Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (16)

15.

13 март, 17:45

Казан, Русия

— С това днешната ни обиколка приключва — заяви гидът на групата, скупчила се около него в студа. — Можете да се поразходите и да огледате, но не забравяйте, че разполагате само с петнайсет минути. Вратите се затварят точно в осемнайсет часа!

Тъкър стоеше сред останалите туристи, нахлупил червена бейзболна шапка и сложил модерни очила „Рей — Бан“. Прибягнал бе до тази маскировка, в случай че попадне на същия гид, нисичката блондинка, с която бе направил първата обиколка. Сегашният им водач се оказа мъж, така че предпазните мерки като че ли бяха излишни.

Застаналият до него Каин вече бе привлякъл любопитните погледи на туристите, но — както се бе надявал Тъкър — охранителите, които стояха край касата на входа, прегледаха документите на овчарката, без да се усъмнят в нищо. Помогна му и обстоятелството, че Каин можеше да бъде дружелюбен, когато пожелаеше, да подскача весело и да маха с опашка. Освен това Каин носеше кучешка чантичка, на която пишеше АЗ ОБИЧАМ КАЗАН. Отегчените младежи от охраната на входа само надзърнаха в чантичката на Каин. Направиха същото и с малката раница на Тъкър, разбира се.

Сега той имаше възможност да се разходи сам из Казанския кремъл и реши да не губи време. Отправи се с възможно най-небрежната си походка към улица „Шейнкман“ и към увенчаната със зелен покрив продълговата сграда на Юнкерското училище. Мина под сводестия проход и влезе във вътрешния двор. Заобиколи и направи няколко снимки на фонтана и експозицията от оръдия от XIX в. Когато приключи, седна на една каменна пейка и зачака. Туристите, които се движеха по улица „Шейнкман“ от другата страна на Юнкерското училище, вече се насочваха към изхода.

Никой дори не погледна към него. Не се забелязваха и никакви охранители.

Тъкър незабавно използва момента и поведе Каин към другия край на двора. Влязоха през една врата в югозападния му край. Коридорът зад нея тънеше в мрак, а от двете му страни се нижеха вратите на спалните помещения. Тъкър тръгна по него, като не пропусна полирания до блясък орехов паркет и вдлъбнатините в дървото пред всяко спално помещение. Според пътеводителя едно време юнкерите стояли мирно в продължение на четири часа, докато офицерите проверяват спалните им помещения. Тъкър бе решил, че това е измислица, но се оказваше, че пътеводителят не е излъгал.

Стигна стълбите в другия край на коридора и прескочи едно червено въженце, на което висеше табелка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Качи се бързо на втория етаж, който се оказа съвсем пуст, и потърси къде да се скрие. Намери празна, отдавна занемарена стая, служила някога като класна стая на юнкерите, а днес използвана за склад.

Влезе вътре, последван от Каин, и затвори вратата.

Пое си дълбоко дъх.

„Първи етап… завършен…“

— Можеш да подремнеш, приятелю — прошепна той на овчарката.

Тъкър използва следващите два часа, за да разиграва плана в главата си, да го анализира, да търси грешки в него. Най-голямата неизвестна в случая бе Аня Малинова. Той не знаеше почти нищо за нея, нямаше представа как би реагирала в случай на опасност. Не знаеше почти нищо и за охраната, която се грижеше за нея тук, в Казанския кремъл, освен оскъдната информация, споделена от Буколов.

Според него двама мъже — цивилни служители на ГРУ — я охранявали денонощно. Тъкър бе намислил как да се справи с тях, но въпреки това в плана му имаше доста бели петна, особено по отношение на патрулите с кучета на територията на Кремъл.

По време на двете си туристически обиколки Тъкър бе преброил осем двойки охранители с кучета, които бяха предимно немски овчарки, а Каин спокойно можеше да мине за такава. Освен това бе забелязал и няколко южноруски овчарки, едри животни с дълга козина, използвани от руските армейски и полицейски части.

Страхуваше се от срещата с тях. Никога не бе убивал животно и много му се искаше никога да не му се налага да го прави. Кучетата действат, водени от своите инстинкти или дресировка. Никога от злоба. Нежеланието на Тъкър да навреди на някое куче бе недостатък и той го знаеше. В интерес на истината, нямаше представа как би реагирал, ако се окаже притиснат в ъгъла.

Часовникът му завибрира в мрака, за да му подскаже, че е време да пристъпи към втория етап от своя план.

 

 

20:30

Тъкър и Каин се преоблякоха в униформите си, процес, сериозно затруднен от тясното пространство и необходимостта да пазят пълна тишина. Тъкър бе обул полицейските си боти още в хотела, като бе прикрил височината им под крачолите на джинсите си. Останалата част от дегизировката им бе разпределена в двете раници. Той облече камуфлажните дрехи, нахлупи фуражката и натика старите си дрехи в раницата, която напъха зад един рафт.

Върна се в класната стая, като стъпваше внимателно, и отиде до прозорците, за да огледа потъналите в мрак улици и алеи. В този късен час температурите бяха започнали да падат рязко и над града се бе спуснала лека ледена мъгла, която блестеше по паветата, озарена от светлината на лампите.

Тъкър остана неподвижен петнайсетина минути. Направи го не само защото искаше да огледа добре маршрутите на нощните пазачи, но и защото уговорката му с Аня изискваше строгото следване на точно разчетен график.

В девет часа тя трябваше да напусне архива, в който работеше, и да бъде съпроводена до Губернаторския дворец, една от сградите, до които туристите нямаха достъп и които се намираха под усилена охрана. Влезеше ли в тази сграда, Тъкър нямаше да има никакъв шанс да я измъкне.

Когато наближи време за действие, Тъкър закачи каишката на Каин и тръгна. Слезе по стълбите, излезе навън и тръгна по мъгливата улица. Скъси повода на Каин и се опита да вложи в походката си малко маршова стъпка.

Излезе на една пресечка и забеляза друг охранител с кучето си да идва към него. Тъкър извика на руски заповед, на която го бе научил Уткин. Каин не разбираше руски, затова Тъкър дублира заповедта със сигнал, даден с ръка.

„Седни!“

Каин клекна.

Охранителят приближаваше пресечката и сърцето на Тъкър заби учестено.

„Продължавай да вървиш.“

За разлика от Каин, руският охранител отказа да се подчини на безмълвната команда. Спря, последван от кучето си, и огледа подозрително Тъкър и Каин.

Тъкър реши да рискува, вдигна ръка и поздрави „колегата“ си. Онзи не реагира. „Желязото се кове, докато е горещо“, каза си Тъкър, пристъпи две крачки напред и извика една от фразите, на които го бе научил Уткин. В груб превод тя означаваше нещо от рода на: „Всичко наред ли е?“

— Да, да — отвърна охранителят и най-сетне махна с ръка. — А у вас?

Тъкър сви рамене.

— Да.

Руснакът и кучето му минаха покрай Тъкър и Каин и продължиха по маршрута си.

Тъкър бързо тръгна в противоположната посока, на юг към Спаската кула. Съсредоточи цялото си внимание върху стъпките си, докато напрежението най-сетне напусна скованите му крака.

След стотина метра се оказа пред сградата, към която се бе запътил. Това бе Манежът, някога училище по езда, а днес една от изложбените зали на Казанския кремъл.

Охранителят, застанал до Спаската кула на трийсетина метра от тях, му махна с ръка. Силуетът му едва се различаваше във все по-гъстата мъгла.

Тъкър вдигна високо ръка в знак на поздрав.

И тъй като искаше да изиграе ролята си колкото се може по-достоверно, извади фенера си и обходи с него прозорците и стените на Манежа. Забеляза друг патрул с куче да прекосява площада, заобикалящ близката джамия.

Тъкър махна с ръка и на него и руснакът отвърна на жеста му.

— Голямо щастливо семейство — промърмори Тъкър и продължи напред.

Вратата за пешеходци в североизточния ъгъл на Манежа бе отключена, както му бе обещала Аня. Той я отвори, влезе и я затвори.

Вътрешността на сградата съответстваше на представата му за манеж: от двете страни на огромното пространство бяха наредени конюшни. В тях обаче бяха подредени витрини, в които бяха изложени различни предмети, свързани с историята на Юнкерския корпус: седла, нагайки, пики, кавалерийски саби. Големите халогенни лампи на тавана бяха изключени за през нощта, но аварийното осветление му позволяваше да се ориентира добре.

Аня работеше в архивите, разположени в подземията на Манежа. Скоро тези архиви трябваше да се превърнат в ядрото на експозицията на бъдещия музей на старинните книги и ръкописи. Тъкър нямаше представа как дневникът на бурския ботаник се е озовал тук. Явно бе изминал дълъг път от Южна Африка до Казан.

Наведе се и откачи каишката на Каин.

Време бе да се залови за работа.

Посочи напред и изкомандва:

— Огледай и се върни!

Не искаше никакви изненади.

Каин безшумно изчезна зад една витрина с експонати. Отне му минута и половина да провери всички витрини. Върна се, клекна в краката на Тъкър и вдигна поглед към него.

„Браво!“

Прекосиха централната зала и отидоха до южната стена, където имаше врата. Стълбите зад нея се спускаха към подземията. Бяха осветени от млечнобели флуоресцентни лампи, които издаваха характерно жужене.

Тъкър и Каин заслизаха по стълбите.

Оставаха им още две стъпала, когато някой извика на руски със заповеднически тон:

— Кой е там?

Тъкър очакваше това и прошепна на Каин:

— Престори се на приятел!

Овчарката обожаваше тази команда. Изправи уши, размаха опашка и се спусна по оставащите стъпала, зад които започваше коридор.

Тъкър тръгна след Каин и след няколко метра видя едър мъж с дебел врат, облечен в елегантен костюм, който обаче не му стоеше никак добре.

Това бе един от охранителите на Аня Малинова.

— Добрый вечер! — поздрави го Тъкър.

Възползва се от раздвоеното внимание на охранителя и продължи напред.

Мъжът вдигна властно ръка и изломоти нещо на руски, но Тъкър не разбра абсолютно нищо, освен една дума — самоличност. Гласът на охранителя бе настойчив.

Тъкър посочи Каин — продължаваше да играе ролята на пазач, огорчен от поведението на непослушното си куче:

— Саша… Саша…

Охранителят явно се ядоса и бръкна под сакото си.

Тъкър изостави преструвките и извика на Каин:

— Панталони!

Каин захапа единия крачол на охранителя и дръпна с всички сили назад. Руснакът падна, като размаха едната си ръка във въздуха, но с другата продължи да посяга към пистолета си.

Тъкър обаче не стоеше със скръстени ръце. Хвърли се към него, улови ръката, която се опитваше да извади пистолета, и нанесе силен удар с юмрук в адамовата ябълка на мъжа.

Охранителят изхърка и рухна. Не бе изгубил съзнание, но облещи очи и започна да отваря и затваря уста като риба на сухо.

Тъкър измъкна оръжието му — руски полуавтоматичен ГШ-18 — от презраменния кобур и го фрасна с дръжката по слепоочието.

Руснакът най-сетне затвори очи и загуби съзнание.

Тъкър коленичи до него и насочи пистолета към коридора. Макар схватката да бе протекла сравнително тихо, нямаше представа къде се намира вторият охранител.

Когато видя, че никой не тича към тях, посочи напред и нареди на Каин:

— Провери! Ъгъл!

Каин затича по коридора и спря на първия ъгъл. Надзърна наляво, после надясно и погледна назад. Спокойният му поглед означаваше: всичко е наред.

Тъкър отиде при Каин и огледа обстановката.

За разлика от етажа над тях, подземието на Манежа не бе претърпяло никакви промени. Стените бяха иззидани от ронещи се тухли, а подът бе застлан с грубо издялани гранитни плочи. Единственото осветление идваше от флуоресцентните лампи, закрепени с винтове към неизмазания таван.

Коридорът отляво бе блокиран от кашони с книги. Вдясно можеше да се мине без проблем. Върху една от стените в далечния му край грееше правоъгълник от светлина.

Отворена врата.

Тъкър тръгна по коридора. Долепи се до стената и надникна през вратата.

Видя просторно помещение със сводест таван, очевидно използвано за склад. На дължина и широчина не отстъпваше на голямата зала на горния етаж. Покрай всички стени имаше пълни с книги рафтове. В средата на помещението имаше маси, отрупани с книги, ръкописи и купчини документи.

Край най-близката маса с гръб към вратата седеше красива млада жена с лъскава черна коса и червена блуза. Изучаваше старинен ръкопис, опряла лакти на масата. Вляво от нея, на същата маса, седеше вторият охранител, пушеше и редеше пасианс.

Тъкър се дръпна назад и даде знак на Каин да остане на място. Мина по коридора и застана от другата страна на вратата. Пъхна откраднатия пистолет в джоба си. Направи на Каин знак, с който изискваше от него да отвлече вниманието на охранителя и да се върне, след което посочи отворената врата.

Каин влезе през прага и излая.

Отекна сърдит рязък вик на руски, последван от чегъртането на стол по каменния под.

Каин изскочи в коридора и Тъкър му посочи да тръгне натам, откъдето бяха дошли.

Миг по-късно се появи и охранителят — бързаше да изгони овчарката. Тъкър му даде преднина от две крачки, след което скочи и му нанесе силен удар в десния бъбрек. Руснакът изохка и падна на колене. Тъкър обви дясната си ръка около врата му, а с лявата натисна главата му напред. Задържа така пет секунди, притиснал каротидната му артерия. Повече не бяха необходими. Тялото на охранителя се отпусна безжизнено в ръцете му. Въпреки това Тъкър продължи да натиска артерията и едва след трийсетина секунди остави тялото да се свлече на пода. Просто искаше да се подсигури.

Каин стоеше до него и махаше с опашка.

Тъкър погали овчарката, след което се обърна и влезе в библиотеката.

Жената се бе обърнала към него, сложила уплашено ръка пред устата си. Удивително сините й очи блестяха от страх. Беше… някъде около двайсет и пет. И очевидно бе уплашена. Тъкър не можеше да я вини.

— Вие… вие сте Тъкър, нали? — попита тя на английски.

Той вдигна ръце, за да я успокои.

— Да, аз съм Тъкър. А вие сте Аня.

Тя кимна с облекчение и бързо си възвърна самообладанието.

— Още малко и щяхте да закъснеете.

— Още малко не се брои… или поне така се надявам.

Каин пристъпи към нея с високо вдигната опашка.

Тя го погледна и се усмихна. Усмивката й беше някак свенлива.

— Трябва да призная, че ме уплаши с този лай… не очаквах подобно нещо. Много е красив.

— Казва се Каин.

Тя го погледна с интелигентите си очи.

— Каин? Нямате ли си и Авел?

— Вече не — отвърна Тъкър и посочи към вратата. — Трябва да тръгваме.

Поведе я бързо към стълбите, като спря само колкото да претърси двамата охранители и да вземе идентификационните им карти.

Аня вървеше след него, притиснала към гърдите си кожена дамска чанта, инкрустирана с кристали, имитиращи диаманти. Бе толкова голяма, че можеше да побере дори Каин. Чанта, на която мнозина биха обърнали внимание. Долови погледа му, докато се качваха по стълбите, които водеха от подземието към манежа.

— Имитация на „Прада“. Зарязвам целия си досегашен живот, цялата си кариера. Да взема тази чанта… Едва ли искам прекалено много, нали? — Когато влязоха в голямата зала на партера, се обърна и попита:

— Какъв е планът ви, спасителю наш?

Той долови хумора, прозвучал малко насила в гласа й. Сега, след като се бе съвзела от изненадата и уплахата, Аня Малинова му се стори доста по-смела и хладнокръвна.

— Ще излезем през централния вход.

— Просто така?

— Всичко зависи от актьорските ви умения.

 

 

21:09

Следващите няколко минути минаха в обяснения и репетиции. Накрая Тъкър помоли Аня да повтори какво се очаква от нея. Когато прецени, че е готова — или поне толкова готова, колкото можеше да бъде предвид обстоятелствата, — я поведе към изхода.

Преди да излязат в мъгливата нощ, Тъкър закачи каишката на Каин, опъна гънките на камуфлажния си костюм, оправи фуражката си и хвана Аня за ръка.

— Готова ли си?

— Щеше да е по-лесно, ако наистина бях пияна — отвърна тя, но се усмихна и махна с ръка. — Да действаме.

Излязоха от Манежа и тръгнаха към Спаската кула. В едната си ръка Тъкър държеше каишката на Каин, а с другата се опитваше да удържи на крака Аня, която ту залиташе, ту се дърпаше.

Когато стигнаха на десетина метра от охранявания изход, пазачът излезе от будката си и извика нещо, което най-вероятно означаваше: „Какво става?“

— Беше заспала в Юнкерското училище! — отвърна Тъкър на руски: това бе заучената фраза, която бе репетирал с Уткин.

Аня се вживя в ролята си, заломоти нещо и предизвика лека суматоха. Тъкър не разбираше нито думичка, но се надяваше, че е изпъстрената с мръсотии тирада, която я бе посъветвал да изрече: „Този охранител е отвратителен… кучето му вони ужасно… няма закон срещу спането в Кремъл, няма закон срещу пиенето… работното ви време за посетители е прекалено кратко… баща ми е главен редактор на «Казанские ведомости» и ще ви даде да се разберете…“

Тъкър я побутна грубо към вратата и подвикна на пазача друга предварително заучена фраза:

— Побързай! Ченгетата идват! Трябва да я разкараме оттук!

Зад тях прозвуча друг глас. Тъкър хвърли поглед през рамо и видя, че друг патрул с куче се е запътил към изхода.

Тъкър едва се сдържа да не изругае, обърна се и махна на другия патрул, за да го успокои. „Всичко е под контрол!“

След което прошепна на Каин:

— Лай!

Овчарката се разлая, което усили суматохата.

Междувременно Аня продължи колоритния си монолог.

Другият охранител обаче неумолимо скъсяваше разстоянието помежду им.

Аня реши да импровизира: наведе се над парапета, като с една ръка се държеше за Тъкър, а другата постави пред устата си. Тялото й се сви в универсалната поза на човек, който се кани да повърне.

— Побързай! — подвикна Тъкър една от малкото руски думи, които знаеше.

Пазачът най-сетне откъсна поглед от младата жена, която се канеше да повърне, откачи връзката ключове от колана си и тръгна към вратата. Отключи я и я отвори, след което им махна с ръка, изпсува и им изкрещя да се махат по-бързо.

Тъкър побърза да изпълни нареждането му и помъкна Аня след себе си.

Вратата зад тях се затвори. Охранителят с кучето стигна до будката на охраната и спря при пазача. Двамата се загледаха подире им.

Тъкър им махна с жест едновременно пренебрежителен и саркастичен, сякаш искаше да каже: „Да бе, оставихте ме аз да се оправям с тази каша!“

Избухналият смях и последвалите го подвиквания означаваха, че посланието му е било прието добре.

Когато се отдалечиха на шест-седем метра от входа, Аня спря да се преструва на пияна, но Тъкър й прошепна:

— Продължавай, докато не се скрием от погледите им.

Тя кимна, разкрещя се и направи опит да се отскубне от Тъкър. Той разпозна думите нет и милиция.

Преведе си ги като „не“ и „полиция“.

Зад гърбовете им отново избухна смях, породен от този непохватен опит на пияната жена да се отърве от ареста.

— Браво! — измърмори Тъкър.

Помъкна я напред, след което сви надясно и най-накрая се скриха от погледите на охранителите.

Аня се изправи и приглади дрехите си.

— А сега какво? Ще тичаме ли?

— Не. Ще вървим спокойно. Не бива да привличаме внимание.

Въпреки това крачеха бързо и скоро стигнаха градинката откъм северната страна на черквата „Възнесение Господне“. Тъкър посочи черния джип, паркиран под едно дърво.

Качиха се отпред, а Каин се настани на задната седалка.

Тъкър запали двигателя, направи обратен завой и потегли на юг. Набра номера на мобилния телефон на Уткин.

— Успяхме. Чакайте ни след пет минути.

Както се бяха уговорили, Уткин и Буколов ги очакваха в алеята зад хотела. Тъкър спря, двамата се качиха отзад при Каин и секунда по-късно джипът потегли отново.

Буколов се наведе напред, за да прегърне Аня и да я целуне по бузата. В очите му имаше сълзи.

Тъкър ги остави да се порадват на срещата си, след което нареди всички да стоят по местата си и да не се набиват на очи. Напусна Казан, без да погледне нито за миг назад, и пое на юг.

Време бе да напуснат Русия.