Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (37)

36.

21 март, 16:38

Планините Гроот Карас, Намибия

Клекна до водата, наклони глава на една страна, погледът му пробяга по повърхността и се спря върху вълничките, които се образуваха в срещуположния край спрямо водопада.

— Какво гледаш? — попита Аня.

— Ей там! — отвърна той и посочи една точка близо до центъра на басейна, където вълничките като че ли се сблъскваха една с друга. — Виждаш ли онзи водовъртеж?

— Да, виждам го. Но какво означава?

— Означава, че водата изтича някъде долу, под повърхността. Затова басейнът не прелива, макар водопадът да не пресъхва. Оттича се толкова бързо, колкото се и пълни.

Аня възкликна развълнувано:

— Значи мислиш, че се оттича в пещера?

— Най-вероятно стоим върху нея. Застанали сме на мястото, посочено от Де Клерк.

Тъкър отиде до ръба на скалата и извика на Кристофър:

— Трябва ми онова алпинистко въже от раницата. Можеш ли да ми го хвърлиш?

— Ей сега!

— Какво намерихте? — извика Буколов.

— След малко ще разберем! — отвърна му Тъкър.

Кристофър извади въжето, омота единия му край на топка и го метна нагоре към Тъкър. Бившият рейнджър го улови още от първия опит и го изтегли горе. Преди да се върне до езерцето, завърза другия край на въжето около една канара.

Сложи си ръкавици и пристъпи към водата, при което хвърли другия край на въжето — онзи, който бе все така завързан на топка — в центъра на вира.

Възелът потъна и след няколко изпълнени с напрежение секунди водата задърпа и останалата част от въжето и то започна да се изплъзва от пръстите на Тъкър. Отначало потъваше бавно, но после започна да пропада все по-бързо и по-бързо. Изведнъж изплющя рязко, измъкна се от дланта му и се опъна по права линия от канарата до центъра на вира.

Тъкър нагази във водата и направи няколко крачки, без да изпуска въжето. Когато водата стигна до бедрата му, почувства как водовъртежът го придърпва леко. Стисна здраво въжето. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Водата започна да придърпва краката му все по-силно. Когато нагази до кръста, едва успяваше да се задържи на крака, тъй като обувките му вече се плъзгаха по скалистото дъно.

Реши да заложи на сигурно, прекрачи въжето, хвана го здраво с две ръце и продължи заднешком към центъра на басейна.

Стъпка по стъпка. Предпазливо.

Изведнъж левият му крак пропадна в нищото. Той ахна от изненада и падна на дясното си коляно. Водата се запени и водовъртежът достигна гърдите му.

— Тъкър! Внимавай! — извика Аня, която стоеше на брега, притиснала разтревожено ръка към гърлото си.

Каин излая.

— Добре съм! — успокои той и двамата.

Набра се на въжето и измъкна левия си крак от дупката. Стъпи по-стабилно, стисна здраво въжето с дясната си ръка, наведе се и протегна лявата. Опипа дъното на вирчето, докато не откри ръба на дупката.

— Изглежда достатъчно широка — извика на Аня.

— Достатъчно широка за какво?

— За мен!

— Тъкър, недей! Нямаш представа какво те очаква долу! Не бива да…

Той си пое дълбоко въздух, приклекна, спусна крака в дупката, след което скочи.

Водовъртежът го увлече и го засмука през отвора. Облечените му в ръкавици ръце се спускаха бавно по въжето. Няколко секунди по-късно мина през сифона и се озова увиснал във въздуха.

Висеше на въжето и се полюшваше, а водата, която нахлуваше през дупката в каменния таван на подземието, се изливаше върху главата му. С водата проникваше и светлина, но тя не бе достатъчна, за да освети пещерата под него.

Той продължи да се спуска педя по педя.

Най-сетне краката му докоснаха твърда земя. Той се изправи, отстъпи няколко крачки встрани от водопада и пусна въжето. Наведе се, останал без дъх, изплю водата, която бе нагълтал, изкашля се и изтри очите си с длан.

Не очакваше да види друга светлина освен тази, която проникваше през сифона, но когато зрението му се приспособи към сумрака в пещерата, забеляза, че слънчевите лъчи проникват поне от четири-пет места около него — през процепи в тавана и в стените на огромната зала.

Въпреки това бе доста тъмно.

Тъкър извади фенерчето си и освети пещерата. Оказа се, че има овална форма. Водопадът, който се стичаше в самия й център, образуваше на пода няколко локви, преди да изтече в други цепнатини в скалата.

Той се обърна бавно, за да не изгуби ориентация спрямо външния пейзаж. Над главата му се простираше скалистото плато, осеяно с големи камъни. Отляво би трябвало да се намира зурлата на глигана — заобиколената от двата сенчести каньона, наподобяващи глиги, част от скалата. Отдясно забеляза входовете на два тунела, които приличаха на дула на двуцевка. Предположи, че отвеждат във вътрешността на по-високите плата, които се издигаха над Главата на глигана.

Насочи фенерчето към пода и видя покрай стените следи, оставени от някогашните обитатели на пещерата: счупени мебели, най-вероятно някога маси или легла, два щика, окислени до черно…

Както бе станало и в пещерата под Клипкопи, в съзнанието му изникнаха образите на войниците, които сноват из тунелите, седят край масите със запалени газени лампи, лъскат тези щикове, шегуват се, разказват си случки от войната.

Погледна отново към двата тунела. Искаше му се да продължи, да види къде ще го отведат, но моментът не бе подходящ да ги изследва самостоятелно.

Насочи поглед към въжето, което се люлееше под напора на водата, и въздъхна.

Нуждаеше се от помощта на останалите.

Изкачването по въжето се оказа сто пъти по-трудно от слизането. Успя да се издърпа сантиметър по сантиметър, докато върху му се изливаха хиляди литри вода, провря се през дупката и стъпи на дъното на басейна. Беше изтощен; едва се добра до брега и се просна върху скалата. Обърна се по гръб и остави слънчевите лъчи да го стоплят.

— Тъкър? — извика Аня. — Добре ли си?

От другата страна изникна Каин и го подуши нетърпеливо, сякаш едновременно го поздравяваше и го укоряваше.

— Какво има там долу? — попита Аня.

Той се усмихна и отвърна:

— Ще видиш.

 

 

17:23

— Бог да те благослови, момчето ми! — възкликна Буколов, когато се озова на брега на басейна. — Бог да благослови и кучето ти!

Изкачването на доктора на върха на платото бе съпроводено с известни трудности, но той се оказа в по-добра форма, отколкото изглеждаше. Дори Кристофър, след като бе отпочинал, докато Тъкър се бе гмуркал във водовъртежа, вече стъпваше по-уверено на левия си крак и успя да се изкатери по камъните без чужда помощ.

Буколов продължи:

— Стоим пред входа на пещерата на Де Клерк! Стоим на прага на най-великото откритие в историята на човечеството!

Тъкър остави доктора да реди дитирамби и да ниже хипербола след хипербола.

Все пак наистина бяха открили пещерата на Де Клерк.

Кристофър и Аня стояха до доктора и се подсмихваха.

Тъкър бе клекнал на ръба на скалата и оглеждаше провизиите и оборудването, което бяха качили на платото с помощта на въжето. Нуждаеше се от още някои неща, но можеше да ги пренесе и на ръка.

Изправи се и извика на останалите:

— Ще сляза до роувъра, докато още е светло!

Чуха го, но преди да направи и една крачка, сателитният телефон в раницата му иззвъня. Той го извади и се обади.

— Тъкър, радвам се, че успях да се свържа с теб — каза Харпър. Напрежението в гласа й бе очевидно.

— Какво се е случило?

— Къде сте?

— Пред пещерата. На координатите, посочени от Де Клерк. Открихме я! Открихме…

— Кой е с теб?

— Всички!

— На какво разстояние са от теб? — попита тя.

— Петнайсет метра — отвърна Тъкър и се отдалечи, тъй като разбра, че трябва да разговарят насаме. Заобиколи една канара и мина от другата й страна. — Сега вече съм на двайсет. Какво има?

— Анализирахме снимката, която ни изпрати — онази, на която седиш пред компютър в онова интернет кафене в Димитровград. Тя е манипулирана. Фалшива е. Не ме карай да ти обяснявам техническите подробности, но в пикселите на снимката открихме дефекти… нещо, което се нарича интеграционни артефакти.

— Продължавай.

— Въпросните интеграционни артефакти се получават, когато вземеш част от дадено изображение и я наложиш върху друго изображение. Разбираш ли?

— Като да вземеш конски задник и да го наложиш върху лицето на шефа си? Разбирам. Продължавай.

— Снимката в интернет кафенето е получена от манипулирането на две различни изображения. Едното е интериорът на заведението. Второто е твоя снимка, направена на друго място. Някой е наложил двата образа. Фалшифицирал е снимката.

— И какво означава това?

— Техниците ни успяха да отделят оригиналната снимка с твоя образ, екстраполираха я, възстановиха част от пикселите и успяха да я възстановят, макар отделни елементи от нея — най-вече около ръцете ти — да са изтрити. На фалшивата снимка ръцете ти са протегнати на клавиатурата на компютъра. Когато специалистите ни обработиха снимката, установиха, че на оригиналната снимка ръцете ти са държали автомобилен волан.

— Следователно снимката е била направена, докато съм шофирал.

— Именно! По всичко изглежда, че е направена с мобилен телефон. Сниман си отстрани, а човекът, който е държал телефона, е седял до теб.

Изминаха няколко мъчителни секунди, преди мозъкът на Тъкър да обработи информацията и да проумее какво му казва Харпър. Затвори очи, стисна ги здраво и си повтори последните й думи: „човекът, който е държал телефона, е седял до теб“.

— С какво съм бил облечен на тази снимка? Не мога да си спомня!

— Ами… с военна куртка… зимна.

Това бе униформата, с чиято помощ бе измъкнал Аня от Казанския кремъл. Веднага след това бяха напуснали града. Спомни си пътуването им на юг.

Буколов и Уткин бяха седели отзад.

Аня бе седяла отпред… на дясната седалка.

Тъкър прошепна:

— Била е Аня!

Отново затвори очи. Беше отчаян. Явно Аня го бе снимала тайно с мобилния си телефон, след като бяха напуснали Казан, и бе изпратила снимката му по имейла, преди той да събере телефоните на всички.

Това напълно променяше ситуацията… Тъкър се облегна на канарата, защото краката не го държаха.

Беше го излъгала в Димитровград, че е отишла за чай. Явно бе използвала това време, за да се свърже с хората на Харзин и да им съобщи къде да организират засадата. Явно бе проследила тайно и самия Тъкър и бе забелязала, че използва онова интернет кафене. Хората на Харзин се бяха възползвали от получената информация, за да фалшифицират снимката. Тя бе послужила като застраховка… като средство да го пратят по погрешна следа. Снимката съзнателно е била изпратена на телефона на онзи спецназовец, в случай че засадата се провали. Най-лошият сценарий на Харзин включваше намирането на снимката от страна на Тъкър, за да си въобрази той, че нападателите са ги следили отдавна, и да отклони всяко подозрение от Аня.

Но не това бе най-лошото.

Уткин!

Нещо стегна гърдите му и Тъкър изведнъж остана без дъх. Сякаш някой току-що бе нанесъл силен удар в слънчевия му сплит. Спомни си младия руснак, чиято кръв изтичаше на плажа… беше се пожертвал, за да ги спаси, за да спаси хората, които несправедливо го бяха обвинили в предателство.

Въпреки това Уткин бе спасил живота им.

А сега се оказваше, че Уткин никога не ги е предавал. Аня просто го бе използвала. Генераторът на сигнали е бил неин. Знаела е, че Уткин ще носи със себе си карти. За нея не е било проблем да подхвърли доказателството в чантата му.

Гласът на Харпър отекна в главата му и го върна към действителността:

— Тъкър!

— Чувам те — отвърна той и си пое дълбоко дъх. — Аня го е направила. Тя е човекът на Харзин. Трябваше да се досетя по-рано.

— Не е било възможно.

— Във всеки случай трябва да допуснем, че е успяла да се свърже с хората на Харзин, след като пристигнахме в Африка. Беше с мен, когато открихме Кладенеца на Грите. Знае координатите на пещерата. Което означава, че и Харзин ги знае.

— А това на свой ред означава, че скоро ще имаш гости — допълни Харпър. — Какво ще правиш?

— Открихме пещерата, но не сме намерили образци от ПУОП.

— В такъв случай възможностите ти за действие са ограничени.

— Вариантът е само един. Ще вляза в пещерата с Буколов и ще го оставя да си свърши работата. През това време ще се приготвя за обсада и ще подготвя пещерата за взривяване. Не успея ли да удържа Фелис и екипа й, ще пратя всичко по дяволите.

На другия край на линията настъпи продължително мълчание.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза накрая Харпър. — Ами Аня? Какво ще правиш с нея?

— В краткосрочен план? Още не съм решил.

— А в дългосрочен?

В спомените му изникна лицето на Уткин.

— Не си я представям в дългосрочен план.

 

 

17:38

Тъкър клекна до раницата си и отряза две парчета въже с дължина около два метра.

Замисли се върху това колко ловко го бе заблудила Аня. От друга страна обаче тя бе успяла да измами и шефовете си в СВР. През цялото време е била „къртица“ на ГРУ, внедрена там или пък завербувана от Харзин. Именно заради това бе фалшифицирала докладите си до СВР — не за да защити Буколов, а за да помогне на Харзин. Дори признанието й пред Тъкър, че е агент на СВР, бе добре пресметнат ход: правиш самопризнание, посипваш главата си с пепел и търсиш изкупление. Играеш ролята на човек от екипа, бориш се и страдаш наравно с останалите. И накрая, когато коварството на Уткин бива разобличено, го защитаваш, като проявяваш симпатия и призоваваш към разум.

„Мили боже“, възкликна Тъкър наум.

Изправи се, напъха двете парчета въже в задните си джобове и взе карабината. Запъти се към групата, която продължаваше да стои на брега на езерцето.

Кристофър го посрещна, като му махна с ръка.

— Мислех, че ще слезеш до роувъра за още оборудване.

Каин дойде при него с високо вдигната опашка, но явно веднага почувства промяната в настроението на партньора си, защото я отпусна, а тялото му се напрегна, готово за действие.

Аня обаче бе прекалено опитна и хладнокръвна, за да й проличи, че е разтревожена от нещо.

— Тъкър, какво има?

Той вдигна оръжието и го насочи към нея.

— Вдигни ръце над главата си. Мръднеш ли с пръст, ще те застрелям.

— Какво правиш? — отвърна тя, преструвайки се на объркана, но Тъкър забеляза искрицата гняв, проблеснала издайнически в очите й.

— Разполагаш с пет секунди, Аня!

— Тъкър, плашиш ме.

Първоначалната изненада, връхлетяла Кристофър и Буколов, бе отминала. Двамата започнаха в един глас да питат какво става. Тъкър не им обърна никакво внимание.

— Три секунди!

Опря приклада в рамото си.

Аня вдигна високо ръце. Погледна към Буколов и Кристофър, сякаш очакваше подкрепа от тях, и се престори на невинна жертва.

— Какво има?

— Хората ми са анализирали снимката от интернет кафенето в Димитровград. Била си ти, Аня… и то от самото начало. Предателят си ти, а не Уткин. Използвала си го и си уредила нещата така, че да го злепоставиш.

Възраженията на Кристофър и Буколов мигом секнаха.

— Тъкър, моля те, нямам представа за какво…

— Излъжи ме още веднъж, Аня! Излъжи ме още веднъж и ще те прострелям в крака!

Тя впери поглед в него и явно разбра, че говори съвсем сериозно. Не отмести поглед от Тъкър, а изражението й не показваше неудобство или срам, но не показваше и задоволство или гордост от постъпката й.

— Не беше нищо лично. И аз не обичам кръвопролитията. Харесвах Уткин. Наистина го харесвах, но трябваше да го направя. Получих задача и мой дълг бе да я изпълня по възможно най-добрия начин.

В думите й не прозвучаха студенина или презрение, а само спокойствие и самочувствие.

— След колко време хората ти ще бъдат тук? — попита Тъкър.

— Няма да ти кажа.

— Как ни следяха?

Тя продължи да се взира в него, без да промълви нито дума.

— Коленичи, после легни по корем с прострени напред ръце.

Тя се подчини с изненадваща грациозност.

— Пази! — нареди Тъкър на Каин.

Докато овчарката се отправяше към нея, Тъкър подаде оръжието си на Кристофър.

— Не я изпускай от очи!

И така, докато Каин и Кристофър охраняваха Аня, Тъкър бързо завърза ръцете и глезените й. Обискира я и извади всичко, което откри в джобовете й, след което свали обувките и чорапите й. Внимателно огледа всичко, но не откри никакви електронни устройства.

Сигурен бе, че Аня не разполага с телефон, което означаваше, че хората на Харзин би трябвало да са в състояние да я следят по друг начин. Но как? Налагаше се да прерови целия й багаж и да огледа роувъра.

Тъкър забеляза, че Буколов се е отдалечил на няколко крачки и се е обърнал с гръб към тях.

Притесненият Тъкър отиде при него. Не искаше докторът да преживее нервен срив. Буколов не се отличаваше с кой знае колко стабилна психика дори когато бе в добро настроение.

— Докторе?

Буколов го погледна за миг, после извърна поглед, но не и преди Тъкър да забележи сълзите му.

— Той умря с мисълта, че го мразя.

Уткин.

— Бях такъв глупак! — продължи Буколов. — Никога няма да си го простя!

— Уткин би искал да си го простите — каза Тъкър и сложи ръка на рамото му. — Той знаеше, че недоверието ви към него е продиктувано от лъжа. Спаси живота ни, защото не искаше да го запомним с тази лъжа. Трябва да уважим избора му.

Буколов кимна и изтри очите си.

— Ще се опитам да го направя.

— Забравете Аня. Забравете всичко. Ще вляза в пещерата, а вие ще вземете проба от ПУОП. Нищо друго няма значение в момента.

— Ами екипът на Харзин?

— Аз ще се занимая с тях. Вие се съсредоточете върху вашата задача. Колкото по-скоро откриете ПУОП, толкова по-бързо ще можем да си тръгнем. Ако имаме късмет, това ще стане преди враговете ни да се появят. С мен ли сте, докторе?

Буколов изправи рамене, пое дълбоко дъх и кимна уверено.

— С вас съм!

Тъкър погледна към Аня, която продължаваше да лежи по корем с вързани зад гърба ръце, охранявана от Кристофър и Каин.

Беше време да превърне предателството й в преимущество.