Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (28)

27.

18 март, 08:00

Истанбул, Турция

Тъкър последва аташето от посолството и влезе в конферентната зала. Помещението имаше съвсем стандартен вид: бели стени, килим в бургундско червено, маса от кленово дърво. На масата имаше чаши и ледарници, а Тъкър долови и аромата на кафе, напитка, която му бе жизненонеобходима в този ранен час особено предвид тежката нощ, която бе прекарал.

Настани се на един от тапицираните с кожа столове, последван от Буколов и Аня. Столовете изскърцаха тежко под телата им.

Лявата ръка на Аня Малинова бе гипсирана от лакътя чак до върха на пръстите. Оказа се, че в резултат на катастрофата с хидроплана тя е счупила две костици на китката си. Погледът й бе леко разфокусиран от обезболяващите.

На срещата щяха да присъстват само те тримата и… един телефон със спикърфон, поставен в средата.

— В момента ви свързваме — каза аташето, млад мъж с безупречно изгладен костюм. Миг по-късно излезе и затвори вратата.

Въпреки че нито стените, нито обзавеждането издаваха това, Тъкър знаеше, че помещението е напълно звукоизолирано и защитено срещу електронно подслушване. Никой друг нямаше да чуе разговора им.

Тъкър се взря в останалите двама.

Аня имаше доста измъчен вид.

Буколов изглеждаше направо съсипан.

Бяха долетели от Каспийско море направо в Турция — кацнаха късно след полунощ. Бяха ги настанили в самостоятелни стаи, но като че ли никой от тях не бе спал добре. Тъкър, естествено, бе взел Каин в своята стая.

Телефонът за конферентна връзка на масата изписука, след което от спикърфона долетя глас:

— Връзката е установена. Можете да започвате.

Последва серия писукания, пращене на статично електричество и накрая Тъкър чу гласа на Рут Харпър.

— Тъкър, чуваш ли ме?

— Да. — Познатият глас му подейства успокоително.

— С мен са доктор Буколов и Аня Малинова.

— Чудесно.

С обичайния си делови маниер Харпър мина директно на същината на въпроса.

— Да започнем с най-належащия проблем за момента. Станимир Уткин. Каква част от информацията смятате, че е предала тази къртица на своите шефове? На този генерал Артур Харзин.

Тъкър вече й бе преразказал накратко случилото се през последните двайсет и четири часа, включително разобличаването на предателството и последвалия опит за изкупление от страна на Уткин.

Буколов отговори сърдито:

— Каква част от информацията ли? Защо не цялата! Той имаше достъп до всичките ми изследвания. Никога не съм изпитвал и най-малкото подозрение към него. — Докторът погледна Аня и гласът му прозвуча унило: — Никога не съм подозирал никого.

Погледът на Тъкър се местеше между двамата.

Аня сведе очи.

— Снощи признах на Аврам всичко. Разказах му за принадлежността ми към руската СВР… За задачата, която получих… Реших, че трябва да го чуе най-напред от мен.

— Аня Аверина — промълви Буколов. — Дори не съм знаел истинското ти име.

Последва неловко мълчание, нарушено от Харпър.

— Направих известни проучвания… много дискретно. Към настоящия момент мога да заявя, че разказът на Аня се потвърждава и тя наистина е предоставяла на шефовете си невярна информация.

Аня погледна доктора.

— Направих го, за да те защитя, Аврам, за да защитя изследванията ти… за да не пострадаш. — Протегна дясната си ръка към него. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано.

Буколов я загърби и се обърна към Тъкър.

— Присъствието й необходимо ли е? Тя не ми трябва. Разполагам с дневника на Де Клерк и мога да се справя съвсем сам.

— Решението не зависи от вас, докторе — отвърна Тъкър.

— Как така не зависи от мен? Как можете да кажете подобно нещо? Тя ме е предала!

— Аврам, моля те! — обади се Аня. — Не съм издала нищо, свързано с работата ти. Защитавала съм…

— Не искам да имам нищо общо с теб! Господин Уейн, отказвам тя да ни придружава…

Харпър се покашля и заяви:

— Нека сложим край на тази дискусия, докторе, и да се върнем на въпроса за Станимир Уткин. Засега ще приемем, че е предал на генерал Харзин всичко, което е научил от вас. Включително информацията от дневника на Паулос де Клерк. Логично ли ви се струва, доктор Буколов?

— Да, за съжаление.

— В такъв случай предлагам да обсъдим заплахата, която представлява тази информация, заплахата, която представлява ПУОП, ако попадне в ръцете на Харзин.

Буколов отговори с не толкова агресивен тон:

— Трябва да разберете, че правилното манипулиране с Последния универсален общ предтеча може да донесе големи ползи на човечеството. Можем да превърнем пустините в…

— Разбирам това — прекъсна го Харпър, — но ме притеснява изразът правилно манипулиране. Поправете ме, ако греша, но дори да успеем да открием жизнеспособен образец от ПУОП, пак няма да сме в състояние да го контролираме… нито вие, нито хората на Харзин. Така ли е?

Буколов се поколеба и се намръщи.

— Да — съгласи се накрая. — Никой не е разработил защитен механизъм, но съм убеден, че подобно средство, което да ни позволи да контролираме ПУОП, наистина съществува. На същото мнение е и Харзин. Достатъчно е генералът да остави по малко ПУОП на стратегически места и ако нямаме защитен механизъм или антидот, организмът ще се разпростре по целия свят и ще унищожи цялата флора на планетата. Нищо няма да може да го спре. По-голямата заплаха обаче е превръщането на ПУОП в оръжие.

— Ще ни обясните ли по-подробно? — подкани го Харпър.

— Да вземем за пример едрата шарка. Тя е едно от най-страховитите биологични оръжия, познати на човечеството, но сама по себе си заплахата от нея не е чак толкова страшна. За да може да зарази максимален брой жертви, едрата шарка трябва да бъде превърната в оръжие, тоест трябва да бъде разпространена в обширен район за кратък период, така че населението и медицинската инфраструктура да се окажат безсилни пред нея. Харзин разглежда ПУОП в същата светлина. Той е военен. Такъв е начинът му на мислене. Ще превърне ПУОП в оръжие и ще го използва на стратегически места, за да достигне критична маса за броени часове. Да, да, ПУОП е изключително опасен в суров вид, но не е задължително да доведе до катастрофа. Възможно е да намерим начин да го спрем. Но превърне ли го Харзин в оръжие… тогава с нас е свършено.

— Свършено? — попита Харпър. — В смисъл че това е краят на света?

— Не открием ли механизъм за контрол или антидот… да. Говорим за фундаментална разруха на глобалната екосистема.

Харпър помълча, явно обмисляше получената информация. Тъкър си я представи как сваля дебелите си като на библиотекарка очила и разтрива очи. Най-сетне тя каза:

— Уверен ли сте в своя антидот, докторе?

— Не се съмнявам, че ще успея да го разработя. Дори Де Клерк намеква за подобна възможност в дневника си. Трябва ми само образец.

— От онази изгубена пещера в Южна Африка? — попита Харпър.

— Точно така.

— И смятате, че можете да откриете пещерата?

— Убеден съм. Преди да изгоря страницата, която описваше местоположението й, запаметих всяка дума. Де Клерк несъмнено се е страхувал от този организъм и дори му е дал страховитото название Die Apokalips Saad. Семето на апокалипсиса. Толкова се е страхувал, че е закодирал думите си и е описал пътя към пещерата по доста завоалиран начин.

— Можете ли да ни цитирате поне част от текста? Да ни дадете пример?

— Ето началото — каза Буколов и събра длани с допрени един до друг върхове на пръстите. — „От Кладенеца на Грите в Мелкбошкил… двайсет и пет градуса на разстояние 289 182 крага… ще откриете онова, което е скрито под водопада, наречен Главата на глигана.“

Харпър не каза нищо. Тъкър долавяше раздразнението й, макар тя да се намираше на другия край на света.

— Това говори ли ви нещо? — попита най-сетне тя.

— Абсолютно нищо — призна Буколов. — След като открих тази страница, прекарах цяла седмица в опити да открия тези названия. Не открих подобни места на нито една карта. Не намерих нито Кладенеца на Грите, нито Мелкбошкил, нито водопад с име Главата на глигана. Доколкото зная, не съществува и мерна единица, наречена краг.

Буколов вдигна ръце във въздуха.

— Това е една от причините да се свържа с вас. Не се съмнявам, че разполагате със специалисти по криптография, както и с опитни картографи, които да разгадаят тези редове и да ни помогнат да открием пещерата.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Харпър. — Дайте ми няколко часа… трябва да проуча някои неща и ще продължим този разговор.

Връзката прекъсна.

Докато излизаха от конферентната зала, Аня протегна ръка към Буколов: очевидно искаше да поговори с него, да направи опит да изглади нещата между тях. А когато той не й обърна никакво внимание, Тъкър видя болката, изписана на лицето й, видя как унило увиснаха раменете й. Тя не помръдна от мястото си в коридора и проследи с поглед отдалечаващия се Буколов.

Когато се обърна, Тъкър видя по изящната й скула да се стича сълза.

По всичко изглеждаше, че предателството има много лица.

 

 

10:22

Тъкър използва почивката, за да се разходи с Каин в градината на консулството. Наредено му бе да не напуска района. Огромният многоетажен комплекс — с високите бели стени и тесните като на затворническа килия прозорци — приличаше повече на строго охраняван затвор, отколкото на дипломатическа мисия.

Въпреки това градините на консулството, макар и малки по площ, бяха красиви и добре поддържани, в тях грееха розово — пурпурни минзухари, над които се извисяваха разноцветни рози. Най-хубавото в тази разходка обаче бе топлото слънце над Босфора, което помагаше да разтопи и последните късчета сибирски лед, сковали костите и мислите му.

Дори Каин сякаш не вървеше както обикновено, а танцуваше по алеите, за да подуши всяко кътче и всеки храст.

Не след дълго обаче Тъкър се върна в заседателната зала.

— Успях да открия няколко парченца от пъзела — каза Харпър, когато отново се свързаха с нея. — Опасявам се обаче, че няма да открием пещерата, докато не отидем в Южна Африка. От неясните сведения, които получих от доктор Буколов, стигам до извода, че Де Клерк се е опитвал да скрие нещо важно, за което би се досетил само друг бур от неговата епоха.

Буколов се приведе напред.

— Това е напълно разбираемо. Бурите са били прочути ксенофоби, проявявали са изключителна подозрителност към всички останали народи и раси, но най-вече към британците. И все пак казахте, че сте успели да разгадаете част от текста. Какво открихте?

— Консултирах се с неколцина историци от института „Смитсониън“ и смятам, че благодарение на тях знаем какво означава думата краг, която Де Клерк използва като мерна единица.

— И какво означава? — попита Аня.

— По време на Бурските войни едно от най-разпространените оръжия сред потомците на холандските заселници била норвежката винтовка M1894, произвеждана от компания „Краг-Йоргенсен“. В онази епоха тя била известна просто като краг. Дължината на оръжието била деветдесет и девет сантиметра. Ако предположим, че именно това е единицата за разстояние, използвана от Де Клерк, можем да приемем, че става въпрос за 286 километра.

Буколов се изправи на стола си, възвърнал част от обичайната си самоувереност.

— В такъв случай знаем разстоянието между Кладенеца на Грите и водопада!

— Не съвсем — отвърна Харпър и на бърза ръка спука балона на надеждите му. — Предполагам, че Главата на глигана — водопадът, където е скрита пещерата — не е топографско название, а по-скоро съответства на формата на някакъв елемент от пейзажа, който вие ще трябва да откриете.

— Очевидно нещо, което прилича на глава на глиган — обади се Тъкър.

— Затова трябва да отидем на място. Нуждаем се от екип, който да обиколи района, за предпочитане пеша или на кон.

— За да огледа мястото по начина, по който Де Клерк го е видял в миналото.

— Именно — каза Харпър. — За да стигнем дотам обаче трябва да започнем отнякъде, нуждаем се от отправна точка. Без нея цялата информация, с която разполагаме, е напълно безполезна.

Буколов кимна.

— Трябва да разберем какво означават имената Кладенецът на Грите и Мелкбошкил, използвани от Де Клерк.

— Което ме насочва към второто парче от пъзела, което разгадахме. Според историците преди много години съществувала ферма, наречена Мелкбошкил, притежавана от семейство на име Клуте. Фермата се намирала в Северната Капска провинция в Южна Африка. Мястото има историческо значение, тъй като фермата процъфтяла и положила основите на съвременния град Спрингбок.

— Там трябва да отидем! — възкликна Буколов и плесна с длан по масата. — В Спрингбок… за да открием Кладенеца на Грите. После лесно ще завъртим компаса на двайсет и пет градуса, ще измерим тези 286 километра, които споменава Де Клерк, и ще потърсим тази Глава на глиган, близо до която има водопад. Така ще открием пещерата!

„Толкова ли е лесно?“, помисли си с горчивина Тъкър.

Харпър също не споделяше оптимизма на доктора.

— Проблемът е, че не мога да намеря този Кладенец на Грите. Вероятно е място, което е било известно единствено на съвременниците на Де Клерк. Единственото, което успях да науча, е, че Грите е холандско име, което съответства на английското Уилма.

— В такъв случай търсим Кладенеца на Уилма — каза Тъкър.

— Това е всичко, което успях да науча — призна Харпър. — Както вече казах, трябва ни екип, който да отиде на място.

— Аз непременно ще се включа в този екип — заяви Буколов. — Познанията ми върху дневниците на Де Клерк могат да се окажат решаващи за успеха на мисията ни.

Аня помръдна неловко на мястото си. Очевидно също искаше да се включи в групата, освен това също бе запозната с дневниците на Де Клерк и ако не друго, то несъмнено бе по-уравновесена от доктора.

— Разбирам — каза Харпър. — Но това ни изправя пред още един проблем.

Тъкър никак не хареса предупредителната нотка в гласа й, при което южняшкият й акцент стана още по-отчетлив.

— Ако прекарате линия от Спрингбок към посоката, в която е потеглил Де Клерк, ще се озовете право в планините Гроот Карас в Намибия.

Тъкър пое дълбоко дъх и го изпусна шумно.

— Какво има? — попита Аня. — Какво не е наред?

— В Намибия се води кръвопролитна война — обясни Тъкър. — Между правителството и бунтовниците.

— А тези бунтовници — добави Харпър — се крият във въпросните планини. Освен това едно от любимите им занимания е да отвличат чужденци и да ги освобождават срещу откуп.

Буколов изпуфтя, очевидно недоволен от насоката, която поемаше разговорът.

— Трябва да има някакъв начин! Не можем да се откажем точно сега!

— Няма да се откажем, но решите ли да заминете, искам да знаете какво да очаквате там. Ще ви уредя помощ от страна на някой местен агент, който да ви придружава в Южна Африка, но това не означава, че ще сте в безопасност.

Буколов поклати глава.

— Трябва да отида! Трябва да направим този опит! Трябва да стигнем там преди Харзин да открие пещерата! Уткин видя картата преди да я изгоря, но не зная каква част от нея е запомнил или предал на Харзин. Възможно е и напълно неволно да съм споменал някои подробности пред него. Наистина нямам представа.

Гласът на Аня прозвуча много по-уверено от неговия:

— Аз лично съм убедена, че генерал Харзин няма да се откаже. Почти всички в СВР го презират. Той е истински динозавър, типичен офицер от епохата на Студената война. Убеден е, че величието на Русия е помръкнало със смъртта на Сталин. Ако Уткин е работил за него от самото начало, това означава, че Харзин е наясно с потенциала на ПУОП като оръжие. Ако се вкара по съответния начин в дадена екосистема — в някое оризище в Япония например, — съвсем малко количество ПУОП в е състояние да унищожи систематично цялата екосистема. И не само въпросното оризище, а всички оризища в страната.

— Не бива да го допуснем — настоя Буколов.

— Съгласна съм — каза Харпър. — Вече започнах да организирам пътуването ви.

 

 

11:10

След като уточни някои по-незначителни детайли, Харпър пожела да разговаря насаме с Тъкър.

— Не мислиш ли, че току-що сключихме сделка с дявола, Тъкър? Лично аз се чудя дали не би трябвало да взривим тази пещера в мига, в който я открием.

— Може да се стигне и до това. Но тук допускаш една крайно неоснователна презумпция.

— И каква е тя?

— Че двамата с Каин отиваме в Африка.

— Какво? Възнамеряваш да се откажеш след всичко, което обсъждахме заедно?

Тъкър се засмя.

— Не. Очаквам да получа официална покана.

Харпър също се засмя.

— Смятай се за поканен. Какво ще кажеш за Аня и Буколов? Той определено не желае тя да участва в експедицията.

— Това си е негов проблем. Аня е заслужила участието си в операцията.

— Съгласна съм. Струва ми се, че познанията й относно ПУОП не отстъпват на неговите. Освен това, като се има предвид колко високи са залозите, смятам, че една различна гледна точка може да се окаже полезна. На доктора обаче това няма да му хареса.

Тъкър въздъхна.

— Колкото по-рано Буколов разбере, че сръдните му няма да го доведат доникъде, толкова по-добре. Освен това всички ще се радваме той да замине за Щатите час по-скоро.

— За колко време можеш да съставиш списък на нещата, от които имаш нужда?

— Два часа. Искам да тръгнем още тази вечер. И да пристигнем в Спрингбок утре по обяд.

— Ясно.

— Ще те помоля и за една-две услуги.

— Казвай.

— Първо, открий семейството на онова момиче от хидроплана, Елена. Погрижи се да открият тялото й и да бъдат компенсирани за катастрофата.

— А второто?

— Погрижи се тялото на Уткин да бъде върнато на семейството му. Роднините му живеят в селцето Колишкино на брега на Волга.

— Защо? Той ви предаде… едва не загинахте заради него.

— Но накрая ни спаси. И аз уважавам това негово последно действие.

Може да изглеждаше наивно, но Тъкър предпочиташе да се довери на думите на Аня, че Уткин е бил принуден да ги предаде против волята си. Това бе нещо, което никога нямаше да узнае със сигурност, но като че ли бе за предпочитане.

— Говориш така, сякаш си го харесвал — отбеляза Харпър с необичайно тих глас, почувствала сякаш дълбочината на съжалението му.

— Предполагам, че да. Трудно е за обяснение.

Слава богу, че тя смени темата.

— Добре, ще уредя всичко. А какво ще кажеш да ти изпратим подкрепление? Освен местните агенти, които ще ти осигурим, разбира се.

— Мисля, че е по-добре групата ни да остане по-малобройна.

Освен това не се нуждаеше от друга помощ, освен от тази, която му осигуряваше четирикракият му партньор, на когото имаше пълно доверие.

— Може би си прав — съгласи се Харпър. — Южноафриканските тайни служби са доста докачливи. Появиш ли се с голям екип, няма да се отървеш от тях.

— Права си.

— А сега ще поискам нещо, което ще те затрудни — каза Харпър.

— Казвай.

— Ако откриете пещерата и нещата се объркат, постарай се ПУОП да не види бял свят. Каквото и да ти струва това. Колкото и хора да загинат. Разбра ли ме?

Тъкър въздъхна дълбоко.

— Ще се справя.

 

 

15:34

Тихо почукване на вратата го извади от дрямката, в която се бе унесъл. Двамата с Каин се бяха проснали на леглото, за да си починат в следобедната жега, и овчарката надигна глава, която допреди малко лежеше отпусната върху гърдите на Тъкър.

Тъкър, който бе легнал с дрехите, се изправи и разтърка лицето си.

Кой чукаше, по дяволите?

Каин скочи на пода, отиде до вратата и подуши. Махна с опашка. Явно бе човек, когото познаваше.

— Тъкър, буден ли си? — долетя глас откъм коридора.

Аня. Че кой друг?

Простена, отиде до вратата и я отвори. Разтри пак очи.

— Какво е станало?

Реши, че наистина е станало нещо, и то непременно лошо.

Аня стоеше на прага, облечена в лятна рокля с цвят на праскова. Приглади я несъзнателно по бедрата си със здравата си ръка.

— Съпругата на един от дипломатите ми я даде. Съжалявам, беше заспал, нали? — каза тя и понечи да си тръгне.

— Не. Влизай.

— И аз би трябвало да поспя, нали? Но легна ли… — Тя влезе и седна на стола до леглото. — Страх ме е, Тъкър.

— Страх те е да заминеш за Южна Африка?

— Разбира се. Но още повече ме е страх от онова, което ще се случи след като мисията ни приключи. Страхувам се от онова, което ще се случи, когато пристигнем в Америка.

— Аня, американското правителство ще ти осигури нова самоличност, нов адрес, нов дом. А с образованието и опита, които имаш, лесно ще си намериш работа.

— Ще съм сама. Всичко познато ще изчезне. Дори Буколов. Чу го, нали? Отказва дори да разговаря с мен.

— Предполагам, че ще се успокои и в крайна сметка ще прояви разбиране.

Тя се оживи от думите му, но в гласа й прозвуча болка.

— Не, няма. Познавам го добре.

Тъкър знаеше, че е права. Буколов беше твърдоглав и не притежаваше никаква емоционална гъвкавост. При положение че разполагаше с дневника на Паулос де Клерк, спокойно можеше да се лиши от услугите на Аня в своите изследвания. Освен това тя го бе лъгала. За Буколов това бяха непростими грехове.

Аня беше права. Озовеше ли се в Америка, щеше да остане съвсем сама. Дърво без корен. Щеше да има нужда от приятели.

Той въздъхна, стисна ръката й и каза:

— Е, пристигнеш ли в Щатите, ще познаваш там поне един човек.

Каин тупна с опашка по пода.

— Двама — добави Тъкър.