Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (6)

5.

7 март, 18:08

Транссибирският експрес

Гласът по радиоуредбата обяви първо на руски, а после на английски:

— Гара Хабаровск.

На зеленото светодиодно табло, окачено на стената в купето на Тъкър, пробяга надпис на различни езици, последван от съобщението: „Влакът потегля след 18 минути“.

Тъкър започна да събира нещата си, после откачи якето си от закачалката. Когато се приготви, погали Каин и го попита:

— Какво ще кажеш да се поразтъпчем?

Бяха прекарали в купето почти целия ден, така че малко чист въздух щеше да им се отрази добре. Сложи си ушанката, закачи каишката на Каин и отвори вратата на купето.

Последва пътниците, които се точеха към вратите на вагона. Неколцина от тях повдигнаха вежди при вида на необичайния му придружител. Една възпълна бабушка дори го изгледа с неприязън.

Не искаше да привлича излишно внимание, затова не влезе в самата гара — белосана сграда със зелени керемиди, която приличаше донякъде на Кремъл, — а тръгна покрай релсите, докато стигна края на перона и храстите зад него. Там имаше висока до гърдите желязна ограда, в която липсващите пръчки бяха повече от наличните.

Докато Каин душеше и маркираше новата си територия, Тъкър се разкърши. По време на пътуването във влака бе успял да навакса пропуснатите часове сън, доказателство за което бяха схванатите му мускули.

Няколко минути по-късно свирене на автомобилни гуми привлече вниманието му към гарата. Последва нервно натискане на клаксон. Върволица коли бяха спрели на прелеза, за да направят път на влак, който потегляше на изток. Когато и последният вагон мина през прелеза и бариерите се вдигнаха, един черен седан изпревари всички коли на опашката и се насочи с голяма скорост към паркинга на гарата.

Тъкър си погледна часовника. Четири минути до тръгването на влака.

Който и да бе дошъл с тази черна кола, бе успял да хване влака в последния момент.

Остави Каин да се поразтъпче още минутка, после се запътиха обратно към вагона. Когато се върнаха в купето, Каин скочи на обичайното си място. Дишаше шумно, с изплезен език, но изглеждаше освежен.

Вниманието на Тъкър бе привлечено от някаква суматоха на перона. Покрай влака крачеха трима мъже с дълги черни кожени палта. Спираха край всеки вагон, питаха нещо шафнерите, показваха им някаква снимка и после продължаваха напред. Никой от мъжете не си направи труда да се легитимира.

Това разтревожи Тъкър, но не особено. В края на краищата с този влак пътуваха стотици, а всички шафнери до момента бяха поклатили отрицателно глава при вида на снимката.

Очевидно ядосан, един от мъжете извади мобилен телефон и проведе кратък разговор. След трийсет секунди към него се присъединиха двамата му колеги, тримата обсъдиха нещо, отправиха се към гарата и се скриха от поглед.

Тъкър не откъсна поглед от вратите на гарата, но не ги видя да излизат отново на перона.

Въздъхна с облекчение, когато чу свирката на локомотива и как шафнерите подканят пътниците да се качват. Композицията потегли с рязко придърпване, след което бавно започна да се отдалечава от гарата.

Едва тогава Тъкър се отпусна и седна.

Въпреки това продължи да изпитва някакво безпокойство.

 

 

19:38

Час по-късно, все още прекалено неспокоен, за да остане в купето, Тъкър отиде във вагон-ресторанта. Всички маси бяха застлани с ленени покривки, перденцата на прозорците бяха от чиста коприна, а масите искряха от най-фин порцелан и кристал.

Вниманието му обаче бе привлечено от най-красивото нещо в ресторанта.

Макар Тъкър да не бе от мъжете, които не могат да откъснат поглед от представителките на противоположния пол, жената, седнала от другата страна на пътеката, определено привлече вниманието му.

Беше висока и стройна, а тясната пола и бяло кашмирено поло допълнително подчертаваха фигурата й. Русите й коси бяха дълги и прави, скулите й — високи, а очите — леденосини. От време на време отпиваше глътка вино или хапваше свежа салата, но като че ли предпочиташе да прекара вечерята си в четене на старичък екземпляр от „Ана Каренина“ или в съзерцаване на сибирските пейзажи, които пробягваха покрай влака. В един момент вдигна поглед, забеляза, че Тъкър я гледа, и се усмихна. Усмивката й бе искрена, приятна, но несъмнено резервирана.

Езикът на тялото й бе достатъчно красноречив.

„Благодаря, но предпочитам да остана сама.“

След няколко минути жената поиска да й донесат сметката, подписа я, мина покрай масата на Тъкър и изчезна през вратата, която водеше към спалните вагони.

Тъкър си допи кафето и също стана. Изпитваше някакво странно, необяснимо разочарование, което изглеждаше по-силно, отколкото би трябвало да е.

Щом излезе в коридора, видя, че красивата блондинка е клекнала, а съдържанието на дамската й чанта е разпиляно по пода — част от нещата се отдалечаваха от нея с всяко подрусване на влака.

Тъкър отиде при нея и също клекна.

— Позволете да ви помогна.

Тя се намръщи, прибра един немирен рус кичур зад ухото си и се усмихна малко притеснено.

— Благодаря.

Акцентът й бе британски, говореше като човек от добро семейство и с добро образование.

Тъкър й помогна да събере разпилените вещи, след което се изправи и кимна към книгата.

— Между другото, убиецът е икономът.

Тя премигна, видимо объркана.

— Шегувам се.

Тя се усмихна.

— Е, в такъв случай няма смисъл да я чета до края, нали?

— Съжалявам, ако съм ви развалил удоволствието.

— Чели ли сте я?

— В гимназията — отвърна Тъкър.

— И какво е мнението ви?

— Определено не попада в категорията на плажните четива. Хареса ми, но не достатъчно, за да я прочета втори път.

— Аз я чета за трети. Явно си падам по подобни литературни мъчения. — Тя протегна ръка. — Е, благодаря ви отново…

Той пое ръката й, пръстите й бяха нежни, но твърди.

— Тъкър.

— Аз съм Фелис. Благодаря, че ми помогнахте. Желая ви приятна вечер.

Да, вечерта наистина бе станала приятна.

Тя му обърна гръб и тръгна по коридора. След няколко метра спря и каза, без да се обръща:

— Не е честно, нали?

Тъкър не отговори, а изчака тя да се обърне с лице към него, преди да попита:

— Кое?

— Да съсипете края на един толкова хубав руски роман.

— Разбирам. И предполагам, че извиненията ми няма да бъдат достатъчни?

— Ни най-малко.

— В такъв случай… закуска?

Фелис присви устни и се замисли за момент.

— Ако в седем не е прекалено рано за вас?

Той се усмихна.

— До утре сутрин.

Блондинката му махна с ръка, обърна му гръб и тръгна по коридора. Тъкър не помръдна от мястото си, наблюдаваше я как се отдалечава, всяка нейна стъпка му доставяше удоволствие.

Когато остана сам, отвори вратата на купето си и завари Каин седнал на пода и вперил поглед в него. Овчарката явно бе чула размяната на реплики в коридора. Каин бе наклонил глава настрани, сякаш питаше: „Какво става?“

Той се усмихна и погали Каин между ушите.

— Съжалявам, приятел, беше сама.