Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (29)

28.

19 март, 12:02

Кейптаун, Южна Африка

Щом Тъкър стъпи на горещия асфалт на международното летище в Кейптаун, прозвуча силен вик. Самолетът им — луксозен корпоративен „Гълфстрийм“, осигурен от Харпър — бе кацнал на частен терминал.

— Господин Уейн? Насам!

Тъкър се обърна и видя висок чернокож мъж на възраст някъде около двайсет и пет да крачи към него. Бе с черни панталони и колосана бяла риза. Усмихна се широко и протегна ръка.

— Предполагам, вие сте господин Тъкър Уейн?

Бившият рейнджър пое протегнатата ръка.

— А вие сте…?

— Кристофър Нкомо.

Каин дойде, застана до Тъкър и подуши непознатия.

— Боже! — възкликна южноафриканецът. — Какво е това прекрасно животно?

— Куче. Казва се Каин.

— Великолепен е!

„Няма две мнения.“

От самолета слязоха Буколов и Аня, заслонили очите си с длани, и се присъединиха към тях. Тъкър ги запозна с посрещача им.

— От кое племе сте? — попита Аня, после побърза да се извини: — Или въпросът ми е нетактичен? Моля да ме извините!

— Не, няма нищо, госпожице. Аз съм от племето ндебеле.

— А на какъв език говорите?

— Говорим на шоса — отвърна той и ги поведе към другия край на пистата, където стояха няколко чесни и един по-малък самолет. — Но завърших бизнесадминистрация и английска филология в тукашния университет.

— Личи си — каза Тъкър.

— Много любезно от ваша страна. — Спряха пред самолет с един двигател на носа — „Чесна Гранд Караван“. Машината бе готова за полет. — Моля ви за малко търпение, след няколко минути ще прехвърлим багажа ви.

Кристофър се оказа човек, който държи на думата си. Багажът им наистина бе пренесен за броени минути.

— Пилотът ви ще ви посрещне всеки момент — каза той, качи по стълбичката и влезе през страничната врата на самолета. Секунда по-късно застана на прага, нахлупил синя фуражка на главата си. — Дами и господа, добре дошли на борда. Казвам се Кристофър Нкомо и ще бъда командир на вашия полет.

Тъкър се ухили също толкова широко.

— Ти ли ще ни возиш?

— Аз и по-големият ми брат Матю.

От страничния прозорец до мястото на втория пилот се показа слаба черна ръка.

— Не се притеснявайте — заяви Кристофър, — аз съм отличен пилот и познавам страната — не само терена, но и нейната история — като петте си пръста. Разбрах, че се интересувате от историята на бурите, и ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

От тона, с който Кристофър Нкомо произнесе тези думи, Тъкър заключи, че много добре знае, че тримата не са никакви историци. Очевидно Харпър го бе инструктирала за целта на мисията им.

— Добре познавам Спрингбок. Братовчед ми има къща там. Заповядайте на борда.

Буколов и Аня не се нуждаеха от повторна покана да се спасят от горещото слънце и да се озоват в тъмния, прохладен благодарение на климатика салон на самолета. Буколов се настани възможно най-далеч от Аня: съвсем не се радваше на участието й в експедицията, но в Истанбул Тъкър не му бе дал възможност за избор.

Тъкър се обърна към Кристофър и попита:

— Осигурихте ли нещата, които поръчах?

— Елате да видите.

Кристофър отвори един люк, под който имаше малко багажно отделение, натъпкано с провизии и оборудване за пътуването им. Извади клипборд и го подаде на Тъкър. Списъкът изброяваше съдържанието на багажното: минерална вода, дехидратирани храни, комплекти за първа помощ, карти и компаси, ножове, мачете, малка, но добре оборудвана кутия с инструменти.

— Що се отнася до оръжието и мунициите — каза южноафриканецът, — има неща, които не успях да осигуря — не открих точните модели, които сте поръчали. Затова си позволих да ги заменя с други по мой избор.

Извади от задния си джоб един лист и му го подаде.

Тъкър го прегледа и кимна.

— Добре си се справил. Надявам се тези неща да не ни потрябват.

— Ако е рекъл Бог — отвърна Кристофър.

 

 

13:38

Тъкър се взираше в пейзажа под крилата на самолета. Настанил се на седалката срещу него, Каин правеше същото, опрял нос в илюминатора.

Земите на север от Кейптаун бяха изключително живописни: безводен лунен пейзаж от червеникавокафява пръст и савана, прорязана от стръмни хълмове. Тук-там се виждаха малки села, заобиколени от мозайка от по-ярки зелени правоъгълници.

Най-сетне Кристофър наклони самолета на една страна, направи плавен завой и се понесе над Спрингбок. Градчето с население от около девет хиляди души се бе сгушило в една долина, заобиколена от гранитни върхове, наречени Klein Koperberge, или Малките Медни планини.

Пилотът изравни чесната и я насочи към пистата на Спрингбок. При приземяването колесниците докоснаха асфалта, без да подскочат дори съвсем леко. Стигнаха почти до края на пистата и завиха надясно към терминала, административните сгради и хангарите за техническа поддръжка.

Кристофър спря плавно самолета до бледосин джип „Тойота“. От шофьорското място им махна мъж, който удивително приличаше на Кристофър и брат му.

— Да нямаш още един брат, Кристофър? — попита Тъкър.

— Точно така, господин Уейн. Това е Пол, най-малкият ни брат. Пристигна тук още снощи, за да уреди едно-друго и да поразпита.

Щом витлото на самолета спря, Кристофър дойде в салона, отвори страничната врата и им помогна да слязат.

Силната горещина удари Тъкър в лицето като с юмрук.

Аня се опита да си поеме дъх и остана с отворена уста.

Буколов изсумтя недоволно.

— Къде, по дяволите, сте ни довели, Тъкър?

Кристофър се засмя.

— Не се тревожете. Ще свикнете с горещината — каза той, направи крачка встрани, прегърна брат си Пол и ги подкани с ръка да се качат в джипа. — Брат ми е уредил да се настаните в един пансион наблизо.

— Защо? — попита Буколов. — Колко време ще останем тук?

— Най-малкото за през нощта. Матю ще остане в самолета и ще надзирава багажа ви. А сега, моля, заповядайте.

Скоро вече пътуваха на север по шосе Р-355. От двете им страни се нижеха голи хълмове, под чиито ерозирали оранжево-червени склонове се показваха куполи от черен гранит.

— Прилича на Марс — отбеляза Буколов. — Досега никъде не видях вода в тази забравена от Бога земя. Откъде тук ще се вземе някой кладенец?

— Търпение, докторе — успокои го Тъкър.

Най-сетне стигнаха покрайнините на Спрингбок. Приличаше на малък град в Аризона с тесните си лъкатушещи улици и скромните фермерски къщи от двете им страни.

Пол зави по извита алея с формата на полумесец, обрамчена от гъст жив плет. Посрещна ги изписана на ръка табела, която възвестяваше, че са пристигнали в пансион „Клайнпласи“. Джипът спря пред дъсчен навес. Няколко каменни стъпала водеха към двойна врата. От двете й страни имаше палми в саксии.

След като размени няколко думи с портиера, облечен с къси бели панталони и риза с дълъг ръкав, Кристофър поведе пътниците си, включително и Каин, към фоайето.

— Ей, тук е страхотно! — възкликна Аня: имаше предвид по-скоро работещия климатик, отколкото обстановката, макар и тя да не бе за подценяване.

Във фоайето ги очакваха кожени кресла, пътеки от лико, кожи на диви животни на пода и портрети на прочути изследователи на Африка. От голите греди над главите им висяха огромни вентилатори с перки от тръстика и раздвижваха и бездруго прохладния въздух.

Кристофър се погрижи за формалностите на рецепцията, след което ги поведе към конферентна зала, разположена в дъното на коридора. Събраха се около махагонова маса, на която ги очакваха гарафи с вода, в която плуваха резенчета лимон. През процепите на дървените щори проникваха ярки слънчеви лъчи.

В залата влезе Пол и седна начело на масата.

— Господин Уейн — започна той. — Кристофър ме уведоми за интереса ви към определена местност, наречена Кладенеца на Грите. Извърших дискретни проучвания, но се боя, че такова място не съществува.

— Невъзможно — сопна се Буколов, изморен от пътуването и горещината.

— Хммм — отвърна Пол, който явно не искаше да спори. — Въпреки това трябва да отбележа, че връзката между Спрингбок и водата е много стара и… кръвопролитна. Водата по тези места е истинско съкровище, за което са се водили войни. Мисля, че и сами можете да се досетите колко важна е тя предвид жегата навън. Източниците на вода нерядко са скрити под земята. Всъщност името на града на африкаанс е Springbokfontein.

— Какво означава то? — попита Аня.

— Спрингбок е вид местна антилопа. Ако сте наблюдателни, ще я забележите да подскача наоколо. А fontein означава фонтан. Тук обаче „фонтан“ може да означава извор или просто дупка в земята, в която се събира вода.

— Или кладенец — добави Тъкър.

— Именно. Трябва да отбележа обаче, че изкуствено изкопаните кладенци са нещо сравнително ново и модерно за Спрингбок. До средата на двайсети век местните са разчитали изцяло на така наречените „фонтани“. Или с други думи, на естествени извори. Ето защо двамата с брат ми смятаме, че целта на вашето издирване не е кладенец, а извор.

— И с какво ще ми помогне това? — попита Тъкър.

— Може да се окаже решаващо, а може и изобщо да не ви помогне — отвърна Кристофър. — Все пак има един човек, който вероятно знае отговора. Преподобният Манфред Клуте.

Името се стори познато на Тъкър… да, спомни си, че го бе срещнал в досието, което бе прочел в Истанбул.

— Клуте… — повтори Тъкър. — Това е фамилията, която някога е притежавала фермата Мелкбошкил, на чието място се е появил Спрингбок.

Кристофър кимна.

— Точно така. Манфред е потомък на това видно семейство и освен че е единственият свещеник в Спрингбок, е пазител на цялата неписана история на града.

Пол си погледна часовника и каза:

— И вече ни очаква в черквата.

 

 

14:15

Прекосиха историческия център на Спрингбок и Кристофър спря на един павиран паркинг, заобиколен от ниска варосана стена, над която се извисяваха зелени акации. Зад стената имаше ниска каменна черква с камбанария с квадратни стени и голям розетен прозорец отпред. Приличаше на миниатюрен нормански замък.

— Това е местната Klipkerk — каза Кристофър. — Храм на холандската реформистка църква. Сега е музей.

Махна с ръка и подкани тримата си пътници да слязат.

Тъкър и Каин се надигнаха от задната седалка. Аня се измъкна от предната врата. Бяха оставили Буколов в пансиона. Пътуването и горещината бяха изцедили и последните сили на руския доктор. Като предпазна мярка Пол бе останал в пансиона, за да го наблюдава.

Аня изчака Тъкър да се присъедини към нея, усмихна му се и притисна леко гипсираната си ръка към гърдите си. Сигурно я болеше, но не се бе оплакала нито веднъж. Вероятно се бе опасявала да не използват нараняването й като оправдание да я оставят в Истанбул. Или това, или бе наистина издръжлива.

Кристофър ги поведе по пътека, която прекосяваше широка, добре поддържана ливада и заобикаляше черквата от задната й страна.

Там завариха широкоплещест мъж с буйни бели коси и разчорлена брада да клечи край леха с разцъфнали цветя. Носеше бермуди и… нищо друго. Тялото му бе загоряло от слънцето и покрито с къдрави бели косъмчета.

— Манфред! — извика Кристофър.

Манфред се обърна, видя го и се усмихна. Изправи се и изтри изцапаните си с пръст ръце в кърпата, която висеше от колана на бермудите му. Дойде при тях и Кристофър ги запозна.

— А, колеги историци — каза Манфред Клуте, докато се здрависваше с тях. Светлосините му очи искряха весело. — Добре дошли в Спрингбокфонтейн.

Акцентът му определено бе южноафрикански, смесица, в която имаше и британски, и австралийски нотки, но и още нещо, което Тъкър се затрудни да определи.

— Благодаря, че приехте да се срещнем, отче — каза Тъкър.

— Моля, наричайте ме Манфред. Овчарката ваша ли е?

Каин мина тичешком покрай тях и обиколи набързо градината.

— Да. Казва се Каин.

— Кажете му да внимава. Тук има змии. Така и не мога да се отърва от тях.

Тъкър изсвири с уста и Каин дотича до него и клекна в краката му.

— Добре дошли — повтори Манфред. — Елате да седнем на сянка. Направил съм лимонада.

Поведе ги към маса за пикник, разположена наблизо, и изчака да се настанят.

После, докато наливаше лимонада с лед на Аня, каза:

— И така, госпожице Аверина…

— Аня, моля.

— За мен е удоволствие да изпълня желанието на една дама. Особено на дама, която е пострадала. — Той кимна към гипсираната й ръка. — И така, на какво се дължи интересът ви към Бурските войни?

Аня погледна Тъкър и го остави той да води разговора.

Той се покашля и започна:

— Всъщност аз съм този, който проявява интерес към историята им. Интересът ми е личен. Наскоро открих, че един от предците ми е участвал във Втората бурска война. Бил е лекар. Не зная почти нищо за него, освен че е прекарал по-голямата част от войната в един форт наблизо.

— Ако е бил лекар, най-вероятно е бил разквартируван във форт Клипкопи. Там е била настанена тукашната медицинска част. Лекарите се намирали под командването на генерал Мани Рооса. Жилаво старче, малко лудо, ако ме питате. Британците мразели да воюват с него. Ще намерите руините на форта на северозапад от града.

Тъкър се намръщи. По време на полета дотук бе изучавал местоположението на различни стари фортове с надеждата един от тях да се окаже този, който търсят.

— На северозапад от града ли? — попита той. — Но според моите проучвания, руините на Клипкопи се намират в центъра на града.

— Ха! Онази купчина боклуци до търговския център? Това е бил най-обикновен преден пост, нищо повече. Останките на същинския форт Клипкопи са на двайсет километра северозападно от града. Кристофър знае къде да ги намери.

— Защо тогава…

— За да им е по-лесно да привлекат туристите към магазините за сувенири и ресторантите в центъра. Освен това истинският Клипкопи не е кой знае колко привлекателна гледка, а и до него се стига трудно. Не можем да позволим на туристите да пострадат, нали? — възкликна Манфред и плесна бедрата си с длани. — И така, кажете ми името на този ваш прадядо.

— Де Клерк. Паулос де Клерк.

Манфред, който очевидно знаеше името, се приведе напред и погледна Тъкър право в очите.

— Прочутият ботаник?

— Чували сте за него, така ли?

— Разбира се. Но не зная подробности. Всъщност, докато не ми напомнихте току-що, бях забравил, че е бил военен лекар. Много по-известен е с рисунките на растения, които е оставил.

— В интерес на истината тук ни доведе един от дневниците му. В него споменава няколко пъти Кладенеца на Грите. Това място като че ли е било важно за него.

— По онова време водата е била много важна. Тя е била разликата между живота и смъртта. Особено по време на война. Когато британците започнели да обсаждат някой бурски форт, първото, което правели, било да прекъснат водоснабдяването му. Човек може да издържи седмици без храна, но само няколко дни без вода. По тази причина бурите започнали да строят своите укрепления върху естествени водоизточници. Поради значението, което придавали на тези извори или кладенци, войниците започнали да ги кръщават на най-любимите си хора: съпруги, дъщери, племенници…

Аня се оживи:

— А на африкаанс Грите означава Уилма.

Манфред кимна.

— Който и да е дал името на този извор, трябва много да е обичал тази Уилма. Но, както вече ви казах, изворите на повечето фортове носят женски имена. Ключът към разбулването на загадката е да открием за кой точно форт става въпрос. Но тъй като прадядо ви е бил лекар, предлагам да започнем с руините на Клипкопи.

Аня зарея поглед към хоризонта, където се издигаха сухи голи хълмове.

— Знаете ли дали там има някакви кладенци или извори?

— Не, но ако изворът е пресъхнал, ще има следи от ерозия на повърхността, тъй като нивото на водата се е покачвало или спадало съобразно сезоните. Кристофър ще знае какво да търси.

Кристофър обаче не изглеждаше убеден.

— Не е лесно да се открие подобно място. А и не сме сигурни дали Клипкопи е фортът, който търсим. Тук има толкова много стари бурски укрепления, че това е все едно да търсим игла в купа сено.

— Въпреки това трябва да започнем отнякъде — каза Тъкър.

— А междувременно — обеща Манфред Клуте — аз ще се поровя в местната история и ще потърся повече сведения за Паулос де Клерк. Елате утре следобед и ще поговорим пак.

 

 

14:55

— Дали да не тръгнем към Клипкопи още сега? — попита Кристофър, когато потеглиха от паркинга.

— Трудно ли се стига дотам?

— Разстоянието до върха на хълма не е кой знае колко голямо, но път няма. Ще трябва да вървим пеша. Стръмно е, но зная откъде да минем.

Тъкър си погледна часовника.

— Кога залязва слънцето по тези места?

— Не забравяйте, че се намирате на юг от екватора. Тук в момента е краят на лятото, краят на дъждовния сезон. Слънцето няма да залезе преди седем.

— Това означава, че разполагаме приблизително с четири часа — пресметна Тъкър и се обърна към Аня.

— Можем да те оставим в пансиона на път към Клипкопи. За да си починеш. Не съм сигурен, че ортопедът ти би одобрил подобно упражнение по планинарство.

— И да пропусна шанса да открием Кладенеца на Грите? — Аня повдигна гипсираната си ръка. — Добре съм. Освен това съм обула боти. Реших, че може да ми потрябват.

От седалката до Аня долетя щастливо тупване с опашка.

— Май всички сме на едно мнение — каза Тъкър.

Кристофър зави в една пряка и колата им започна да се отдалечава от пансиона. Лабиринт от улички ги отведе в покрайнините на Спрингбок, а оттам в изпепелената от слънцето пустош около града.

Бяха изминали едва два-три километра, когато телефонът на Кристофър иззвъня.

Пристъп на страх връхлетя Тъкър, който съжали, че не са проверили какво прави Буколов, преди да се отправят към Клипкопи. Но възрастният доктор едва ли щеше да понесе подобно стръмно изкачване в тази жега.

Кристофър каза нещо по телефона — говореше тихо, — след което го подаде на Тъкър.

— За вас е. Обажда се Манфред.

Изненадан, но изпълнен с любопитство, Тъкър взе телефона и каза:

— Ало?

— Приятелю, радвам се, че успях да се свържа с теб. — Гласът на Манфред трепереше от вълнение и гордост. — Проучих някои документи, след като си тръгнахте. Оказва се, че генерал Мани Рооса, командирът на вашия прадядо, е имал дъщеря. Кръстил я е Вилхелмина.

— Тоест Уилма.

— Точно така. В един от докладите, които генералът изпратил от бойното поле, той пише, цитирам: „Ако не беше Вилхелмина, това британско копеле Макдоналд, обсадило нашия форт, щеше да пробие защитата ни“. Предполагам, че става въпрос за сър Иън Макдоналд, британски командир от Бурските войни. Съмнявам се обаче, че именно дъщерята на генерала е изиграла някаква роля за неуспеха на британската обсада.

— В такъв случай трябва да става въпрос за водоизточник на територията на форта! Който е кръстен на името на дъщеря му.

— А вашият прадядо несъмнено е знаел това тайно име на извора.

Тъкър благодари на Манфред и затвори. Съобщи получената току-що информация и на останалите.

Кристофър се усмихна.

— Изглежда, че нашата купа със сено намалява значително!