Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (19)

18.

15 март, 10:10

Някъде край Волга, Русия

Макар джипът да му се бе сторил грозен, Тъкър не можеше да има никакви претенции към здравината му. В края на краищата той бе спасил живота им.

Той и меката тиня на дъното на канавката.

Тъкър погледна назад към преобърнатата кола. Спътниците му крачеха замаяни край пътя. След като ги бе измъкнал от джипа и се бе отървал от труповете на нападателите, бе успял да свести Уткин, който на свой ред му бе помогнал да свестят Аня и Буколов.

Като цяло групата им се бе отървала само със синини и повърхностни порязвания и охлузвания. Най-сериозно пострадал бе Буколов, който си бе извадил рамото и бе получил леко сътресение. Тъкър успя да намести ставата му, докато докторът още не бе дошъл на себе си. Що се отнася до сътресението, лечението му изискваше време и почивка.

Точно сега обаче нямаше как да спрат, за да почиват.

Тъкър ги поведе към новата им кола, тъмносиньото „Пежо 408“ на нападателите им. Автомобилът изобщо не бе пострадал от сблъсъка, ако не се броеше вдлъбнатината в предната броня. Който и да ги бе блъснал, очевидно отлично бе знаел какво да прави. Тъкър претърси колата за предаватели или сателитна навигация, но не откри нито едното, нито другото.

Докато Аня помагаше на Буколов да седне в колата, Уткин дръпна Тъкър настрани.

— Какво има? — попита Тъкър, който искаше да потеглят час по-скоро.

Уткин се държеше странно.

— Виж — каза и пъхна в ръката му мобилен телефон. Това бе единственият телефон, който бяха открили у четиримата нападатели. — Виж каква снимка намерих в паметта.

Тъкър се взря в собственото си, макар и неясно изображение. Седеше пред някакъв компютър, а ръцете му бяха застинали във въздуха точно над клавиатурата. Веднага позна мястото, където е била направена снимката. Онова интернет кафене в Димитровград.

„Някой ме е снимал.“

Не знаеше какво да направи, затова прехвърли снимката в собствения си телефон и изтри оригинала. Провери списъка с имена в паметта на телефона, но той се оказа празен. Празна бе и директорията с последните проведени разговори. Паметта на телефона се оказа изтрита. Ядосан, Тъкър извади батерията и сим картата и ги размаза с пета. После хвърли останките от телефона в канавката.

Замисли се за значението на тази снимка. Очевидно някой ги следеше. Но как? И кой? Хвърли поглед към преобърнатия джип. Възможно ли бе някой да е скрил предавател в колата?

Нямаше представа… и нямаше как да узнае.

Неизвестните бяха прекалено много.

Обърна се към Уткин и го попита:

— Показа ли снимката на останалите?

— Не.

— Добре. Нека това си остане между нас.

След броени минути отново се носеха на юг по шосето, което се виеше покрай Волга.

Тъкър не разполагаше с друг план, като изключим желанието му да отбие от главния път и да се отдалечи колкото се може по-скоро от мястото на престрелката. След петнайсетина километра отбиха по някакъв страничен път, който ги отведе до парк, разположен на брега на Волга. Тъкър спря и всички слязоха.

Уткин и Аня помогнаха на Буколов да седне край най-близката маса за пикник.

Тъкър отиде до един скалист нос, надвесен над течащата бавно река. Седна на земята. Трябваше да обмисли ситуацията, да планира следващите си действия. Провеси крака над бездната и се заслуша във вятъра, който брулеше голите клони на дърветата. Каин дойде и клекна до него. Тъкър сложи ръка на гърба му.

— Как си, приятел?

Каин тупна с опашка по земята.

— Чудесно, и аз съм добре.

„Горе-долу.“

Бе почистил раната на главата на Каин, но нямаше представа как се е отразило случилото се върху психиката му. Нямаше начин да разбере как се чувства овчарката, след като бе убила онзи човек край пътя. Партньорът му бе убивал и преди, но по време на бойни действия, и това не бе оставяло трайни следи върху психиката му. Що се отнася до самия Тъкър, положението бе доста по-сложно. След смъртта на Авел и след като бе напуснал армията, Тъкър бе започнал да проявява интерес към някои аспекти от философията на будизма, макар да знаеше, че никога няма да достигне дзен-мисленето на Каин, което — ако можеше да бъде предадено с думи — най-вероятно гласеше нещо от рода на: „станалото — станало“.

Сега седеше на брега на Волга, разкъсван между инстинкта си да стигне възможно най-скоро до Волгоград и желанието си да не бърза и да вземе всички възможни предпазни мерки. Доста неща го притесняваха обаче. Именно затова бе отбил на това място.

„Четирима. Защо само четирима?“

Там, на мястото на засадата, бе претърсил телата им за някакви документи за самоличност, но не бе открил нищо, освен шофьорски книжки и кредитни карти. Татуировките им обаче показваха принадлежността им към Спецназ.

В такъв случай защо противникът не ги бе връхлетял с цялата си мощ? Къде бяха взводовете командоси и хеликоптерите като тези в Нерчинск?

Нещо в тази операция го навеждаше на мисълта за действия, които не са оторизирани от началството. Вероятно някой високопоставен служител в руското министерство на отбраната се опитваше да сложи ръка върху Буколов, без началниците му да разберат. В момента обаче го измъчваше един въпрос, който час по-скоро трябваше да намери своя отговор.

Знаеше, че нападението срещу тях не е случайно.

В такъв случай как врагът бе успял да ги открие?

Снимката в телефона.

Но какво означаваше тя?

Уткин дойде при него и седна на ръба на скалата.

— Хубава гледка, нали?

— Предпочитам пред мен да беше Статуята на свободата.

Уткин се засмя.

— Аз също. Никога не съм бил в Америка.

— Да се надяваме, че ще те заведа там.

— Е, състави ли план? Къде ще отидем сега?

— Зная, че трябва да стигнем Волгоград.

— Но се притесняваш, че там може да попаднем в нова засада.

Това бе въпрос, който не се нуждаеше от отговор.

Уткин реши да смени темата и махна с ръка, сякаш искаше да обхване реката и двата й бряга.

— Знаеш ли, че съм израснал тук?

В интерес на истината Тъкър знаеше. Беше го прочел в досието му, но замълча, тъй като долови желанието на Уткин да говори, да се върне в спомените си.

— Селцето, в което съм роден, е съвсем малко. Намира се на самия бряг на реката на осемдесет-деветдесет километра южно оттук. Когато бях малък, с дядо ми често излизахме да ловим риба във Волга.

— Май си имал хубаво детство.

— Да, така е. Искам да ти кажа обаче нещо друго. Трябва да стигнем до Волгоград, нали?

Тъкър го погледна и сбърчи чело.

— И не искаш да караш по магистралата? — продължи Уткин.

— Така би било най-добре.

— В такъв случай има и друг начин — каза Уткин и посочи реката. — Начин, който е вършил работа в продължение на хиляди години. Не виждам причина да не свърши работа и сега.

 

 

11:01

Преди да продължат към Волгоград, Тъкър трябваше да свърши още нещо. Помоли Аня да остане при Буколов в парка и инструктира Каин да ги пази. После взе Уткин със себе си, тъй като се нуждаеше от помощта му.

Навлязоха в сложна плетеница от селски пътища, отдалечени доста от реката. Тъкър следваше инструкциите на Уткин. След по-малко от час откриха изоставена ферма, сгушена в гората.

— Тук едно време имаше колхоз — обясни Уткин. — Самата сграда е на поне сто и петдесет години.

Тъкър отключи багажника с дистанционното.

Двамата с Уткин впериха поглед в здраво овързаното тяло вътре. Устата на пленника им бе залепена с тиксо. Това бе последният оцелял от четиримата, които ги бяха нападнали. Онова момче на деветнайсет или двайсет години.

— Защо го остави жив? — попита Уткин.

Тъкър не знаеше какво да му отговори. Не можеше да екзекутира човек така хладнокръвно. Затова бе ударил хлапето с дръжката на пистолета си, бе го завързал и го беше натикал в багажника.

Младежът гледаше Уткин с облещени очи. Издърпаха го от багажника и го замъкнаха във фермата.

Интериорът оправда очакванията на Тъкър: стени от грубо одялани трупи, ниски тавани, дъски, заковани върху прозорците, и много прах.

Тъкър бутна хлапето вътре и го накара да седне на пода. Отлепи тиксото от устата му и каза на Уткин:

— Превеждай.

— Ще го разпиташ ли?

Тъкър кимна.

Уткин отстъпи крачка назад.

— Не искам да участвам в…

— Не става въпрос за такъв разпит. Попитай го как се казва.

Уткин се подчини и получи отговор.

— Иван.

Тъкър зададе на младежа няколко лични въпроса; направи го с любезен тон, за да притъпи бдителността му. След пет-шест минути пленникът се поотпусна, а изражението му, което приличаше на това на плъх, уловен в капан, поомекна.

Тъкър се обърна към Уткин.

— Обясни му, че нямам намерение да го убия. Ако ни сътрудничи, ще се обадя в милицията и ще им кажа къде да го намерят.

— Той се зарадва, но казва, че трябва да го пребиеш. За алиби. В противен случай шефовете му ще…

— Разбирам. Попитай го къде служи.

— В Спецназ, както предположи. Но той и екипът му са били зачислени към руското военно разузнаване.

— ГРУ?

— Точно така.

„Както и онези спецназовци в Нерчинск.“

— На кого от ГРУ са докладвали?

— На някой си генерал Харзин. Артур Харзин.

— Каква е била задачата им?

— Да открият Буколов. Групата им получила заповед да пресрещне колата ни.

— И тази заповед е дошла от Харзин?

— Да, заповедта е била на Харзин.

Явно този тип бе един от загадъчните генерали от Арзамас, за които говореше Буколов.

— А след като хванат доктора? — продължи Тъкър. — Какво е трябвало да направят?

— Да го закарат в Москва.

— И защо генерал Харзин се интересува от него?

— Няма представа.

Тъкър извади телефона си и показа на пленника снимката си, направена в интернет кафето.

— Кога и как са получили това?

— По мейла — преведе Уткин. — Вчера следобед.

— Как са разбрали къде да ни причакат?

Уткин поклати глава.

— Изпълнявал е заповеди.

— Вярваш ли му?

— Да. Мисля, че не ни лъже.

— Сега ще разберем.

Изведнъж Тъкър извади магнума от джоба на якето си и опря цевта в капачката на дясното коляно на момчето.

— Кажи му, че не му вярвам. Трябва да ми каже защо Харзин издирва Буколов.

Уткин преведе.

Иван пребледня, разтрепери се и изломоти нещо.

— Казва, че не знае — отвърна Уткин, уплашен почти колкото пленника. — Ставало въпрос за някакво растение или цвете. За някакво откритие. Или оръжие. Кълне се в живота на сина си.

Тъкър продължи да притиска магнума към коляното му.

Уткин прошепна:

— Тъкър, той има дете.

Бившият рейнджър положи усилия да запази суровото си изражение.

— Много хора имат деца. Това не е достатъчно основание да го оставя жив. Кажи му да помисли добре. Може да е забравил нещо.

— Като например?

— Някой друг преследва ли ни? Някой друг освен ГРУ?

Уткин разпита момчето. Започна да го притиска, задаваше му въпрос след въпрос. Накрая се обърна към Тъкър:

— Казва, че… имало някаква жена. Тя… помагала на Харзин.

— Жена?

— Да. Руса. Виждал я е само веднъж. Не знае името й, но смята, че става въпрос за наемници или убийци, към които се е обърнал Харзин.

Тъкър мигом се сети за Фелис Нилсон.

— Продължавай! Кажи му, че вече зная за…

— Казва, че след като я извадили от реката, я настанили в болница.

Сякаш някой стовари юмрука си в корема на Тъкър.

— Виждал ли я е оттогава?

— Не.

Възможно ли бе наистина да е оцеляла?

Спомни си силното течение, леденостудената вода. Представи си как Фелис се опитва да плува, но е понесена от течението, след което… вероятно е излязла на брега и е пратила сигнал да я спасят. Ако спецназовците са я открили бързо, е имала някакъв, макар и малък, шанс да се спаси.

Тъкър отмести магнума от коляното на Иван и го прибра в джоба на якето си. Момчето въздъхна с облекчение.

Тъкър бе приключил тук. Докато се обръщаше към изхода, в главата му изникна образът на коварната снайперистка, тръгнала по дирите му. Не изпита страх обаче, а само увереност.

„Веднъж те убих, Фелис. Ще го направя пак, ако се налага.“