Джеймс Ролинс, Грант Блекуд
Семето на апокалипсиса (14)

13.

12 март, 08:55

Перм, Русия

Слава богу, посещението му в явката мина без произшествия. Тръгна си с четири нови паспорта — два за него и два за Буколов, както и с цяла пачка банкноти, две кредитни карти, втори сателитен телефон и мястото на срещата му със свръзката на „Сигма“, която се предполагаше, че ще заведе Тъкър при Буколов.

Тази загадъчна свръзка заемаше едно от челните места в списъка му със заподозрени за изтичането на информация, което едва не го бе убило. Досието на свръзката лежеше на седалката до него. Възнамеряваше да го проучи най-подробно.

Първата му работа след като напусна явката бе да се възползва от списъка с квартални магазини, оставен в апартамента. Отби се първо в една фурна, чието мазе бе превърнато в склад за оръжие. Пекарят не му зададе никакви въпроси, а търпеливо го изчака да избере оръжие от големия стелаж, който заемаше цялото пространство от пода до тавана. Написа цената на един лист и го подаде на Тъкър, като каза навъсено само две думи: „Без пазарлък!“

Следващият „доставчик“, когото посети Тъкър, се оказа собственик на паркинг. Сделката с него протече също така бързо и лесно. С помощта на Харпър бившият рейнджър вече си бе резервирал черен джип „Маруся Ф2“. Руската машина имаше грозновата предница, но бе истински звяр на пътя и често биваше модифицирана като основен автомобил на частите за бързо реагиране или като мобилен команден център.

След като плати, Тъкър каза на собственика къде да остави колата и кога.

Беше три следобед, оставаха му шест часа до евентуалната среща със свръзката. Тъкър подкара към квартала, в който трябваше да се срещнат: Ленински район, разположен на северния бряг на река Кама. Когато пристигна, паркира волвото и тръгна пеша. Запомняше сгради, чертаеше маршрути, но от време на време спираше и се любуваше на някоя забележителност.

Разположен от двете страни на река Кама, сгушен в подножието на покритите със сняг върхове на Уралските планини, Перм бе дом на над един милион души. Останалата част от града бе осеяна с безлични сиви сгради от съветската епоха, но по-старият Ленински район бе запазил някогашното си европейско излъчване. Оказа се очарователен и уютен квартал със закътани дворове, превърнати в градини, осеян с малки кафенета, месарници, фурни… Високо над тях слънцето озаряваше безоблачното синьо небе, гледка, на която Тъкър отдавна не бе имал възможност да се порадва.

Обикаляше из квартала, без никой да му обърне внимание: просто един обикновен човек, излязъл на разходка с кучето си. Не беше единственият. Мнозина жители на Перм бяха излезли по улиците, за да се насладят на хубавото време. Каин прояви специален интерес към два дакела на каишка, с които се размина на тротоара. Трите кучета спряха и се поздравиха с обичайното подушване и махане с опашка. Тъкър нямаше нищо против, особено след като дакелите се разхождаха в компанията на приятно закръглена красавица с тясно поло.

Да, денят определено му допадаше.

Когато прекоси осемстотинметровия мост, прехвърлил снага над река Кама, сякаш се озова в съвършено различен свят. Кварталът на другия бряг определено бе занемарен и по-слабо населен. По-голямата част от него бе заета от гори, пресечени от пътища, които бяха или черни, или асфалтови, но осеяни с дупки. Малцината местни жители, които срещнаха, зяпаха смаяно Тъкър и Каин, сякаш бяха извънземни нашественици.

За щастие Тъкър трябваше да се срещне със загадъчната си свръзка едва на двеста-триста метра от реката. Огледа мястото отдалеч, за да запомни местоположението на улиците и сградите. Срещу няколкото занемарени постройки, в които се помещаваха бакалия, стриптийз клуб и автобояджийница, имаше автобусна спирка.

Тъкър приключи с огледа и се върна по моста.

Двамата с Каин се качиха във волвото, откриха непретенциозен хотел в района, настаниха се в него и дремнаха. Тъкър знаеше, че след срещата му с Буколов ще остане много малко време за сън, докато не го изведе от страната.

Ако преди това успееха да стигнат до границата, разбира се.

Затова и не успя да се наспи добре.

 

 

20:12

Преди да се смрачи, Тъкър остави волвото на паркинга пред някакво начално училище в по-запуснатата част на града. Част от прозорците бяха заковани с дъски, а дворът бе осеян с ръждясали спортни съоръжения, които не биха могли да послужат за нищо друго освен за източник на тетанус.

Избра това място, защото се намираше на стотина метра от автобусната спирка, където би трябвало да се срещне със свръзката си. Изключи двигателя и светлините и постоя на тъмно около пет минути. Не видя нито други коли, нито случайни минувачи. Като че ли никой не го бе проследил. Това му помогна да се отпусне малко… съвсем малко.

Обърна се към Каин и му даде знак с изпъната длан.

„Остани на място!“

Не бе сигурен доколко е разумно да остави Каин в колата, но ако по време на срещата нещо се объркаше, щеше да знае, че разполага с автомобил, с който да се измъкне. А предвид квартала, в който се намираха, присъствието на Каин във волвото бе за предпочитане пред всяка аларма.

Често бе изпадал в подобно колебание. Споменът за гибелта на Авел не избледняваше, затова често се налагаше да се бори с изкушението на прекомерната загриженост към Каин. От друга страна, овчарката обичаше Тъкър, обичаше работата си и не обичаше да се отделя задълго от него.

В края на краищата те бяха партньори.

Дори сега Каин изрази неудоволствието си от нарежданията на Тъкър, като наклони въпросително глава, а козината по гърба му настръхна.

— Зная — отвърна той. — Само за малко.

Провери оръжията си: късоцевен „Смит & Уесън“ 44-ти калибър в колана, револвер „Магнум“ със скрит ударник в джоба на якето и един трийсет и осем калибров в кобур на глезена. В джобовете си бе сложил клипсове за бързо зареждане на револвер.

Предвид обстоятелствата можеше да се каже, че е въоръжен до зъби.

Доволен от проверката, Тъкър излезе от колата, заключи вратата и прекоси паркинга.

Прескочи високата до гърдите му ограда и пресече училищното игрище — насочи се към северната му страна. Тръгна към посадените в редица сибирски лиственици с дебели стволове, но оголени като скелети корони и заобиколи някакъв двор, осеян с купчини боклук.

Автобусната спирка се намираше на петдесетина метра, от другата страна на улицата. Представляваше надраскана с графити пейка, над която се извисяваше навес.

На другия тротоар, току под неоновия знак на стриптийз клуба — силует на гола жена, — се появиха четирима хулигани: смееха се, пушеха и надигаха бутилки бира. Главите им бяха обръснати, а тесните им джинси бяха затъкнати в черни боти със стоманени пластини отпред.

Тъкър застана така, че да не го видят, и си погледна часовника. До срещата оставаха двайсет минути.

Налагаше се да почака.

В хотела бе прочел досието на свръзката, някой си Станимир Уткин, бивш студент на Буколов, а сега старши лаборант. Бе запаметил лицето му, което не бе никак трудно. Уткин бе висок метър осемдесет и пет, но тежеше едва шейсет и осем килограма. Като се добави и рижавата му коса, подобно „плашило“ трудно можеше да остане незабелязано в тълпата.

Появи се такси и спря малко преди автобусната спирка. Точно навреме.

Вратата се отвори и от колата слезе Станимир Уткин.

— О, господи! — простена Тъкър. — Не ми причинявай това!

Уткин не само бе проявил глупостта да се появи на самото място на срещата с такси — което говореше за липсата на елементарна предпазливост, — но и бе дошъл облечен в скъп костюм. Червеникавите му коси грееха на светлината на уличната лампа като фар.

Таксито потегли и шофьорът натисна рязко педала на газта.

Той поне не беше глупак.

Четиримата хулигани мигом забелязаха Уткин — досущ като акули, подушили плячка. Посочиха го с пръсти и се засмяха, но Тъкър добре знаеше, че тази фаза няма да продължи дълго. Уткин бе прекалено примамлива мишена, подходяща както да бъде пребита, така и ограбена, а най-вероятно и двете.

Тъкър пъхна ръце в джобовете си и с дясната си стисна здраво дръжката на магнума. Въздъхна дълбоко и тръгна през двора, но така, че четиримата да не го забележат, и се насочи към задната част на спирката. Измина разстоянието до пейката за трийсет секунди. През това време Уткин се оглеждаше уплашено наляво и надясно като плъх, който е видял змия.

Един от хулиганите запрати бутилката си бира към отсрещния тротоар и тя се разби в бордюра до краката на Уткин.

Високият слаб мъж отстъпи назад, при което се спъна и седна върху пейката.

„О, боже!“

Тъкър спря в сенките на три метра от спирката и подвикна тихичко, така че да го чуе само Уткин. Според досието му той отлично владееше английски.

— Уткин, не се обръщай. Аз съм този, когото чакаш.

Към спирката полетя втора бутилка и се разби върху асфалта. Разнесе се гръмогласен смях.

— Казвам се Тъкър. Слушай ме внимателно. Не мисли, просто се обърни и тръгни към мен. Върви, без да спираш. Действай!

Уткин стана от пейката, излезе изпод навеса и тръгна към изоставения двор.

Един от хулиганите подвикна подире му и четиримата тръгнаха да пресичат улицата, привлечени както от възможността да се позабавляват, така и от възможността да се обогатят. Уткин се изравни с Тъкър, който се бе скрил зад купчина стари автомобилни гуми и боклуци.

Тъкър му махна с ръка.

— Продължавай. Ще те настигна.

Уткин се подчини, но продължи да се оглежда нервно през рамо.

Към този момент хулиганите вече бяха стигнали спирката и се насочваха към запустелия двор.

Тъкър се изправи и извади магнума. Направи три крачки и излезе на светло, за да го видят. Вдигна пистолета и го насочи към гърдите на водача на шайката.

Хулиганите замръзнаха.

Тъкър изрече една фраза на руски, която бе репетирал допреди малко:

— Разкарайте се или ще ви избия.

Познанията му по руски бяха елементарни, но магнумът бе толкова зловещ, че можеше да служи като универсално средство за комуникация.

Въпреки това водачът на шайката го погледна предизвикателно. Онова, което видя в очите на Тъкър обаче го накара да промени решението си.

Махна с ръка на останалите и четиримата благоразумно отстъпиха.

Тъкър се обърна и забърза след Уткин, който бе спрял до оградата на училищния двор. Беше се превил, опрял ръце на коленете си, и дишаше тежко.

Тъкър не намали крачка. Не можеше да разчита, че уличните бандити няма да се върнат с подкрепление или пък вече въоръжени. Грабна Уткин за ръка, изправи го и го побутна към близката врата.

— Върви!

Подтикнат и придържан от Тъкър, Уткин бързо стигна до колата. Тъкър отвори предната дясна врата и му помогна да се настани на седалката. Руснакът се стресна, когато видя Каин отзад. Овчарката се наведе напред, за да го подуши.

Уплашеният Уткин се сви на предната седалка и се извърна настрани; не сваляше поглед от Каин.

Според Тъкър това едва ли бе най-доброто начало, но Уткин не му бе оставил избор.

Тъкър запали двигателя и потегли.

Отпусна се едва когато минаха по моста и се озоваха в по-облагородената част на града. Откриха добре осветен паркинг, разположен зад една ледена пързалка, и спряха там.

— Кучето няма да ти направи нищо — каза Тъкър.

— А то знае ли това?

Тъкър въздъхна и се обърна към него.

— Какво си въобразяваше?

— За кое?

— Таксито, костюмът, този западнал квартал…

— Какво не съм направил както трябва?

— Всичко — отсече Тъкър.

В интерес на истината Тъкър също носеше вина за случилото се. От досието, което бе прочел, ставаше ясно, че Уткин е човек, който не си подава носа извън лабораторията. Бе разбрал, че мястото е неподходящо за срещата им. Трябваше да го промени.

Уткин положи сериозни усилия да възвърне самообладанието си и Тъкър трябваше да признае, че руснакът се справя добре предвид обстоятелствата.

— Е, смятам, че ти дължа живота си. Благодаря ти. Много се уплаших.

Тъкър сви рамене.

— Няма нищо лошо в това да се уплаши човек. Това означава, че е умен, а не глупав. И така, да поговорим за Буколов, преди да сме се забъркали в нови неприятности. Къде е шефът ти?

Уткин си погледна часовника.

— Би трябвало да е на опера.

— На опера?

Уткин го погледна; явно не разбираше защо човек, който се кани да избяга от страната си, човек, когото най-добрите руски специални части издирват под дърво и камък, не бива да се появява на публично място.

Тъкър поклати глава.

— Що за глупост!

Уткин му обясни: изправен пред опасността никога повече да не види родината си, Буколов бе решил да се отдаде на най-голямата си страст — операта.

— Това е една от любимите му опери — каза Уткин. — „Фауст“. Тя е толкова…

— Не се съмнявам — прекъсна го Тъкър. — Има ли мобилен телефон?

— Да, но сигурно го е изключил.

Тъкър въздъхна.

— Къде е операта и кога свършва представлението?

— След около час. Академичният театър за опера и балет „Чайковски“. Намира се на километър и половина — два оттук.

„Страхотно… просто страхотно…“

Тъкър запали двигателя и включи на скорост.

— Показвай ми пътя.

 

 

22:04

Откри свободно място на един паркинг, разположен на няколко преки от операта. До края на представлението оставаха десет минути. Беше ядосан на Буколов, че е решил да облече смокинг и да отиде на опера точно преди да избяга от страната, но стореното — сторено. Действията му обаче наведоха Тъкър на мисълта, че Буколов или е психически нестабилен, или е много глупав, или арогантен, което вещаеше да му създаде доста проблеми по време на операцията.

Остави Каин в колата и тръгна с Уткин към операта. Спряха от другата страна на площада, откъдето се виждаше ярко осветеният вход на операта, и Тъкър каза:

— Ще чакам тук. Взимаш доктора и тръгвате към колата. Не бързай и не поглеждай към мен. Ще се чакаме при волвото. Ясно ли е?

— Ясно.

— Действай.

Уткин тръгна към входа на операта.

Докато чакаше, Тъкър огледа аленочервения постер, опънат върху фасадата на операта. Върху него бе изобразена демонична фигура, погълната от пламъци, съвсем подходяща сцена за „Фауст“ предвид договора му с дявола.

„Надявам се нашият случай да не е такъв.“

Уткин и Буколов излязоха от операта след няколко минути. Милиардерът, който контролираше процъфтяващата руска фармацевтична промишленост, бе поне с педя по-нисък От Уткин и поне с двайсет килограма по-тежък. Беше плешив, ако не се броеше венецът побеляла коса около темето, досущ като тонзура на монах.

Уткин спази инструкциите на Тъкър и поведе Буколов към колата. Тъкър ги остави да се отдалечат и ги последва от разстояние. Когато се увери, че никой не ги следи, се присъедини към тях на паркинга.

— Здравейте! — извика Буколов и му подаде ръка.

Подразненият Тъкър реши да си спести официалното запознанство. Вместо това извади дистанционното и отключи колата.

— Уткин отпред, Буколов…

— Доктор Буколов — поправи го милиардерът.

— Както кажете. Докторе, вие сте отзад.

Отвори вратата и понечи да се настани зад волана.

Буколов, който стоеше зад него, спря и надзърна вътре.

— Тук има куче?

— Сериозно? — попита Тъкър с глас, който преливаше от сарказъм. — Как ли е успяло да се промъкне?

— Няма да седя до…

— Влизайте вътре, или ще ви хвана за реверите на проклетия смокинг и ще ви натикам в колата! Докторе.

Буколов затвори уста, но почервеня от гняв. Тъкър не се съмняваше, че не е свикнал да му говорят с такъв тон. Въпреки това се качи в колата.

Фармацевтичният магнат си върна дар словото чак след две преки.

— Постановката беше невероятна, Станимир… макар да се съмнявам, че би оценил изяществото й. Ей, ти, шофьорът, как ти е името? Кучето твое ли е? Непрекъснато ме гледа.

Тъкър присви очи и погледна Уткин, който бързо схвана посланието му.

— Доктор Буколов, предлагам да обсъдим постановката малко по-късно. Сега трябва да…

Буколов го прекъсна и потупа Тъкър по рамото.

— Ей, шофьорът, кога ще стигнем Казан?

Тъкър овладя желанието си да отмести пръстите му от рамото си, намали и отби на първото място за паркиране, което видя. Обърна се и погледна Буколов право в очите.

— Казан ли? За какво говорите?

— Казан. Намира се в област…

— Знам къде се намира, докторе. — Град Казан бе разположен на петстотин километра западно от Перм.

— Защо мислите, че ще ходим там?

— За бога, човече, никой ли не ти е казал? Това е неприемливо! Няма да напусна страната без Аня. Трябва да отидем в Казан и да я вземем.

„Да бе, да!“

— Коя е Аня?

— Дъщеря ми. Няма да напусна Русия без нея!

 

 

23:22

Тъкър реши за момента да се придържа към първоначалния план, затова пое извън града, като спря само колкото да смени волвото с новата маруся. Откриха огромния джип паркиран съгласно инструкциите в един от южните квартали на Перм. Резервоарът бе пълен догоре, а регистрационните номера бяха фалшиви.

След като излязоха на шосе Р-242, Тъкър пое на запад. Поддържа това направление в продължение на час, като през цялото това време бе принуден да слуша оживения монолог на Буколов, който скачаше от тема на тема — от загадъчната Аня през индустриалната история на региона до това плашещо със своята интелигентност четириного Каин.

Когато прецени, че са се отдалечили достатъчно от Перм, Тъкър отби на паркинга на един хотел, разположен в покрайнините на градчето Кунгур, за да обмисли ситуацията.

Слезе от колата, обади се на Харпър и й каза набързо какво се е случило.

— За първи път чувам за тази Аня — отвърна Харпър.

— Ти описа доктора като ексцентрик. Мисля, че това е много меко казано.

— Може да е малко… — Харпър се замисли, за да подбере точния израз, — отнесен, но това не го прави по-малко гениален. Не прави по-малко искрено и желанието му да напусне Русия. А що се отнася до въпроса, който се върти в главата ти, да, смятаме, че може да му се има доверие.

— Щом казваш.

— Къде се намира в момента?

— На задната седалка на джипа. Двамата с Каин се взират един в друг и чакат да видят кой пръв ще извърне поглед. Исках да изляза на чист въздух. Виж какво, Харпър, ако Аня е условието Буколов да напусне страната, нямам нищо против, но предлагам да се уверим, че тя наистина съществува, преди да отида в Казан. Все пак това са седем часа път.

— Съгласна. Кажи ми трите й имена.

— Чакай малко. — Тъкър отвори вратата. — Докторе, как е фамилията на Аня?

— Буколова, разбира се! Тя ми е дъщеря! Що за въпрос?!

Тъкър се изправи и попита Харпър:

— Чули?

— Да.

Професорът добави:

— Аня работи в Казанския институт по биохимия и биофизика. Тя е брилянтен учен, който…

Тъкър затръшна вратата, за да не слуша дърдоренето му.

— Вече я издирвам — каза Харпър.

Буколов свали прозореца с няколко сантиметра.

— Съжалявам. Как можах да забравя. Аня взе фамилията на майка си — Малинова. Аня Малинова.

Харпър чу и това.

— Ясно. Фамилията е Малинова. Какъв е планът ти, Тъкър?

— В краткосрочен план — да се настаним в мотел. Тук наближава полунощ.

Тъкър изчака Буколов да вдигне прозореца и се отдалечи на няколко крачки от колата, преди да подхване по-деликатна тема.

— Харпър, какво ще правим с Уткин?

Лаборантът продължаваше да заема едно от челните места в списъка му със заподозрени за изтичането на информация, но нямаше представа дали Уткин се е изпуснал случайно, или напълно съзнателно е предупредил някого за намеренията на Буколов. Тъкър се доверяваше на интуицията си, както и на умението си да преценява хората. Засега не бе открил у младия лаборант нищо смущаващо, освен очевидната му наивност.

Като че ли и Харпър бе стигнала до този извод.

— Разузнаването ни не е открило нищо смущаващо, свързано с Уткин. Смятаме, че всичко около него е наред.

— В такъв случай може просто някой да се е изпуснал пред някого. Да е казал нещо пред неподходящия човек. Може да е Уткин… а може да е самият Буколов. Струва ми се, че този тип не е съвсем наред.

— Ще проверя. А междувременно ще проверя коя е тази Аня и с какво се занимава и ще се свържа с теб до сутринта.

Щом приключи разговора, Тъкър поведе Буколов и Уткин към хотела и нае една стая с две легла. Остави Каин до вратата, — знаеше, че овчарката ще стои нащрек цяла нощ.

Самият той се настани в един фотьойл, докато Буколов заснова напред-назад из стаята, без да спира да мърмори и да се оплаква, докато най-сетне се умори. Към един през нощта Буколов седна на ръба на леглото си. Уткин отдавна спеше на другото.

— Извинете — каза Буколов, — забравих името ви.

— Тъкър — отвърна Тъкър и кимна към партньора си. — А това е Каин.

— Трябва да призная, че кучето ви изглежда изключително добре възпитано. Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма защо.

— Нищо ли не ви казаха за моето откритие? — И преди Тъкър да успее да отговори руснакът поклати снизходително глава. — Ама разбира се, че не са ви казали. Откъде биха могли да знаят, след като аз самият не съм им казал нищо?

— Ами кажете на мен.

Буколов размаха пръст.

— Всяко нещо с времето си. За момента ще ви кажа само едно. То е монументално! Ще промени света на медицината… и не само него. Затова ме преследват!

— Генералите от Арзамас?

— Да.

— Кои са те?

— Конкретно? Нямам представа. Прекалено са умни, за да се издадат.

Тъкър го наблюдаваше внимателно. Опитваше се да го прецени. Дали този тип не страдаше от параноидна шизофрения? Или бе развил мания за преследване? Опипа с пръст мястото, където го бе ожулил куршумът на Фелис. Раната си бе съвсем истинска.

— В такъв случай разкажете ми за Аня — предложи той.

— А… — Изражението на Буколов омекна, на устните му се появи нещо като усмивка. — Тя е невероятна. Тя е всичко за мен. Двамата работихме в тандем… от разстояние, разбира се, и в най-строга тайна.

— Мислех, че Станимир е главният ви асистент.

— Той ли? Ха! Той е способен, да, но… няма качествата да се справи с подобна задача. Не и с това, с което се занимавам аз. Малко хора биха могли да се справят с това. Ето защо съм решил да направя всичко сам.

С тези думи Буколов си изу обувките, просна се по гръб на леглото и затвори очи.

Тъкър поклати глава и се настани удобно във фотьойла, където се канеше да прекара нощта.

Буколов прошепна със затворени очи:

— Да знаете, че не съм луд.

— Щом казвате.

— Просто искам да знаете.

Тъкър кръстоса ръце на гърдите си и започна да проумява колко малко всъщност знае за операцията, с провеждането на която се е нагърбил.

 

 

13 март, 06:15

Кунгур, Русия

Въпреки неудобния фотьойл Тъкър спа цели шест часа. Когато се събуди, установи, че и двамата руснаци още спят.

Реши да използва момента и да изведе Каин на разходка. Овчарката трябваше да се поразтъпче, а и да се облекчи. Тъкмо бе излязъл, когато му позвъни Харпър.

— Аня съществува — започна тя вместо поздрав.

— Не зная дали това е добра новина, или не.

Ако Аня се бе оказала плод на въображението на доктор Буколов, щяха незабавно да се измъкнат от страната.

Харпър продължи:

— Успяхме да потвърдим, че жена на име Аня Малинова работи в Казанския институт по биохимия и биофизика, но нищо повече. Голяма част от досието й е засекретена. Положението в Казан не е толкова строго, колкото в научните градчета от съветската епоха, но голяма част от институтите там са под юрисдикцията на руското министерство на отбраната.

— Значи не само трябва да отидем в Казан, но и трябва да измъкнем тази жена изпод носа на военните?

— Това проблем ли е?

— Ще трябва да се справя. Бездруго нямам особен избор. Поискахте от мен да го изведа от Русия и точно това възнамерявам да направя. Ще го изведа в комплект с дъщеря му. Има обаче един проблем. Разполагам с паспорти само за Буколов. Не и за Аня. А какво ще правим с Уткин? Няма да оцелее и ден след като изчезнем.

В съзнанието му изникна образът на Авел — как диша тежко, изплезва език и върти опашка.

Нямаше да изостави никой от екипа си в ръцете на врага.

Харпър помълча няколко секунди. Макар да се намираше на другия край на света, Тъкър можеше да си представи как се задвижват колелцата в мозъка й, за да реагират спрямо променената обстановка.

— Добре. Ще направя всичко възможно. Кога възнамеряваш да вземете Аня?

— До двайсет и четири часа. Не бива да се бавим, защото в противен случай рискуваме много.

— Няма да стане. Не мога да ти изпратя паспортите на Уткин и Аня толкова бързо. Но ако ми кажеш маршрута, по който ще минете…

— И аз самият не го зная. Случиха се толкова неща, че ми е трудно да планирам повече от един ход. Единственото сигурно към момента е, че следващата ни стъпка е да измъкнем Аня от Казан.

— Задръж една минутка. — Линията заглъхна, но след малко Харпър каза: — Можете ли да отидете във Волгоград, след като вземете Аня? Това е на около хиляда километра по права линия южно от Казан.

Тъкър извади ламинираната карта от задния си джоб и я огледа.

— Мисля, че ще се справим.

— Добре. Стигнете ли Волгоград, ще уредя да се измъкнете оттам. Няма да има проблем.

„Измъкнете“ звучеше добре. Както и „няма да има проблем“.

След всичко случило се обаче Тъкър Уейн не вярваше, че ще се измъкнат толкова лесно.