празни гилзи. Каин скочи вътре, за да огледа, подуши гилзите, побутна ги с лапи.

Кристофър бе последвал примера му и се бе покатерил по срещуположната стена, където бе открил същата картина. Двамата тръгнаха по протежение на двете издълбани в скалата пътеки, които следваха стените на катедралата.

— Разбирам защо бурите са се отбранявали толкова успешно — извика Тъкър. — Тези укрития са им давали възможност да стрелят по всеки, който влезе в катедралата. Това е идеалната позиция за стрелба.

— Звучи ужасно — отвърна Кристофър.

Тъкър вече разбираше защо тази пещера се казва Кървавата катедрала.

— Да продължим нататък.

Слязоха на пода, срещнаха се по средата на залата и продължиха към вътрешността на огромната пещера.

Тъкър забеляза издайническите драскотини по един сталагмит, които свидетелстваха за ожесточена престрелка. Явно необичайните окопи, които бурите бяха издълбали, бяха влезли в употреба.

В такъв случай къде бяха телата на жертвите от подобно сражение? Дали британците ги бяха погребали, след като бяха превзели това укрепление… включително труповете на бурските войници? Това означаваше ли, че някъде наблизо има масов гроб?

С навлизането им във вътрешността на катедралата стените започнаха да се стесняват, а таванът да се снишава, докато в един момент ширината на залата намаля на около девет метра. В самия й край бе издигната висока до кръста стена от чували с пясък. Двамата с Кристофър стъпиха върху нея, докато Каин просто я прескочи. Стените продължиха да се стесняват, но след няколко метра двамата се натъкнаха на още една стена от чували, после на още една. Стените и таванът на катедралата се стесняваха рязко зад последното укрепление и преминаваха в тясна фуния с ширина едва метър и двайсет, в която бе прокопан тунел.

— Отбрана в дълбочина — промълви Тъкър.

— Моля?

Тъкър посочи тъмния тунел.

— Врагът идва оттам. Защитниците се крият зад най-близката редица чували с пясък. Ако врагът пробие отбраната им, се прехвърлят зад следващото укритие.

— А после зад следващото…

— И така нататък. Ако противникът все пак преодолее отбраната тук, ще бъде посрещнат със залп от укритията, издълбани в стените на катедралата. Нищо чудно, че бурите са удържали толкова дълга обсада. Тук шепа хора могат да спрат атаките на многократно превъзхождащ ги противник.

Прескочи последната редица чували и се запита дали групата му няма да се озове скоро в сходна ситуация, изправена срещу по-многоброен враг.

— Остани тук с Каин — каза той на Кристофър. — Сега се връщам.

Клекна и пропълзя в тунела, който правеше остри завои ту наляво, ту надясно. Докато пълзеше, си представяше как зад всеки ъгъл е легнал по един бурски снайперист, който сваля британския войник в челото на колоната, преди да се скрие зад следващия ъгъл и да повтори целия цикъл отначало.

След осем или десет подобни завоя стигна до прав участък. В края му струяха ивици сребриста лунна светлина. Тъкър угаси челника, измина с пълзене останалата част от тунела и се озова пред купчина камъни, която блокираше пътя му. Предположи, че източникът на светлина се намира отвъд нея. Издърпа камък с размерите на юмрук от купчината, след него паднаха още няколко и в импровизираната барикада се образува дупка с размерите на диня.

През нея нахлу прохладен нощен въздух.

Тъкър пъхна глава през дупката и се огледа, за да се ориентира.

Установи, че тунелът го е отвел до другия каньон, онзи, който заобикаляше Главата на глигана от другата страна и който Кристофър и Аня бяха проучвали по-рано.

Интересно.

Ако не друго, поне бе намерил още един изход.

Прибра глава в пещерата и грижливо върна камъните по местата им. Запуши дупката така, че никой отвън да не забележи, че тук има отвор.

Не искаше през нея да влезе някой неканен гост.

 

 

20:13

Върна се при преградата от чували с пясък и завари Кристофър да го чака. Третият член на екипа им обаче липсваше.

— Къде е Каин?

Кристофър се огледа изненадано.

— Беше тук преди малко. Не съм го усетил, движи се като призрак.

„Така е… освен това е любопитен като всяко куче.“

Бе забравил да нареди на Каин да остане на място.

Присви устни и подсвирна два пъти.

В отговор Каин излая, също два пъти.

Проследиха източника на звука до Катедралата и видяха, че Каин се е покатерил на най-горната пътека, издялана в лявата стена. Овчарката изгледа Тъкър, след което скочи зад каменния перваз и изчезна от поглед. Посланието й бе повече от ясно.

„Ела да видиш какво намерих!“

Какво друго му оставаше на Тъкър освен да последва Каин?

Двамата с Кристофър тръгнаха покрай стената. Откриха Каин пред една дървена врата.

— Явно лабиринтът продължава — каза Кристофър.

Тъкър провери здравината на широката около метър и двайсет дъсчена врата. Някога сигурно е била здрава, със солиден метален обков. Не и след толкова години обаче. Той опря гръб в ръба на издълбания в скалите окоп и изрита с крак. Прогнилите дъски се разпаднаха. Зад вратата започваше друг тунел.

— Да проверим къде ще ни отведе.

Този път Тъкър нареди на Каин да го последва, но тъй като бе забелязал, че Кристофър отново започва да накуцва, реши да го остави да си почине.

Слава богу, този път участъкът, който трябваше да преодолее с пълзене, се оказа съвсем кратък. Тунелът го отведе до кръгло помещение, покрай чиито стени бяха наредени сандъци, но в него поне можеше да се изправи в цял ръст.

Забеляза, че оттук излизат цели четири тунела.

Въздъхна.

Сигурно в предишния си живот тези бури са били мравки.

Извика на Кристофър:

— Ако не се върна до петнайсет минути, тръгни след мен.

Спря за малко, колкото да огледа сандъците. Върху едната им страна бе жигосан гербът на бурската Оранжева свободна държава. Свали капака на най-горния сандък и надникна вътре. Откри патрони за винтовки, в другите сандъци имаше консерви храна, тенекии с керосин, свещи, чукове, пирони.

Макар съдържанието им да не бе кой знае колко ценно, Тъкър си зададе въпроса защо британците не са ги отнесли като военна плячка след превземането на пещерата.

Не можа да си отговори, затова се зае с проучването на четирите тунела, като започна от този най-вляво.

Първият коридор го отведе до столова — тясна галерия с груби дървени маси, сковани от останки от фургони, покрити с изоставени чинии и калаени халби.

Вторият тунел завършваше със спално помещение: дълго и тясно, с наредени покрай стените плесенясали походни одеяла и отдавна угаснали фенери, окачени на тавана.

Тук също нямаше и следа от присъствието на британски войници. Тъкър имаше чувството, че се разхожда из кулоарите на отдавна изоставен театър.

В третия тунел откри военнополевата болница на бурите: трийсетина сковани набързо легла и купища сандъци с медицински консумативи и лекарства.

Тъкмо се канеше да излезе, когато се сети нещо.

— Няма одеяла, няма матраци, няма възглавници — промълви той.

Леглата бяха голи.

И защо бяха толкова много?

Според Буколов отрядът на бурите, пристигнал тук, наброявал само стотина души. В това болнично отделение имаше места за една трета от тях. Толкова много войници ли са били ранени?

Загадките се множаха една след друга, а отговори нямаше, затова Тъкър реши да огледа последния тунел. Той завършваше с огромна пещера, в която нямаше абсолютно нищо: нито сандъци, нито обзавеждане, нито провизии или муниции. Нещо необичайно привлече вниманието му към отсрещната стена.

Тръгна натам и се озова пред висока купчина срутени камъни. Забеляза следите от огън от двете й страни. Вероятно Рооса бе взривил входа на пещерата, за да се срути след войниците му и да блокира достъпа. Това откритие даде отговор на един въпрос, който го измъчваше от известно време: как Рооса бе вкарал конете в тази пещерна система? Отговорът му обаче пораждаше нов въпрос: какво се бе случило с конете?

Каин излая два пъти зад гърба му и Тъкър се обърна.

Овчарката го поведе към един страничен тунел вдясно. Входът му бе препречен от стена от умело подредени камъни. Всеки от тях допираше плътно съседния, а цепнатините помежду им бяха запушени с парчета зебло.

— Какво е това, по дяволите? — промълви Тъкър.

С помощта на ръцете и на ножа си успя да измъкне един камък от стената. Той падна на земята, като едва не премаза пръстите на краката му. Тъкър понечи да се наведе, за да надникне през отвора и да освети помещението, но бързо се отдръпна, ударен в носа от силна, зловеща воня.

Отстъпи неволно няколко крачки и покри устата и носа си с ръка. Мигом разпозна тази миризма, тъй като тя го върна във времето към прекалено много бойни полета и прекалено много смърт.

Плът и огън.

Отне му цяла минута, докато се овладее. После се върна до запечатания вход на тунела. Едва сега долови и дъх на керосин сред тази воня, причината за огъня, погълнал каквито и ужасии да се намираха зад тази стена от камъни.

Спомни си думите на Буколов, прочетени от дневника на Де Клерк.

Die Horro…

Затаи дъх, пъхна глава в отвора и обходи помещението със светлината от челника си. Насочи лъча първо надолу, като очакваше да види пода. Вместо това мракът погълна светлината му. Стоеше пред устието на черна вертикална шахта, бездънен кладенец.

Отстъпи назад и седна до Каин.

Знаеше какво трябва да направи, но цялото му същество се бунтуваше против това.

Не се съмняваше какво лежи на дъното на шахтата.

Но не знаеше отговорите на въпросите защо и кой.

Тези отговори го очакваха там, долу, заедно с тайната, която криеше дневникът на Паулос де Клерк. Стисна очи. Бе стигнал прекалено далеч и прекалено много кръв се бе проляла по пътя. Не можеше да се откаже точно сега.

„Но искам… о, боже, как искам…“

 

 

20:41

— Господин Уейн, какво открихте? — попита го разтревожено Кристофър, който явно бе забелязал унилото му настроение.

— Не съм сигурен. Но ще те помоля да се върнеш при оборудването и да донесеш въжето за катерене.

Кристофър се върна само след две минути.

— Ела с мен — каза му Тъкър и го поведе заедно с Каин към голямата пещера и стената от камъни, която преграждаше входа към шахтата.

— Как вони… — възкликна Кристофър, след като надникна през отвора. — Няма да слезете там, нали?

— С удоволствие ще ти отстъпя тази чест.

Този път Кристофър не прояви никакво желание да спори.

Завързаха въжето за един сталагмит и хвърлиха другия край в шахтата.

Тъкър нареди на Каин да остане на място, промъкна се през отвора в каменната стена и се завъртя. Облечените му в ръкавици ръце уловиха въжето, той се наклони назад и опря крака в стената на шахтата. Пое си дъх, за да се успокои. Опитваше се да заглуши онзи глас в главата си, който му казваше — не, крещеше с пълно гърло! — да не слиза долу.

В крайна сметка реши да не го послуша.

Спусна се бавно. Светлината от челника му танцуваше по скалите. След като измина три метра, спря, изчака въжето да спре да се люлее и погледна надолу.

Дъното на шахтата продължаваше да е извън обсега на лъча светлина. Тъкър продължи да се спуска. Спря отново на шестия метър и забеляза, че другият край на въжето лежи върху нещо като каменна рампа, издигната под остър ъгъл.

Продължи да се спуска, докато краката му опряха в рампата. Забеляза, че стените на шахтата са покрити с мазни черни сажди. Продължи да се държи с една ръка за въжето, тъй като нямаше доверие нито на хлъзгавите камъни под краката си, нито на стръмния наклон. Приклекна внимателно, надникна през ръба на рампата и видя нова шахта, която се спускаше право надолу.

„Не мисли“, заповяда си.

Преглътна с мъка, наведе се над втората шахта и насочи светлината надолу.

Лъчът освети протегната ръка, устремена право към него, овъглена до костта, с пръсти, сгърчени от пламъци, горели преди сто години.

Побиха го тръпки, сърцето му заби лудешки.

Насочи светлината по протежение на ръката, към лакътя и бицепса, където тя изчезваше в…

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае какво вижда: огромна купчина от кости и овъглена плът. В единия ъгъл на шахтата имаше изгорени дрехи и одеяла, покрити със сажди дъски, почернели тенекии керосин. Опита се да извърне глава, но въпреки това видя и човешки останки.

… торс, надигнал се над тази зловеща гробница, като човек, който се опитва да се измъкне от подвижни пясъци.

… разчленен конски крак, чиято подкова проблясва в сумрака.

… очила, паднали върху издатина в скалите, които изглеждаха сякаш незасегнати от кладата, бушувала под тях, и отразиха лъча светлина.

— Мили боже! — промълви Тъкър.

Стомахът му се разбунтува, ноздрите му се изпълниха с острата миризма на плът, която долиташе от това чудовищно жертвоприношение. Откъсна поглед от шахтата и отстъпи назад, докато разтрепераните му крака не стъпиха върху покритата със сажди рампа. В главата му нахлуха безброй въпроси.

Какво се е случило тук?

Колко дълбока е шахтата?

Колко хора са погребани тук?

Вдигна поглед нагоре. Нямаше търпение да се измъкне от това ужасяващо преддверие на ада.

На половин метър над главата му стърчеше дръжката на кинжал. Беше забит в скалата и покрит със сажди, затова не го бе забелязал при спускането си. Протегна ръка, улови дръжката и я разклати. Светлината на челника му освети песъчинките, които се посипаха по стената на шахтата. Забеляза, че кинжалът е приковал нещо към скалата.

Избърса саждите с върха на пръстите си и видя, че е парче дебела мушама, нещо като плик. Хвана го внимателно и го прибра в джоба на панталоните си.

— Тъкър! — Викът на Кристофър го стресна. — Какво открихте?

Той погледна нагоре, но светлината, която идваше от челника на южноафриканеца, го заслепи.

— Качвам се! Разкарай тази проклета светлина от очите ми!

— О! Извинявайте!

Изкачи се бързо, радваше се, че се маха от това място. Когато излезе от шахтата, не пророни нито дума, отдалечи се на няколко крачки от отвора и седна. Кристофър дойде при него и му даде манерката си.

Тъкър пи жадно.

Каин дойде при него. Опашката му беше увиснала, но върхът й се поклащаше въпросително.

— Добре съм… добре съм…

— Какво има долу? — попита Кристофър.

Тъкър му обясни, макар думите да не бяха в състояние да предадат ужаса, на който бе станал свидетел.

— Защо ли са го направили?

— Нямам представа — отвърна Тъкър и извади от джоба си мушамения плик. — Това обаче може да ни разкрие част от отговорите.

Огледа го и видя конеца, с който бе зашит. Разпори го с ножа си и разгъна мушамата. Вътре имаше няколко сгънати листа, запазени в идеално състояние, без следа от сажди или гниене.

Най-отгоре Де Клерк — Тъкър веднага позна почерка му — бе написал само две изречения: едното на африкаанс, другото на английски, като най-вероятно посланието му бе едно и също:

Двамата с Кристофър се спогледаха и Тъкър разгъна листата. Текстът бе написан и на двата езика. Тъкър зачете на глас:

— „Дори този дневник да не бъде намерен никога, тъй като съзнавам колко малка е вероятността това да се случи, смятам за свой дълг да разкажа за зловещите събития, разиграли се тук. Оставям на Бог да реши дали близките ни ще приемат, или ще разберат стореното от нас, но аз напускам този живот, изпълнен с вяра, че Той, в безкрайната Си мъдрост, ще ни прости…“

 

 

Останалата част от предсмъртната изповед на Де Клерк заемаше още няколко страници. Тъкър ги прочете всичките, след което сгъна листата и ги прибра в джоба си.

— Е? — попита Кристофър.

Тъкър се изправи и отвърна:

— Буколов трябва да чуе това.