Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (39)

38.

21 март, 22:10

Планините Гроот Карас, Намибия

Върнаха се в Катедралата. Каин вървеше отпред, а Тъкър и Кристофър го следваха. Не бяха промълвили нито дума, след като бяха прочели писмото на Де Клерк. Когато завиха към тунелите, наподобяващи дулата на двуцевка, които излизаха от другия край на Катедралата, Каин спря и се обърна. Впери поглед в другия край на Катедралата, където се издигаха укритията от чували с пясък. Бе наострил уши, а позата му издаваше, че е напрегнат.

Какво бе чул?

— Огледай! Тихо! — нареди му Тъкър.

Овчарката се приведе и тръгна. Прекоси цялата Катедрала, където някога се бе разгоряла ожесточена престрелка, и се провря сред гората от сталагмити, следвана от Тъкър и Кристофър. Каин прескочи барикадата от чували с пясък и спря пред входа на зигзагообразния тунел.

— Стой! — тихо изкомандва Тъкър.

Каин спря и го изчака.

Тъкър мина отпред и се провря пръв през криволичещия коридор. Стигна до края му и се изправи. Сребристите струи лунна светлина, които проникваха през процепите, му се сториха доста по-ярки отпреди.

И тогава чу шума, който бе привлякъл вниманието на Каин.

Тихото боботене на дизелов двигател.

Отиде до края на коридора и легна по корем пред купчината камъни. Надзърна през един от процепите и видя, че каньонът пред тях е ярко осветен от фаровете на пикап, спрял в подножието на скалите.

Някъде оттам долетя глас, говореше на руски.

Отвърна му смях, който идваше по-отблизо.

Непосредствено до скривалището на Тъкър се чу тропот на войнишки обувки. Мъж, облечен в камуфлажно облекло, клекна до купчината камъни. Тъкър замръзна. Очакваше всеки миг непознатият да вдигне тревога и да започне да стреля.

Но войникът просто завърза връзките на кубинките си и се изправи.

Тъкър долови присъствието на още хора, които сновяха напред-назад и разговаряха.

Колко ли бяха?

Прозвуча дълбок баритон, който излая строго някаква команда, и всички се върнаха при пикапа. Миг по-късно двигателят изръмжа, а под колелата на автомобила изхвръкнаха камъни, след което каньонът отново потъна в мрак.

Тъкър се ослуша, но шумът от двигателя заглъхна в далечината.

Бяха си тръгнали.

Това несъмнено бяха хора на Харзин. Дали бяха дошли, за да огледат мястото, на което роувърът бе спрял преди няколко часа? И дали след като не бяха открили нищо тук бяха продължили — привлечени от сигналите на предавателя — към мястото, където Тъкър бе оставил джипа, зареден с пластичен експлозив?

Опря чело в студената скала и изпусна с облекчение дъха, който бе затаил. Върна се при Кристофър и Каин и тримата заедно отидоха в пещерата с водопада.

Там нищо не се бе променило.

Буколов седеше на мястото, на което го бяха оставили. Аня бе седнала и се бе облегнала на един сталагмит, ръцете й бяха все така вързани зад гърба й. Главата й бе увиснала, брадичката й опираше в гърдите, което означаваше, че най-вероятно спи.

— Как мина огледът? — попита Буколов, стана и се протегна.

— Трябва да поговорим — отвърна Тъкър.

Остави Каин да пази Аня и отведе Буколов настрани. Разказа му какво са открили и накрая стигна до овъглената шахта.

— Какво? — възкликна Буколов. — Не разбирам…

— В тази шахта — забити с кинжал в стената като своеобразно предупреждение — открих липсващите страници от дневника на Де Клерк.

— Какво?! — Буколов подскочи от изненада.

Тъкър му подаде листата.

— Написал ги е на африкаанс и на английски. Вероятно е решил да се застрахова, тъй като не е знаел кой може да се натъкне на тази шахта след време — негови сънародници или англичани.

— Прочетохте ли ги?

— Да. Де Клерк е кратък, но описателен. Три седмици след като влезли в пещерата, неколцина от хората им се разболели. Оплаквали се от остри стомашни болки треска, мускулни спазми. Де Клерк направил всичко по силите си, за да ги излекува, но те умрели един след друг. В последната фаза от болестта под кожата на корема и гърлото на жертвите се появили странни пришки, избили над кожата и се пръснали. Докато британските войски обсаждали пещерата, Де Клерк бил затънал до гуша в грижи за пациентите. Каквито и лекарства да опитвал, каквито и усилия да полагал, не бил в състояние да открие източника на заразата.

— И какво станало?

— На трийсетия ден генерал Мани Рооса заповядал всички изходи на пещерата да се затворят. Убедил се, че всички са заразени — или ще се заразят в най-скоро време — от някаква чума. Страхувал се, че ако британците пробият отбраната им, те също ще се заразят и чумата ще плъзне по целия свят.

— Подобна реакция в никакъв случай не може да бъде наречена необичайна — обясни Буколов. — В началото на миналия век параноята на тема пандемия е била доста разпространена. Тогава хората са преживели епидемии от скарлатина, испански грип и тиф. Тази параноя е накарала разумни иначе хора да извършат ужасни неща.

— Мисля, че в нашия случай нещата са малко по-лични. Според Де Клерк генерал Рооса изгубил цялото си семейство в резултат на епидемия от едра шарка. Включително и дъщеря си Вилхелмина. Така и не преодолял тази загуба. Де Клерк смята, че симптомите на болните в пещерата са поразили Рооса в слабото му място. Случващото се му напомняло за едрата шарка, убила семейството му. В крайна сметка генералът загубил ума си.

— И всички тук са загинали. В такъв случай излиза, че британците не са проникнали в пещерата, макар историческите сведения да сочат обратното.

— Най-вероятно британският полковник, командвал обсадата, е излъгал в докладите си — каза Тъкър. — Дошъл е, за да избие Рооса и хората му. След случилото се крайният резултат е бил същият. Всички са загинали. И британският полковник решил да си припише заслугата и да се изкара победител.

— Долен мерзавец — горчиво промълви Буколов, несъмнено разтревожен, че историческата наука може да е толкова ненадеждна, а самата история — изпълнена с толкова странни обрати на съдбата.

Тъкър продължи:

— Британците си тръгнали малко след като Рооса и бурите сами се погребали в пещерата. Изхвърлили мъртвите в шахтата и изгорили телата им заедно с всички им дрехи, чаршафи, одеяла, лични вещи. Мнозина се самоубили и телата им също били изгорени, включително самият генерал Рооса. Де Клерк останал последен, но преди да застане на ръба на шахтата с опрян в главата си пистолет, предал дневника си на един минаващ оттук бурски съгледвач, който открил пещерата, като взел всички мерки да не го зарази. Именно този човек върнал дневниците на Де Клерк на вдовицата му.

— Ами страниците, приковани към стената на шахтата? — попита Буколов и вдигна листата, които държеше.

— Целта им била да послужат като предупреждение към всеки, който дойде тук. На последната страница от този своеобразен завет доктор Де Клерк излага теорията си за това заболяване. Смята, че е причинено от нещо, което хората му са приели с храната — малки бели луковички, които хората му взели за някаква местна гъба. Дори включва много красиви и много точни рисунки. Под тях е написал Die Apokalips Saad.

Очите на Буколов блеснаха в мрака.

— Семето на Апокалипсиса! Последният универсален общ предтеча.

Тъкър кимна.

— По всичко изглежда, че вашият организъм заразява не само растения.

— Не е задължително. Споменахте, че най-тежките симптоми на жертвите са били концентрирани в областта на гърлото и стомаха. Стомашно-чревният тракт на човека е пълен с растителен материал и с флора, наподобяваща растителната. ПУОП би могъл да се развива отлично в подобни условия, а атаката му срещу храносмилателната система да е страничен ефект.

— Това означава ли, че ПУОП представлява заплаха като биологично оръжие?

— Възможно е, но само в малки мащаби. За да се зарази човек, той ще трябва да го погълне през устата — както това се е случило тук — и да бъде затворен в тясно пространство с висока концентрация на спори, които могат да се пренасят по въздушен път.

— Сигурен ли сте в това, докторе?

— Науката е сложно нещо, но повярвайте ми, ПУОП е напълно безполезен като широкомащабно биологично оръжие, особено след като разполагаме с неща като антракс например, един напръстник от които може да унищожи населението на цял град. ПУОП обаче е екологична заплаха, а негова версия, модифицирана за военни цели, може да се превърне в своеобразна термоядрена бомба.

— В такъв случай трябва да направим всичко възможно това да не се случи.

— В тази връзка бих искал да кажа, че постигнах известен успех…

 

 

22:48

Когато се върнаха при другите, завариха Аня будна. Кристофър я охраняваше с карабина в ръце, а Каин също не я изпускаше от поглед.

Тъкър не й обърна никакво внимание и последва Буколов към импровизирания кабинет, който руският доктор си бе устроил зад купчината провизии и оборудване. От разпилените навсякъде научни изследвания, бележки и страници от дневниците на Де Клерк Тъкър заключи, че Буколов явно е бил доста зает.

— Тук е! — каза Буколов и грабна стария дневник на Де Клерк, който бе оставил върху един сандък.

С ловкостта на илюзионист, който размесва тесте карти, Буколов отвори дневника точно на мястото, където страниците като че ли бяха отрязани с остър нож. После сравни мястото с листата, които бе открил Тъкър, и каза:

— Съвпадат идеално.

Аня се размърда, опита се да стане и да види какво правят. Гърленото ръмжене на Каин обаче я накара да седне на мястото си.

— Виждате ли? Това е по-ранно, по-грубо описание на ПУОП, придружено от набързо направена скица. Нещо като първа чернова. С това трябваше да работим досега — каза Буколов и взе един лист от тези, които бе донесъл Тъкър. — Това е следващата страница от дневника. Отрязаната. Това е завършеният шедьовър.

На въпросната страница имаше детайлна рисунка на растение със стъбло като на гъба и луковица вместо корен, от която излизаха филизи. Всяко от тях бе нарисувано в цвят, при това с най-малки подробности. Други рисунки показваха същото растение в различни стадии на растеж.

Буколов посочи най-ранната рисунка:

— Това е ПУОП в латентно състояние. Прилича на луковица. Де Клерк описва цвета му като масленожълт. Измерванията му показват, че размерите на въпросната луковица са колкото топка за голф. Не позволявайте обаче тази привидна простота да ви заблуди. Според Де Клерк тази структура има невероятен потенциал. Всяка клетка в луковицата прилича на зла химера, която дебне подходящия момент, в който да излее яростта си върху съвременния свят. Възпроизвежда се като заразява външен организъм и започва да се дели в него, освен това е изключително инвазивна — това е съвършеният хищник в света на растенията. Успеем ли обаче да го опитомим, ще разполагаме с ключа към неговата уникална праисторическа генетика, а той ще ни позволи да направим фантастични неща.

— Но преди това трябва да го открием — каза Тъкър.

Буколов се обърна към него; изражението му издаваше колко е объркан.

— Вече ви обясних къде да го намерите.

— Къде?

— Преди малко, когато казах: „Тук е!“

Тъкър бе решил, че докторът има предвид дневника на Де Клерк.

— Какво означава: „Тук е?“

— Или поне би трябвало да е тук — каза Буколов и огледа смаяно пещерата. — Предполагам, че е тук. В тази пещера. Така излиза от дневника на Де Клерк.

— Защо мислите така?

Буколов отвори дневника на страницата преди онази с грубата рисунка на ПУОП.

— Тук говори за намирането на „спящите“ луковици, както ги нарича, но не споменава къде ги е намерил. Голям хитрец е. Но погледнете тук, в полето на страницата.

Тъкър се наведе. Не можа да разчете страницата, написана на африкаанс, но видя грубо скицираната спирала отстрани.

— Винаги съм смятал, че това е драсканица, направена в момент на скука — обясни Буколов. — Аз например непрекъснато драскам най-различни неща. Особено когато се опитвам да се съсредоточа. Умът ми се отплесва нанякъде, ръката ми също.

— Сега обаче смятате, че е важно?

— Рисунката наподобява вода, която се стича в сифон — каза Буколов и посочи водния порой, който се стичаше в пещерата. — Това не е драскулка, направена просто ей така. Това е символ, който Де Клерк е оставил съзнателно, за да подскаже местоположението на луковицата. Както вече ви казах, тя е тук. И се намира под дупката, през която влиза водата.

Буколов затвори дневника и го захвърли настрани.

— Трябва да го намеря. А съм принуден да се правя на бавачка!

Хвърли гневен поглед към Аня, взе един светодиоден фенер и тръгна през пещерата.

Тъкър остави доктора да се заеме с издирването. Поне за момента. След като вече знаеше, че хората на Харзин са някъде наблизо, трябваше да се подготви, в случай че Буколов се провали с издирването на ПУОП. Капанът, който бе заложил в роувъра, нямаше да спре враговете им за дълго… а и нямаше как да разбере колко от тях ще загинат при експлозията.

Спомни си Фелис Нилсон каквато я бе видял при последната им среща, навела се през вратата на хеликоптера: долната част на лицето й бе скрита от шал, русата й коса се развяваше на вятъра…

Не можеше да се надява, че тъкмо тя ще загине при взрива.

Затова трябваше да се подготви.

Отиде до купчината сандъци и чували и измъкна кашона, в който бе сложил блокчетата С-4.

— Кристофър, вземи детонационния шнур. Трябват ми петнайсетина парчета по два метра.

Аня ги изгледа с неразгадаемо изражение.

Тъкър не й обърна внимание, а се зае с определянето на най-подходящите места, на които да заложи взривовете — там, където експлозиите щяха да причинят най-големи разрушения. Ако Буколов не успееше да открие луковиците на ПУОП, Тъкър щеше да се погрижи никой друг да не ги открие. Особено генерал Харзин.

Разви хартията, в която бяха опаковани блокчетата С-4, и се облещи.

Стомахът му се сви на топка. Погледна Аня. Устните й бяха извити в едва доловима усмивка.

— Как? — попита той.

Кашонът пред него бе пълен с блокчета кал, които тежаха колкото и калъпите С-4.

Аня сви рамене.

— В лагера, онази сутрин след като тръгна. Целият ти пластичен експлозив е заровен там.

Разбира се, тя знаеше за плана му да взриви пещерата като предпазна мярка и бе взела мерки това да не се случи.

Бе сгрешила само за едно. Въобразила си бе, че е подменила целия С-4.

Тъкър бе взел със себе си едно блокче експлозив, когато бе тръгнал след бунтовниците и се бе срещнал с онази глутница африкански диви кучета. Все още разполагаше с другата половина, но мощта й бе прекалено малка, за да предизвика сериозно срутване в пещерата.

На всичко отгоре времето им изтичаше.

След като не можеше да взриви пещерата, имаха една-единствена възможност. Трябваше да намерят източника на ПУОП преди да дойдат хората на Харзин.

Това означаваше, че все още има надежда. Неголяма, но и това бе нещо.

Буколов се появи миг по-късно с поредната порция лоши новини.

— Не успях да открия нищо.

 

 

23:12

Тъкър не бе доволен от повърхностното търсене на Буколов.

Затова бе пратил Кристофър и Буколов да преровят отломките и вещите от едната страна на водопада, а самият той търсеше от другата.

Това обаче не им помогна — само отне голяма част от времето им.

Ако разполагаха с образец от ПУОП, Каин можеше да го подуши и да ги отведе до тайната градина, скрита тук, но… не разполагаха. Затова Тъкър бе оставил овчарката да охранява Аня.

Кристофър и Буколов дойдоха при него. Бяха обиколили цялата пещера. По унилите им физиономии Тъкър разбра, че търсенето им не се е увенчало с успех.

— Възможно е да съм сгрешил по отношение на сифона — каза Буколов, вперил поглед във водата, която плискаше от тавана. — Може Де Клерк наистина само да си е драскал…

Тъкър изведнъж се напрегна.

— Как може да сме толкова глупави!

Кристофър се обърна.

— Какво?

Тъкър сграбчи Буколов за раменете.

— Де Клерк наистина е отбелязал мястото! И то наистина е сифон!

Докторът вдигна поглед към тавана.

— Не — отвърна Тъкър и посочи към пода, където водата се отцеждаше през пукнатините в скалата. Това е сифонът, нарисуван от Де Клерк. Водата все трябва да отива някъде, нали?

Буколов се облещи смаяно.

— Това означава, че под нас трябва да има още една пещера!

Кристофър огледа помещението.

— В такъв случай има един проблем! Ако сте прав, как ще слезем там?

Тъкър също огледа подземната галерия.

— Де Клерк е бил необикновено предпазлив и потаен. Не би оставил входа към долната пещера отворен. Би го скрил с нещо… би го запечатал дори… — каза Тъкър и махна с ръка около себе си. — Това означава, че трябва да огледаме отново. Трябва да открием този вход.

Този път се справиха със задачата доста бързо — все пак знаеха какво да търсят.

— Вижте тук! — извика Кристофър.

Тъкър и Буколов отидоха при южноафриканеца, който бе застанал до голям камък близо до водопада. Под него имаше десетсантиметрова пукнатина, през която изтичаше вода.

— Мисля, че този камък запушва по-голяма дупка — обясни Кристофър.

— Май си прав — отвърна Тъкър.

Двамата опряха рамене в камъка и с общи усилия успяха да го отместят и да го претърколят настрани.

Дупката под него бе малка, диаметърът й бе само шейсетина сантиметра. И тримата се наведоха над нея и насочиха лъчите на фенерите надолу.

Там имаше пещера, подът й бе само на два метра под краката им.

Тъкър присви очи, тъй като видя нещо да стърчи от пода.

В първия момент реши, че са сталагмити, но бяха прекалено еднакви, а и лъчът на фенерчето му освети зелена патина, под която проблесна месинг.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Буколов.

— Стари артилерийски снаряди — отвърна Тъкър.